Катрин Харт
Нежна грубост (9)

Глава девета

Тази година зимата беше по-сурова от друг път, но не завари племето неподготвено. Войните бяха извършили няколко успешни нападения над селища на индианците от племето уте и дори над бели заселници. След всеки от набезите, Таня с нетърпение очакваше завръщането на своя съпруг. Дойде ноември, а след него и декември и притесненията й нарастваха съразмерно с напредването на бременността.

Всеки път, когато мъжът й тръгваше на път, тя извеждаше коня му, приготвяше храна и одеяла и стоеше до него, докато се качи на якия черен жребец. После мълчаливо му подаваше оръжията и стоически гледаше след него, докато се изгуби от погледа й.

Преди всяко заминаване, останали насаме в своето жилище, той я целуваше за сбогом и я притискаше силно до сърцето си. Но излезеха ли навън, те се прощаваха без излишни емоции, с присъщото на индианците спокойствие и гордост. После Таня се прибираше и дълго ронеше тъжни сълзи, като се молеше на бога за успешното му завръщане.

Посрещането на войните винаги бе придружено с много радост и веселие. За щастие, в битките загина само един боец и четирима други бяха леко ранени. Тази есен племето извоюва достойни победи.

Един-единствен път Таня изпита огромно разочарование при завръщането на съпруга си след поредната битка. Бяха се забавили повече от седмица след предвиденото време и нервите й бяха опънати докрай. В мига, в който съгледвачите огласиха завръщането на мъжете, тя се втурна с останалите навън, за да посрещне своя любим.

Той яздеше начело на групата заедно със Зимната мечка. Отначало, обзета от радост, че го вижда жив и здрав, тя не забеляза нищо необичайно, но като наближиха, усмивката замръзна върху устните й. Две нежни, бели ръце бяха обвили тялото му през кръста. В очите на Таня проблеснаха огнени мълнии.

Като стигнаха до селото, Дебнещата пантера избута своята пленница на земята и я поведе, завързана за ремък, към средата на лагера, заедно с останалите. По пътя се бяха събрали почти всички от селото, за да дразнят новите робини. Всичко това й бе добре познато.

Таня стоеше като закована пред шатрата на Черния чайник. Сърцето й биеше учестено, а съзнанието й отказваше да приеме онова, което виждаха очите й. Погледът й попадна върху бялата девойка, която водеше мъжът й. Въпреки умората и мръсотията, Таня веднага видя, че това момиче е истинска красавица. Косите й бяха кестеняви като нейните, а очите — светлокафяви. Кожата й имаше цвят на слонова кост. Не беше висока, но тялото й бе слабо и с прекрасни форми. Таня се почувства ужасно дебела и грозна.

Единствено гордостта й я възпря да не побегне, когато Пантерата пришпори коня си към нея и хвърли края на каишката в ръцете й. Ноздрите й се разшириха от гняв, но не посмя да го погледне, въпреки че умело контролираше израза на лицето си. Без да каже нито дума, тя отведе пленничката до мястото, където се събираха новите робини от племето уте и белите момичета. После се зае да оправи коня, а докато мъжете докладваха на вожда, започна да приготвя храната.

Като че ли претръпна и само на сърцето й беше много тежко. Очите й пареха от едва сдържаните сълзи, докато се приготвяше за предстоящото тържество. Облече красива пола и блуза от мека кожа и сложи огърлицата и гривните си. Сплете косите си с треперещи пръсти и притисна ръце към корема си, за да успокои ритащото бебе.

За пръв път й се стори, че може би майчинството не я прави щастлива. Опитваше се да се успокои заради детето и се чудеше дали вече е непривлекателна за мъжа си, та е довел вкъщи друга жена.

Мелиса бе вперила големите си, питащи очи в приятелката си в желанието си да я успокои. Тя видя състраданието в погледа й и трепна. Не искаше да я съжаляват. Беше горда по природа и нямаше да позволи това. Изправи рамене и придаде спокоен вид на лицето си, след което приготви дрехите и боите за Дебнещата пантера.

