Катрин Харт
Нежна грубост (10)

Глава десета

Горския ловец растеше красиво, здраво бебе. Освен че беше хубав с черната си коса и златисти очи, той имаше и весел нрав. Почти никога не хленчеше и рядко се налагаше да го успокояват. Като всички бебета в племето, и той бързо свикна да не плаче силно. Всеки път, когато се опиташе да ревне, Таня стискаше нослето му, затваряше устата му и го оставяше без въздух. Колкото и да беше жесток този урок, той бе напълно необходим. Скоро бебето свикна да не плаче. В противен случай писъците му можеха да прогонят дивеча или да ги издадат на неприятелите им.

Рано на следващата сутрин, Пантерата бе уведомил вожда и жена му за раждането на детето. Черния чайник изпадна във възторг от новината, че е станал дядо, и веднага нареди да се устрои тържество, щом времето се пооправи. Противно на обичая, той посети майката в шатрата на племенника си и одобри името, което бяха избрали на неговия внук.

Таня бе нарушила традицията, като роди детето си в своето типи, а не в родилната шатра, но тя нямаше вина за това. Въпреки това, още на другия ден повикаха шамана, за да извърши очистващ ритуал над Дебнещата пантера и дома му, тъй като бащата беше помагал при раждането на собствения си син. Едва тогава хората от племето се осмелиха да минават край тяхното жилище. Не беше лесно да се пренебрегнат традициите, предавани от поколение на поколение векове наред.

Доскоро жените прекарваха дните на своето месечно неразположение извън дома си, в родилната шатра. Младите майки също оставаха там, докато не се възстановят след раждането. На тях им бе забранено да готвят за съпрузите си и да контактуват с тях през този период. Според поверието, в тези дни жените са обладани от нечисти духове, които могат да навредят на войните и да ги направят уязвими в битките.

Напоследък, обаче, беше все по-трудно да се спазва тази традиция, тъй като племената бяха непрекъснато в движение, в търсене на дивеч. Жените оставаха в своите вигвами, но не приготвяха храната, нито се докосваха до вещите на съпрузите си, докато траеха „мръсните“ дни.

Таня все още се чувстваше изморена, но се възстановяваше бързо. Раждането на първото й дете бе сравнително бързо и леко. Млякото й дойде само след часове и бебето лакомо засука, сгушено на гърдите й. Докато племето се справяше с щетите от снежната буря, тя вече бе на крака и се зае със задълженията си в типито.

Дебнещата пантера бе особено радостен, че е имал възможност да присъства на раждането на своя син. За него това бе едно от най-вълнуващите преживявания през целия му живот и той казваше, че за нищо на света не би го пропуснал. Да види появата на бебето на бял свят, да помага за това, за него бе по-ценно от злато. Цял живот щеше да носи в сърцето си безценния спомен за озареното от щастие и благоговение лице на Дивата котка, когато поднесе детето към протегнатите й в очакване ръце.

 

 

Няколко дни след бурята времето се оправи и във въздуха се понесе познатият и дългоочакван дъх на пролет. Вдигнаха голямо празненство в чест на раждането на Горския ловец и барабаните разнесоха надлъж и шир новината: Черния чайник имаше внук.

Лагерът се оживи. Чейените плъзнаха наоколо, щастливи след дългото принудително стоене през зимата. Войните организираха лов, тъй като хранителните запаси бяха на привършване. В тяхно отсъствие жените събраха дърва за огън и почистиха жилищата си. Изкопаха корени от още замръзналата земя и наловиха риба в потока.

Таня с удоволствие се включи в работата, доволна, че може отново да излиза и да се движи свободно след тежката бременност. Понякога оставяше детето на Мелиса или на Вечната жена, но повечето пъти го увиваше в кожи и го вземаше със себе си в специално изработената от Пантерата седалка, привързана към гърба й. Говореше му нежно или му пееше приспивни песнички, за да го забавлява.

Кит и Кат бяха винаги по петите й. Отначало тя се страхуваше, че може да нападнат бебето, и затова ги държеше непрекъснато под око. Вече бяха големи животни. Бяха сменили пухкавата петниста козина с мека лъскава кожа в прекрасен светлокафяв цвят.

Още от самото раждане на Горския ловец, те се опитваха да го закрилят от всички, сякаш беше техен по-малък брат. В същото време все се боричкаха около люлката в желанието си да бъдат по-близо до него и се успокояваха едва когато и двете си намерят място край детската постеля. Прекарваха нощта там като вярна стража.

