Бернарду Гимарайнс
Робинята Изаура (13)

Глава 13

Читателят да не помисли, че балът, на който присъствахме, вече е приключил. Малкото отклонение, което направихме в предишната глава, ни се стори наложително, за да обясним по какво стечение на обстоятелствата нашата героиня, макар и робиня, бе подтикната към храброто решение да се яви на бляскавия аристократичен бал. Едно колебливо сърце и слаб характер могат да бъдат извинени, но не напълно оправдани, когато се касае за човек с ясно съзнание и високи умствени способности.

Балът продължава, но вече не тъй оживено и празнично като в началото. Бурните ръкопляскания и всеобщото възхищение, на които Изаура стана обект от страна на кавалерите, предизвикаха хладина от страна на красивите дами. Сърдити на своите ухажори заради възторжените хвалебствия, отправени към онази, която единодушно бяха провъзгласили за царица на бала, дамите не искаха дори да танцуват, а вместо весели разговори и смях, те се събираха по ъглите на групички, чуваше се тайнствен шепот, подкрепян от кисели ехидни усмивчици.

Сред жените витаеше дух на всеобщо недоволство. Нещо като глух тътен, отекващ в далечината преди голяма буря. Човек би предположил, че вече предугаждат у тази жена, засенчила всички, обикновената робиня. Много от тях дори си тръгнаха, включително и онези, които все още хранеха надежди или смятаха, че имат някакви права над сърцето на Алвару. Обезкуражени от безспорния успех на Изаура, те не намериха сили да останат повече на полесражението и предпазливо се оттеглиха по стаите, обидени и посрамени след такова пълно поражение.

Не можем да твърдим обаче, че сред множеството благородни и изтъкнати духом и телом дами не се намериха и такива, които без сянка на завист се възхищаваха от красотата на Изаура и от сърце и с искрено удоволствие приветстваха тържеството й. Точно те успяха да вдъхнат оживление на бала, който иначе щеше да се разтури съвсем. Но също така можем да твърдим, че поне половината представителки на нежния пол, без разлика от произхода си, бяха в плен на завистта, ревността и дребнавото съперничество.

Нека оставим Изаура да се включи в кадрила с Алвару. Докато танцуват, да надникнем в едно салонче с игрални маси и бюфети, отрупани с бутилки ликьори, бира и шампанско. Това салонче има пряка връзка с големия салон за танци чрез широко отворена врата. В него са се събрали половин дузина младежи, в по-голямата си част студенти от типа чудаци с претенции за байроновска ексцентричност. Отегчени от живота, те обичат да твърдят, че не биха заменили дима от една пура или чаша шампанско за нежната усмивка на най-прекрасната дама. Те непрекъснато проповядват в проза и стих, че още в зората на живота сърцето им е вече повехнало от повея на скептицизма, изпепелено е от огъня на страстите или се е охладило към обществото. Тези мизантропи — постоянно присъствие на всички балове, обзети от досада — тръбят за своето оттегляне от удоволствията и презрение към радостите на живота.

Не е зле да отделим повече внимание на един от тях, тъй като той ще вземе сравнително дейно участие в нашата история. В него няма нищо байроновско или възвишено, напротив, цялата му външност излъчва прозаична глуповатост. Изглежда по-възрастен от приятелите си поне с десетина години. Има голяма глава, скулесто лице, груби черти. Челото му е прекалено високо, а това според Лаватер^[1] е признак на муден ум, граничещ с тъпотата. Недодяланата му, почти гротескна физиономия говори за долни инстинкти, безмерен егоизъм и подъл нрав. Но това, което го характеризира най-точно, е мерзката алчност, прозираща във всяка негова дума и постъпка и най-вече в малките му сиви очички, в които непрекъснато проблясваше лукава искрица. Той е студент, но с раздърпаните си дрехи, без следа от елегантност, прилича повече на продавач. Следваше вече петнайсет години за собствена сметка, като се издържаше от приходите в кръчма, чиито съсобственик беше. Казваше се Мартиню.

— Момчета — рече един от младежите, — хайде да изиграем по едно ланскине^[2], докато онези мухльовци си тътрят краката и се правят на галантни.