Беше с гръб, когато той влезе, но веднага усети присъствието му. Очите му не я изпускаха, докато сипваше яденето и го постави близо до огъня. Стиснала устни, тя седна до огнището и впери поглед в горящите пламъци, без да го погледне.

Пантерата остана дълго на мястото си. Най-сетне заговори тихо, но със стоманена нотка в гласа:

— Не си ме поздравила за добре дошъл, Дива котко!

Тя направи усилие да произнесе:

— Добре дошъл, съпруже. Яденето е готово, ако искаш да вечеряш. — Все още не го поглеждаше. Взе едно одеялце, което шиеше за бебето, и се захвана за работа.

Дебнещата пантера седна и взе паницата.

— Погрижи ли се за Сянка?

— Конят ти е нахранен и прибран. Дрехите и боите са готови — отвърна тя, впила невиждащ поглед в материята в скута си. Тъй като той не каза нищо, тя добави: — Има ли нещо друго, което да искаш от мен?

— Да — отвърна троснато той. — Искам да ме гледаш в очите, когато разговаряш с мен.

Това беше заповед и тя много добре знаеше, че трябва да се подчини, но не можа да прикрие гнева и обидата в очите си.

Той задържа погледа й с хладните си, сурови очи.

— Защо има огнени стрели в очите ти, Дива котко? Държиш се хладно, но погледът ти пламти от гняв. Обясни ми това.

Тя гордо вдигна брадичка.

— Първо ти кажи, Дебнеща пантеро. Толкова ли съм ти неприятна с големия си корем и гърди? Толкова ли съм грозна и дебела, че вече не изпитваш никакво желание да ме имаш? Затова ли домъкна вкъщи друга жена? — от думите й сякаш капеше отрова.

По лицето на Пантерата преминаха различни чувства, толкова неподготвен бе за такива нападки. Отначало се обърка, после като че ли се изненада, но накрая явно се ядоса.

— Нима се осмеляваш да оспорваш действията ми! — Гласът му направо я смрази, но тя не искаше да се предава. Не отмести поглед от него, докато той отместваше чинията с яденето. Доста време и двамата се взираха един в друг. Когато най-после той проговори, тонът му бе твърде язвителен:

— Красива е, не можеш да отречеш!

Таня не можа да издържи повече на погледа му. Сведе глава и прошепна:

— Да.

— Мисля, че ти казах да ме гледаш в очите, когато говоря — процеди през зъби той.

Тя изправи глава, но сега в очите й блестяха сълзи.

— Нали аз заповядвам в тази къща, а ти трябва да се подчиняваш без въпроси, без спорове и упреци?! — продължи безмилостно той.

Таня преглътна, но в гърлото й сякаш бе заседнала буца и затова само кимна с глава.

— Ако доведа тази жена вкъщи, ще я приемеш, защото такава е волята ми! — Това бе по-скоро твърдение, отколкото въпрос, но тя едва-едва кимна с глава и сълзите й рукнаха неудържимо.

Дебнещата пантера въздъхна тежко и протегна ръка да избърше сълзите й.

— О, Малка дива котко, защо натъжаваш сърцето си ненужно! Ако не ме беше ядосала с безпричинния си гняв, и аз нямаше да се държа така. Къде остана вярата ти в любовта ни! Нима в твоите очи съм такъв подлец и смяташ, че си по-малко хубава за мен сега, когато носиш нашето дете! Нали знаеш, че не е така! Казал съм ти, че не искам друга жена, освен теб!

Той обгърна треперещото й тяло със силните си ръце.

— Пленницата е за вожда, дадох му я в замяна на индианката, която той даде на Грозната видра за Мелиса.

Таня даде воля на чувствата, които така успешно бе прикривала досега. Притисна се до него и захлипа. Когато се наплака, се отпусна успокоена в ръцете му.

— Съжалявам, скъпи. Много ми дойде напоследък — опита се да му обясни тя. — Ти закъсня и аз толкова се страхувах да не се е случило нещо. А като се върна и видях тази прекрасна девойка с теб, ме обзе дива ревност. Причерня ми пред очите и сякаш престанах да разсъждавам нормално.

