Катрин Харт
Нежна грубост (12)

Глава дванадесета

Няколко секунди Таня остана неподвижна. Умът й отказваше да възприеме онова, което виждаха очите й. Чейените изскачаха от вигвамите полуоблечени, някои се опитваха да стигнат до конете си, други търсеха прикритие от дъжда от куршуми, като се хвърляха към жилищата си, трети бягаха от вече подпалените шатри.

Ужасните писъци на Мелиса върнаха Таня към действителността. Тя повика Кат при себе си.

— Иди и намери Пантерата, Кат — каза му тя и го изблъска от вигвама. — Доведи Пантерата! — Погледна как ягуара се втурна и изчезна бързо.

Самата тя изпълзя, колкото се може по-ниско, до Стрелеца и измъкна Горския ловец от леглото. Грабна първите попаднали й дрехи, облече се механично, пъхна ножа в колана си и грабна лъка и колчана. Те едва ли щяха да й помогнат при това превъзходство на нападателите.

В главата й бе бъркотия. Заповяда на Мелиса да не позволява на децата да вдигат шум и отново изпълзя до входа на вигвама, за да надникне навън. През няколкото минути, докато беше вкъщи, светът й се бе превърнал в истински ад. Невярваща на очите си, тя гледаше как войниците стрелят по мъже, жени и деца — наред. Препускаха с конете си между вигвамите и тъпчеха всеки, който попаднеше на пътя им. Таня сякаш онемя от ужас, като видя как едно малко дете бе намушкано в корема и вдигнато във въздуха на върха на байонет. Старият и немощен шаман излезе от своя вигвам и бе стъпкан моментално. Войникът дръпна юздите на коня си и нарочно прекара още няколко пъти животното през кървящото тяло. Таня гледаше, без да може да направи каквото и да било. Тя бързо изстреля две стрели, но те не достигнаха целта.

По пътя яздеха двама кавалеристи един до друг и всеки от тях държеше в ръка по едно бебе. Сърцето на Таня щеше да се пръсне, когато те захвърлиха децата на земята и се закискаха, като видяха как малките черепи се пръснаха като дини.

Ужасеният й поглед улови познатата фигура на Горската папрат, която бе бременна. Видя как един войник мина покрай нея, замахна и сряза корема й. Жената падна, гърчейки се на земята, а нероденото бебе се изсипа от корема й. Таня не можа да го понесе и се обърна.

Страховитата гледка бе само една от още многото толкова ужасни, че мозъкът й не би могъл да ги побере всичките. Войниците навлизаха в селото талаз след талаз, навсякъде се търкаляха трупове на чейени, невероятно осакатени, някои без глави, други с разпрани стомаси, много със стъпкани тела и натрошени черепи.

Шумът можеше да пръсне тъпанчетата на ушите й, а от това, което виждаше, й се повдигаше и се вбесяваше. Писъци на ранени и умиращи приятели, непрестанна стрелба, крещящи и кискащи се войници, коне, юзди, звън на саби и байонети… Атаката бе започнала внезапно. Повечето от чейените спяха — никой не бе подготвен за това.

Някои от войните, като Пантерата и Зимната мечка, бяха отишли до съседни лагери. Повечето не се бяха върнали още от последния лов. Наблюдавайки този холокост, Таня забеляза шепа войни, които се опитваха да избягат на коне. Те щяха да доведат помощ, ако изобщо бе останал някой, когото да спасяват. Таня не обвиняваше войните, че не са останали да се бият. Войниците вече значително ги превъзхождаха числено, тъй като повечето от съплеменниците им лежаха изклани из целия лагер. Те никога не биха изоставили умишлено своя народ, но сега единствената им надежда бе да съберат помощ.

Силите й се възвърнаха, когато видя, че Плахата сърна и бебето й бяха с войните. Може би все още имаше шанс тя и синовете й да направят същото. Тя се обърна да извика Мелиса и видя момичето точно зад себе си да гледа онемяло клането, което не спираше навън.

