Бернарду Гимарайнс
Робинята Изаура (18)

Глава 18

Читателят сигурно не е по-малко потресен от Алвару от непредвидената поява на Лионсиу в Ресифи, и то точно в дома, където се намираше избягалата му робиня.

Налага се да обясним как стана това, за да не си помислите, че е някакво чудо.

След като написа и прати по пощата двете писма, за които вече знаем — едното до Алвару, другото до Мартиню — Лионсиу продължи да изпитва безпокойство. Душата му изгаряше от смъртна тревога и отчайваща ревност. Новината, че Изаура се намира при красив и богат младеж, обичащ я безгранично, беше за него нетърпим тормоз, болест, която го ядеше отвътре и подклаждаше още повече дивата му страст към робинята. Веднага щом получи съобщението за Изаура, Лионсиу замина за града, за да може незабавно да вземе енергични мерки за залавянето й. След като написа и прати писмата по сутрешния кораб, той остана потънал в мисли. Ужасното чувство на гнет не му позволяваше да чака отговор и някакъв резултат от писмата, понеже по онова време корабите пътуваха много по-нарядко и по-бавно, отколкото днес; тогава в Бразилия едва прохождаше параходството. Освен това през ума му все по-често минаваше народната поговорка, че ако планината не отиде при Мохамед, той отива при нея. Не можеше да разчита на почтеността и добрата воля на непознати, които може би нямаше да успеят да се преборят с влиянието на Алвару, а той, както му го описваха, беше могъщ в своя край. Ревността и отмъщението не обичат да си служат с чужди очи и ръце за осъществяване на намеренията си.

„Налага се да отида сам“ — реши Лионсиу и с това твърдо намерение отиде при министъра на правосъдието, с когото беше в приятелски отношения, за да му поиска препоръчително писмо — имащо стойността на заповед — за полицейския началник на Пернамбуку, да му съдействува за откриването и залавянето на робинята. Лионсиу предварително се беше снабдил със заповед за арестуването на Мигел, към когото отправяше обвинението, че е крадец и укривател на робинята. Злобният паша не бе пропуснал нищо, за да осъществи докрай отмъщението си.

На следващия ден Лионсиу замина със същия кораб, с който пътуваха писмата му.

Те обаче пристигнаха няколко часа, преди авторът им да слезе в Ресифи.

Едва стъпил на твърда земя, Лионсиу отиде при полицейския началник, представи му писмото от министъра на правосъдието и го запозна с исканията си.

— Трябва да ви съобщя, господин Лионсиу — отвърна му полицейският началник, — че преди по-малко от два часа оттук излезе едно лице, упълномощено от вас да отведе робинята, но преди малко се върна и заяви, че се е заблудил. Разбрал, че жената, която подозирал, не е и не може да бъде вашата робиня.

— Казва се Мартиню, нали?

— Точно така.

— Сериозно! А вие какво мислите?

— Така е. Ето там до вратата са съдебният изпълнител и стражарите, които го придружаваха.

— Излиза, че съм си губил времето с това пътуване! Ох, не, не, не е възможно. Повярвайте ми, тук се крие някаква измама… Казват, че господин Алвару бил много богат…

— И че Мартиню е лекомислен и способен на всякакви низости. Всичко е възможно, но като заинтересован, вие сам можете да проверите как стоят нещата.

— Точно това имам намерение да направя. Ще отида да видя със собствените си очи, ако е възможно.

— Когато пожелаете. Съдебният изпълнител и стражарите са на ваше разположение. Те току-що се върнаха оттам и никой по-добре от тях няма да ви упъти и да ви помогне за залавянето, ако разпознаете робинята си.

— А вие трябва да подпишете тук — рече Лионсиу и представи заповедта за арестуването на Мигел. — Трябва да накажем мошеника, дръзнал да отвлече моята робиня.

Началникът на полицията незабавно удовлетвори желанието на Лионсиу и той, придружен от малката свита, се качи в каретата и незабавно се отправи към дома на Изаура, където го оставихме изправен лице срещу лице с Алвару.

