Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Escrava Isaura, 1875 (Пълни авторски права)
- Превод от португалски
- Александър Керемидаров, 1987 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg (2010)
- Разпознаване и корекция
- Daniivanova (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Бернарду Гимарайнс. Робинята Изаура
Бразилска, първо издание
ДИ „Народна култура“, София, 1988
Редактор: Димитър Ушев
Коректор: Стефка Добрева
История
- — Добавяне
Глава 14
Кадрилът свърши. Гордият и ликуващ Алвару поведе красивата си партньорка през тълпата, сподирян от погледи, изпълнени със завист и възхищение. Придружи Изаура до един почти празен салон в дъното под предлог, че иска да й предложи нещо разхладително. До този момент той не й бе направил никакво любовно признание, независимо че любовта му личеше на всяка крачка, пламтеше в очите му, в думите и всички негови постъпки. Алвару вярваше, че е изцяло наясно със сърцето на любимата си за двата месеца, през които я беше опознавал и откриваше у нея все нови и нови привлекателни черти. Той напълно беше убеден, след всичките й разкрити до този момент качества, че Елвира във всяко отношение е най-достойната за любовта му, и у него нямаше дори сянка на съмнение относно нейната чиста и искрена привързаност. Затова смяташе, че може без опасение за бъдещето си да отдаде своето сърце на тази вече неудържима страст. Колкото до произхода на Елвира, това ни най-малко не го притесняваше и той въобще не се сети да я попита. Филантропските му схващания и чувства се бунтуваха против класовите различия. Тя можеше да е принцеса, принудена от съдбата да бяга, можеше да е родена в сламената колиба на някой рибар — на него му беше безразлично. Познаваше я такава, каквато е, знаеше, че е едно от най-прекрасните и възхитителни създания на земята, и това му стигаше.
Както вече отбелязахме, Алвару се придържаше към строгостта на квакер и не би се подиграл с любовта на прекрасната непозната, воден от мисълта да я съблазни.
Тази вечер влюбеният младеж, поддал се повече от всякога на чара, с който Елвира завладя присъстващите на бала, вече не бе в състояние, нито пък имаше желание да отлага признанието, пламтящо непрестанно в погледа му, напиращо на устните му, и едва дочака да намери място, където можеше да бъде чут само от Елвира.
— Дона Елвира — каза той с тържествен и прочувствен глас, — ако във вашия дом сте ангел, то в салоните за балове сте богиня. Моето сърце отдавна ви принадлежи. Чувствам, че от днес нататък съдбата ми зависи единствено от вас. Тъжна или благосклонна, вие ще бъдете моята пътеводна звезда. Вярвам, че ме опознахте достатъчно, за да сте сигурна в искреността на моите думи. Аз притежавам огромно състояние, заемам почетно и уважавано място в обществото. Но не бих могъл да бъда щастлив никога, ако не се съгласите да споделите с мен всички блага, с които съдбата ме е дарила.
Тези негови думи, пропити с най-дълбока и откровена любов и нежност, при друг случай биха паднали като божествен балсам върху сърцето на Изаура и щяха да го изпълнят с неизразима радост, но сега звучаха като жестока ирония на съдбата, като небесен химн, заглушаван от мъченията на ада. От една страна, й се струваше, че вижда ангел, който я е хванал за ръка и я развежда из блаженствата на рая, а от друга — че отвратителната фигура на демон оковава краката й с тежки вериги и я отвлича в бездната на вечните страдания.
Изпълнената със страхове и съмнения Изаура бе забелязала по време на една пауза между танците поведението на подлия Мартиню, облегнат на вратата, с лист в ръка, вперил в нея внимателен, изучаващ поглед. Това й подейства като гръм. Тя не се усъмни, че е разкрита и безвъзвратно загубена. Изведнъж тъмна завеса се спусна пред очите й, стори й се, че земята се люлее и всеки момент ще я погълне в бездънните си недра. За да не падне, се наложи да се хване здраво и с двете ръце за Алвару, като се опря на гърдите му.
— Какво ви стана? — попита той уплашено. — Не сте ли добре?
— Нещо такова — отвърна Елвира с немощен задъхан глас, докато се съвземаше малко по малко. — Нещо ме прободе от тази страна… но ще мине… не съм свикнала на такава блъсканица… прилоша ми от въртенето при танца.