— Господи, Таня! — прошепна тя удивена. — Никога не съм виждала нещо толкова ужасно!

По бузите на Таня потекоха сълзи.

— А те наричат нас диваци! — изсъска тя, едва въздържайки се да не повърне. — Хайде, вземи момчетата и да видим дали можем да се измъкнем от тази лудница. Плахата сърна избяга, може и ние да успеем.

Едва изрече тези думи, когато чу стрелба близо до вигвама на Черния чайник. Погледна навън и видя него и Вечната жена да тичат към реката, преследвани от няколко войници на коне. Почти се измъкнаха. Точно, когато влизаха в студената вода, Таня видя как телата им подскочиха и те паднаха по очи в реката. Ездачите ги стъпкаха и след миг Таня осъзна, че те са мъртви. Обърна се и видя Джордж Бент с пистолет в ръка да гледа изненадан окървавеното тяло на Синия кон в краката си.

— Никога няма да успеем да избягаме — уплашено изрече Мелиса.

— Аз ще се опитам — каза Таня, опитвайки се да превъзмогне чувството на гадене в гърлото си.

— Гледай! — извика Мелиса и посочи с ръка в далечината. Приятелката й погледна нататък и видя Нанси и Сю-Елън, заобиколени от група войници.

Сю-Елън поклати глава, а Нанси посочи към тяхната шатра.

— По дяволите! — извика на английски Таня.

Мелиса се стресна при звука на родната реч.

Приятелката й не бе казвала нищо на английски от две години насам. Тя се разкъсваше между желанието да бъде отново свободна и привързаността си към Таня.

— Какво ще правим? — попита Миси.

— Ти прави каквото искаш. Това е твоя шанс да избягаш. Аз ще се опитам да запазя децата си, а ако не успея, предпочитам да умра. — Таня притисна бебето до гърдите си и придърпа Ловеца по-близо до себе си. После, сякаш изпълняваше някакъв ритуал, извади ножа си и се приготви за отбрана.

Напрежението нарастваше с всяка секунда. Най-сетне платнищата се отвориха и двама оплискани с кръв войници нахлуха в шатрата с голи саби в ръце. Като видяха, че пред тях са само двете жени и децата, те се поуспокоиха и свалиха оръжията.

— Вие, момичета, можете да излезете. Приятелките ви ни казаха, че има още две бели пленници. Добре че ни предупредиха, преди да подпалим вигвама.

Таня не помръдна. Стоеше на мястото си и не откъсваше поглед от мъжете.

Единият от войниците пристъпи към нея и протегна окървавената си ръка. В същия миг Кит, която досега мълчаливо пазеше господарката си, се изправи на задните си крака и изръмжа заплашително.

— По дяволите! — изруга мъжът. — Мислех си, че е някаква постелка. Я разкарай тази пантера, госпожице!

Таня каза нещо на езика на индианците и Мелиса преведе:

— Тя каза, че ако се приближите, ще накара пантерата да ви убие.

Войниците зяпнаха Таня.

— Чакай сега! Нима не разбираш, че искаме да ти помогнем?

Точно тогава в шатрата влезе още един военен и се обърна към войника:

— Какво става тук? Беше ви наредено да приберете всички пленници от шатрите!

— Тази тук не иска да дойде! — отговори единият от войниците и посочи Таня.

Офицерът се извърна и красивото му лице застина в ужас:

— Господи, Таня! — втренчи се той в нея, но в същия миг Кит отново изръмжа. Той замръзна на мястото си, като не знаеше как да постъпи, а Таня сякаш го прободе с поглед.

— Познавате ли тази жена, лейтенант!

Той кимна с глава.

— Тогава може би ще успеете да я убедите да прогони пантерата. Другото момиче казва, че тя щяла да насъска звяра към всеки, който дръзне да се приближи.

Лейтенантът за пръв път погледна Мелиса.

— Коя сте вие?

Мелиса настръхна при грубия му тон.

— Може би е по-правилно аз да попитам кой сте вие и откъде познавате Таня.

— Аз съм лейтенант Джефри Янг, годеникът на Таня.

