Бернарду Гимарайнс
Робинята Изаура (10)

Глава 10

Вече са изминали повече от два месеца от бягството на Изаура и сега, драги читатели, докато Лионсиу полага неимоверни усилия, развързал кесията си, вдига на крак полицията и цяла армия частни агенти, за да си възвърне плячката, изплъзнала му се така хитро, нека и ние отплаваме на север, където може би преди него отново ще срещнем избягалата ни героиня.

Намираме се в Ресифи. Нощта е паднала и бляскавата Венеция на Южна Америка, окичена с диадема от светлини, изглежда, сякаш е излязла от нежните прегръдки на океана. Вечерта е празнична: на една от главните улици се забелязва великолепно осветено здание, към което се стича множество изискани кавалери и дами. В това красиво здание отбраното общество обикновено се събира на пищни балове. Някои богати и елегантни студенти също имат навик да идват от старата Олинда и да се порадват малко на коприните и парфюмите, и в топлината на ласкавите погледи и ангелските усмивки на красивите пернамбуканки да забравят за известно време твърдите скамейки в академията и мърморещите професори.

Да предположим, че и ние принадлежим към този храм на Терпсихора^[1], да влезем вътре и да видим има ли нещо интересно. Още в първия салон срещаме група елегантни младежи, разговарящи оживено. Да се вслушаме.

— Още една звезда изгря в салоните на Ресифи — казваше Алвару — и придаде блясък на нашите вечерни събирания. Няма и три месеца, откак е пристигнала в града, а аз я познавам отпреди месец. Но, повярвай ми, доктор^[2] Жералду, тя е най-очарователното и благородно създание, което някога съм виждал. Не е жена, това е фея, ангел, богиня!

— Гледай ти! — възкликна доктор Жералду. — Фея, ангел, богиня! Това са три съвсем различни понятия, а в крайна сметка ти сам ще се убедиш, че тя е просто една жена. Но кажи ми, Алвару, този ангел, фея, богиня, жена или каквото и да е, не ти ли каза откъде идва, от какво семейство е, богата ли е?

— Малко ме интересуват тези неща и бих могъл да ти отговоря, че е слязла от небето, че е от ангелско семейство, че притежава богатство, несравнимо с ничие състояние на този свят — чиста, благородна душа и божествена красота. Ще ти кажа и това, което наистина знам за нея — дошла е от Риу Гранди ду Сул с баща си и няма други роднини. Средствата й са оскъдни, но за сметка на това е красива като богиня и се казва Елвира.

— Елвира! — намеси се трети младеж. — Наистина хубаво име, но не можеш ли да ни кажеш, Алвару, къде живее твоята фея?

— Не е тайна. Живее с баща си в малка къщичка в квартал Санту Антониу. Настанени са скромно, избягват запознанствата и много рядко се появяват в обществото. Там, в тази къщичка, скрита сред храсти, палми и дървета, тя е като цвете сред зелените листа или като тайнствена фея в омагьосана пещера.

— Прекрасно! — отвърна докторът. — Но как успя да откриеш тази омагьосана нимфа и как бе допуснат до тайнствената й пещера?

— Ще ви кажа с две думи. Един ден минавах на кон покрай къщичката и я видях седнала на пейка в градинката отпред. Изненада ме нежната й красота. Като забеляза, че я гледам с прекалено любопитство, тя изпърха като пеперуда между цъфтящите храсти и изчезна. Поставих си твърдата цел да я видя и да говоря с нея, каквото и да ми струва това. Но колкото и да разпитвах съседите, не намерих нито един човек, който да я познава и да ме представи. Проучих най-накрая кой е собственик на къщата и отидох при него. И той не можа да ме осведоми, нито да ми помогне с нещо. Наемателят му идвал редовно всеки месец, за да плати наема си. Това беше всичко, което знаеше той. Въпреки това не се отчаях, продължих да минавам всеки следобед покрай градинката, но пеша, за да мога да я видя по-добре и да й се полюбувам, но, уви, почти безрезултатно. Ако се случеше да е в градинката, тя винаги се скриваше от моя поглед както първия път. Един ден обаче, точно когато минавах, стана от пейката и изпусна кърпичката си. Осмелих се да вляза в градинката, взех кърпичката и успях да й я подам, когато тя вече бе на прага на дома си. Поблагодари ми с такава очарователна усмивка, че бях готов да падна на колене в краката й, но тя нито ме покани да вляза, нито ми предложи нещо друго.

— Тези кърпичка, Алвару — вметна един младеж, — тя положително е изпуснала нарочно, за да можеш да я видиш отблизо и да поговориш с нея. Романтично и изискано кокетство.

