Катрин Харт
Нежна грубост (26)

Глава двадесет и шеста

Най-добрия план измисли съвсем случайно Мелиса. Въпреки че криеше рискове, имаше шанс да успее. Освен това той бе единствената им надежда.

Късно следобед на осми юли група от дванайсет възрастни и три деца, всички облечени елегантно за сватба, минаха покрай стражите и влязоха в затвора на шерифа Мидълтън.

Няколко минути след това вътре се втурна Джефри с изписан гняв на лицето.

— Какво става тук? — запита той.

Том Мидълтън се наежи.

— Виж какво, военен дърдорко, не съм длъжен да давам отговори на всекиго в моя затвор! Това е семейно тържество.

— Да! — включи се Джули. — Ако Мелиса искаше да присъстваш на сватбата й, щеше да те покани.

— Сватба!? — възкликна лейтенантът. — Ще се жените в затвора?

— Така се налага — отговори му съдията Кер. — Мелиса и Джъстин искаха Адам и Таня да присъстват на церемонията и това е единственият начин да уредим нещата.

— Нещо нередно ли има в това? — провлечено попита Мидълтън. — Ако намираш, че е така, толкова по-зле за теб, защото това е моят затвор и аз смятам, че е чудесен.

Джефри изгледа всички с презрение:

— Правете си тъпата сватба. Само помнете, че моите хора ви наблюдават. Те ще гледат някой, който няма право, да не излезе от тук — сините му очи се спряха на Адам, който все още стоеше затворен зад решетките.

Думите на тържествената церемония достигаха до стражите през отворения прозорец, както и поздравленията и тостовете в чест на младоженците.

Видът на фотографа, който влачеше тежкия си фотоапарат, ги накара да застанат нащрек. Те стояха, незнаещи какво да правят и наблюдаваха как гостите излизаха и се подреждаха пред затвора, а залязващото слънце хвърляше златисти отблясъци върху лицата им. Съвсем се стъписаха, когато шерифът Мидълтън излезе от сградата, като влачеше Адам след себе си.

— Стой! — заповяда един дебел сержант.

— Успокойте се! — изръмжа Том Мидълтън. — И не се ежете. Този човек е все още мой затворник и аз ще се постарая да не го изпусна.

— Какво ще правите? — запита сержантът.

— А вие как мислите? — отвърна шерифът. — Дори и на вас трябва да ви е известно, че вътре не могат да се правят снимки, а тези хора тук искат на сватбените им снимки да присъстват кума и кумата — той отведе Адам до Джъстин. — А сега се усмихнете хубаво и не мърдайте, защото те държа на прицел, а и постовете на лейтенанта също — за да подчертае думите си, той извади пистолета си и го насочи към Адам.

Фотографът подреди всички и се приготви да направи снимката, като непрекъснато се тюхкаше за това, че светлината е лоша.

— Господа, бихте ли били така добри да минете малко встрани — обърна се той към войниците. — Предполагам, че младоженците не биха искали да се виждате на снимката им.

Войниците се намръщиха и хванаха по-здраво оръжията, но се подчиниха. Не откъсваха поглед от Адам, да не би той да направи някакъв опит за бягство. Едва когато го върнаха в затвора, те въздъхнаха с облекчение.

Младоженците също влязоха в сградата и се състоя малко шумно тържество. След известно време охраната се успокои, че Адам не направи опит да избяга по време на снимката и изглежда така изгуби единствения си шанс да го направи. Вниманието им се притъпи и сега те следяха единствено за хората, които идваха към сградата на затвора.

Тържеството изглежда щеше да продължи безкрай. Навън вече беше съвсем тъмно, когато булката и младоженецът най-сетне излязоха със смях от вратата на затвора, заобиколени от весели роднини, които хвърляха подире им ориз.