— А аз съм Мелиса Андерсън и съм нейна приятелка.

Таня проговори за пръв път откакто Джефри влезе:

— Кажи им да се махат. Те омърсяват дома ми.

Мелиса преведе:

— Тя настоява да напуснете.

Джефри бе потресен.

— Какво са направили с нея? — прошепна той, като погледна отново Таня. — Нима не ме познава? Кажи й да говори на английски.

Таня изръмжа нещо гърлено и Мелиса се размърда неловко.

— Какво казва? — поиска да знае Джефри.

— Мисля, че на английски ще означава „Вървете по дяволите!“ — отвърна Мелиса и се изчерви.

— Но това е невероятно! — смути се младият офицер и прекара нерешително пръсти през русата си коса. — Нима тя не разбира, че сме тук, за да й помогнем?

Мелиса цялата се тресеше от онова, което бе видяла досега, но все пак успя да отговори вместо Таня.

— Може би тя не иска да бъде спасена. Може би се е отвратила от всичко, което сторихте тук, също както и аз. Видяхме как нахлухте в селото и започнахте да убивате беззащитни жени, да тъпчете с конете си деца и старци, сякаш бяха кукли, да разпаряте телата им с байонетите си и да оплисквате всичко с кръв и вътрешности. — Гласът й се издигаше все повече от обзелата я истерия. — Та вие изобщо не сте знаели, че ще ни откриете тук, когато нападнахте селото! Чиста случайност е, че куршумите ви не убиха и нас! Ако Таня не бе ме накарала да легна на земята заедно с децата, досега да бях мъртва! — Мелиса се задави в сълзи и не можа да продължи.

Едва сега Джефри като че ли забеляза децата. Той ги погледна така, сякаш бяха прокажени.

— Кажи й да ги предаде на Хейнс и Билхарт. Те ще се погрижат за тях.

В очите на Таня проблеснаха огнени искри и тя насочи ножа към гърдите си.

— Тя ще се самоубие и пак няма да ви позволи да навредите на децата й — предупреди го Мелиса.

Лицето на Джефри побеля и той заприлича на тежко ранен човек.

— Какво каза? — задави се той.

— Тя ще убие себе си и децата, но няма да ви позволи да ги вземете — повтори Мелиса и добави: — И аз ще й помогна. Ние вече видяхме как се грижите за децата.

— Каква дивотия! — промърмори един от войниците. — Просто застреляйте пантерата, взимайте децата и да тръгваме! — извика той и извади пистолета си.

Джефри продължаваше да не откъсва поглед от Таня. Най-сетне каза:

— Мелиса, моля те, обясни й, ако можеш, че тя трябва да дойде с нас. Войникът ще застреля животното, ако се наложи. Няма нужда да наранява себе си или децата. Щом желае да отгледа децата — той не можа да каже думата „синове“ — никой няма да й попречи. Никой няма да й ги вземе.

А на Таня каза:

— Ние сме твърде много, за да се биеш с нас, Таня. Надявам се да ме разбереш. Не знам какво си преживяла, за да се държиш така, но трябва да е било ужасно. Никой няма да те докосне. Сега си на сигурно място. Ще те върнем при семейството ти в Пуебло и нещата ще се оправят, обещавам ти. Те, те очакват. Никой от нас не е изгубил надежда, че някой ден отново ще си сред нас. — Той говореше тихо и с болка, сякаш се стремеше да достигне до съзнанието й, преживяло такъв шок.

Таня въздъхна примирена. Поне в едно той беше прав. Те бяха твърде много, а освен това Пантерата трябваше да ги намери живи и здрави, когато дойдеше да си ги вземе. А че той щеше да дойде, в това тя изобщо не се съмняваше.

— Кажи му, че ще дойда, но първо трябва да си взема багаж за из път. — Таня упорито отказваше да говори на английски.

Мелиса предаде съобщението и всички видимо си отдъхнаха.

— Ще чакаме отвън. Имаш пет минути — казаха мъжете и излязоха.

