Бернарду Гимарайнс
Робинята Изаура (17)

Глава 17

Останал сам, Алвару седна на масата, облегна се на лакти и подпрял чело с ръка, остана дълбоко замислен.

Изаура обаче, усетила, че в стаята е тихо и че в нея вече няма чужди хора, влезе да го види.

— Господин Алвару — каза тя и се приближи тихо и срамежливо, — извинете ме… сигурно ви досаждам… може би искате да сте сам…

— Не, моя Изаура, ти никога не ми досаждаш, напротив, винаги се радвам да те видя…

— Но вие сте тъй тъжен… Струва ми се, тук имаше хора, чух гласове. Мъка ли ви причиниха?

— Нищо особено, Изаура. Няколко души търсиха доктор Жералду.

— Но защо тогава сте толкова тъжен и отпаднал?

— Нито съм тъжен, нито отпаднал. Мислех просто как да те измъкна от бездната на робството, ангел мой, и да те поставя на мястото, което небето ти е отредило.

— Ах, господине, не се измъчвайте така от любов по една нещастница, тя не заслужава толкова много. Излишно е да се борим против необратимата съдба, която ме преследва.

— Не говори така, Изаура. Толкова малко ли вярваш в закрилата на любовта ми!

— С нищо не съм заслужила да чуя от устата ви тази сладка дума. Отдайте любовта си на друга жена и забравете бедната робиня, недостойна дори за вашето състрадание, след като премълча истинското си положение и ви накара да изпаднете в срамно положение…

— Замълчи, Изаура! Докога смяташ да ми припомняш този проклет инцидент? Аз бях виновен, че те накарах да отидеш на онзи бал, а ти имаше предостатъчно причини да не ми признаеш нещастието си. Моля те, Изаура, забрави това в името на нашата любов.

— Не мога, защото угризенията винаги събуждат в душата ми спомена за онази слабост. Нещастието е лош съветник, то обърква и замъглява нашето съзнание. Аз ви обикнах и ви обичам все повече… Извинете ме за това мое признание, нахалство е да го чуете от устата на една робиня.

— Говори, Изаура, казвай винаги, че ме обичаш. Ако можех да чувам непрестанно тези думи от устните ти…

— Тъжна е любовта на една робиня, любов без усмивка, без надежда. Но щастието да бъда обичана от вас ми бе утеха. Вашата любов ме облагородява в собствените ми очи и почти ме кара да забравя за истинското си унизително положение. Втрисаше ме при мисълта, че ако ви разкрия истината, ще загубя тази сладка и единствена утеха, която ми остава в живота. Извинете ме, извинете нещастната робиня, че е имала лудата дързост да се влюби във вас.

— Изаура, престани с тези угризения и скромност, защото те съвсем не подхождат на ангелските ти уста. Ако ме обичаш, то аз също те обичам, понеже във всичко те считам достойна за моята любов. Какво повече искаш? Още преди да разбера какъв е произходът ти, аз те обикнах, покорен от изключителните ти качества, днес, като знам, че към този чар се прибавят твоето нещастие и зла участ, аз те обожавам повече от всякога.

— Обичате ме и тази мисъл още повече ме коси! За какво ни е тази любов при положение, че нямам щастието да бъда дори ваша робиня, а трябва положително да умра от ръцете на моя палач.

— Никога, Изаура! — възкликна възбудено Алвару. — Моето състояние, спокойствието ми, живота, всичко ще пожертвам, за да те освободя от гнета на онзи престъпен тиранин. Ако земното правосъдие не ми помогне в това благородно начинание, небесното правосъдие ще възтържествува чрез моите ръце.

— Ох, господин Алвару, не се жертвайте заради бедна робиня, която не заслужава толкова много. Оставете ме да стане така както ми е било писано. Стига ми, че съм заслужила любовта на благороден човек като вас. Този спомен ще е утеха за сърцето ми в моето нещастие. Но не мога да приема, че вие ще опозорите своето име и положение от любов към една бедна робиня.