Никога не изоставяха Таня, когато излизаше с детето. Ако пък го оставеше при приятелката си или при майка си, едната от пантерите тръгваше с нея, а другата оставаше при бебето. Наистина бяха твърде странна гледка, когато се разхождаха из селото, и много от винаги сериозните индианци не можеха да сдържат смеха си, щом ги видеха.

Скоро след като мъжете се върнаха от лов, в селото пристигна пратеник с вест за вожда. Таня се стресна при вида на бял човек и се скри в типито. Остана там, докато мъжът й не се прибра, за да обясни какво е станало.

Съобщението беше от майор Уинкуп от форт Ларнед. Той призоваваше вожда Черния чайник да се яви на среща с вождовете на други племена при Пони Форк през април. Генерал Ханкок, който току-що бе пристигнал от изток, искаше да се срещне с водача-предател на северните чейени — Орловия нос, както и с останалите вождове на чейените. Ханкок и неговите хора, заедно с Джордж Кастър, искаха да обсъдят нов договор с индианците. Майор Уинкуп, който отговаряше за чейените и арапахите, трябваше да уреди срещата.

Пратеникът беше Джордж Бент, син на Уилям Бент и жена му — индианка от племето чейени, на име Жена-бухал. Уилям Бент ръководеше пункта за търговия при форт Бент, който по-късно продаде на правителството на САЩ. Оттогава този форт бе станал военен и се наричаше форт Лайън. Таня си спомни, че се бе срещнала с Уилям Бент и втората му съпруга Жълтата жена, когато минаха с родителите й през форта.

Джордж Бент също се бе оженил за индианка, племенница на вожда Черния чайник и природена сестра на Дебнещата пантера. Името й бе Сврака. Тя придружаваше мъжа си и Таня скоро разбра защо са й дали такова име. Тази жена не преставаше да бъбри нито за миг.

Беше се оженила за Джордж Бент още на четиринадесет години. Сега бе на двадесет и две и имаше двама сина — Синият кон, на осем и още един — на четири.

Първите впечатления на Таня бяха за една съвсем обикновена жена, макар и много дружелюбна. Не можеше да си представи как бащата на Дебнещата пантера може да има такъв красив син и толкова грозновата дъщеря. Опита се да зададе този въпрос, колкото се може по-тактично, на мъжа си.

— Добре, че не познаваш майка й! — засмя се той. — Аз приличам на баща си, който, според мнението на всички, беше много красив мъж, а тя се е метнала на майка си.

— Къде е майка й?

— Умря преди няколко години.

— А какво е станало с твоята майка? — продължаваше да го разпитва тя. До този момент той не й бе разказвал почти нищо за семейството си и Таня изобщо не подозираше, че има природена сестра.

— Майка ми също си отиде — отвърна простичко той и тя си помисли, че жената е починала.

— Никога не си споменавал Свраката. Имаш ли и други братя и сестри?

— Доколкото знам, не. Поне баща ми никого другиго не е признал открито за свое дете — ухили се Пантерата.

— Моля те! — възмути се тя, но не можа да сдържи усмивката си.

— Мисля, че след като татко видя как изглежда Свраката, направо се отказа от повече деца — пошегува се той.

Таня се разсмя:

— Ужасен си! Но пак те обичам!

 

 

Пони Форк се намираше на около триста мили от лагера на чейените. Щеше да им отнеме поне половин месец да стигнат дотам дори при бърз ход и затова те веднага се застягаха за път. Жените се разтревожиха, че няма да могат да засеят земята, но според пратеника на майор Уинкуп, за всички щяло да има осигурена храна и завивки при пристигането им на мястото за срещата. Таня с нетърпение очакваше да попълни запасите си от кафе, брашно и сол. По пътя мъжете ловуваха, а жените събираха корени и плодове при всеки възможен случай.

Бяха изминали около една трета от пътя, когато спряха на лагер до форт Лайън. Джордж Бент заедно с Дебнещата пантера, Зимната мечка и още няколко войни отидоха до форта да разменят кожи за някаква храна. Таня се притесни много, докато ги чакаше да се завърнат. Чудеше се дали Джефри не е отново на работа тук и дали няма да се срещне с Дебнещата пантера очи в очи, без никой от двамата да подозира за съществуването на другия.