Таня приготви една кожена торба с дрехи за нея и децата. Уви децата в кожи, за да ги предпази от студа и сложи малкия в специалното му седло. За себе си взе лентата за глава и двете гривни, които бе получила от вожда при осиновяването си, както и двете огърлици от ноктите на пантера, изработени от самата нея. Знаеше, че ще подпалят шатрата, затова трябваше бързо да подбере всичко, което искаше да запази. Сватбените си гривни тя не сваляше никога, но прибра лентите за глава, подарени й от Пантерата и Плахата сърна, както и торбата от кожа на пантера. Взе също и чифт дрехи за съпруга си, както и любимата му украса за глава, като си мислеше, че той би се зарадвал да ги види, когато ги освободи. Оръжията му бяха с него, а също и наметката от кожата на пантера. Тя откачи и своята от гвоздея до входа.

Очите й се изпълниха със сълзи и сърцето й се късаше от мъка, когато за последен път огледа жилището, в което бе прекарала две и половина години от своя живот. Ето кожите, които бе обработила това лято, и постелките, и торбите с храна. Ето люлката, която Пантерата бе измайсторил с толкова любов за своя първороден син, ето и постелята, където се бяха любили страстно толкова нощи. Тя бе обикнала мъжа си тук, в тази шатра. Тук бе станала жена, тук бе заченала първото си дете, тук бе родила Ловеца. Хвърли последен поглед към всичко наоколо и безмълвно последва Мелиса.

Докато вървеше през селото с двете деца и пантерата до себе си, хората извръщаха глави и я наблюдаваха. Гордо вдигнала глава, тя вървеше след Джефри и упорито отбягваше ужасяващата гледка наоколо. Не се стремеше да скрие гнева си, макар че единствено в блясъка на очите й и разширените й ноздри, човек можеше да го открие.

Джефри ги остави далеч от другите и намери един войник да ги пази.

— Каква е задачата му — да ни пази или да внимава да не му се изплъзнем? — запита Таня и изгледа косо мъжа.

Мелиса уморено поклати глава:

— Не знам, Таня. Може би и двете.

Войниците плячкосваха шатрите, преди да ги подпалят. Простичкият начин на живот на индианците, за жалост, не им предоставяше кой знае каква плячка, но всеки искаше да има по нещо за спомен от победата. Някои се задоволяваха с богато украсените дрехи. Таня едва не изкрещя от негодувание, когато видя един от сержантите да се хвали с намерената от него сватбена рокля на Плахата сърна.

Скоро негодуванието премина в гняв и недоумение, когато видя как побеснелите войници отрязваха гърдите на убитите жени и гениталиите на мъжете и се хвалеха, че ще си направят от тях хубави пунгии за тютюн.

Мелиса се извърна настрани и повърна. После започна да крещи:

— О, господи! Моля те, нека престанат!

Таня завиждаше на Мелиса, че може така свободно да излее чувствата си. Тя също искаше да крещи от ярост, но тялото й сякаш бе вцепенено и отказваше да й се подчинява. Само като мигнеше с очи й се струваше, че цялата ще се разпадне на малки кървящи късове. Мускулите на лицето й бяха опънати като тетива, а челюстите й бяха тъй силно стиснати, че зъбите я боляха.

Част от съзнанието й сякаш функционираше отделно от тялото й. Тя виждаше и разбираше всичко, което ставаше наоколо. Съзнанието й като че ли рисуваше в подробности всяко пъклено дело, което очите й виждаха, и в същото време в мозъка й имаше някакъв предпазен клапан, който непрекъснато изпращаше едно и също послание: „Това е сън! Нищо от онова, което виждаш, не е истина! Не може да е! Иначе ще полудея!“

Дори внезапното появяване на Джефри изглеждаше невъзможно. Докато доскоро тя се бе молила той да дойде и да я спаси, сега единственото й желание бе този човек да се махне от тук заедно с хората си колкото се може по-бързо. Каквито и чувства да бе таила в сърцето си към него, при вида на кървавото клане, всичко изчезна. Подсъзнателно тя се питаше колко ли от нейните приятели бе убил той. Беше дошъл с останалите войници да убива и граби и да превърне живота й в кошмар. В този момент тя го мразеше и знаеше, че никога не би му простила за това, което извърши в този ден, и за това, че я бе отнел от Пантерата.