— Не вярвам. В нея няма и сянка от кокетство. Тя цялата излъчва искреност и нежност. Трудно успях да си отлепя краката от това място, което ме привличаше като магнит и ме караше да усещам във въздуха странния аромат на любов, чистота и приключение…

Алвару спря да разказва, вглъбен в приятните спомени…

— И дотук ли стигна, Алвару? — обади се друг младеж. — Романът ти ни заинтригува, хайде, разправяй по-нататък, искам да чуя развръзката…

— Развръзката? Ох! Още не е дошла и самият аз не зная каква ще бъде. Опитах всички хитрини, за да проникна в светилището на тази богиня, но напразно. Най-после случайността ми дойде на помощ и ми послужи по-добре от цялата ми изобретателност и ловкост. Един следобед се разхождах с каретата из Санту Антониу по брега на Бебериби — тези разходки бяха станали нещо като молитва за мен — и видях мъж и жена в лодка. Само няколко мига след това лодката заседна в пясъчен нанос. Спрях веднага, взех друга лодка и тръгнах да помогна на двамата гребци, които напразно се мъчеха да се освободят от плитчината. Не можете да си представите колко приятно се изненадах, като разпознах в тях тайнствената непозната и баща й…

— Очаквах нещо подобно, но на случката не й липсва драматизъм. Историята на твоята любов с тази мистериозна фея взе да прилича на фантастичен разказ.

— Но това е самата истина. Както бяха мокри и изцапани, ги поканих в моята карета. След дълги увещания приеха и се отправихме към дома им. Ясно ви е какво стана по-нататък. Макар и свенливо, бе ми позволено да прекрача прага на тайнствената пещера.

— Както виждам — вметна докторът, — много обичаш тази жена.

— Да я обичам! Обожавам я все повече и повече, а освен това имам основание да вярвам, че тя… поне не ме гледа с безразличие.

— Дай боже да не си лапнал по някоя Цирцея^[3] от бордеите, една от онези авантюристки, скитащи по света, която е научила, че си богат, и плете мрежите си, за да те хване в тях. Това отдръпване от обществото, тази тайнственост, обгръщаща така плътно живота им, не говорят много в тяхна полза.

— Кой знае дали не са престъпници и не търсят начин да се укрият от полицията? — предположи един от компанията.

— Може би са фалшификатори на пари — добави друг.

— Изпитвам лошо чувство — продължи докторът — всеки път, като видя красива жена да пътува по чужди места в компанията на мъж, наричащ се неин баща или брат. Бащата на твоята фея, Алвару, ако въобще й е баща, може би е някой циганин или човек от подмолния свят, спекулиращ с красотата на дъщеря си.

— Боже мой! Имайте милост! — възкликна Алвару. — Ако в лицето на това ангелско създание бях съзрял тъй жестоко описания от вас портрет, езикът ми по-скоро щеше да изсъхне, но нямаше да го споделя с вас. Вярвайте, че сте прекалено несправедливи към бедната девойка, приятели. Аз бих я оприличил с принцеса в изгнание, ако не бях сигурен, че е ангел, слязъл от небето. Но вие скоро ще я видите и възторгът ми ще бъде оправдан. Сигурен съм, че единодушно ще я обявите за божество. Лошото е, че отсега откривам съперник във всеки един от вас.

— Колкото до мен — обади се един от присъстващите, — можеш да бъдеш спокоен, аз винаги съм изпитвал ужас от тайнствени жени.

— А аз съм един обикновен простосмъртен и ме е страх от феи — добави друг.

— А как стана така — попита доктор Жералду, — че живее настрана от обществото, а се реши да дойде на този представителен бал?

— Ако знаеш колко ми струва това, приятелю! — отговори Алвару. — Склоних я почти насила. Отдавна се опитвам с всички средства да я убедя, че една млада и красива госпожица като нея, криеща прелестта си в усамотение, влиза в грях спрямо Създателя, изваял хубостта, за да бъде гледана и обожавана. Аз не съм от онези ревниви и подозрителни влюбени, които желаят да скрият любимата си вдън земя. Доводи, настоявания, молби — всичко бе напразно. И бащата, и дъщерята винаги ми отказваха да се явят в обществото под хиляди най-различни предлози. Най-накрая прибягнах до хитрост — накарах ги да повярват, че по начина, по който живеят, отделени и без познанства, в област, където са неизвестни, вече почва да бие на очи, прави ги съмнителни, дори полицията започва да ги гледа с подозрение. Лъжи, вярно, но те оказаха необходимото въздействие.