— Милост, Изаура, не ме измъчвай с тази проклета дума, която е непрекъснато в устата ти. Ти, робиня! Не си, никога не си била и няма да бъдеш. Може ли жестокостта на един мъж или на цялото общество да оскверни, да предаде в робство същество, сътворено от бога като ангел, достойно за всеобщо уважение и обожание? Не, Изаура, аз ще съумея да те поставя на достойното място, което небето ти е отредило, и разчитам на божието провидение, понеже защитавам ангел.

Макар и разбрал след бала, че Изаура е робиня, Алвару продължи да се отнася с нея със същото уважение и учтивост, както би постъпил с девойка от най-висшето общество. Поведението му се диктуваше от благородните принципи, на които беше привърженик, и възвишените чувства, намерили място в неговото сърце. Свян, невинност, талант, добродетел и нещастие бяха неща, към които той се отнасяше с уважение и считаше святи, независимо дали бяха притежание на принцеса или на робиня. Увлечението му беше тъй чисто и доблестно като обекта на неговите чувства. И през ум не му мина мисълта да се възползва от тежкото положение на момичето, да оскверни неопетнената й чест. Нито веднъж не си позволи нахален жест или недостойна дума, които биха накарали робинята да се изчерви от срам, а още по-малко устните на Алвару биха докоснали дори за най-лека целувка девственото лице. Едва след настоятелни молби на Изаура той си позволи да се обръща към нея на „ти“, но само когато бяха насаме. Едва сега за първи път, обзет от най-нежно поривисто вълнение след последните си думи, Алвару прегърна Изаура и я притисна нежно до сърцето си.

И двамата бяха омаяни от този първи свой унес, когато отвън долетя шумът от спираща пред градинската порта карета и силен глас: „Има ли някой“ — ги накара да се разделят.

Веднага след това влезе кочияшът на Алвару и обяви, че пак го търсели.

„Господи!… Какво става днес!… Дали не е още някой от онези проклетници?…“ — помисли си Алвару и се обърна към Изаура:

— Добре е да се скриеш, не се знае кой е и за предпочитане е да не те виждат.

— Ах! Аз само нарушавам спокойствието ти! — прошепна Изаура и излезе.

Малко по-късно в стаята влезе елегантен и хубав млад мъж, облечен изискано. Маниерите му бяха вежливи и аристократични, но независимо от всичко лицето му излъчваше нещо необяснимо сатанинско, отблъскващо и страшно. Той гледаше мрачно и предизвикваше отвращение.

„Този положително не е таен агент“ — си помисли Алвару и предложи стол на пристигналия.

— Седнете, ако обичате — каза той, — и бъдете така добър да ми кажете какво желаете.

— Извинете — отвърна онзи, докато обхождаше с поглед стаята, — аз не исках да говоря с вас, а със стопанина на този дом или с дъщеря му.

Алвару трепна. Ясно беше, че този мъж, макар и съвсем да не приличаше на детектив, вървеше по следите на Изаура. За да провери дали страховете му са основателни, реши да разбере какви са намеренията на посетителя, преди да повика стопаните.

— Все пак — каза той — аз съм упълномощен от стопаните да се занимавам с всички техни въпроси, така че можете да ми кажете какво искате от тях.

— Добре, господине. За мен няма никакво значение, понеже нямам никакви тайни. Сигурен съм, че тук се укрива една избягала робиня на име Изаура, и идвам да я отведа…

— Тогава ще ви се наложи да се разберете с мен, понеже аз съм попечител на тази робиня.

— А, значи вие сте господин Алвару!

— На вашите услуги.

— Добре. Много се радвам да ви видя тук. Знайте тогава, че аз съм Лионсиу, законният господар на въпросната робиня.

Лионсиу! Господарят на Изаура! Алвару се почувства смазан под тежестта на падналата като гръм от ясно небе новина. Онемял и объркан, той се загледа няколко мига в мрачния мъж, застанал пред него, неумолим и страшен като Луцифер, готов да погълне жертвата си и да я отмъкне в ада. По челото му изби студена под, а сърцето му заби тревожно.

„Това е той!… Самият палач!… Горката Изаура!“ — отекна като злокобен тътен в обезверената му душа.