Положението беше не само критично, то беше отчайващо. Съперникът му стоеше тук, въоръжен с неоспоримото право да го унизи, да го смачка и най-лошото — да отведе неговата любима, идола на сърцето му, да я изтръгне от него, за да стане тя предмет на долните страсти на едни развратен господар, ако не и жертва на яростта му. Нямаше друг изход, освен да се преклони безропотно пред удара на съдбата и да гледа със скръстени ръце как оковават в железа и предават на палача благородното ангелско създание, успяло единствено сред толкова красавици да предизвика трепет в сърцето му и вълнение от най-силната и чиста любов.

Жалка случайност, предизвикана от обстоятелствата на една абсурдна и нечовешка институция!

Подлият и недостоен палач стои високомерно, на негова страна са законът, властта, правото и силата. Той протяга нокти към плячката, станала обект на неговото желание или омраза, и може да й се наслаждава по своя воля, докато човекът с благородно сърце и честни пориви, но безсилен пред закона, стои сгърчен, немощен, без право да протегне ръка за помощ на нещастната жертва.

Виждаме как законът по странно недоразумение подхранва порока и отсича ръцете на добродетелта.

Алвару стоеше пред Лионсиу като осъден пред палача си. Ръката на съдбата го притискаше с цялата си тежест и не му позволяваше да направи дори най-малкото движение.

Лионсиу дойде, побеснял от гняв и ревност, и сега се възползва от предимството си да отмъсти на своя съперник, но не с доблестта на кавалер, а потърси начин да го унизи и нарани.

— Знам от доста отдавна — каза Лионсиу, продължавайки разговора, прекъснат в предната глава, — че вие задържате тази робиня незаконно, мамите властта с фалшиви изявления, които никога не ще можете да докажете. Но сега аз идвам лично да я прибера и да осуетя вашите намерения.

— Моите намерения, господине, бяха и са честно да предпазя робинята от господар, който има намерението да се превърне в неин палач. Това е всичко.

— Ах! Сега виждам, че всеки момент човек може да отмъкне роба на нечий господар под предлог, че ще го закриля, и всеки има правото да бди над отношението към чуждите роби.

— Вие се подигравате, но аз ви заявявам, че нямам никакво желание да ви отвърна със същото, нито пък да позволя някой да се подиграва с мен. Признавам, че желая много силно свободата на тази робиня, така както искам да съм щастлив самият аз, и съм в състояние да направя всякакви жертви, за да го постигна. Вече ви предложих пари и пак ви предлагам. Давам ви колкото пожелаете… Давам ви цяло състояние за тази робиня. Кажете цената…

— Няма цена. Не бих я продал дори за всичкото злато на този свят.

— Но това е варварски каприз, извратеност…

— Наричайте го както искате. Не мога ли и аз да имам свои капризи при положение, че това не засяга никого? А не е ли каприз това, че вие също я желаете за себе си… Но вашата прищявка вреди на моите интереси и това вече не мога да допусна.

— Но моето намерение е благородно и възвишено, а вашето е потисничество, да не кажа подлост. Вие петните името си незаличимо, като държите в робство тази жена, вие плюете на гроба на святата си майка, отгледала и възпитала тъй старателно тази робиня, за да я направи достойна за свободата, с която е имала намерение да я дари, а не за да задоволява вашите капризи. Там, от небето, където се намира, тя положително ви проклина и цял свят ще осъди човека, държащ в най-отвратително робство създание, изпълнено с добродетели, дарби и красота.

— Достатъчно, господине… Чак сега разбирам, че една робиня има правото на свобода само защото е красива и надарена. Но знайте и вие, че ако майка ми не е отгледала това момиче, за да задоволява моите капризи, още по-малко го е направила заради вашите, след като никога не ви е познавала. Господин Алвару, ако искате да си вземете красива робиня за любовница, потърсете другаде, купете я, но за тази оставете всякаква надежда.

— Господин Лионсиу, вие положително забравяте къде се намирате и с кого говорите, може би смятате, че сте в имението си и се разправяте с вашите управители и роби. Предупреждавам ви да смените тона.