Пантерата се отдръпна малко, така че да вижда лицето й.

— Никога повече не се съмнявай в мен — каза той със сериозен тон. — Така нараняваш честта ми!

— Никога повече! Обещавам!

— А сега се измий, докато се облека и заедно ще отидем да подарим на Черния чайник новата робиня.

Усмивката, с която тя го дари, стопли безкрайно сърцето му.

 

 

Когато войните не бяха заети с бойните си набези, те ходеха на лов, за да се подготвят за дългата зима. А тя дойде някак изведнъж и се оказа по-сурова от друг път. За една нощ потокът замръзна и в разразилата се снежна буря човек не можеше да види и на метър пред себе си. Селото бе скътано в полите на планината и не пострада много от силната виелица, но въпреки всичко, за Таня подобна гледка бе съвсем необичайна. В Пенсилвания само няколко инча сняг объркваха целия град и сякаш всичко замираше, а тук снегът стигаше до няколко метра и щом зимата ги затиснеше, често хората можеха да се движат спокойно отново едва напролет.

Дните се скъсиха и работата понамаля. Веднъж на ден Таня внимателно си пробиваше път през снега до шатрата на вожда и посещаваше родителите си. Обикновено двете пуми я следваха. Вече бяха по-големи, но все още се закачаха и правеха бели. Сега с дресировката им се занимаваше само Пантерата и беше постигнал известен успех, но въпреки това, те си оставаха непоправими палавници.

Таня и Мелиса прекарваха времето си като шиеха дрехи за бебетата си. За разлика от приятелката си, Мелиса беше много нещастна както психически, така и физически. Бременността й бе трудна. Непрекъснато повръщаше и кръстът я болеше ужасно. Кожата й бе пожълтяла и вместо да пълнее, тя като че ли заслабваше с всеки изминал ден. Таня непрекъснато се тревожеше за нея.

Дебнещата пантера прекарваше повечето време в своето типи. Понякога отиваше при вожда, за да се съвещава с останалите мъже. Мелиса вече бе престанала да нервничи в негово присъствие и тримата се забавляваха чудесно.

Пантерата се зае да прави люлка за бъдещото бебе. Часове наред дялаше дървото и измайстори красиви, сложни фигури за украса. Освен това направи и специална седалка, която Таня щеше да привързва към гърба си или на седлото на коня. Тя я покри с кожи, които обши с мъниста по края на фигурите, издялани от Пантерата. Двамата се подготвяха за предстоящото събитие — тя шиеше одеялца и мънички мокасини, той майстореше играчки и дрънкалки. Направи дори малки дървени фигурки, които окачи на връв над люлката, за да развличат още нероденото бебе. Те щяха да привличат вниманието му, докато е още съвсем малко и не може да държи други играчки.

Дните бяха къси и твърде мрачни и студени за каквото и да било. Вятърът свиреше в стените на вигвама непрестанно. След дългото, изпълнено с труд лято, мудният ритъм на зимните дни никак не се нравеше на Таня. Единственото нещо, което й харесваше, бяха дългите нощи, когато, сгушена в прегръдките на Пантерата, се радваше на ласките и любовта му.

Наближаваше краят на декември и двете жени за първи път щяха да прекарат Коледа далеч от близките си. Тук нямаше празници, коледни песни, яйчен шейк и бъдник в огнището. Нямаше подаръци, завити в лъскава хартия, нито коледно щуране по магазините и скришно приготовление на подаръците за близки и приятели. Нямаше и коледно дърво, празнично украсено, с весело блещукащи свещички. Не се ходеше на църква, нито се сядаше пред отрупана с какво ли не празнична трапеза, в средата на която примамливо ухае коледната пуйка, печената тиква и баничките с месо.

Ако не беше Мелиса, Таня изобщо нямаше да се сети, че наближава Коледа — така се бе вживяла в ролята си на съпруга на индианец. Знаеше, че празниците трябва да наближават, но бе започнала да отчита времето по начина, по който правеха това чейените — като наблюдава луната и сезоните, а не дните.