Отново изпита тъга по семейството си. Искаше й се да ги види, но в никакъв случай не би рискувала живота си с Дебнещата пантера и своя малък син, за да го направи. Каза си, че това вече няма значение, потисна мъката си и смело се зае със задълженията си, припомняйки си, че вече е член на племето чейени. Семейството й не би я разбрало. Никога не биха приели съпруга й и детето й, а тя за нищо на света не би се разделила с тях. Те бяха всичко за нея — душата и живота й — и по-скоро би умряла, отколкото да остане без тях.

 

 

Най-сетне стигнаха до Пони Форк, приток на река Арканзас и майор Уинкуп излезе от форт Ларнед да ги посрещне. Преди тях бяха дошли и други племена, включително и групата на Орловия нос от север. Генерал Ханкок, който беше нов по тези места, реши, че Орловия нос е един от вождовете, при това може би най-главният, и в никакъв случай не искаше да чуе, че не е прав. Майор Уинкуп се опита да му обясни, че той е просто водач на група отцепници, които върлуват по границата Колорадо-Канзас, а истинския вожд на южните чейени е миролюбивият Черен чайник, докато Тъпия нож ръководи воините-кучета от север. Спомена му също за Дебнещата пантера, Малкия вълк и Късата роба като важни водачи на народа на чейените. Очакваха да пристигне и Малкия гарван — вождът на арапахите.

Ханкок подмина с пренебрежение обясненията на майора. Той беше от хората, които предпочитаха сами да си правят заключения и да подбират свои съветници. Очакваше с нетърпение да се съберат всички племена като смяташе, че те трябва да са едва ли не благодарни на правителството на Съединените Щати за това, че ги признава и е готово да преговаря с тях. И през ум не му минаваше, че всъщност белите хора искаха да вземат земите на индианците и техните ловни територии и да ги отворят за нови заселници. Предполагаше се, че местните заселници ще подпишат мирно и тихо споразумението и изобщо няма да се разбунтуват.

Черния чайник разположи хората си нагоре по течението, далеч от групата на Орловия нос и централния лагер на чейените. Той се бе почувствал засегнат от отношението на генерала. Малкият гарван се установи с хората си близо до тях.

Докато очакваха останалите племена, в лагера често идваше майор Уинкуп, за да успокоява Черния чайник и наранената му гордост. Донесе и подаръци, но повечето щяха да бъдат върнати, щом започнеха разговорите.

Майорът се разбираше със стария вожд и двамата взаимно се уважаваха. Познанството им датираше от времето, когато майорът за пръв път бе дошъл на запад и поел управлението на форт Лайън. По-късно го бяха освободили от поста му там и на негово място през 1864 година назначиха майор Антъни. Уинкуп бе страдал заедно с Черния чайник след клането при Санд Крийк, където бе убит братът на вожда — Бялата антилопа. Беше защитил каузата на чейените и арапахите пред правителството.

Майорът бе направил всичко възможно да разбере живота и порядките на индианците. Той ги обичаше и уважаваше. Може би той беше единствения им приятел сред белите и неведнъж ги бе защитавал. Често ходеше във Вашингтон да разговаря с различни правителствени комисии заради тях и да защитава правата им.

Уинкуп ненавиждаше безцеремонното отношение на властите към индианците. С една ръка те грабеха земите на местните хора, а с друга им подхвърляха дребни дрънкулки. Непрекъснато измисляха нови договори и очакваха индианците да ги спазват, а самите те ги нарушаваха при първа възможност. Ставаше му мъчно, когато неговите сънародници мамеха миролюбиви хора като Черния чайник, дошли да преговарят с тях на добра воля. Не можеше да вини младите индиански вождове, когато кипваха, разбрали, че са били мамени. Съчувстваше им и макар че не одобряваше нападенията и войните, които водеха, все пак ги разбираше.

При едно от първите си посещения майорът научи, че неговият приятел има осиновена дъщеря, която се е оженила за Дебнещата пантера и му е родила син. Чудеше се коя е, тъй като не познаваше жена на име Дива котка в племето. Любопитството му бе безкрайно и Пантерата реши, че нещо трябва да се направи. Ако продължаваше да измисля какви ли не причини, за да прикрива жена си, само щеше да засили подозренията на Уинкуп.

Всички останали бели пленници скриваха при посещенията на майора. Ако той не беше толкова настоятелен, жена му можеше също да си остане в шатрата.

