Бернарду Гимарайнс
Робинята Изаура (11)

Глава 11

Алвару беше от онези щастливци, на които природата и съдбата като че не се бяха поскъпили да изсипят целия рог на изобилието. Единствен син на знатно и богато семейство, на двайсет и пет години остана кръгъл сирак, а състоянието му възлизаше приблизително на два милиона рейс.

Бе среден на ръст, красив, добре сложен, привлекателен по-скоро с благородното си и открито изражение на лицето, отколкото с физически качества. Не беше надарен с изключителен ум, но разсъждаваше трезво и можеше да води най-изискани разговори. Завърши подготвителния курс и с присъщата си философска мисъл да преценява издълбоко нещата заключи, че богатството, наследено по случайност, може по друга случайност да му бъде отнето, и с намерението да получи някаква професия реши да се отдаде на правните науки. През първата година, докато все още се луташе из лабиринтите на философията в правото, намираше удоволствие в следването, но когато се наложи да задълбае в съдебната казуистика^[1], аналитичният му ум се отдръпна отегчен и той не намери сили да продължи според начертаните си планове. Своенравната му душа, изпълнена с велики намерения, намираше повече удоволствие в обсъждането на въпроси от висшата политика и обществения живот, отколкото в изучаване и интерпретиране на закони и разпоредби, съдържащи според него в основата си грешки и абсурдни предразсъдъци.

Алвару мразеше всякакви привилегии и обществени отличия и не е необходимо да подчертаваме, че бе либерал, републиканец и почти социалист.

С подобни идеи той не можеше да не бъде пламенен аболиционист^[2] при това не само на думи. Получил в наследство от родителите си много роби, той веднага се погрижи да ги освободи. Но Алвару бе премного филантроп и познаваше опасността от рязкото преминаване от абсолютна зависимост към пълна свобода. Затова основа за бившите си роби нещо като колония, чието ръководство повери на честен и грижовен управител. От подобна постъпка освободените, обществото и самият Алвару можеха да имат единствено полза. Даде им земя за обработване под аренда, хората се подчиняваха на обща дисциплина и така, освен че бяха предпазени от престъпен живот и пороци, имаха осигурено препитание, можеха да посъберат пари, а и се отплащаха на Алвару за благородния жест.

Оригинален и особняк като богат английски лорд, той проповядваше чистота и строгост в нравите като квакер^[3]. Имаше будно съзнание и чувствително сърце, обичаше удоволствията, лукса, елегантността и най-вече жените, но гледаше на тях с платонически идеализъм, присъщ за хора с възвишени души и благородни сърца. Алвару все още не беше намерил онази девойка, явяваща се усмихната в смътните блянове на поетичното му съзнание, която да плени сърцето му. С тези свои бляскави качества Алвару положително бе предмет на жив интерес от страна на нежния пол и може би караше да трептят скришом сърцата на доста именити и красиви девойки. Но той бе еднакво мил и любезен с всички, без да даде на никоя ни най-малко предпочитание.

Можете да си представите разочарованието, изумлението и ужасното отчаяние, обзело красивите пернамбуканки, като видяха с какъв жив интерес обгражда Алвару непознатата бедна жена, усетиха разликата в отношението и чуха възторжените похвали, които сипеше открито по неин адрес. Хера и Атина^[4] едва ли са изпаднали в по-голямо отчаяние, след като Парис възнаградил Афродита за нейната красота. Още преди бала Алвару вече бе говорил в някои женски кръгове на обществото за Елвира с такива хвалебствени думи и с красноречието на влюбен, че изненада и разтревожи всички. Девойките горяха от нетърпение да зърнат тази идеализирана красота и върху непознатата предварително се изсипаха хиляди подигравки и ехидни подмятания. Но като я видяха, независимо от обидата и презрителните усмивки, мимолетно появили се на устните им, почувстваха едно неприятно усещане да ги пробожда в сърцата. Моля тези красавици да ме извинят за прямотата. Тщеславието, с редки изключения, е неделим спътник на хубостта и там, където има тщеславие, рано или късно винаги се появява и завистта. Красотата на непознатата беше неоспорима.

