Бернарду Гимарайнс
Робинята Изаура (12)

Глава 12

Сега вече читателите знаят, ако не са се досетили преди това, че Елвира не е никоя друга, а робинята Изаура, а Анселму е управителят Мигел. И двамата са наши отдавнашни познайници. Знаете също, че Изаура не само е надарена с възвишен дух, но е получила също така и отлично възпитание, затова не се учудихте на нейните изискани обноски, светски маниери и други дарби, благодарение на които тази изключителна робиня можа да се появи, дори да блесне сред най-отбраното аристократично общество.

Отчаяното положение на любимата му дъщеря накара Мигел да се реши на крайна стъпка и да предприеме бързо бягство, съпътствано от хиляди опасности и случайности. Той си припомняше ужасен за нещастната участ, сполетяла при същите обстоятелства майката на Изаура, и добре знаеше, че Лионсиу, бездушен като баща си и далеч по-пропаднал и развратен, бе способен на всякакви низости. Изгубил надежда да освободи дъщеря си, Мигел разбра, че може да оползотвори събраната за тази цел сума, като изтръгне нещастната жертва от ръцете на мъчителя, без да подбира много начините. Беше му ясно, че да измъкнеш робиня от къщата на господарите й, да закриляш бягството й, в очите на хората, освен престъпление е и недостойна постъпка на уважаван мъж. Но робинята беше негова обожавана дъщеря, чиста капка роса, заплашена да бъде омърсена от ръцете на жесток господар, и тези разсъждения го оправдаваха в собствените му очи.

Нещастният баща първоначално имаше доброто намерение да се обърне към властите, да моли законът да закриля дъщеря му, за да не стане тя жертва на насилието и произволите на грубия си господар. Но всички, към които се обърна, му отговориха единодушно: „Хич не се хващай, само ще си загубиш времето. Властта няма нищо общо с това, което става в една богаташка къща. Не се хващай на тази въдица, защото ще имаш късмет, ако се отървеш само с плащането на разходите, без да те съдят, а може и да попаднеш в затвора. Къде се е чуло и видяло беден и слаб да победи богат и силен?“

Мигел тайно поддържаше връзки с някои стари роби от имението на Лионсиу. Те още си спомняха с тъга за доброто време, когато той беше управител, и го уважаваха. От тях той научаваше какво става в имението. Научил за тежкото положение, в което е изпаднала дъщеря му след смъртта на комендадора, не се подвоуми и взе всички мерки за отвличането й, за да я отведе далеч от жестокия й господар. На другата сутрин след бягството той и Изаура отплаваха към северните провинции на кораб, превозващ роби. Капитанът бе португалец и негов стар приятел. Пристигнаха в Пернамбуку и тъй като капитанът трябваше да продължи към бреговете на Африка, ги остави в Ресифи с обещанието, че ще се върне след три-четири месеца и ще ги откара, където пожелаят. Мигел, прекарал целия си живот като градинар или управител, не познаваше широкия свят, имаше малко връзки и никакъв опит, затова не си даваше сметка за последствията от трудното положение, в което поставяше себе си и Изаура. През дългите години, докато беше управител в имението на комендадора и на други места, рядко се случваше да избягат роби, но ако имаше бягства, те бяха за по няколко дни и най-много до близките имения. Следователно не е за учудване, че почти не знаеше докъде се простират правата на господаря върху роба, безбройните средства, с които може да си послужи, за да ги залови. Реши, че в Пернамбуку ще бъдат на сигурно място поне за три-четири месеца, ако се отдръпнат, доколкото е възможно, от хората и обвият живота си в мрак и мълчание.

Независимо че имаше по-буден ум, далеч от основния източник на своите страдания Изаура също се почувства свободна и до известна степен пренебрегна дебнещите я опасности. Но това спокойствие трая само до деня, в който се появи Алвару. Тя го обикна с пламенната любов на възвишените души, които се влюбват веднъж завинаги, а тази любов, както е ясно, превърна в още по-критично и без това безрадостното й положение.