Мелиса, от друга страна, като момиче, което ревниво пази вярата си, си беше направила календар върху кората на дърво и отмяташе всеки изминал ден от момента, когато ги бяха отвлекли.

— Само седмица до Коледа — обяви сякаш с безразличие тя един ден.

— Какво каза? — Таня наостри уши.

— Остават само седем дни до Коледа — повтори приятелката й и въздъхна дълбоко. — Дали всички се готвят за празника, макар и без нас? Сигурно!

Таня премигна изненадана и замислено каза:

— Да, и аз така мисля. Затова ли си толкова тъжна напоследък? Смятах, че е от тежката бременност.

— И затова, и за друго. Не ти ли липсва празничната атмосфера, Таня? Вълнението? Суетнята? — очите на Мелиса се изпълниха със сълзи.

Таня преглътна с мъка.

— Мъчно ми е за семейството ми. Даже за сестра ми, макар понякога да е толкова непоносима. — Тя се засмя, но някак нервно.

— Така ми се искаше индианците да празнуват поне Коледа! — продължи Мелиса. — И едно съвсем мъничко коледно дърво би ме направило безкрайно щастлива. А ако можех да изпия чаша яйчен шейк, да почувствам отново онова приятелство и доброта… — гласът й замря, изпълнен с отчаяние.

Таня тръсна глава, сякаш да прогони тъжните мисли, които имаше опасност да помрачат и нейното настроение.

— По-добре да не мислим за това, Миси — посъветва я тя, — макар че бих дала торба злато да имаше сега една пуешка кълка. Като си бременна, апетитът ти наистина се променя.

Тази нощ Таня до късно размишлява върху разговора си с Мелиса. Много й се искаше да може да развесели някак малката си приятелка и най-сетне си състави план.

На сутринта съобщи намеренията си на Пантерата. Той изслуша с внимание разказа й за християнската традиция да се отбелязва Рождество Христово, но когато Таня го запита дали може да отсече един боров клон, за да си направят с Мелиса елха, се стресна. Според индианците всяка живинка трябва да се почита и да не се прекъсва ненужно жизненият й цикъл, но борът имаше особено значение за тях. Те го почитаха като свещено дърво, защото смятаха, че в клоните му живеят добри духове. Позволи й да украсят една малка елха в края на селото, но не и да я отсекат. Освен това й обеща да намери пуйка за вечерта.

Дни наред Таня тайно майстореше кожени украшения за елхата и ги оцветяваше с ярки бои. На самата Коледа изпрати Мелиса отрано да помага на Плахата сърна и Патешката стъпка, за да може да приготви вечерята сама и да я изненада. Сготви традиционните ястия — имаше и тиква, и сливов пудинг, и пуканки, и специални царевични сладки, а като връх на всичко — печена пуйка.

Когато Мелиса се върна, тя я заведе в края на селището, където бе открила едно малко елхово дърво. Даде й саморъчно направените коледни играчки и заедно с нея украсиха елхата под учудените погледи на неколцина индианци. После се отдръпнаха да се насладят на стореното чудо.

Сините очи на Мелиса се наляха със сълзи и тя прегърна приятелката си:

— Благодаря ти, Таня. Ти си най-добрата ми приятелка, а това е най-чудесният подарък, който можеше да ми направиш. Сега наистина се чувствам като на Коледа.

Таня я притисна до себе си и се усмихна.

— Честита Коледа, Миси!

Тя се дръпна настрани, за да остави младото момиче насаме с мислите си в празничната нощ. После двете се прибраха и си направиха истинско тържество край отрупаната с ястия трапеза. Дебнещата пантера се весели заедно с тях. Таня се кълнеше, че никога не е била по-щастлива.

Два дни след Коледа се сбъдна още едно от най-съкровените желания на Мелиса. Тя пометна. Беше в петия месец, но й стигаше, колкото се бе намъчила, за цяла бременност.