Нейната скромност и срамежливост с нищо не накърняваха естествения чар, с който бе надарена. Простото и дори бедно в сравнение с околния лукс облекло й прилягаше чудесно и още повече подчертаваше нейните природни дарби. Зашеметяващият ефект, който Елвира произведе със самото си появяване и усърдието, което Алвару полагаше да подчертае привлекателността й, бе като че ли нарочно, за да засенчи останалите красавици в салона. Повече не бе нужно, за да бъдат засегнати честолюбието и гордостта им. Тази вечер някои от тях положително щяха да станат прицел на презрителни погледи, подигравателни усмивки и духовити епиграми от страна на мъжете.

Алвару въобще не обръщаше внимание на зле прикритата враждебност, с която той и неговото протеже — бихме могли да я наречем така — бяха посрещнати на бала, но свенливата и скромна Елвира, несрещнала никъде искрен и любезен прием, се чувстваше зле в тази атмосфера на фалшива любезност. Във всеки поглед прозираше ехидна подигравка, във всяка усмивка — сарказъм.

Вече разбрахме кой е Алвару. Сега да се запознаем с приятеля му доктор Жералду.

Той беше трийсетгодишен правист и се славеше като добър адвокат в Ресифи. От всичките си познати на него Алвару гледаше с най-добри чувства. Доктор Жералду беше надарен с ясен и твърд разум, имаше искрен характер. Беше честен и благороден по душа и всички тези качества му даваха правото на това предпочитание от страна на Алвару. Практичният му и уравновесен ум, подобаващ на адвокат, който уважава законите и всички капризи и предразсъдъци на обществото, бяха в пълна противоположност с ексцентричните и реформистки идеи на приятеля му, но това противоречие въобще не пречеше, нито охлаждаше взаимното им уважение и привързаност. Напротив, то по-скоро го подхранваше и укрепваше, нарушаваше еднообразието, което иначе би съществувало в отношенията между две души, живеещи винаги и във всичко в пълно съгласие. Такива души като видят в крайна сметка, че каквото мисли едната, същото го мисли и другата, че каквото иска едната, същото го иска и другата, и че няма какво да си кажат, ще им омръзне да си повтарят „така е“, ще се видят принудени да се затворят в мълчание и да дремят една срещу друга. Какво спокойно, удобно и сънливо приятелство! Освен това противоположността на характерите и мненията е винаги от голяма полза за двама приятели. Тя ги променя и допълва взаимно. Така много често уравновесеният и практичен характер на доктор Жералду възпираше буйните пориви и утопиите на Алвару и обратно.

Чухме от устата на самия Алвару по каква случайност се е запознал с дона Елвира и как е успял да я доведе на бала, където все още се намираме.

— Татко — обърна се млада жена към уважаван господин, хванала го под ръка, докато влизаха в преддверието, откъдето ги наблюдаваме и ние, — татко, нека постоим тук, докато е празно. Ах! Господи! — и след като седнаха един до друг, продължи с приглушен глас: — Какво търся аз, бедната робиня, тук сред всичките тези богати и знатни хора! Този лукс, тези светлини, тези почести, с които ме обграждат, мътят съзнанието ми, вие ми се свят. Аз извършвам престъпление, дръзвам да се появявам във висшето общество като равна. Това е предателство, татко. Знам, че е така, и изпитвам угризения… Ако тези благородни дами научат, че сред тях се забавлява и танцува една злощастна робиня, избягала от господарите си! Робиня! — повтори Изаура и стана. — Робиня! Имам чувството, че на челото ми с черни букви е изписана тази страшна дума и всички я четат! Да бягаме оттук, татко, да бягаме! Тези хора като че ли ми се подиграват, този въздух ме задушава… Да бягаме! Татко, хайде да си вървим.

— Отпусни сърцето си, дъще — опита се да я успокои старият. — Тук никой няма дори да заподозре коя си. Как могат да се усъмнят, че си робиня? Та всички тези красиви и благородни дами не могат и на малкия ти пръст да стъпят по красота и ум?