— Правилно! — възкликна друг, седна на масата и взе картите. — След като не се очертава нищо по-интересно, хайде на играта. Истината е в картите. При вида на една дама пика сърцето ми трепва по-силно, отколкото на Ромео при вида на Жулиета… Афонсу, Алберту, Мартиню, елате насам. Само няколко раздавания…

— Бих приел поканата с най-голямо удоволствие — отвърна Мартиню, — ако не бях зает с друга игра, която всеки момент, при това, без да рискувам нищо, ще ми донесе най-малко чисти пет хилядарки.

— За каква игра говориш, по дяволите? Няма ли да престанеш да се правиш на луд? Остави тези глупости и ела да играем на ланскине.

— Ако залагаш на сигурно като мене, няма да се впускаш в хазарта на ланскинето, което вече ми с глътнало доста мангизи. Не съм толкова прост.

— По дяволите, Мартиню, защо не обясниш като хората? Каква е тази проклета игра?

— Ха познайте… Но не можете. Страхотна стръв. Ако се сетите, ще ви дам галавечеря в ресторанта на най-добрия хотел в града, естествено, след като прибера парите.

— Едва ли ще доживеем до тази вечеря, след като се тъпчеш само с вкиснат бакаляу^[3]. Може ли някой да каже какви мисли минават през смахнатата ти глава. Слагай парите на масата и да почваме.

— Я ме оставете на мира — рече Мартиню, внимателно вперил поглед в танцувалния салон. — Пресмятам си ходовете… представете си, че играя шах и давам мат… а после петте хиляди са мои…

— Няма съмнение, човекът се е побъркал… Хайде, Мартиню, разкрий си картите или се махай, не ни досаждай с твоите глупости.

— Вие сте глупаци. Играта ми е… но колко давате, за да разберете каква е? Става дума за нещо наистина интересно.

— Искаш да възбудиш нашето любопитство и да ни измъкнеш пари, нали? Този път ти обещавам от мое име, че няма да получиш нищо. Върви по дяволите с твоята игра и ни остави да си играем на спокойствие нашата. Хайде на картите, приятели, не обръщайте повече внимание на Мартиню.

— Няма да ни преметнеш с мошеничествата си.

— Ах! Глупаци! — възкликна Мартиню. — Вие още имате жълто около устата. Елате, елате и ще видите дали съм луд или мошеник. Накрая ще ви покажа каква е моята игра, понеже искам да чуя дали и вие сте на моето мнение. Ето за какво става дума — добави Мартиню и извади един вестник от джоба си, — обява за избягал роб.

— Ах, ах, ах! И таз добра!

— Каква нелепост, Мартиню! Ти наистина си откачил.

— Какво общо имаш ти с обявата за избягалия роб?

— Да не са те назначили случайно за съдебен изпълнител или ловец на роби?

С подобни подмятания и непрекъснат смях младежите едва не заглушиха оркестъра в салона.

— Не знам какво толкова ви учудва — отвърна спокойно Мартиню. — Странно е по-скоро, че не сте видели тази голяма обява от Рио де Жанейро, публикувана в „Жорнал ду Комерсиу“.

— Да не сме случайно следователи или съдебни изпълнители, че да си губим времето с такива обяви?

— Но случая е повече от интересен, а и парите не са за изхвърляне.

— Горкият Мартиню! Дотам ли те докара алчността, че да търсиш избягали роби в танцувален салон! Тук ли смяташ да намериш такива хора?…

— Кой знае?… Имам причини да мисля, че ще я намеря точно тук, а петте хилядарки ми идват тъкмо навреме, защото, между нас да си остане, напоследък работите в дюкяна на съдружника ми нещо не вървят.

Мартиню наричаше дюкян малката кръчмичка, чийто съсобственик беше. След като изрече тези думи, той застана до вратата към салона и остана там дълго време, загледан в танцуващите. После внимателно погледна обявата като човек, който сверява данни.

— Мартиню, какво, по дяволите, правиш там? — попита един от младежите, които оставиха картите, привлечени от гримасите на Мартиню.

— Побъркал се е, няма съмнение — отбеляза друг. — Да търсиш избягал роб в танцувален салон! Само това оставаше! Ако преследваше принцеса, положително щеше да я открие в някое киломбу^[4].

— Може да е слуга или домашна прислужница.

— Не вярвам да има танцуващи слуги или прислужници, а той не откъсва поглед от танцуващите.

— Остави го, освен лош търговец, той винаги си е бил вманиачен тип.

— Тя е! — каза Мартиню, отдръпна се от вратата и погледна компанията.

— Тя е, вече няма никакво съмнение, сигурен съм, влезе в капана.

— Коя „тя“, Мартиню?