Минутите се нижеха безкрайно бавно. Войниците приключиха с плячката и нахвърляха всичко, което бе останало, в средата на селото. Огромен куп от кожи, дрехи, домакински пособия, храна и дори от телата на убитите се издигна сред останките от опустошения индиански лагер. Таня мълчаливо наблюдаваше как някой небрежно захвърли върху купчината и люлката на нейния син.

Като свършиха с това, мъжете подпалиха купа. Огромни огнени езици се издигнаха към утринното небе, което в миг потъмня от гъстия пушек.

— Още няма обяд — промърмори сякаш не на себе си Таня. — Светът полудя само за няколко часа.

— Да — съгласи се Мелиса, — и ние сме единствените, които го съзнаваме.

Въпреки студа и влагата навън, горещината от огъня бе ужасна, а миризмата от горящите кожи и трупове — непоносима. Огромни облаци дим бълваха непрестанно към небето.

Малко след като запалиха огъня, Таня долови някакво напрежение във въздуха. Няколко от войниците възбудено сочеха към върха на стръмния склон от едната страна на лагера. Изпълнена с любопитство, младата жена се надигна и се премести така, че да вижда соченото място. Войникът, който ги пазеше, я последва и тя притисна децата към себе си. Мелиса и пантерата Кит не се отделяха от нея.

Онова, което видя, накара сърцето й да забие лудо. Пантерата!

Високо на върха на скалите се виждаха фигурите на неколцина войни на коне: Таня разпозна Охлюва, Зимната мечка и Високия бор. Тя задържа поглед върху Дебнещата пантера. Яхнал черния си кон, той представляваше наистина внушителна гледка дори от това разстояние.

Таня усети как я обзема непреодолимо желание да изтича при него, макар да знаеше, че е невъзможно да се изкатери по стръмните скали. Щом той я зърна, тя веднага усети погледа му върху себе си, въпреки че не можеше да различи чертите на лицето му. Вдигна Стрелеца до гърдите си и придърпа Ловеца до себе си. Искаше да му покаже, че синовете му са живи и здрави.

Всички нейни движения бяха преднамерени, но за хората наоколо не означаваха нищо. Бавно смъкна качулката от главата си и показа сплетената си златиста коса и препаската на челото. После скръсти ръце пред гърдите си и докосна гривните, които бяха символ на брака й с Пантерата.

Дебнещата пантера; който следеше всичко от височината, мигновено разпозна жена си сред тълпата. Сърцето му се поуспокои. През целия път дотук бе хранил невъзможната надежда, че тя е оцеляла.

Кат се бе втурнала в съседното село тъкмо когато той и Зимната мечка се готвеха да тръгнат. Възбуденото животно започна да ръмжи и вие, както никога досега. Побиха го тръпки от лоши предчувствия и той веднага тръгна към къщи.

По средата на пътя срещнаха групата войни и Плахата сърна. Те им разказаха какво се бе случило. Макар и предупредени, оказаха се неподготвени за ужасната гледка, която се разкри пред очите им. Веднага им стана ясно, че войниците ги превъзхождат по численост. Пантерата присви очи и се опита да различи офицера. Дори от това разстояние бързо разпозна наперената фигура на русокосия генерал. Той се бе срещал с генерал Кастър при преговори за мир в Пони форк. Мълчаливо се закле, че някой ден ще накара този човек да плати за ужасното клане.