Тъкмо бяха привършили с разчистването на съдовете след закуска, когато Миси извика и се преви одве. Таня се спусна към нея и успя да я подхване малко преди да се свлече на земята. Дебнещата пантера й помогна да я сложат на сламеника й. Едва легнала, и нова остра болка я проряза като с нож. Мелиса притисна колене до гърдите си и изстена.

— Нещо лошо става. Мисля, че е нещо с бебето — Таня погледна разтревожено към мъжа си. — Може би трябва да повикам знахарката.

Пантерата поклати глава.

— Не. Ти остани с нея. Аз ще я повикам.

След малко той се върна със старата индианка. Тя приклекна и прегледа Мелиса. После се обърна съм Дебнещата пантера.

— Твоята робиня ще пометне. Няма да е лесно. Вече я втриса. Тялото й се опитва да се освободи от нежеланата плът. Може и да умре. Много е слаба, а бременността съвсем я е изтощила.

Мъжът кимна с разбиране.

— Можеш ли да й помогнеш?

— Ще се опитам да я спася, но с детето е свършено. — Жената-корен, така й беше името, плъзна поглед към Таня. — За нея няма да е добре да гледа всичко това. Ще отнесем момичето в родилната шатра и там ще се погрижа за нея.

Целият ден Таня очакваше вести за състоянието на приятелката си. Най-сетне привечер, Жената-корен изпрати да й кажат, че бебето е било извадено. Пантерата не й каза, обаче, че детето беше сакато. Беше момче, странно малко същество с недоразвити крайници. Това бе в резултат от бруталното насилие и жестокост на Грозната видра. За щастие, тя се бе отървала от този нежелан плод, ако, разбира се, имаше късмет да оживее.

Цялата нощ, както и следващата, Мелиса се бореше със смъртта. Треската изгаряше тялото й, тя бълнуваше непрекъснато и почти през цялото време бе в безсъзнание. Жената-корен използва всичките си умения, за да я спаси. От време на време Таня се питаше дали няма да е по-добре за Мелиса, ако умре и се отърве от всичко това веднъж завинаги. Тя никога нямаше да е щастлива като робиня, а Таня не можеше да направи нищо повече за нея. Не можеше да моли Дебнещата пантера да я освободи.

На третия ден треската премина и лечителката обяви, че момичето ще живее. Мелиса остана в полусън още три дни, като се будеше само когато старата жена отваряше насила устата й, за да я накара да пийне малко бульон. Чак след три седмици Мелиса се възстанови напълно и се завърна при Таня и нейния съпруг.

 

 

През януари Таня вече едва издържаше, притисната от снега и собствената си пълнота. Бебето се очакваше през март, но тя беше сигурна, че дотогава коремът й ще се пръсне, толкова огромна беше станала.

Зимата бе сурова. Студеният вятър хапеше страните, а температурата беше непрекъснато под нулата. В един от малкото слънчеви дни Пантерата реши, че Таня може да излезе и да се поразходи със специалните обувки за сняг, които той бе измайсторил.

Младата жена изпадна във възторг. Струваше й се, че бе изминала цяла вечност, откакто за последен път бе излизала. Докато газеха в дълбокия сняг, тя се обърна към мъжа си и го запита:

— Сигурен ли си, че няма да падна някъде? Нали знаеш колко съм тежка! Ако заседна в някоя преспа, ще си остана там, докато снегът не започне да се топи през пролетта.

Дебнещата пантера се разсмя.

— Тези обувки могат да издържат и кон, скъпа.

— Много благодаря — засегна се тя.

Постояха навън повече от два часа. Разхождаха се и се наслаждаваха на чистия въздух, докато наблюдаваха играта на двете пуми. Таня не можа да се сдържи и направи снежна топка, която запрати към гърба на Пантерата. После му показа как се прави снежен ангел, като легна по гръб с разперени ръце и крака в снега. Успя дори да го убеди да й помогне да направят снежен човек. Денят бе изпълнен с весели шеги и смях и тя за пръв път от много време спа непробудно през нощта.

