Бернарду Гимарайнс
Робинята Изаура (16)

Глава 16

— Пак ли този проклетник! — процеди Алвару през зъби, докато Мартиню влизаше. Стон на безсилна ярост се изтръгна от дъното на разтревожената му душа.

— Какво искате от мен, господине? — попита сухо и високомерно Алвару.

— Вие добре ме познавате — отвърна Мартиню — и сте наясно какво ме води насам.

— Дори не мога и да си представя, по-скоро съм учуден от тази полицейска охрана, която ви придружава.

— Ще престанете да се учудвате, като научите, че идвам да изисквам избягалата робиня на име Изаура, която неотдавна разпознах на един бал, където се намирахте и вие, и трябваше да я изпратя на господаря й в Рио де Жанейро, но вие се опънахте по необясними причини и до ден-днешен я държите при себе си, противно на всички закони.

— Достатъчно, господин Мартиню! Мисля, че не сте вие човекът, който може да съди дали върша нещо законно или незаконно. Много добре знаете, че аз съм попечител на робинята и имам пълното право и съгласие на властите тя да остане под моя закрила.

— Това право, ако въобще може да се нарече право, е своеволие, но то свърши, след като вие по никакъв начин не сте се застъпили за споменатата робиня. Освен това — продължи той и извади един лист — ето заповедта, издадена от полицейския началник. Тя гласи, че трябва да ми предадете робинята. Нищо законно не може да противопоставите на това.

— Както виждам, господин Мартиню — каза Алвару, след като прегледа набързо връчения му лист, — още не сте се отказали от възмутителната си постъпка и за шепа пари сте готов да се превърнете в палач на една нещастна жена. Помислете си и ще разберете, че подобна низост може да вдъхне само отвращение и ужас у всеки.

Защитен от полицията, Мартиню реши, че може да се държи нагло, и заяви с невъзмутимо хладнокръвие:

— Господин Алвару — отвърна той, — дойдох в тази къща с единствената цел да изискам, в името на властта, предаването на избягалата робиня, укриваща се тук, а не да слушам упреци, каквито вие нямате право да ми отправяте. Имайте добрината да изпълните това, което ви повелява законът и съветва предпазливостта, за да не прибягвам до правата си…

— Какви права?!

— Да претърся къщата и да отведа робинята насила.

— Махай се, мръснико! — изрева Алвару, без да може да се сдържа повече. — Изчезвай от погледа ми, ако не искаш да платиш скъпо за нахалството си!

— Господин Алвару! Какво правите!

Доктор Жералду до този момент беше мълчал предпазливо, но след като видя, че приятелят му не е съвсем прав и в яда си отива твърде далеч, сметна за свой дълг да се намеси. Той се приближи до Алвару и го дръпна за ръката.

— Какви ги вършиш, Алвару? — каза му той тихо. — Не разбираш ли, че с тези избухвания само ще си навредиш и ще влошиш положението на Изаура?

Бъди по-предпазлив, приятелю…

— Но… какво да правя? Няма ли да ме посъветваш?

— Предай им я.

— Никога! — отвърна решително Алвару. За няколко мига всички замълчаха. Алвару мислеше нещо.

— Хрумна ми нещо — пошепна той на Жералду, — ще опитам.

— И без да чака отговор, се приближи до Мартиню.

— Господин Мартиню — обърна се той към него, — искам да разменя две думи насаме с вас, с позволението на доктор Жералду.

— На вашите услуги — отговори Мартиню. — Сигурен съм, господин Мартиню — каза му тихо Алвару, като го отведе настрана, — че наградата от пет хиляди е основната причина, която ви кара да постъпвате така с бедната жена, тъй като тя нищо не ви е направила. Признавам, че сте в правата си, а и сумата не е за пренебрегване. Но ако сте склонен да се откажете напълно от тази сделка и да оставите на спокойствие робинята, аз ще ви дам двойно повече.

— Двойно! Десет хиляди! — възкликна опулен Мартиню.

— Точно така, десет хиляди, и то още днес.

— Но, господин Алвару, аз вече дадох дума на господаря й, направих постъпки и…

— Какво значение има! Ще кажете, че пак е избягала или ще намерите някакво друго извинение…

— Но как, след като всички знаят, че тя се намира при вас?

— Хайде, всичко зависи от вас, господин Мартиню, вие сте хитър и лесно можете да се измъкнете!

— Съгласен — каза Мартиню след известно размишление. — Щом толкова се интересувате от тази робиня, не искам повече да ви притеснявам с подобна сделка, която, да си призная, и мен ме отвращава. Приемам предложението ви.

— Благодаря, ще ми направите голяма услуга.

— Но какво да направя, за да се измъкна самият аз?

— Помислете, имате богато въображение и положително ще намерите начин да излезете сух от водата.

Мартиню загриза замислено нокти, вперил поглед в пода. Най-после вдигна глава и се чукна с пръст по челото:

— Сетих се! Не върви да кажа, че робинята е изчезнала пак, защото ще ви изложа, а вие сте отговорен за нея. Ще съобщя, че след щателна проверка се оказало, че момичето, намиращо се под ваша закрила, не е въпросната робиня и всичко е свършено.