Уморените войници отново застанаха нащрек край останалите гости и заедно с тях изпратиха с поглед новобрачната двойка, която забърза по посока на къщата на съдията. Те не пропуснаха да отбележат, че булката все още е облечена в своята бледожълта рокля с дантелен воал, а младоженецът — в кафяв костюм. С бърз поглед към затвора се увериха, че арестантът е все още там.

Адам стоеше с гръб към войниците, когато вдигна тост за здравето на своите приятели. Останалите го последваха, като наобиколиха високата му фигура, облечена в бяла риза и тъмни панталони и скоро го скриха помежду си. Войниците мярнаха част от рокля в прасковен цвят някъде по средата на групата и се успокоиха, че Таня е все още там, заедно със своите тъмнокоси деца.

След около два часа лейтенант Янг пристигна, придружен от един майор.

— Да ви представя майор Уинкуп. Нося заповед за арестуване, подписана от генерал Кастър. Да видим как ще ме мотае сега шерифът — той се обърна към сержанта. — Наред ли е всичко? Гледам, че тържеството продължава. Някой излизал ли е?

— Само младоженците — отвърна сержантът. — Останалите още са тук.

Джефри влезе наперено в затвора и в очите му блестяха дяволски пламъчета. Приближи до шерифа Мидълтън и навря куп документи под носа му.

— Имам заповед от генерал Кастър за арестуването на Адам Савидж в името на армията на Съединените Щати. Освен това съм довел майор Уинкуп, за да потвърди самоличността на вожда на чейените Дебнещата пантера.

Шерифът се усмихна хитро в отговор:

— Добре, лейтенанте, само че това щеше да ви свърши някаква работа, ако бяхте пристигнали по-рано, но в момента тук няма никой, когото да арестувате, а и докато не откриете този човек, вие не можете да отправяте никакви официални обвинения към него, нали така, господин съдия?

— Напълно сте прав, шерифе — отвърна съдията.

Джефри едва не получи удар.

— Какво искате да кажете? — прогърмя гласът му и той избута останалите, за да открие Адам или Таня, но на мястото на своята любима откри нежно усмихващата се Мелиса в розовата рокля на Таня.

— Къде е той? Къде е Таня? — крещеше Джефри.

— Заминаха.

Трескавият му поглед се спря на двете малки дечица.

— Заминали? Е, не биха могли да са много далеч, щом синовете им са тук! — той пристъпи към момчетата. — Ще се върнат да си вземат децата и тогава ще ги хвана.

Роберто се изпречи на пътя му:

— Вижте сега, лейтенант, тези деца не са синовете на Таня. Това са две малки момченца, за които леля ми се грижи в отсъствието на родителите им.

Лицето на Джефри се изкриви от злоба като осъзна, че Роберто казва истината. Той изрева побеснял и се обърна към шерифа.

— Ще ти взема значката за това! Оставил си затворникът ми да избяга!

Том Мидълтън сложи ръка върху пистолета си:

— Той не беше твой затворник, Янг, а мой — напомни му шерифът.

— А обвиненията, които бе отправил срещу него? — попита Джефри, опитвайки се да събере мислите си.

— Отказах се от тях.

— Какви бяха те? — обади се за пръв път майор Уинкуп.

— Нападение над служебно лице — отвърна Мидълтън и добави, — но действията му бяха провокирани, така че реших да оттегля обвиненията си и да го пусна.

— Колко умно! Точно когато трябваше да го задържа аз! — вилнееше Джефри.

— Не е моя работа да ти хващам провинените, нито пък да ги държа в затвора заради теб — отвърна Мидълтън кратко. — Върши си мръсната работа сам. Щом ти трябва, върви го търси! Но не очаквай помощ от никого от нас. Всички знаят, че си луд и си си наумил да отнемеш жената на Адам. Ако не беше заради това, нямаше да си измисляш разни небивалици за човек, когото ние всички познаваме повече от двадесет години!

Уинкуп повдигна вежди озадачен.

— Казвате, че Адам Савидж е живял тук толкова дълго!

— Да. И целият град знае, че той не е никакъв индианец!