— Стига, господине! Да оставим празните слова, аз не съм тук да ми четете морал. Искам да ми предадете робинята, и нищо повече. Не ме карайте да използвам правата си и да я отведа насила.

Сломен от тези груби и обидни предизвикателства, Алвару изгуби всякаква предпазливост и хладнокръвие.

Стана му ясно, че има само един начин да се измъкне от ужасното положение, в което беше изпаднал: да убие противника си или да умре от неговата ръка, и обзет от гняв и отчаяние, скочи от стола, хвана Лионсиу за яката и го разтърси силно.

— Палач! — изкрещя той разярено. — Ето ти за робинята, но преди да я отведеш, ще отговаряш за обидите, които ми нанесе, ясно ли е? Или ме смяташ за свой роб?

— Вие сте луд — каза Лионсиу уплашен. — Законите в нашата страна забраняват дуела.

— Какво ме интересуват законите! За един достоен мъж честта стои над законите и ако не си страхливец, за какъвто те мисля…

— Помощ, искат да ме убият — изрева Лионсиу, освободи се от ръцете на Алвару и изтича към вратата.

— Мръсник! — изръмжа Алвару, скръстил ръце, скръцна със зъби и лицето му се изкриви от гневно презрение.

В този момент, привлечени от шума, в стаята влязоха Изаура и Мигел, а откъм външната врата се втурнаха съдебният изпълнител и стражарите.

Наострила слух в другата стая, Изаура бе чула и разбрала всичко.

Стана й ясно, че е загубена, и изтича да предотврати безумието, което Алвару щеше да извърши от любов към нея.

— Ето ме, господарю! — каза тя кротко и застана със сведена глава пред собственика си.

— Ето ги, те са! — изкрещя Лионсиу и посочи на стражарите Изаура и Мигел. — Хванете ги! Хванете ги!

— Върви, Изаура, върви — прошепна Алвару с треперещ, отпаднал глас и се приближи към робинята. — Не се отчайвай. Аз няма да те изоставя. Вярвай в бога и в моята любов.

Един час по-късно Алвару бе посетен от Мартиню. Той бързаше, щастлив да докладва за извършеното, и бе нетърпелив да получи уговорената сума.

„Десет хиляди! Ох — мислеше си той. — Това е цяло състояние! Сега вече ще мога да бъда независим!… Сбогом, мърляви скамейки на Академията. Сбогом на омазнените учебници, които толкова време напразно разлиствах! Всички ви ще изхвърля през прозореца, вече не ми трябвате, бъдещето ми е осигурено. Скоро ще стана капиталист, банкер, комендадор, барон и ще видите тогава…“

Пресмятайки колко ще му донесат лихвите от десетте хиляди, Мартиню вече беше умножил стократно сумата в съзнанието си.

— Драги господин Алвару, — започна той без заобикалки, — всичко се нареди както желаехте. Можете да живеете спокойно с хубавата бегълка, защото отсега нататък никой няма да ви притеснява. Наистина вашата постъпка е много красива и достойна за похвала. Тя е присъща за великото ви и щедро сърце. Не може да има по-голяма нелепост! Такова нежно прелестно момиче да е робиня! Ето писмото, което пращам на подлото султанче. Такива опашати лъжи съм му написал, че съвсем ще се обърка.

С тези думи Мартиню разгъна писмото и щеше да го прочете, но Алвару махна нетърпеливо.

— Стига, господин Мартиню — каза той мрачно, — сделката приключи, не се нуждая повече от вашите услуги.

— Приключи! Как?

— Робинята е в ръцете на своя господар.

— Лионсиу! Невъзможно!

— Това е самата истина. Ако искате да знаете подробности, идете в полицията и питайте.

— А моите десет хиляди?

— Мисля, че вече не ви ги дължа.

Мартиню изръмжа отчаяно и излетя с такава бързина от дома на Алвару, все едно, че се изтъркаля надолу по стълбите.

Не се наемам да опиша състоянието, в което се намираше тази мизерна душа, нека читателите сами си представят.

Измаменият гарван бе отворил човка, изпуснал сиренето и останал без нищо.