— Че коя може да бъде?

— Избягалата робиня?!

— Да, господа, избягалата робиня! Тя танцува там.

— Ах! Ах! Ах! И таз добра, Мартиню! Докъде искаш да докараш този фарс? Той трябва да има щастлива развръзка. Това струва повече от всички балове на света. Ако имаха все такъв край, аз нямаше да пропусна нито едно представление. — Така говореха младежите и избухваха в гръмогласен смях.

— Подигравате ли ми се? Искам да ви кажа, че фарсът намирисва малко на трагедия.

— Още по-добре! Още по-добре! Давай, Мартиню!

— Значи не вярвате? Слушайте тогава и после ще кажете как ви се струва този фарс.

С тези думи Мартиню седна на един стол, разгърна обявата и се приготви да я чете. Останалите се натрупаха около него.

— Слушайте добре — продължи Мартиню. — Ето гръмкото заглавие, с което започва това незабравимо произведение, струващо повече от „Илиадата“ на Камойнш^[5]… пет хиляди!

— И повече от „Лузиадите“ на Омир, нали, Мартиню? Стига глупави въведения, карай по същество.

— Веднага ще удовлетворя желанието ви — каза Мартиню и продължи.

„От имението на господин Лионсиу Гомис да Фонсека, живеещ в община Кампус, провинция Рио де Жанейро, е избягала робиня на име Изаура със следните белези: светла кожа като на бяла жена, големи черни очи, коси със същия цвят, дълги, леко накъдрени, малка, добре оформена уста, бели равни зъби, правилен нос, средна на ръст, тънка в кръста, добре сложена. На лявата си буза има черна бенка, а на дясната гръд — белег от изгаряне, като пеперуда. Облича се елегантно и с вкус, пее и свири безупречно на пиано. Получила е превъзходно възпитание, има добър външен вид и може навсякъде да мине за свободна жена от изискано общество. Избягала е заедно с португалец, наречен Мигел, който се представя за неин баща. Не е изключено да са си сменили имената. Ако някой я залови и отведе при гореспоменатия й господар, освен обезщетение за всичките му разходи ще получи и възнаграждение от пет хиляди рейс.“

— Нима, Мартиню? — възкликна един от слушателите. — Значи с това си седнал да се занимаваш? Ти току-що ми обрисува портрета на Венера и искаш да повярвам, че е избягала робиня?

— Ако все още не ми вярвате, прочетете със собствените си очи; ето вестника…

— Наистина — добави друг — заслужава си да заловиш такава робиня повече заради това, което представлява самата тя, отколкото за петте хиляди. Ако ми падне, въобще няма да ми се ще да я предам на господаря й.

— Вече не се учудвам, че Мартиню я търси тук. Такова възхитително създание може да се намери само в царски дворец.

— Или пък в царството на феите; а по описанието виждам, че това може да е единствено новото божество, появило се днес…

— Без съмнение ти позна — намеси се Мартиню и ги подкани към вратата. — Елате — продължи той, — обърнете внимание на онази красавица, която танцува с Алвару. Горкичкият, колко е горд от себе си! Ако знаеше с кого танцува, щеше да му падне ченето. Забележете, господа, не отговарят ли идеално описаните белези?

— Напълно! — намеси се един от младежите. — Удивително! Виждам и бенката на лявата буза, която й придава такъв чар. Ако има подобен белег и на гръдта си, няма никакво съмнение. Небеса! Как е възможно такова красиво момиче да бъде робиня!

— На всичкото отгоре има дързостта да се представи на такъв бал! — добави трети. — Още не мога да повярвам.

— За мен — рече Мартиню — работата ми е в кърпа вързана, петте хиляди вече дрънкат в джоба ми. Доскоро виждане, драги приятели.

След тези думи сгъна внимателно обявата, взе си шапката и излезе, като потриваше доволно ръце.

— Колко е подъл… — каза един от приятелите. — Ама че е алчен за злато този Мартиню! Способен е да арестува момичето дори тук, насред бала.

— За пет хиляди е способен на най-долната постъпка. Такова отвратително създание е позор за обществото, към което принадлежим. Трябва да се обединим и да го изхвърлим от Академията. Аз пък бих дал пет хиляди, за да стана роб на тази рядка прелест.

— Поразително! Кой би допуснал, че под такава ангелска фигура се крие избягала робиня!

— А може ли някой да твърди, че в тялото на робинята не е намерила убежище ангелска душа?