— Толкова по-зле, татко. Аз съм прицел на тяхното внимание и любопитните погледи, насочени отвсякъде към мен, ме карат да потрепервам всеки мит. Бих искала сега да се отвори земята под краката ми и да ме погълне.

— Остави тези мисли, с този страх и срам наистина можем да бъдем разкрити, ако се появи и най-малкото съмнение. Дръж се непринудено, танцувай, пей, разговаряй, покажи се весела и доволна и вместо да предположат, че си робиня, може да решат, че си принцеса. Ободри се, дъще, поне днес. За пръв и последен път се подлагаме на такова изпитание, не можем да останем повече в града, щом започваме да будим съмнение…

— Вярно е, татко! Това е неизбежно! — отвърна момичето и поклати тъжно глава. — Обречени сме да скитаме от град на град, отритнати от обществото, да живеем в мизерия, да треперим непрекъснато, сякаш небето ни е дамгосало с проклятие… Ах! Сърцето ми се къса, че трябва да заминем… Не зная с какво ме огорчава и привлича това място. Но съм наясно, че ще трябва да кажа завинаги сбогом на… този град, където прекарах няколко дни в щастливо спокойствие! Ах! Господи!… Кой знае дали нямаше да е по-добре да умра в мъките на робството!

В този момент се появи Алвару и обиколи с търсещ поглед помещението.

— Къде ли изчезнаха? — говореше си той. — Да не би да са си тръгнали? А! Не, ето ги там! — възкликна щастливо, щом зърна бащата и дъщерята, на чийто разговор току-що бяхме свидетели. — Дона Елвира, вие сте прекалено стеснителна. Вместо да се криете в този ъгъл, трябва да блестите в салона, където всички въздишат за вашето присъствие. Оставете този свян на повехналите виолетки, розата трябва да показва гордо своята омая.

— Извинете ме — пошепна Изаура, — едно бедно момиче като мен, отгледано в уединение на село, не е свикнало с блясъка на подобни прекрасни вечери. Чувствам се потисната…

— Ще свикнете, надявам се. Светлините, хубостта, благоуханията, ето средата, в която трябва да блести красивата жена, защото бог я е създал да бъде гледана и възхвалявана. Идвам по молба на няколко кавалери, вече ваши обожатели. За да нарушим еднообразието на валсовете и кадрилите, дамите обикновено радват ухото ни с някоя песен, ария или нещо друго. Казах на няколко души — извинете ме за недискретността, но тя върви ръка за ръка с възхищението, — че имате прекрасен глас, пеете добре, и те проявиха жив интерес да ви чуят.

— Аз, господин Алвару! Аз да пея пред такова отбрано общество! Умолявам ви, не ме подлагайте на ново изпитание. Във ваш собствен интерес е, смея да твърдя. Аз пея лошо, много се притеснявам и съм сигурна, че ще ви изложа. Спестете и на двама ни този срам.

— Не мога да приема тези извинения, защото вече ви чух да пеете и, повярвайте ми, дона Елвира, ако не бях сигурен, че пеете чудесно, нямаше да си позволя да ви предложа. Жена с вашите способности не трябва да се стеснява, а аз, от моя страна, любезно ви моля да пеете не друго, а онази затрогваща песен за робинята, която чух. Бъдете сигурна, че ще плените слушателите си.

— Защо да не изпея нещо друго? Тази ми навява тъжни спомени…

— Може би тъкмо затова звучи тъй прекрасно във ваше изпълнение.

„Ах, горката аз! — въздъхна в душата си дона Елвира. — Тези, които най-много държат на мен, се превръщат, без да знаят, в мои палачи!“

Елвира направи всичко възможно да се измъкне. Да пее при подобни обстоятелства, за нея представляваше безкрайно изпитание. Но не можеше дълго да се съпротивлява. Тя си спомни умния бащин съвет и реши да не ги кара повече да я молят. Пое ръката, предложена й от Алвару, той я отведе до пианото и тя седна елегантно на столчето, с вид на човек, отдавна свикнал с инструмента.