— Сю-Елън Хаверик твърди обратното, както и аз! — продължаваше да настоява Джефри.

— Сю-Елън не е по-малко луда от теб — намеси се Мелиса.

— Тръгвам след тях! Ще ги хвана и ще ви докажа, че съм прав! И вие, майор Уинкуп, ще дойдете с мен! — изрева Джефри.

 

 

Утрото се прокрадваше като сива мъгла през дърветата. Дивата котка и Дебнещата пантера навлизаха все по-навътре в предпланините. Приятно бе да си отново сред планинските върхове, да вдишваш чистия въздух с аромат на бор.

Марк спеше кротко в своята носилка, окачена отстрани на седлото на Таня, а Хънтър яздеше пред баща си.

Пътуването бе прекалено дълго, макар че дори през нощта яздеха с бърз ход. Таня се възхищаваше на острия поглед на мъжа си, остър като на пантера, благодарение на което следваха вярно посоката на пътуването дори в тъмнината. Кит тичаше покрай тях.

Спряха за малко да хапнат и да се преоблекат в по-удобни дрехи, след което отново бързо поеха напред. Таня носеше любимата си рокля от еленова кожа и мокасини, а косата й бе превързана с лента през челото. Тя вече бе пораснала достатъчно и Таня я бе сплела на две плитки. Дебнещата пантера също бе украсил главата си с лента с пера, но косата му бе все още къса и тя не можеше да свикне с това. Ако Джефри и бандата му не ги преследваха Таня щеше да е напълно щастлива.

Яздиха цял ден, като спряха само веднъж, за да напоят конете. Навлизаха все по-навътре в планините. Веднага след като се стъмни, спряха за почивка. Конете едва се държаха на краката си. Марк се въртеше неспокойно в тясната люлка, а Хънтър умърлушено се бе сгушил в ръцете на Пантерата. След дългите месеци бездействие в града, Таня бе отвикнала да язди и всяко мускулче я болеше.

Дебнещата пантера се засмя, като гледаше как тя внимателно слиза от гърба на Житното зрънце.

— Утре ще си схваната и всичко ще те боли — предсказа той.

— Вече съм схваната! — отвърна тя и смръщи лице.

Спаха дълбоко и когато се събудиха призори, им се стори, че току-що са легнали. Още преди изгрев бяха отново на път.

— Защо навлизаме в тези планини, съпруже? — попита Таня, като с лекота премина на езика на чейените. — Нима племето вече не преследва бизоните сред прерията?

— Така е — черните му очи я гледаха щастливо — тя отново бе неговата Малка дива котка. — Но ние не трябва да отведем преследвачите си в селището — думите на индианския език се лееха леко от устата му и тя с радост слушаше дълбокия му глас.

Въпреки че на втората вечер вече бяха безкрайно изморени, Таня не искаше да спират за почивка. Някакво шесто чувство й подсказваше, че Джефри е наблизо. Тя сякаш чувстваше дъха му във врата си. Бе невероятно — и Дебнещата пантера имаше същото усещане, защото и този път нареди да не палят огън. Ако Таня и Пантерата бяха сами, те лесно щяха да се измъкнат от преследвачите си, но с децата пътуването бе по-трудно. Налагаше се да яздят по-бавно и губеха много ценно време за почивки.

На третата сутрин, тъкмо когато Таня събираше багажа и го товареше на седлото зад себе си, до ушите й достигна тропота на бързо препускащи коне. Тя изплашено погледна към Дебнещата пантера.

Той огледа скалистата околност, търсейки скривалище за семейството си. Посочи камара от огромни камъни близо до лагера и нареди:

— Там! Там е най-добре!

Още преди да изрече думите, Таня грабна Марк, събра оръжията си и тръгна нататък. Адам вдигна Хънтър от земята, удари конете по задниците и ги натири към гората. После бързо последва Таня.