Двамата с Пантерата измислиха план. Боядисаха косата й с помощта на боите и дървесните багрила, които имаха. Кожата й бе хванала добър загар, но въпреки това Таня намаза ръцете и краката си с боя от корени, за да я потъмни още. Разпусна косата си, за да скрие лицето и очите си и сметна, че вече трудно биха я разпознали.

При следващото си посещение Уинкуп завари младото семейство в пълен състав на гости при Черния чайник. Таня седеше в дъното на шатрата с бебето на ръце. Наблизо бе и жената на вожда. Гостът поздрави на езика на чейените и тя му отговори тихо със същия поздрав. По-късно Вечната жена сервира ядене на мъжа си и госта, а Таня поднесе блюдото на Пантерата, като внимаваше лицето й да остане скрито. С тъмната си коса и кожа тя по нищо не се различаваше от останалите жени в племето.

Майор Уинкуп се обърна към нея и тя едва не изпусна купата.

— Името ти е Дива котка, нали?

— Наричат ме Малка дива котка — отвърна Таня, като сведе очи.

— Как така вождът реши да те осинови?

Тя преглътна с усилие и каза тихо:

— Той се смили над една девойка, останала без семейство.

В този момент се намеси и Черния чайник:

— Всъщност аз исках да имам за дъщеря най-красивото момиче в племето и не можех да пропусна такъв шанс.

Уинкуп се засмя и се опита да се пошегува:

— Защо не я взе за твоя жена тогава?

Без да се обижда, вождът отговори:

— Тя вече беше хвърлила око на Дебнещата пантера, а аз съм твърде стар да се меря с такъв красив и як бик.

— Годините ти може да са много, приятелю, но душата ти е млада.

По едно време майорът изненада всички, като пожела да подържи внука на Черния чайник. Таня едва не си глътна езика, но Пантерата й даде знак с глава и тя поднесе детето на госта. За щастие то спеше и той не можеше да види очите му, а тъмната кожа и гарвановочерната коса с нищо не издаваха, че в жилите му тече бяла кръв.

Посещенията на майор Уинкуп бяха толкова чести и неочаквани, че Таня реши да не изтрива боята, докато не приключи престоят им тук. А той се оказа по-кратък, отколкото предполагаха.

Ханкок бе готов да започне преговорите веднага, щом пристигнат всички племена. Той имаше да подписва договор и искаше да го изпрати обратно във Вашингтон колкото се може по-скоро. Започна да нервничи във връзка с дългите и сложни ритуали на индианците, които от своя страна държаха да ги изпълнят стриктно, преди да вземат каквото и да е решение.

Ханкок не можа да издържи дълго и нареди да прекратят тържествата на третия ден. Отпрати вождовете и им поръча да запознаят своите хора с условията на предстоящия за подписване договор. Даде им два дни срок и заяви, че не желае да ги посреща във форта, а сам ще отиде при тях да получи отговора им.

Вождовете се разтревожиха твърде много от поведението на новоназначения генерал. Върнаха се в племената си и поставиха въпроса на гласуване. Хората на Черния чайник решиха да не подписват договора. Страхуваха се да приемат Ханкок и войниците му в лагера. Можеха да бъдат повторно излъгани, а те добре помнеха клането при Санд Крийк и затова бързо стегнаха багажа си и се отправиха на юг още преди да изтече срокът от два дни. Потеглиха посред нощ, под прикритието на тъмнината, като взеха всичко със себе си. На сутринта на мястото на лагера бяха останали само няколко димящи огъня.

Останалите племена явно решиха да последват примера им, макар и не толкова скоро. Много от тях оставиха част от вигвамите и по-тежкия си багаж в лагерите. Когато генералът пристигна, не намери нито един индианец. Вбесен от това, той нареди да изгорят до основи всичко, което бе останало от индианските лагери. За най-голяма изненада на майор Уинкуп, генералът изпрати групи от войници, които да настигнат и открият индианците. Хората на генерал Кастър докладваха, че са забелязали войните на Орловия нос на северозапад, но това в никакъв случай не можеше да бъде доказано, защото те не можаха да ги хванат. От останалите нямаше и следа. Тук-там се натъкваха на някой лагерен огън или объркващи следи, но не намериха никого. Индианците сякаш се бяха изпарили само за една нощ.