Лицето, маниерите и гласът на Алвару излъчваха някаква необяснима благородна и добродушна симпатия, която пленяваше всички сърца. Какво бе той за онази, която единствена успя да спечели любовта му? Изаура не можа да устои на това опасно увлечение. Заобича го с цялото си девствено сърце и със сляпата недообмисленост на своята поетична душа, въпреки че в тази любов виждаше само нов извор на сълзи и тъга.

Изаура разбираше каква пропаст я дели от Алвару и съзнаваше, че не може да храни никакви надежди за тази обречена любов, чието единствено бъдеще бе да бъде погребана завинаги дълбоко в сърцето й и цял живот да я разяжда отвътре като болест.

Към преливащата от горчивини чаша ръката на съдбата трябваше да добави и тази жестока мъка, която изгаряше устните и тровеше съзнанието й.

Достатъчно тежко й бе, че мамеше хората. Нейната вродена честност я караше да се срамува от себе си, от това, че лъже малкото хора, които я обграждат с уважение. Единствено утехата, че подобна измама не може да причини никакво зло на тези хора, я караше да се примири със съдбата си. Но трябваше ли, можеше ли без никакви последствия да поддържа у човека, когото обича, същите илюзии? Трябваше ли с мълчание, държейки го в неведение относно положението си на робиня, да позволи да се подхранва и расте дълбоката любов, която младежът изпитваше към нея?… Не бе ли това долна и недостойна измама? Нямаше ли Алвару право да узнае истината, да я заклейми, да я презре, да я стъпче, да се отнесе с нея като с най-недостойната робиня, каквато беше всъщност?

„О! Бих предпочела хиляди пъти да умра! — кореше се тя, а в разтревоженото й съзнание се блъскаха объркани мисли. — Не, не бива да го мамя. Би било подло… Ще му открия всичко. Това е мое задължение и аз трябва да го изпълня. Нека да разбере, че не може, че не трябва да ме обича, но поне няма да има право да ме презира… Робиня, постъпваща честно и почтено, може да бъде най-малкото уважавана. Не, не бива да го лъжа. Трябва да му разкрия всичко.“

Нейното вродено достойнство и честност й внушаваха подобни мисли, но щом дойдеше време да ги осъществи, сърцето й се свиваше и Изаура отлагаше от ден на ден осъществяването на това свое намерение.

Липсваше й кураж да разруши със собствените си ръце така сладко омаялата я химера, караща я понякога за дълго време да забрави своето злочесто положение и да помни единствено, че обича и е обичана.

„Нека трае поне още ден — мислеше си тя — това измамно и неописуемо щастие. Аз съм като осъдена, която вадят от затвора, за да играе за миг ролята на щастлива и властна царица, но като се върне отново, потъва в тъмницата и никога вече няма да се измъкне оттам. Да отложим още малко този миг. Нали на осъдения се разрешава да помечтае поне час? Винаги имам време да прекъсна тази златна верига, която ме свързва с небето, и да потъна отново в ада на моите страдания.“

Така изминаха няколко дни в нерешителност и вътрешна борба, през които любовта винаги вземаше връх над разума и съзнанието, докато Алвару не ги накара почти насила да приемат поканата за бала. Тогава на Изаура й стана ясно, че ще е неокачествима подлост от нейна страна да поддържа повече у любимия илюзията за положението си и че е невъзможно да се протакат толкова нечестни и уязвими отношения, без да се опозорят и двамата.

Престъпление бе да се злоупотребява повече с неведението на благородния и щедър младеж! Как може избягала робиня да се яви на бал, хванала го важно под ръка, пред лицето на цялото висше общество, при това в голям столичен град… Все едно да плати с най-черна неблагодарност и подла измама за всички услуги, оказани й тъй нежно и добронамерено. Съзнанието на Изаура се бунтуваше против подобна постъпка. Наистина Мигел се видя принуден да приеме любезната покана, обезоръжен от доводите на Алвару.

Но през цялото време Изаура запази пълно мълчание, а те го взеха за знак на съгласие.