Мъжът й се съобразяваше със състоянието й и вече не беше толкова настоятелен в желанията си нощем. Доста трудно й бе да го убеди, че с нищо няма да навреди нито на нея, нито на бебето. Даже, след като се съгласи с нея, той продължи да бъде изключително внимателен и нежен и никога не се отдаваше изцяло на страстта си като преди. Това бе достатъчно доказателство за Таня, че той наистина я обича и е загрижен за тяхното дете. Думи не бяха нужни.

Тази зима животът им си промени с още нещо. На едно от събиранията на войните, Дебнещата пантера бе избран за вожд на народа на чейените. Гласуваха единодушно, след като изброиха бойните му подвизи, невероятния брой скалпове, които бе взел, възхваляваха смелостта и природната му дарба на водач.

Таня бе много горда и щастлива. Вождът, Черния чайник, бе не по-малко доволен, защото отдавна очакваше този момент. Той бе сигурен, че един ден неговият племенник ще стане вожд и бе убеден, че Пантерата заслужава тази чест и ще се справи добре със задълженията си.

Сега Таня имаше много повече работа. И преди хората от племето идваха при мъжа й за съвет, но сега посещенията зачестиха, защото думите му имаха по-голяма тежест. Тя трябваше да е готова винаги за неочаквана визита и да има с какво да почерпи гостите. За всеки празник и церемония индианците се готвеха предварително и тя участваше активно в украсата и приготвянето на храната. Ако имаха посетители от други племена, тя трябваше да им осигури подходящ подслон и всичко необходимо, а когато войните тръгваха на поход, грижеше се за техните провизии. Нужни бяха грижи и за победните членове на племето, понякога се налагаше и да им се помогне. Изведнъж Таня се оказа натоварена с твърде много задължения за състоянието си и когато Мелиса се върна при тях, тя бе особено радостна от безкористната помощ на момичето.

Мелиса изглеждаше по-добре от всякога въпреки всичко, което бе преживяла. Тя наистина бе щастлива, че се е отървала от така нежеланото дете на Грозната видра.

— Ако някога имам деца, искам те да са заченати в любов, а не да са плод на насилие и нечии низки страсти — сподели тя с Таня.

Дните минаваха и Мелиса като че ли се поуспокои. Това не бе щастие, но може би някакво примирение и ако не друго, то сега тя бе доволна от живота си при Таня и нейния съпруг. Дали това момиче изобщо някога отново би изпитало щастие след преживяното при Грозната видра, Таня не знаеше, но едно бе сигурно: приятелката й започна отново да се усмихва.

 

 

Животът през зимата бе муден и хората прекарваха повече време заедно в приказки. Може би това бе една от причините между Зимната мечка и Плахата сърна да се зародят нежни чувства. Беше толкова смешно да видиш как той изпъчва гърди и стъпва наперено винаги, когато мине край нея. Тази плаха девойка го привличаше неудържимо. В големите й очи всеки можеше да прочете чувствата й към него, а той направо боготвореше земята под краката й. Всеки от тях си намираше причина да намине към шатрата на Дебнещата пантера, ако другият вече бе там.

Скоро Зимната мечка реши, че е дошло време да поиска Плахата сърна от баща й. Сватбата бе определена за пролетта. Младият мъж бе особено горд, че тя е приела да стане негова жена. До края на зимата те приличаха на деца, залепили нослета на витрината на някоя сладкарница, изгарящи от нетърпение да я отворят.

В началото на март, тъкмо когато Таня вече се молеше зимата да свърши, ги връхлетя страшна буря. Отначало заваля студен дъжд и всичко се покри с дебела кора лед. Наложи се да направят навеси за конете и Таня се почувства напълно безпомощна, докато гледаше как мъжът й и Зимната мечка се трепят под ледения вятър и дъжд.

Дори Мелиса помагаше, увита в дебели кожи срещу студа. На Таня не оставаше нищо друго, освен да поддържа огъня, да суши дрехите им и да сготви топла храна.