 

 

Годината бе 1867. Тази пролет индианците от двата клона на племето чейени — северния и южния — се обединиха, за да воюват срещу белите. Нападаха селища и тероризираха жителите им месеци наред.

В края на пролетта от фортовете изпратиха конна войска срещу индианците и племената се разделиха. През юни северните чейени се отправиха на север от Арканзас и продължиха нападенията си по тези територии, а хората на Черния чайник тръгнаха на юг към Тексас и мястото, наречено от белите Сладка вода. Индианците го бяха кръстили точно обратното — Горчива вода. Направиха лагера си близо до един от северните притоци на Червената река. От тук те продължиха набезите си по територията на Тексас, Колорадо и Канзас, опустошавайки всичко на юг от река Арканзас. Така северните и южните чейени владееха цялата територия и всяваха ужас у заселниците през цялото лято.

Далеч на юг, жените от племето на Черния чайник живееха спокойно и засяваха земята. Цяло лято те се грижиха за реколтата и децата си под ярките лъчи на тексаското слънце.

В началото на юни се състоя дълго отлаганата сватба на Зимната мечка с Плахата сърна. Младоженците използваха всяка минута между набезите да се радват един на друг. В края на лятото Плахата сърна вече очакваше първото си дете.

Племето остана при Горчивата вода и през септември и жените спокойно прибраха плодовете от посятото през пролетта. От време на време, между нападенията над селищата на белите, войните отиваха на лов, но уловът не можеше да се сравни с предишната година. Зимата щеше да е тежка, освен ако природата не се смилеше над тях.

 

 

Горския ловец растеше с дни и часове. Беше весело дете, рядко плачеше или нервничеше. Това лято, въпреки че бе толкова малък, Таня го научи да плува. Пускаше го да пляска с ръце и крака на плитките места из реката и скоро той се справяше съвсем добре. Детето се развиваше като че ли преждевременно. На пет месеца вече седеше само и някъде по същото време му изникнаха първите зъбчета. На шест правеше опити да казва някои думички и за учудване на всички, се научи първо да казва Кит и Кат. В средата на септември можеше да пълзи и съсипваше всичко, което докопа. Затова Таня окачи на високо почти всички предмети от покъщнината им.

Щом малките му пухкави ръчички намереха нещо, то веднага отиваше в устата му. Лапаше всичко, включително и опашките на двете пантери. Стоеше мирен единствено когато спи и тогава Таня прекарваше часове наред загледана в ангелското личице с пълни бузки и червени устица. Когато бе буден, малкият се прехласваше в играчките, направени от баща му, и блесналите му очи искряха от радост.

Това лято бебето бе единствената занимавка на Таня. Мъжът й непрекъснато бе зает с лов и бойни набези. Тя отдаваше цялата си обич на малкото същество, но внимаваше да не го разглези. Баба му и дядо му го обожаваха. Патешката стъпка и Плахата сърна копнееха да й го отнемат поне за час-два, а Мелиса бе толкова привързана към него, че му беше като втора майка. Въпреки цялото внимание и обич на околните, малкият предпочиташе пред всички баща си в редките мигове, когато той си беше вкъщи.

Лятото преминаваше в трескава дейност. Мъжете непрекъснато отсъстваха и Таня безкрайно ценеше краткото време, което прекарваше с мъжа си. Той бе станал още по-красив. Мускулите му заякнаха, тялото му стана по-стройно от всякога, кожата му придоби по-силен загар в непрестанните походи на открито.

Сгушена в яката му прегръдка нощем, Таня примираше от щастие. Любеха се страстно, сякаш предчувстваха с телата си грозящата ги опасност. Всеки път, когато той заминаваше, тя знаеше, че може да не го види повече.

— Зная, че трябва да отидеш — казваше му тя на раздяла, — но не мога да не се тревожа за теб.

— Ако духовете пожелаят, може и да не се върна, но сърцето ми винаги ще е с теб — отвръщаше тихо той и галеше нежно косите й.

В редките мигове, когато Пантерата си беше вкъщи, той безкрайно се радваше на Таня и сина си. При всяко негово завръщане, малкият го изненадваше с нещо ново. Бащата бе горд с постиженията на малкия си син и се хвалеше на всички.

Когато тръгваше на път, Дебнещата пантера вземаше със себе си образа на Таня и малкото момченце, сгушено на гърдите й. За него това бе безценен спомен. Всеки път, когато пред очите му изникваше тази картина, сърцето му преливаше от обич.