— Ще трябва бързо да свикнете — рече Алвару, хванал я за едната ръка, като я придържаше с другата през кръста. — Вие сте родена да блестите по баловете… но ако искате да се оттеглите…
— Не, господине, да продължим, остава още малко…
Алвару се успокои от тези уклончиви отговори и залисан в последните бързи стъпки на кадрила, не забеляза силната бледнина и разстроеното лице на Елвира. Нещастницата вече не танцуваше, а се тътреше машинално из салона. Умът й не беше там, тя не чуваше, не виждаше друго, освен противното лице на Мартиню, застанал заплашително като сфинкс до вратата, към която тя хвърляше от време на време погледи, изпълнени с очакване и тревога. Кръвта в сърцето й бе се смръзнала, тя трепереше цялата и имаше чувството, че е гълъбица, усетила върху си ноктите на ястреб.
В това свое объркано и уплашено състояние Изаура не знаеше как да отговори на искреното любовно обяснение. Замълча за миг, а Алвару реши, че е от свян и вълнение.
— Не искате ли да ми отговорите? — продължи той с мек глас. — Само една дума е достатъчна…
— Ах, господине — въздъхна тя, — какво мога да отвърна на сладките слова, които току-що чух от вашите уста? Те ме очароват, но…
Елвира рязко млъкна. Треперенето на ръката й изведнъж накара Алвару да я погледне стреснато и с тревога.
— Той е! — изтръгна се от устните й изтерзан глух стон.
Бе видяла Мартиню да влиза в салона, където се намираха те, и усети, че я побиват тръпки.
— Извинете ме, господине — продължи тя, — днес не съм в състояние да слушам нежните ви думи. Не ми е добре. Трябва да си вървя. Моля ви, бъдете така добър и ме заведете при баща ми…
— Защо не, дона Елвира! Но… Колко сте бледа! Толкова ли ви е зле? Искате ли да ви изпратя?… Да извикам доктор? Сред нас има такива…
— Благодаря ви, господин Алвару, не се притеснявайте. Ще ми мине, сигурно е от преумора. Щом се прибера, ще се оправя.
— Значи искате да си тръгнете, без да ми кажете нито дума за утеха и надежда?…
— За утеха може би, но за надежда…
— Защо не?
— След като самата аз я нямам…
— Значи не ме обичате…
— Обичам ви, и то много…
— Значи ще бъдете моя…
— Това е невъзможно…
— Невъзможно! Каква пречка би могло да има?
— Не мога да ви кажа, господине, в това е моето нещастие.
Тези любовни излияния бяха прекъснати в сюблимния момент от внезапната поява на Мартиню, който застана пред тях и дълбоко им се поклони. Алвару възмутено се намръщи и щеше да пропъди нахалника, както се гони куче. Елвира се вкамени от ужас.
— Господин Алвару — каза почтително Мартиню, — с ваше позволение трябва да кажа две думи на дамата, чиято ръка вие държите.
— На тази дама! — възкликна учуден Алвару. — Какво общо имате вие с нея?
— Уточняването на един доста важен въпрос. Тя го знае по-добре и от нас двамата.
Алвару познаваше много добре Мартиню, беше наясно колко е подъл, и помисли, че става дума за маневра на някой завистлив, но страхлив съперник, решил да си послужи с нещастника, за да го обиди и подиграе. Алвару бе обзет от пристъп на гняв, но се сдържа за миг.
— Имате ли нещо да разисквате с този човек? — обърна се той към Елвира.
— Аз?! Абсолютно нищо, въобще не го познавам — прошепна неясно треперещата Елвира.
— Но за бога! Дона Елвира, защо треперите така? Колко сте бледа! Проклет да е този досадник, който ви накара да страдате така! Моля ви, дона Елвира, не се стряскайте. Аз съм до вас и да му мисли онзи, който се опита да ни обиди!
— Никой не възнамерява да ви обижда, господин Алвару — отговори Мартиню. — Въпросът е много по-сериозен, отколкото си мислите.
— Господин Мартиню, оставете най-сетне заобикалките и кажете веднага какво искате от тази дама.
— Мога да го кажа, но би било по-добре въобще да не го научите.
— Ама че мистерия! Е, в такъв случай ви заявявам, че няма да оставя тази дама сама дори за миг, така че, ако не искате да кажете за какво сте дошли, можете да се оттеглите.