След дъжда заваля обилен сняг, навяван от страхотен вятър. Не се виждаше нищо на десетина сантиметра, а преспите достигнаха двадесет стъпки и дори повече. Коловете на вигвамите проскърцваха зловещо под тежестта на леда и снега, а един-два дори се срутиха.

За нещастие, една от шатрите, които пострадаха, бе ритуалната шатра, в която жените раждаха, далеч от своите съпрузи, под грижите на възрастна жена. Майката оставаше там, докато се възстанови напълно и едва тогава са завръщаше в своя дом с бебето.

Таня се разтревожи и реши, че провидението има пръст в тая работа. Сега тя всеки момент очакваше раждането на своето дете. И наистина, скоро след този инцидент тя усети, че родилните й мъки започват. Не каза на никого. Всички бяха заети с работа. Прибираха животните, подсилваха конструкцията на останалите шатри. Таня приготви своето ложе и бъдещото легло на детето. Сложи чайника да заври и извади дрехи за себе си и бебето. Извари един нож и сложи всичко, което щеше да й бъде необходимо, наблизо. Едва тогава седна и зачака, като поглаждаше корема си от време на време и изглеждаше доволна, че най-сетне всичко ще свърши.

Бурята продължаваше да вилнее с пълна сила дълго след като се бе стъмнило. Чейените направиха всичко, което можаха, за да спасят животните и да укрепят своите жилища. Сега се прибираха уморени, за да възстановят силите си и да изчакат, докато вятърът стихне.

Таня беше приготвила топла храна и сухи дрехи за Мелиса и мъжа си и лежеше на своята постеля, когато те влязоха изморени и измокрени. Болките й бяха зачестили и тя очакваше всеки миг следващата контракция.

— Миси, не ми е приятно да го правя, но мога ли да те помоля да сложиш вечерята на Дебнещата пантера вместо мен — обърна се тя към приятелката си.

Мелиса въздъхна, но бързо се захвана да сложи масата.

Мъжът й се приближи до леглото, за да се преоблече.

— Майка ти пита за теб и помоли да не ходиш до тях, за да не се подхлъзнеш на леда.

— Всичко ли е наред вече? Нали никой не беше ранен, когато се срутиха шатрите? — попита Таня.

Пантерата седна до нея и пое от Мелиса купата с топло ядене.

— Не можем да поправим жилищата, докато бурята не утихне. Един от коловете затисна крака на Скореца, но лечителката го намести и всичко е наред. Няма други ранени, но доста хора паднаха на леда и Жената-корен цял ден се занимава с изкълчени крака и ожулени ръце. Да беше видяла само цицината на главата на Високия бор! Сякаш му бе поникнал рог!

Таня едва простена в отговор поради силната болка, която я проряза в същия миг.

Пантерата се стресна и впери поглед в нея.

— Дива котко, откога имаш болки?

Таня изпъшка и се опита да задържи дъха си. Когато я поотпусна, отговори:

— Почти цял ден.

— И не си се обадила? — не можа да повярва мъжът.

— Та вие всички бяхте толкова заети! Жените винаги са раждали. Не се паникьосвай!

— Сега говорим за моето дете! За мен това е много важно! Моят наследник е на път да се роди, а ти не смяташ за необходимо да ме известиш!

— Не ми се карай точно сега, моля те — едва прошепна тя, присвита от нова контракция. — Не… сега.

Тя стисна зъби и юмруци, а по лицето й избиха капки пот. След малко тя се обърна към него:

— Дебнеща пантеро, моля те, намери си някаква работа. От теб не мога да се съсредоточа. Опитвам се да те даря със син, а това не е никак лесна работа.

Като видя как се измъчва жена му, Пантерата престана да се възмущава:

— Трябва някой да ти помогне, както ако беше в родилната шатра. Ще повикам Жената-корен.

Таня поклати глава:

— Не! Твърде късно е! Остани тук или ще пропуснеш раждането на първото си дете. Докато отидеш да я извикаш, всичко ще е свършило.

Мелиса, която до този момент бе стояла настрани, се обади:

— Аз ще ти помогна, Таня. — Тя намокри един парцал и избърса лицето на приятелката си. — Кажи какво да направя. Нали лечителката те учи толкова дълго.