В момента, когато Дебнещата пантера се скри зад скалите, се чуха изстрели и рикоширалите куршуми изпищяха остро над главата му. Той извади пистолета си и гръмна, за да им покаже, че е въоръжен и няма намерение да се предава. Поне щяха да са наясно със ситуацията и нямаше да си позволяват да наближават твърде много.

Налудничавият смях на Джефри достигна до тях:

— Обграден си, Савидж! Предай се!

Беше под достойнството на Пантерата да отвръща на злобните му предизвикателства, затова той само погледна Таня, а тя го предупреди тихо:

— Майор Уинкуп е с него! — С крайчеца на окото си той видя как тя опъна лъка си и приготви стрелата. Надникна внимателно и преброи осем войници, включително Джефри и майора. Те бяха в далечния край на просеката и се криеха зад скалите и дърветата.

— Изпрати ми Таня и ще те пуснем заедно със синовете ти! — извика Джефри.

— Да не би да си мисли, че му вярваме? — прошепна Таня.

— По-скоро ще я убия със собствените си ръце, но няма да ви я дам! — отвърна Пантерата на английски.

Той едва долови възмутеното ръмжене на Джефри и тихото предупреждение на майора:

— Ако този човек е от чейените, той наистина ще я убие. Те постъпват точно така.

— Ела при мен, Таня! Аз ще те пазя! — извика Джефри.

— Върви по дяволите! — извика тя в отговор.

Пантерата я погледна със смях в очите, в пълно несъответствие със сериозността на положението. Тя му се усмихна в отговор и хитро намигна.

Побеснял от гняв, че тя има наглостта да му говори така пред войниците, Джефри изгуби всякакъв контрол над себе си. Той пришпори коня си на откритото и препусна към скалите, зад които се криеха Таня и Пантерата.

Той стигна до подножието на прикритието им и тъкмо когато Пантерата сложи пръст върху спусъка, конят на лейтенанта се изплаши и отстъпи. С подбелени от страх очи, животното се изправи на задните си крака и се вдигна високо във въздуха. Джефри, който изобщо не очакваше подобно нещо, се опита да хване лъка, но не успя. Краката му не намериха навреме стремената и с приглушен вик той се строполи на земята.

Таня чу как някаква кост се прекърши. Надникна иззад скалите и видя изкривеният под странен ъгъл крак, здраво заклещен между камъните. В същия момент наблизо изсъскаха заплашително няколко гърмящи змии. Конят на Джефри бе побягнал и го бе хвърлил в гнездото на змиите!

Джефри пищеше от страх и агония, но това нямаше нищо общо със счупения му крак. Неистовите крясъци се смесваха с жална молба.

— Помогнете! Помощ! О, боже! Няма ли кой да ме измъкне от тук!

За всеки друг човек Таня би почувствала жал, но мисълта, която се бе набила в ума й, докато наблюдаваше как Джефри се гърчи между змиите, бе, че това е подходящ край за него. Той винаги бе изглеждал плъзгав като змия, а и месеци наред тя бе опитвала отровата му, която по нищо не се различаваше от тази на истинските змии. Изглеждаше напълно справедливо той да влезе в ада, след като смъртоносната отрова на гърмящите змии се смеси със собствената му отровена кръв.

Само за секунди Джефри изпадна в безсъзнание. И макар че майор Уинкуп, вторият по чин, излезе напред, държейки бял флаг, вече бе късно да му се помогне.

— Трябва да му помогнем! — извика той.

— На него вече не му е нужна помощ, но можете да си го приберете — отговори Пантерата.

Щом разбраха, че индианецът няма намерение да стреля, напред излязоха още няколко войника. Един млад кавалерист, вероятно новобранец от източните щати, хвърли един поглед и моментално повърна. За да може да се прибере тялото на Джефри, първо трябваше да го освободят от змиите. Няколко залпа отекнаха в околните хълмове и ехото удвои оглушителния шум.

Докато отнасяха трупа, Пантерата застана изправен върху един огромен камък, без да се страхува. Таня се изкачи и застана до него. Те стояха така заедно и гордо наблюдаваха враговете си.