— Това не е лошо… но се вдигна такъв шум…

— Какво от това! Не си ли спомняте за белег като от изгорено на лявата гръд, за който се споменава в обявата? Ще заявя, че такъв белег няма, а той е твърд характерен при разпознаването на дадено лице. Ще добавя още, че момичето, от което се интересувате, видяно вечер, изглежда по един начин, а денем по съвсем друг, и че по нищо не прилича на красивата робиня, описана в обявата. И че вместо на двайсет прилича на трийсет, дори на четирийсетгодишна, че привидната й младост и красота е измама, създадена от блясъка на полилеите и свещниците.

— Доста находчив сте — отбеляза Алвару усмихнато, — но тези, които я видяха, съвсем няма да повярват в това. Остава и още едно затруднение, господин Мартиню: признанието, което тя направи публично. Тук трудно ще се измъкнете.

— Ами, трудно! Ще твърдя, че тя има пристъпи и шизофренични припадъци.

— Браво, господин Мартиню, напълно вярвам във вашите способности. А после?

— После ще съобщя това на полицейския началник и ще му заявя, че нямам нищо общо с този случай. Ще дам пълномощното на някой съдебен изпълнител или ловец на роби, който би желал да се заеме с търсенето, а аз ще пиша на господаря на робинята, че съм сбъркал, и той положително ще престане да я търси тук и ще се насочи по други места. Как ви се струва моят план?

— Прекрасен, да не губим време, господин Мартиню.

— Тръгвам веднага и след по-малко от два часа съм тук, за да ви съобщя за изпълнението на мисията.

— Не, тук не мога да се бавя много. Ще ви чакам у дома и там ще получите уговорената сума.

— Можете да си вървите — каза Мартиню на съдебния пристав и на стражарите, застанали до вратата. — Вашето присъствие вече не е нужно тук. „Няма съмнение! — помисли си той. Залаганията се удвояват като на ланскине. Тази робиня е златна мина и, струва ми се, още не е изчерпана.“

И си тръгна, като потриваше ръце от задоволство.

— Как успя да се разбереш с този човек, Алвару? — попита Жералду веднага щом Мартиню им обърна гръб.

— Прекрасно! — отвърна Алвару. — Постигнах по-добър ефект, отколкото можех да предположа.

Алвару разказа накратко на приятеля си каква сделка бе сключил с Мартиню.

— Ама че долен и презрян характер има този Мартиню! — възкликна Жералду. — От такъв човек не може да се очаква нищо хубаво. Алвару, смяташ ли, че си постигнал нещо с крачката, която си направил?

— Много не, но все нещо успях да направя. Поне ще успея да задържа положението за известно време, Жералду, а както гласи народната поговорка, докато котките кротуват — мишките царуват. Докато Лионсиу, убеден, че робинята му не е тук, в Ресифи, я търси другаде, тя ще живее спокойно под моята закрила, освободена от кошмара на преследванията и грубото отношение на нейния господар. А и аз ще имам време да задвижа връзките си, да събера доказателства и документи, даващи й правото на свобода. Това засега ми стига. Колкото до останалото, щом считаш, че каузата ми е безнадеждна, божието провидение ще ми посочи как да постъпя.

— Колко се мамиш, бедни ми Алвару! Мислиш, че като отстраниш Мартиню за известно време, ще се освободиш от преследването и търсенето на твоето протеже! Каква слепота! Ще се намерят други изнудвачи, също така подмамени от парите, защото за такива мизерници пет хиляди рейс е голяма сума, и ще тръгнат по дирите на богатата плячка. Още повече сега, когато Мартиню би тревога и случката нашумя, вместо един, ще се явят сто мартинювци по следите на хубавата бегълка. Те просто трябва да следват пътя, проправен от първия.

— Ти си прекалено съвестен, Жералду, и виждаш нещата винаги от най-лошата им страна. Напълно е възможно да се хванат на въдицата на Мартиню и никой вече да не се сети, че робинята Изаура е точно жената, която ме интересува, а пет пари не давам, че хиляди мошеници ще я търсят по всички кътчета на света. Във всеки случай отложих неща и това може да ми бъде от голяма полза.

— Добре, Алвару, да предположим, че стане така, но не виждаш ли, че подобна постъпка е под твоето достойнство? Така наистина попадаш под ударите на предизвикателните епитети, с които те засипа онзи Лионсиу, и наистина ставаш съблазнител и укривател на чужди роби?

— Извинявай, драги ми Жералду, но не мога да приема упрека ти. Той би бил в сила за обикновен случай, но не и за твърде сложната обстановка, в която сме изпаднали аз и Изаура. Не укривам, нито държа робиня, аз закрилям ангел, закрилям невинна жертва на яростта на палача. Причините, които ме подтикват, и качествата на лицето, заради което предприемам тези стъпки, ги правят благородни и са напълно достатъчни, за да ме оправдаят в собствените ми очи.

— Ясно, Алвару, прави каквото знаеш, не виждам какво мога да ти кажа, за да те разубедя. Смятам твоето намерение за неразумно и ако си говорим честно, дори глупаво и недостойно за теб.

Жералду не можеше да прикрие недоволството си, причинено от тази сляпа любов, водеща приятеля му до постъпки, които той намираше смешни и побъркани. Затова, вместо да го подпомогне със съвети и да му посочи начин за освобождаването на Изаура, той полагаше всички усилия да отклони Алвару от намеренията му, като представяше нещата по-трудни, отколкото всъщност бяха. Ако можеше, Жералду на драго сърце би предал Изаура на господаря й, само и само да спаси Алвару от ужасното изкушение, водещо го до прибързани и неуместни постъпки.