Множество любопитни глави и биещи в трепет сърца се струпаха около пианото. Мъжете копнееха да разберат дали гласът на тази жена отговаря на необикновената й красота. Дали феята е и сирена. Девойките очакваха, че поне на това поприще ще имат удоволствието да присъстват на провала на своята прекрасна съперница, и вече се надяваха да я сравнят с пауна от притчата, оплакал се на Юнона, че го е сътворила толкова красив, а му е дала вместо глас неприятно пронизително кряка.

Положението беше критично. Момичето се чувстваше като примадона, чиято слава бе дошла преди нея и която трябва да изнесе концерт пред взискателна и отбрана публика. Около Елвира настъпи дълбоко мълчание. Хората затаиха дъх и сякаш се долавяше биенето на нетърпеливите им сърца. Независимо че бе сигурен в умението на Елвира и познаваше прекрасния й глас, Алвару все пак се вълнуваше и притесняваше. А пък Елвира малко се интересуваше дали ще пее зле или добре. В този момент желаеше единствено да е най-грозната, най-невзрачната и най-глупавата от всички присъстващи, за да я оставят на спокойствие в някой ъгъл. Като че ли се намираше във властта на ужасно предчувствие. Но Елвира обичаше Алвару и беше благодарна за усърдието, с което той, изпълнен с добри намерения, се опитваше да я представи като образец на красотата и таланта в очите на това отбрано общество. За да задоволи желанието му и да не опровергае ласкавите думи, казани по неин адрес, реши да пее възможно най-добре. Интересуваше я по-скоро тържеството на Алвару, а не собствената й слава.

Щом седна пред пианото и нежните й пъргави пръсти, докоснали клавишите, изсвириха, няколко акорда, младата жена се почувства друга, а на присъстващите разкри нова страна от красотата си. Лицето й, чието изражение поначало бе скромно, наивно и нежно, сега се озари от вътрешна светлина. Изваяният й стан се надигна гордо. Погледът й се оживи и изпълни с възторг. Гърдите й, до този момент спокойни като вълни на езеро в тиха лунна нощ, задишаха бурно като развълнуван океан. Изящната й шия се изпъна като на лебед, преди да нададе призивния си зов. Вдъхновението, осенило лицето й, я превърна в богиня на красотата, в носителка на небесна хармония. Тя се чувстваше като царица на трона си. Калиопа, седнала на свещеното трикрако столче, командваща света с възвишени неотразими звуци. От собствените си притеснения и страхове тя съумя да събере кураж и вдъхновение, за да превъзмогне трудностите на тежкото положение, в което се намираше. Гласът се изтръгна от душата й в такива трели, толкова чист и нежен, така пропит от възвишена тъга, че не една сълза се търкулна по лицата на посетителите на този храм на удоволствията, смеха и лекомислието.

Елвира пожъна невероятен успех. Едва свършила, салонът гръмна от ръкопляскания, оглушителни овации и поздравления.

— Феята на Алвару е и сирена — каза доктор Жералду на един от приятелите си, в чиято компания вече го видяхме, — съчетала е всичко… Какъв нежен и чист глас. Имах чувството, че съм на седмото небе и слушам ангелски хор.

— Истинска артистка… в театъра щеше да засенчи и Малибран, а би могла да се прочуе и в Европа. Алвару е прав. Тя не може да е обикновена жена, а още по-малко авантюристка — оркестърът засвири кадрил и прекъсна разговора или просто ние не можахме да го чуем докрай.

— Дона Елвира — обърна се Алвару към нея, докато тя отново заемаше мястото при своя баща, — помните ли, обещахте ми да танцувате кадрил с мен.

Елвира направи усилие да се усмихне и да превъзмогне ужасната отпадналост, която наново я обзе, щом стана от пианото.

Тя хвана Алвару под ръка и двамата тръгнаха да заемат местата си в кадрила.