Мамеха се. Затворила се в мълчание, Изаура полагаше върховни усилия да отхвърли от себе си висналата на съвестта й маска и да вдигне решително воала, скриващ истината от очите на любимия й. Но колкото и да събираше сили и кураж, в решителния момент духът я напускаше. Думите напираха на полуотворените й устни, някаква вътрешна сила я подтикваше да се хвърли в краката на Алвару, но срещнеше ли нежния влюбен поглед на младежа, се чувстваше безсилна и прикована към земята. Изаура приличаше на човек, решен по фатални стечения на обстоятелствата да се самоубие, на човек, стигнал до ръба на главозамайващата пропаст, който се отдръпва ужасен, без да има кураж да скочи.

„Какво слабо и страхливо същество съм! — помисли си тя отчаяно. — Какво нещастие. Нямам дори сили да изпълня своя дълг! Но няма значение, за всичко се намира изход. Налага се гой да чуе от устата на баща ми това, което нямам смелост да му кажа.“

Мисълта проблесна в съзнанието й, тя се хвана за нея като удавник за сламка и побърза да я осъществи, преди отново да падне духом.

— Татко — каза тя решително веднага щом Алвару излезе през вратата на малката градинка. — Заявявам ти, че няма да отида на този бал. Не искам и не бива да се появявам там.

— Няма да отидеш?! — възкликна учудено Мигел. — А защо не го каза, докато господин Алвару беше още тук? Вече сме обещали…

— За всичко се намира изход, татко — отвърна с трескава възбуда дъщерята, — а в случая е много лесно. Побързай, татко, иди в дома на този млад човек и му съобщи това, което аз нямах кураж да му кажа. Кажи му коя съм и всичко ще свърши.

Изаура говореше бързо, пребледнелите й устни трепереха, думите излизаха на пресекулки, откъснали се болезнено от самото й сърце. Тя полагаше върховно усилие да осъществи своето мъчително намерение. Баща й я гледаше учуден и угнетен.

— Какво приказваш, дъще! — отвърна той. — Толкова си бледа и възбудена! Като че ли имаш треска… да не си болна?

— Нищо ми няма, татко, не се тревожи за здравето ми. Това, което ти казвам, е абсолютно наложително. Ти трябва да намериш този младеж и да му признаеш всичко…

— Никога! Луда ли си, момиче? Искаш да те пратят в затвора, да те оковат във вериги, после да те върнат обратно при твоя господар и да гледам как загиваш в ноктите на онова чудовище! Не! За бога, Изаура, не говори така! Докато кръвта тече във вените ми, докато ми остава и най-малката възможност, ще се боря за твоето спасение…

— Едно недостойно и подло спасение, татко! — отговори му възбудено момичето. — Как мога аз, без да падна до най-вероломна низост, да бъда представена от него като свободна дама на бал?… Когато той и останалите господа от обществото разберат, че са измамени и той е танцувал с нещастната избягала робиня…

— Замълчи, момиче! — прекъсна я старият, угрижен от възбудата на дъщеря си. — Не говори толкова високо… успокой се. Те никога нищо няма да разберат. Ще се махнем оттук колкото се може по-скоро. Ще се качим на някой кораб и ще отплаваме надалеч, за Съединените щати например. Струва ми се, че там ще сме далеч от всяко преследване. Аз ще работя, ти имаш талант, можем да живеем спокойно навсякъде по света.

— Ах, татко! Мисълта, че можем да заминем надалеч и да не се върнем повече, гнети сърцето ми.

— Какво да правим, дъще! Ако трябва, ще отидем накрай света, за да се измъкнем от ноктите на онзи звяр.

— Но този младеж, господин Алвару, който е така добър и щедър и милее за нас, ако научи коя съм всъщност и какви ужасни причини ни карат да бягаме и да се крием, може би ще пожелае да ни помогне и да ни спаси от преследването…

— Кой може да бъде сигурен в това? Той по-скоро ще те презре веднага щом научи, че си избягала робиня, а да не говорим за това, че от разочарование може да отиде и пръв да ни предаде на полицията. Намираме се в такова положение, че се налага да мамим и него, и всички останали. Ако разкрием тайната си, сме загубени. Стегни се и да вървим на бала, дъще. Това е жестоко, но краткотрайно изпитание, на което трябва да се подложим заради нашата сигурност. Скоро ще сме далеч и ако някой ден разберат коя си, това какво ни засяга? Никога повече няма да ни видят, нито да чуят нашите имена. Ти си прекалено мнителна. След като не знаят коя си, твоето присъствие с нищо няма да ги засегне. Ти не правиш никому нищо лошо. Касае се за нашето спасение и всеки ще оправдае постъпката ти.