Пантерата видя как Таня се надигна и пристъпи крачка напред. Усети как любовта й го достига, макар и от толкова далеч. Видя как тя притисна бебето до гърдите си и издърпа Ловеца пред себе си и разбра, че с този жест Таня иска да го успокои, че децата са добре. Той не се съмняваше, че тя ще се погрижи за сигурността им, докато ги спаси. Сърцето му се изпълни с гордост, когато тя му показа сплетената си на плитки коса и индианската лента на челото си. Забеляза и как едва-едва докосна гривните си, с което очевидно му даваше знак, че ще му бъде вярна докрай. Сърцето му тълкуваше жестовете й така ясно, сякаш тя му говореше на ухото.

Дебнещата Пантера тържествено отвърна на жеста й като сам докосна брачните си гривни. За нея това означаваше: „Ти си моя жена. Ще те спася.“

Таня забеляза жеста и се успокои. За нея това бе ясно обещание, че той ще я намери и тя усети как сърцето й се изпълва с нови сили. Тя изправи гордо глава, изпъна гръб и очите й заблестяха дръзко. Сякаш Пантерата преля от своята сила във вените й, както бе сторил в нощта, когато индианците я жигосаха. Тогава той се бе гордял с нея и сега тя в никакъв случай нямаше да го изложи. Тя бе жена от племето чейени и нямаше да си позволи да хленчи и плаче пред бледоликите. Беше жена на вожда и щеше да се държи като такава. Името й бе Малка дива котка, жената на Дебнещата пантера, и нямаше да я прекършат лесно.

Обзета от решимост, Таня се извъртя на пета и гордо мина през останките от разрушеното село. Водеше Ловеца за ръка и с прости думи му обясняваше какво се бе случило, като му сочеше разрухата наоколо. Очите на детето се разшириха от недоумение, докато слушаше тихия глас на майка си. Малката му ръчичка трепереше в нейната, но той вървеше, без да се препъва. Изглежда разбра, когато тя му каза, че той трябва да бъде смел и баща му да се гордее с него.

По пътя се натъкнаха на обезобразеното тяло на Грозната видра. Таня и Мелиса си размениха погледи, изпълнени със задоволство от постигналата го съдба. Те вече бяха забелязали, че жена му е сред пленниците. Таня тъжеше за всички убити, но за него не съжаляваше.

Стигнаха на брега на реката и забелязаха телата на вожда и жена му. Тя се обърна и потърси с очи фигурата на Пантерата горе на хребета.

Сега войните дразнеха кавалеристите, които бяха под тях, като крещяха ругатни и правеха неприлични жестове. Таня разбра, че с това искат да подмамят някои от тях горе при себе си, с надеждата, че няма да бъдат много на брой и лесно ще се справят с тях.

Щом разбра, че е привлякла вниманието на Пантерата, Таня извади ножа си. Преди някой да успее да я спре, тя отряза дългите си кестеняви плитки и постави по една върху телата на родителите си, като ги подпъхна под превръзките на главите им.

Пазачът й се опита да я спре, но Кит изръмжа предупредително и той остана на мястото си.

Таня отряза по един малък кичур от всяко от децата и го прибави към своите коси върху телата на дядо им и баба им, като обясни на Ловеца защо го прави. По този начин тя показваше на Пантерата, че Черния чайник е мъртъв. Сетне, за огромно учудване на пазача си, вдигна ръкавите си и направи две тънки и плитки резки по дължина на всяка от ръцете си, като остави кръвта да се смеси с тази на мъртвите.

Взе ръката на малкия Ловец, за да изпълни докрай ритуала, но в същия момент войникът, който ги пазеше, извика и се опита да я спре. Този път Мелиса се противопостави и като сложи ръка върху неговата, тихо каза:

— Оставете я!

Таня не им обърна внимание. С върха на ножа лекичко одраска детските ръчички, колкото да изцеди по капка кръв. Ловеца трепна, а бебето сбърчи личице, но нито едно от децата не заплака.

После тихо запя песента на мъртвите. Застанали недалеч, пленените чейени подеха припева след нея, оплаквайки своите мъртви.

— Какво, по дяволите, става тук!

С периферното си зрение Таня забеляза Джефри и върлинестия русокос генерал, които бързаха към нея. Генералът явно беше бесен, а и Джефри не изглеждаше много доволен. Без да им обръща внимание, Таня продължи да изпълнява ритуала си.