— А не, на тази не се хващам. Няма да си губя времето, нито ще изпусна петте хиляди. — Последните думи той процеди през зъби.
— Господин Мартиню, ако обичате, не злоупотребявайте с моето търпение. Ако не желаете да ни съобщите защо дойдохте, махайте се далеч от очите ми…
— Господине — рече невъзмутимо Мартиню, — след като ме принуждавате, нищо не ми струва да заявя, макар и с голямо прискърбие, че дамата, хванала ви под ръка, е избягала робиня…
Въпреки че познаваше наглия и долен характер на Мартиню, в първия момент Алвару остана като гръмнат от неочакваното изявление. Не повярва, а след като размисли за миг, заключи, че всичко е недостойна игра на някой съперник, решил да го за сине и обиди. Мартиню, използван неведнъж в качеството на шут и палячо, служеше за инструмент на отмъщение в любовните разпри между хора, долни като самия него, и това затвърди съмнението на Алвару, възмутен от недостойната постъпка.
— Господин Мартиню — повиши строго глас той, — ако някой ви е платил да се подиграете с мен и с тази дама, кажете каква е цената, аз ще ви платя двойно, за да ни оставите на спокойствие.
Независимо от ядното избухване, широкото лице на Мартиню въобще не трепна и той отвърна:
— Повтарям — извика гой нахално и високо, за да чуят всички, — тази дама тук е избягала робиня и аз съм натоварен да я арестувам и предам на господаря и.
Междувременно Изаура съзря баща си, тръгнал също да я търси, пусна ръката на Алвару, изтича към Мигел, хвърли се в обятията му и скри лице в гърдите му.
— Какво нещастие, татко! — извика тя с хълцащ глас. — Предчувствах го…
— Този човек, ако не е мръсник, е луд или пиян — крещеше Алвару, пребледнял от гняв. — Във всеки случай трябва да бъде прогонен като недостоен за това общество.
Няколко приятели на Алвару вече държаха Мартиню за ръцете и се готвеха да го изхвърлят през вратата, като да бе пиян или ненормален.
— По-кротко, приятели, по-кротко! — каза им той напълно спокойно. — Не ме осъждайте, преди да ме изслушате. Чуйте първо обявата, която ще ви прочета, и ако това, което казвам, се окаже лъжа, давам ви позволение да ме заплюете в лицето и да ме изхвърлите през прозореца.
Междувременно препирнята започна да привлича вниманието на присъстващите и водени от любопитство, те се трупаха около каращите се. Фаталните думи — тази дама е робиня! — изречени високо от Мартиню, се предаваха от уста на уста и обиколиха с невероятна бързина всички помещения на обширната сграда. Наоколо се понесе всеобщ шепот и всички присъстващи, включително и музикантите, портиерите и прислугата, се струпаха, като се блъскаха едни други в салона, където се разигра току-що разказаната невероятна случка. Помещението буквално се задръсти от хора. Всеки даваше ухо протягаше колкото може повече врат, за да чуе и види какво става.
Сред тази смълчана, неподвижна, втрещена и задъхана тълпа Мартиню извади спокойно вестника от джоба си, разгъна го и прочете от начало до край познатата ни обява.
— Ясно се вижда — продължи той след четенето, — че белезите отговаря напълно, и само сляп човек няма да познае в тази дама споменатата робиня. Но за да няма никакви съмнения, остава да проверим дали има белег от изгорено над лявата гръд, а това може веднага да стане с позволението на дамата.
След тези думи, без много да мисли, Мартиню тръгна към Изаура.
— Спри, мизернико! — изрева Алвару, хвана Мартиню за ръката и го отхвърли надалеч от Изаура. Онзи щеше да падне, но се блъсна във все по-гъсто скупчващите се около тях хора. — Спри! Не бъди толкова самонадеян! Може и да е робиня, но ти няма да я докоснеш с мръсните си ръце.
Сломена от болка и срам, Изаура най-после вдигна лице от рамото на баща си, обърна се към присъстващите и стиснала конвулсивно ръце, каза:
— Няма нужда да ме докосвате, дами и господа. Извинете! Аз извърших низка и непростима постъпка! Но господ ми е свидетел, че бях принудена от жестока случайност. Господа, този човек казва истината. Аз… аз съм робиня!