— Мисля, че си нрав, татко, но сърцето ми се бунтува против такава стъпка.

— Налага се да я направиш, дъще, освен ако не желаеш нещастие и смърт и за двама ни. Ако не отидем на бала, а веднага изчезнем, както всъщност пи се налага, това ще събуди много по-големи подозрения. Полицията ще тръгне по следите ни, ще ни търсят навсякъде. Наистина е жертва, но е нищо в сравнение с преследването от полицията, затвора, мъките и смъртта, които можеш да очакваш от твоя господар!

Изаура не отговори. Душата и се терзаеше от мрачни и горчиви предчувствия.

Думите на баща й я хвърлиха в дълбоко отчаяние. Замаяна от толкова удари, душата й се луташе в море от съмнения и смущения като крехка черупка, подмятана от развилнелите се вълни на бушуващ океан.

Нейната честна съвест и наивно сърце не и позволяваха да се примири с измамата, а някакво неясно предчувствие тежеше на съзнанието й подсказваше й да не ходи на този бал и на моменти тя твърдо си казваше: „Не, няма да отида.“

От друга страна, доводите на баща й изглеждаха основателни. Желанието да види Алвару още веднъж и да се порадва още няколко часа на присъствието му я изпълваше с море от съмнения. Мисълта, че може би скоро, още на следващия ден ще трябва да напусне този град и да се раздели с Алвару, без надеждата да го види отново, без да може да му каже сбогом, без той да узнае къде отива тя, нито пък коя е, разкъсваше сърцето й. Да замине, без да има кош да притисне в обятията си в часа на раздялата, без да може да изплаче мъката си на нечии гърди, да замине и да води живот на бегълка, без надежда за утеха, сред хиляди перипетии и опасности, за да свърши може би в страданията на най-жестоко робство — това беше чудовищно и все пак единственото бъдеше, което Изаура виждаше пред себе си. Но не, предстоеше и цяла нощ на удоволствия и щастие, щеше да бъде цяла нощ на бал със своя любим, да диша неговия въздух, да се опива от гласа и дъха му да скъта в душата си влюбените му погледи, да усети допира на обожаваната ръка и ударите на сърцето, биещо единствено за нея. Такава нощ струваше колкото цяла вечност, после нека дойдат страданията и опасностите, робството и смъртта!

Независимо от цялата си нежност и скромност. Изаура добре знаеше своята цена. Съзнавайки, че е предмет на обожание от страна на младеж, надарен с благородни и бляскави черти, като Алвару у нея още повече се за твърди високото мнение за това какво представлява тя самата.

С присъщата си проницателност Изаура бързо усети, че благоразположението на младежа не е просто повърхностно уважение, отдавано на нейния чар и умение, нито преходно увлечение, а любов искрена, ревностна и дълбока. Това за нея бе въпрос на чест, издигаше я в собствените й очи и понякога я караше да забравя, че е робиня.

„Убедена съм, че заслужавам любовта на Алвару, в противен случай той нямаше да ме обича. А щом съм достойна за неговата любов, защо да не ме представи и във висшето общество? Нима непостоянството на мъжете може да разруши красотата, сътворена от създателя?“

Така разсъждаваше Изаура и възбудена от подобни мисли пред съблазнителната перспектива да прекара няколко часа в приятната компания на любимия човек, възкликваше в душата си: „Трябва да отида, трябва да отида!“

Докато Изаура, смълчана и отдадена на своите чувства, се опитваше да подреди мислите си, не по-малко притесненият й баща се разхождаше разсеяно напред-назад из градината и очакваше с нетърпение нейното окончателно решение.

— Татко, ще дойда на бала — каза най-накрая тя и стана, — но ще се подготвя за него като жертва, която водят към смъртта с песни и цветя. Терзае ме ужасно предчувствие…

— Какво предчувствие, Изаура?

— Не зная, татко, чувствам, че ще се случи нещо лошо.

— А на мен сърцето ми подсказва, Изаура, че този бал е нашето спасение.