— Помогни ми да съблека тази рокля. Цялата е мокра и ми става студено — едва успя да каже тя.

Дебнещата пантера и момичето съблякоха прогизналата от пот дреха и поставиха под гърба й дрехи, за да се поизправи. Пантерата завърза възли на два ремъка от еленова кожа и ги подаде на Таня, за да я улесни при напъните. Мелиса хвана двата свободни края.

— Викай, ако това ще помогне, скъпа — каза й той. В черните му очи се четеше любов и състрадание.

— Жените от това племе не крещят, когато раждат — отвърна тя.

— Сигурен съм, че го правят. Пък и в тая буря няма кой да те чуе! А ние с Мелиса няма да кажем на никого — увери я той.

Болките й бяха толкова силни, че тя не чу тези думи. Тялото й изпитваше непреодолимо желание да се освободи от своя товар. Контракциите бяха спрели и болката не я пускаше нито за миг. Тя едва смогваше да си поеме дъх.

— Краката ми непрекъснато се подхлъзват. Направете нещо!

Дебнещата пантера затисна стъпалата й с ръце, а тя опъна с всичка сила двата ремъка. В този миг сякаш хиляди ножове се забиха в корема й. Болката бе непоносима.

Коленичил до нея, Дебнещата пантера галеше корема й и шепнешком я окуражаваше с надеждата, че успокоителният тон на гласа му ще й помогнат някак си.

Тъкмо когато младата жена мислеше, че умира, разкъсана от болка и напрежение, Пантерата извика:

— Виждам главата му! Напъни се още веднъж!

Таня пое дълбоко дъх и с последни сили изтласка бебето, а Пантерата го пое в ръцете си.

— Момче е! Имаме син! — чу радостния вик тя.

Младата жена въздъхна с облекчение и в същия миг детето проплака във вещите ръце на баща си. Усмихнат до уши, Дебнещата пантера внимателно положи своя син върху корема на Таня. Тя протегна ръка като омагьосана и докосна още мокрия мъх по главичката му. В очите й блестяха сълзи на радост от чудото, което стана.

— О, скъпи, той е толкова красив!

— Хубав! — поправи я с усмивка той.

— Няма ли да е по-добре да го измием, за да може да вечеря — обади се Мелиса, а в очите й проблясваше издайническа влага.

Дебнещата пантера преряза пъпната връв и я завърза, сякаш цял живот бе правил само това. После почисти детето и го уви в приготвените пелени, а през това време Мелиса помагаше на Таня. Едва когато подаде бебето на майка му, за да го накърми, Пантерата излезе да изхвърли плацентата.

Като се върна, щастливият баща завари сина си сгушен в ръцете на Таня. Той седна така, че да вижда и двамата.

— Не се ли раждат всички бебета със сини очи? — попита Таня. — Струва ми се, че съм чувала това някъде.

— Защо? — попита той.

— Защото неговите са златисти — отвърна тя. — Ето, виж сам.

Пантерата се наведе и се взря в очите на сина си. Наистина очите му имаха златист отблясък.

— Да. Има очите на майка си. Точно както се надявах.

— И косата на баща си. Гарваново черна — добави Таня. — Прилича на пантера, дори повече от теб. С тези очи и коса, синът на Пантерата ще стане истински Горски ловец.

Дебнещата пантера я погали нежно по бузата и тихо каза:

— Ти току-що избра име за нашия син. Таня го погледна с любопитство.

— Ще го наречем Горски ловец.

Тя се усмихна и въздъхна уморено:

— Харесва ми. Това е хубаво, силно име, и той ще порасне хубав и силен като баща си, когото аз толкова много обичам.

Устните му докоснаха нейните в плаха целувка.

— Благодаря ти, че ме дари със син, Дива котко. Сега си почини, защото днес ти работи повече от всички нас.

Таня се унасяше, но успя да долови последните му думи:

— Обичам те, Дива котко! И теб също, Горски ловец!