Лицето й пребледня мъртвешки и помръкна като откъсната водна лилия, тялото й се прекърши като красива мраморна статуя, съборена от ураган, и щеше да се строполи на пода, ако Алвару и Мигел не бяха се притекли на помощ, за да я подхванат.
Робиня! Тези думи, изтръгнали се на пресекулки и с върховно усилие от устните на Изаура, се понесоха от уста на уста сред втрещената тълпа, дълго време ечаха из опустелите салони като мрачните пориви на вятъра, разклащащи зловещо клоните на дърветата посред нощ.
Странният инцидент произведе на бала същия ефект, какъвто би имал взривът на барутен погреб във военен лагер. В началото настана смут, уплаха, понесе се учуден шепот, а после всички се развикаха, възцари се суматоха.
Алвару и Мигел отведоха полуприпадналата Изаура в дамския будоар и там, подпомогнати от някои жалостиви дами, й дадоха необходимата помощ. Те останаха около нея, докато тя не се съвзе напълно. Обиденият и неспокоен Мартиню ги следваше и наблюдаваше отблизо, от страх да не му отмъкнат плячката.
Невъзможно е да се опишат шумът и възбудата, която обзе всички, противоречивите чувства, предизвикани от това неочаквано разкритие. Какви физиономии направиха онези красавици от най-отбраното общество, като разбраха, че доскоро засенчилата ги с красота, елегантност, талант и ум дама е обикновена робиня! Аз самият не мога да го опиша! Нека читателите се опитат да си представят. Между другото у много от тях към наскоро изпитаното жестоко чувство на разочарование сега се добави и това на вътрешно задоволство. Особено сред онези, които бяха засегнати от чистосърдечната възхита, която някои обзети от ентусиазъм кавалери искрено показваха към хубавата непозната. Сега тези унизени дами получиха удовлетворение. Колкото до хранещите надежди или претенции за любовта на Алвару — а те не бяха малко, — обзе ги буйна радост, щом научиха за случката, а благородният младеж стана прицел на хиляди безмилостни нападки и подигравки.
— Какво ще кажеш за роба на робинята? — казваха те. — Какъв вид имаше нещастникът!
— Нищо няма да се промени. Сигурно ще я освободи и ще се ожени за нея. Той е луд и е способен на всякакви магарии.
— Че лошо ли е? Ще си има едновременно и жена, и може би добра готвачка.
Тъжна утеха! Белегът на робството не можеше да изтрие от красивото чело на Изаура божественото и неугасимо превъзходство, което лъхаше от нея, а по-скоро го подчертаваше.
Настроението сред мъжете беше друго. Малко, съвсем малко от тях не взеха страната на бедната и красива робиня. Всички разискваха разпалено случилото се. Някои, въпреки явните признаци и признанието на самата Изаура, все още се съмняваха в очевидната истина.
— Не, тази жена не може да е робиня — твърдяха те, — тук има някаква тайна и тя някой ден ще бъде разкрита.
— Каква ти тайна? Случаят е съвсем ясен, тя самата си призна. Но кой ли ще е този див и бездушен земевладелец, който държи в робство такова прекрасно създание?
— Трябва да е някой наистина долен мръсник.
— Ако не и султан с добър вкус, който я иска за харема си.
— Какъвто и да е, този грубиян трябва да бъде принуден да я освободи. Такава жена заслужава да седи на трон, а не да живее в сенсала.
— Само подъл човек като Мартиню с алчните си сатанински помисли е в състояние да подуши робиня в лицето на такъв ангел. Какъв срам! Ако ми се появи сега пред очите, способен съм да го удуша!
В това време, снабдил се предварително със заповед за задържане и придружен от съдебен изпълнител, Мартиню поиска безусловно да му бъде предадена Изаура. Алвару обаче, благодарение на уважението, на което се радваше, рязко се противопостави на това искане. Той призова за свидетели намиращите се наоколо хора, обяви се за попечител на робинята и пое задължението да я върне на собственика й или на някой, упълномощен от него. Мартиню напразно се опита да протестира. Вдигна се олелия, всички го осъдиха, той се принуди да млъкне и да се откаже от намеренията си.
— Ах, проклетници! Искате да ме ограбите! — викаше Мартиню като луд. — Моите пет хиляди! Ох! Моите пет хиляди! Отидоха си!
След това се отправи към стълбите и като прескачаше през две-три стъпала, изчезна с крясъци навън.