— Нищо чудно — прекъсна го докторът — тези лъжи да не са далеч от истината.

— Казах им — продължи Алвару, — че колкото и неоснователни да са подобни съмнения, е необходимо да ги отхвърлят от себе си, и затова е наложително да се явят пред хората. Тази клопка даде желания ефект.

— Толкова по-зле за тях — отвърна докторът, — това е лош признак и още повече затвърждава моите съмнения. Ако бяха невинни, нямаше да се интересуват от подозренията на полицията и обществото и щяха да си живеят както преди.

— Твоите съмнения нямат никакво основание, докторе. Те просто не разполагат със средства и затова избягват обществото, което кара да страдат хора, необлагодетелствувани от съдбата, а те… но ето ги, идват… Вижте и се уверете със собствените си очи.

В този миг в преддверието влезе млада красива дама, хванала под ръка мъж на зряла възраст с представителна външност.

— Добър вечер, господин Анселму! Добър вечер, дона Елвира! Ето ви най-после и вас! — каза Алвару на новопристигналите, отдели се от приятелите и побърза да посрещне любезно мъжа и жената. После предложи едната си ръка на Елвира, а другата на господин Анселму и тръгна да ги развежда из салоните, където вече шумеше изисканото общество. Тримата събеседници на Алвару и много други хора, намиращи се там се отдръпнаха, за да видят Елвира, чието присъствие предизвика сензация и възторжен шепот дори сред предупредените.

— Наистина!… Каква поразителна красота!

— Каква царствена осанка!

— Какви черни очи!

— Какви прекрасни, коси!

— А бюстът! Какъв бюст! Видя ли?

— С каква елегантна скромност се облича! — говореха помежду си тримата младежи, впечатлени от божественото видение.

— Обърна ли внимание — добави доктор Жералду — на онази очарователна бенчица на дясната й буза?… Алвару е прав, неговата фея засенчва всички красавици в салона. Освен това има предимството, че е нова, и буди интерес с тайнствеността, която я обгражда. Горя от нетърпение да й бъда представен. Искам да й се полюбувам по-отблизо.

Младежите продължиха да разговарят в този дух, докато Алвару изпълняваше приятното задължение да представи тази нова перла на салоните, след което отново се върна при тях.

— Приятели — заяви им той с ликуващ вид, — каня ви в салона. Искам веднага да ви представя дона Елвира, за да се разсеят веднъж завинаги несправедливите и обидни съмнения, които допреди малко изпитвахте към най-красивото и чисто създание, родено под слънцето, макар и да съм сигурен, че след като я видяхте, останахте омаяни до дъното на душите си.

Четиримата приятели потънаха във водовъртежа на салоните. Тяхното място веднага бе заето от няколко красиви и елегантни млади жени, облечени в коприна и обсипани със скъпоценни камъни като райски птици. Предмет на разговора им бе също дона Елвира, но тонът се различаваше коренно от този на младежите.

Не би ни навредило да ги послушаме известно време.

— Можеш ли да ни кажеш, дона Аделаиди, коя е онази млада дама, появила се преди малко под ръка с господин Алвару?

— Не, дона Лаура. За първи път я виждам и ми се струва, че не е тукашна.

— Положително. Как стреснато гледа! Прилича на дивачка, стъпила за пръв път в танцов салон, не намираш ли, дона Розалина?

— Без съмнение! А обърна ли внимание на тоалета й? Господи! Колко е беден! Слугинята ми се облича с повече вкус. Може би дона Емилия има представа коя е.

— Аз? От къде на къде? За първи път я виждам, но господин Алвару ми беше говорил за нея и твърдеше, че била невероятно красива. Не виждам такова нещо, красива е, но чак пък невероятно…

— Този господин Алвару винаги се държи странно, привлича го всичко ново. Откъде ли е изровил тази перла, която така го е пленила?

— Идва от юг, приятелко, и това, което виждам, съвсем не е лошо.

— Ако не беше онази черна точка на бузата й, щеше да е поносима.

— Напротив, дона Лаура, този белег й придава особен чар…

— Ах, извини ме, скъпа приятелко, забравих, че ти имаш подобна бенка на лицето. Тя наистина ти отива и ти придава чар, но на онази, все едно, че бръмбар й е кацнал на лицето.

— Да ти кажа честно, не обърнах внимание. Но хайде в салона, трябва да я разгледаме и проучим по-отблизо, за да можем да съдим обективно.

С тези думи те тръгнаха, хванати под ръка, и заприличаха на букет пъстри цветя, който се изгуби в множеството.