Бернарду Гимарайнс
Робинята Изаура (4)

Глава 4

— Още ли си тук? Хубава работа — каза Лионсиу, като зърна свилата се в ъгъла трепереща и объркана Изаура. Оттам тя отправяше хиляди молби към небето господарят й да не я види, нито да се сети за нея в този момент. — Изаура — продължи той, — както виждам, добре напредваш в любовта! Нравят ти се ухажванията на този хлапак…

— Толкова, колкото и вашите, господарю, нямах друг изход. Робиня, дръзнала да погледне с любов господаря си, заслужава да бъде строго наказана.

— А ти каза ли му нещо на онзи нахалник, Изаура?

— Аз?! — отвърна обърканата робиня. — Нищо, което би могло да обиди вас или него…

— Мери си добре думите, Изаура. Не се опитвай да ме мамиш. Нищо ли не му каза за мен?

— Нищо.

— Можеш ли да се закълнеш?

— Кълна се — изпелтечи Изаура.

— Ах! Изаура, Изаура! Внимавай! Ако досега съм страдал търпеливо от твоите откази и презрение, няма да понеса в моята къща и почти в мое присъствие да слушаш ласкателствата на когото и да било, а още по-малко да се говори за това, което става тук. Ако не желаеш моята любов, избягвай поне да си навличаш гнева ми.

— Извинете, господарю, но каква вина имам, че ме преследват?

— Имаш известно право. Изглежда, ще бъда принуден да те махна от този дом и да те скрия някъде, където няма да си така на показ…

— Защо, господарю…

— Стига. Повече не мога да те слушам, Изаура. Не е уместно да ни виждат, че приказваме насаме. Ще те изслушам някой друг път. „Не трябва да позволя на онзи смахнат да ме скара с Малвина — мърмореше си Лионсиу, докато излизаше. — Ах! Куче! Проклет да е часът, в който те доведох тук!“

— Да не дава господ такъв случай! — въздъхна тъжно Изаура, като гледаше как господарят й бързо се отдалечава. Тя отдавна следеше със смъртна уплаха непрестанното и все по-ожесточено преследване от страна на Лионсиу и не виждаше начин да му се противопостави. Решена да се съпротивлява докрай, тя си припомняше съдбата на своята нещастна майка, чиято тъжна история добре познаваше от изпълнените със страх разкази на старите роби, и бъдещето й се очертаваше в най-черни и ужасяващи краски.

Единственият изход, който й идваше наум, бе да разкрие всичко на Малвина, за да се сложи край на волностите на нейния съпруг и да се предотвратят по-нататъшните неприятности. Но Изаура обичаше прекомерно младата си господарка, за да се осмели на подобна крачка. Тя би я огорчила дълбоко и завинаги щеше да разсее щастливите илюзии на нейния живот.

Изаура предпочиташе по-скоро да умре като майка си, жертва на безчовечна жестокост, отколкото да затъмни със собствените си ръце небосклона на тъй безоблачния и спокоен живот на любимата си господарка.

Баща й, единственият загрижен за нея на този свят, освен Малвина, бе беден и прост надничар. Той не беше в състояние да я предпазва и закриля от заплашващите я опасности. В безизходното положение, в което се намираше, Изаура можеше само да поплаква скришом над собственото си нещастие и да се моли богу, единствената й надежда за спасение от злото.

Сега вече става ясно защо момичето с такава болка и тъга пееше любимата си песен. Малвина се лъжеше, като мислеше, че мъката е причинена от любов. Изаура пазеше все още сърцето си непокътнато. Как ли би я съжалила нейната добра и чувствителна господарка, ако можеше да отгатне истинската причина за страданието.