— Кажете на тази жена да престане да вие! — изкомандва генералът. — Крясъците й могат да събудят и мъртвите!

Дребничката Мелиса се изправи и пристъпи напред:

— Очевидно това е целта на ритуала — поясни тя с твърд глас. — Това е погребална песен, с която индианците изпращат своите мъртви по правия път към небесата. Вие заклахте почти всички жители на това село, в това число и родителите на тази жена. А сега искате да й забраните да ги оплаче и да излее мъката си в традиционната церемония. — Мелиса ръгна генерала право в гърдите с тънкия си пръст: — Искам да ви кажа да я оставите на мира! Достатъчно се гаврихте с всички!

Генералът едва ли не изпадна в шок и очите му се изцъклиха от ярост:

— Слушайте, малка госпожице! Коя сте вие, че си позволявате да ми нареждате какво да правя!

Мелиса не отстъпваше:

— Аз съм нейна приятелка, а не някой от раболепните ви войници, затова не се опитвайте да ме командвате! — кресна му тя.

Лицето на военния почервеня. Той изгледа Таня, която продължаваше да пее, сякаш нищо не се бе случило, и отново се извърна към Мелиса:

— Да не искаш да кажеш, че тези двамата са родителите й! Аз да не съм сляп! Та тя е бяла като мен и теб!

— Не съм съвсем сигурна — промърмори тихичко Мелиса.

В този момент Джефри се намеси:

— Аз познавам тази жена, генерале! Родителите й я очакват в Пуебло. Името й е Таня Мартин и тя бе отвлечена заедно с още четири момичета преди около две и половина години край форт Лайън. Един господ знае какво е трябвало да преживеят, но тя явно не е на себе си.

Кастър хвърли гневен поглед към младия лейтенант:

— Чии са тези деца? — запита той.

Джефри заекна в отговор:

— Казаха ми, че били нейни.

— Вярно ли е това? — обърна се към Мелиса генералът.

Младото момиче го изгледа предизвикателно.

— Да. Нейни са.

— Някой жребец явно я е харесал — подигравателно се изхили Кастър.

— Налага се да ви поправя — отговори Мелиса, като го стрелна гневно с поглед. — Тя е съпруга на вожда, а тези двама прекрасни люде тук бяха родителите й. Те я осиновиха.

— Изглежда имате много високо мнение за тези червенокожи дяволи! — не отстъпваше генералът.

— Не за всички — поправи го Миси, като си спомни за Грозната видра и жена му, — но за цялото време, което прекарах сред тях, не видях никой да върши такива зверства, каквито си позволиха вашите хора. Таня бе права като каза, че вие сте по-голям дивак от индианците! Цивилизованият човек не се познава само по дрехите от плат и сервизите от порцелан, а по морала и почтеността!

Таня привърши ритуала и погледна генерал Кастър. Тя го огледа от главата до петите, без да прикрива своята неприязън. После плю върху ботушите му и като се изправи на крака, гордо вдигна глава и отмина, без да го погледне повече. Кит вървеше разярена след господарката си и не допускаше никого наблизо.

— Кучка! — изпсува генералът.

Джефри, който не знаеше какво да предприеме, се опита да го успокои:

— Сър, моля ви, опитайте се да разберете. Тя е преживяла твърде много! Тези диваци сигурно са помрачили съзнанието й. Не знам как, но са успели. Таня беше толкова прекрасно и мило момиче. Не мога да я позная. Щом се върне при родителите си, тя ще се оправи. — Той се поколеба и добави: — Поне така се надявам.

— Добре, лейтенанте, разбрах ви — примири се намусено Кастър. — Само дръж тези вещици настрани от мен, докато ги предадем, където трябва. Не ми е приятно да ми плюят по краката.

Той се отдалечи с широки крачки и вероятно не чу как Джефри с облекчение каза:

— Да, сър.