Таня се бе променила след раждането. Тя все още бе слаба, но гърдите й сега бяха по-закръглени, бедрата — по-женствени. На мястото на нежната девойка бе разцъфнала фигурата на зряла жена.

След раждането на малкия им син, Пантерата бе все така нежен с нея. Галеше тялото й и му се любуваше, докосваше гърдите й, но никога не си позволяваше да вкуси млякото й. Това сега бе неприкосновеното удоволствие на сина му. Той не можеше да го лиши от храната му.

Една нощ, легнала до него, Таня го приласка и притисна устните му до гърдите си. Той ги целуна и прокара език по зърната, от които в същия миг потекоха капки мляко. Устните му вкусиха от божествената течност, но веднага се отдръпнаха. Таня го притисна до себе си и изви тяло, стенеща от страст.

— Моля те, мили — прошепна тя.

— Не мога да отнема храната на детето си — спря я той.

— Но така млякото ще потече по-бързо — възрази Таня. — Моля те! Искам да усетя устните ти. Толкова отдавна не си го правил! Хайде, моля те!

Успокоен от думите й, той впи жадни устни в зърната и засмука топлото, сладко мляко. Усети как тялото на Таня сякаш изтръпна под неговото.

— Наранявам ли те? — уплашено попита Пантерата.

— О, не, скъпи! Такова невероятно усещане! Моля те, не спирай!

Малко след това тя изви тялото си в дъга, като не можеше да сдържа повече обзелото я желание:

— Люби ме! Толкова те искам! Моля те! Телата им се сляха и само след миг сякаш експлодираха във върховната наслада. Изживяването бе неповторимо и Дебнещата пантера бе зашеметен от силата на своята страст.

Сега, когато тръгваше на поход, той носеше в сърцето си не само образа на Таня като мадона, но и спомена за тази нощ и вкуса на божествения нектар на нейната гръд.

 

 

В края на септември пристигна нов пратеник от форт Ларнед. Човекът бе яздил денонощно и бе изминал разстоянието само за седем дни. Новините, които донесе, бяха изненадващи и потискащи. Орловия нос бе мъртъв. Само преди няколко дни неговите хора бяха водили ожесточена битка със специализиран отряд от скаути на остров Бичър. Чейените бяха победили, но техният водач бил смъртно ранен.

Сега войниците искаха отново да преговарят за мир. Майор Уинкуп бе изпратил вест на Черния чайник с надеждата, че ако той се съгласи, останалите ще последват примера му. Майорът разчиташе на това, че старият вожд наистина желаеше мир за своето племе.

Чейените отново тръгнаха към форт Ларнед. Пристигнаха там в средата на октомври за предварителните разговори. Този път всичко мина гладко и след няколко дни договорът бе сключен. Всички южни чейени се съгласиха да се придвижат на юг от река Арканзас и да останат там.

Пантерата разбираше мотивите на чичо си, но не беше съгласен с взетото решение. Черният чайник искаше да живее в мир с белите войници, защото неговите войни не можеха да ловуват, ако водеха непрестанна война с бледоликите. Племената имаха нужда от храна и топли дрехи за дългите зими. Дебнещата пантера разбираше всичко това, но ако приемеха да останат отвъд Арканзас, те се лишаваха от едни от най-добрите ловни райони. Бизоните не живееха само на юг от реката, а сега те не можеха да ги преследват оттатък нея. Младият вожд не можеше да се примири с изтласкването на своите сънародници все по-навътре и по-далеч от своята територия, за което им подхвърляха по някое и друго одеяло и малко храна. Това бе несправедливо и той се ядосваше.

Когато Дебнещата пантера се замислеше сериозно върху проблема на индианците и белите заселници, той осъзнаваше, че тяхната битка е предварително обречена. Бледоликите щяха да победят. Той бе отрасъл и бе възпитан сред тях. Приемаха го, имаше приятели между тях и добре познаваше начина им на мислене. Те бяха алчни и безпощадни, а освен това бяха твърде повече от индианците. Неговите събратя можеха да се бият до последния човек и пак нямаше да надделеят. На техните земи ще прииждат нови и нови бледолики с едно-единствено желание — да завладеят все повече земя. Тази битка бе загубена предварително, но той не можеше да изостави своя народ и щеше да се бори заедно с него.