Войниците ги гледаха втренчено, учудени от арогантния войн и жената със странните златисти очи. Майор Уинкуп наруши тишината:

— Ще ви оставим да си вървите по пътя — каза той спокойно, като срещна погледа на Пантерата.

Дебнещата пантера кимна безмълвно и майорът продължи:

— Ще се върнем в града, за да свидетелствам, че лейтенант Янг не е бил с ума си и че вие не сте виновни за смъртта му. Лично аз ще дам показания, че съм видял човека на име Адам Савидж и че той не е Дебнещата пантера.

— Но майоре, — прекъсна го един от войниците — как можете да твърдите такова нещо, след като той стои пред вас, облечен като индианец?

Майорът му хвърли убийствен поглед.

— Аз познавам Дебнещата пантера — каза той високо. — Седял съм в шатрата му и съм се хранил на трапезата му. Виждал съм жена му — и тя има тъмна коса. Държал съм сина му в ръце и той в никакъв случай не е бял. Дори и този човек да е Дебнещата пантера, ние нямаме никакви обвинения към него и следователно нямаме право да го арестуваме. Лейтенант Янг нямаше причина да го преследва, освен своята налудничава страст към съпругата на този мъж. Той действаше единствено въз основа на обвинението на една отмъстителна жена, чиято цел е била да причини болка на Таня Савидж. Аз имам думата на съдията Кер и на шерифа, че Адам Савидж е почтен гражданин на Пуебло и е живял там цял живот. Нима ще оспорваме този факт срещу твърденията на един луд човек и една злобна жена?

— Не, но… — опита се да каже нещо същият войник.

Уинкуп го прекъсна сърдито и посочи с ръка към Адам и Таня.

— Не е престъпление да се обличаш в дрехи от еленова кожа, по дяволите. Нито пък да предпочиташ живота на индианците. Аз твърдя, че това не е Дебнещата пантера и мисля, че аз съм човекът, който може да го докаже. А сега, повтарям ви, ние ще оставим това семейство да си върви по пътя в мир.

— Да, сър.

— Някакви възражения?

Войниците се спогледаха и дружно отвърнаха:

— Съвсем не, сър.

В този момент един от тях реши да изрази мнението си.

— Ние всички знаем, че лейтенант Янг беше луд. Видяхме как преследваше младата дама. Някои от нас дори бяха с него, когато миналия февруари той тръгна след нея, за да я върне, след като тя бе решила да отиде при индианците. Знаем също как се опита да… ъъ… да я похити — войникът погледна засрамен към Таня. — Искрено съжалявам, мадам, за всички неприятности, които ви причинихме и за моето лично участие в тях. Казвам го заради всички нас — той посочи с ръка останалите войници, — но ние просто трябваше да изпълняваме заповеди.

Останалите кимнаха в съгласие. Таня прие извинението им и отиде да доведе конете. През това време Уинкуп и Пантерата си размениха няколко думи насаме.

— Защо казваш, че аз не мога да бъда Дебнещата пантера? — попита индианецът на своя език.

Уинкуп се засмя и очите му проблеснаха весело.

— Ами всеки, който познава Дебнещата пантера знае, че той носи косата си сплетена на две плитки. Аз наистина не мога да твърдя, че съм го разпознал без тях.

Пантерата отвърна на усмивката на Уинкуп и му подаде ръка.

— Сбогом, приятелю.

— Сбогом.

Войниците се качиха на конете и потеглиха обратно заедно с тялото на Джефри, а Таня и Пантерата заедно със синовете си поеха по своя път.

Таня с грейнало от любов лице и с блеснали от радостни сълзи очи погледна своя съпруг.

— Да си вървим вкъщи, Дебнеща пантеро, съпруже мой — каза тихо тя.

— Да — отвърна той и лицето му по-ясно от думите изразяваше чувствата на сърцето. — Да си вървим вкъщи. Там, където Дивата котка тича на свобода и Пантерата дебне наоколо.