Генерал Кастър имаше по-сериозни грижи в момента от това да се занимава с Таня. Индианците бяха все още горе по скалите и продължаваха да вдигат врява, а отгоре на всичко този идиот, майор Елиът, бе хукнал заедно със седемнайсет войника да преследва група жени и деца, които бяха успели да избягат и се опитваха да стигнат до своите. Чейените се бяха скрили зад завоя на реката и бавно, но сигурно се промъкваха през ледената вода нагоре по стръмните брегове, към мъжете от племето. Те от своя страна бяха изпратили неколцина да ги посрещнат, а майорът реши да им пресече пътя.

— Да пратим ли още хора след тях, генерале? — попита един от другите майори. — Може да се окажат в капан.

— Вината ще си е само тяхна — сряза го Кастър. — Не съм карал тоя глупак да хукне да ги гони и да ми се прави на герой. Единственото ми желание е да ви организирам и да се измъкнем от тук, преди да се стъмни. Не можем да си позволим обозът ни да навлезе в този район. Трябва да посрещнем фургоните далеч от тук, докато червенокожите не са ги надушили. Те сигурно безкрайно ще се зарадват, ако го открият, особено като видят, че охраната е почти никаква. Бързо ще офейкат с храната и амунициите.

Таня и останалите пленници видяха как трима от мъжете достигнаха до групата жени и деца и ги изтеглиха от ледената вода върху скалите. От такова разстояние човек трудно можеше да ги различи, но й се стори, че една от жените е Патешката стъпка, а друга й заприлича на Свраката, която носеше най-малкия си син. Таня не бе видяла телата им сред труповете и горещо се надяваше това наистина да са те. Спасителите им ги изтеглиха по-нагоре и скоро те изчезнаха сред скалите.

Няколко минути по-късно откъм мястото, където се скриха индианците, долетяха откъслечни изстрели. Таня огледа скалите, но не видя мъжа си. Зимна мечка все още бе там, но Пантерата, Високия бор и неколцината други бяха изчезнали. Тя предположи, че те са препуснали напред, за да подмамят хората на майора.

Стрелбата продължи само няколко минути, след което настъпи зловеща тишина. Таня не откъсваше поглед от скалите и сърцето й бе изпълнено с предчувствие, но Дебнещата пантера и войните му не се появиха отново. След малко Зимната мечка и останалите също тръгнаха. Майор Елиът не се завърна, както и никой от войниците, които бяха тръгнали с него.

Таня се примири и реши да се погрижи за синовете си. Едно младо войниче й донесе храна. Искаше й се да я хвърли в лицето му, но добре съзнаваше, че трябва да се храни, ако иска да има мляко за бебето.

Мелиса нахрани Ловеца, а Таня накърми малкия. Джефри мина да ги види и тя забеляза отвращението по лицето му, когато я видя да кърми детето. Тя втренчи поглед в него, като с мълчанието си искаше да го предизвика да каже нещо, но той отмина безмълвно.

Таня хапна каквото можа и даде остатъка на Кит, която неотлъчно стоеше до нея и отказваше да отиде на лов.

Сърцето на младата жена щеше да се пръсне от скръб, когато видя как последното типи бе развалено и отнесено нанякъде. Генералът бе наредил шатрата на вожда Черен чайник да бъде взета като личен спомен от победата. Той улови изпълнения с омраза поглед на пленницата и изглежда остана доволен. Тя не му остана длъжна и очите й мълчаливо обещаха, че някой ден ще му го върне. Те сякаш говореха: „Аз съм търпелива. Мога да чакам. Отмъщението ми ще те настигне някой ден и ти ще си платиш за всичко това.“

Изглежда, че по някакъв начин бе доловил заплахата, защото по-късно, когато нареди да застрелят конете на индианците, й позволи да отдели настрани Житно зрънце. Таня не му благодари за това, че й е позволил да вземе собствения си кон. В продължение на два часа, докато хората на Кастър избиваха едно по едно обучените с толкова труд животни, тя едва сдържаше гнева си. Омразата обви сърцето й в непробиваема броня, която само завръщането на Пантерата можеше да разруши.