Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Silken Savage, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Ангелова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 46 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bobych (2009)
- Разпознаване и корекция
- Криска (2010)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2010)
Издание:
Катрин Харт. Нежна грубост
ИК „Торнадо“, Пловдив, 1994
Редактор: Милка Недялкова
ISBN: 954–17–0003–8
История
- — Добавяне
Глава петнадесета
Вече два месеца Таня живееше далеч от Дебнещата пантера. Ядеше, защото трябваше да има мляко за Стрелеца, но отслабваше. Бубите й бяха хлътнали и всичко, което облечеше, й висеше. Златистите очи изглеждаха огромни върху отслабналото й лице. Под тях се бяха появили тъмни кръгове. Отрязаната й коса бе вече пораснала и къдриците стигаха почти до раменете. Тревожеше се, че още не може да си направи сносни плитки.
Едно от странните неща, които й се случиха бе, че постоянно й се ядяха портокали. Бяха изминали години, откакто не бе вкусвала от този плод, и сега не можеше да им се насити. Леля й Елизабет бе купила цяла каса за празниците, а след това поръча още, като видя колко много ги харесва Таня. Разбира се, би могла да яде и круши, ябълки или сливи, но това, което й се ядеше, бяха портокали. Сякаш липсата им толкова дълго време трябваше да бъде наваксана.
Но тя не можеше да свикне с непрекъснатото внимание на Джефри. Отбягваше го, дори понякога се криеше в стаята си, ако знаеше предварително, че ще я посети. Когато го канеха на вечеря, тя молеше да й донесат нещо за ядене в стаята или изобщо пропускаше вечерята. Но след няколко подобни случая леля Лиз тропна с крак:
— Таня, миличка, ти и без това си твърде слаба — сгълча я тя. — По този въпрос съм единодушна с родителите ти. Или ще сядаш на масата, независимо от присъствието на Джефри, или изобщо няма да получаваш ядене. Ако продължаваш така, млякото ти ще спре или ще се разболееш и няма да можеш да се грижиш за синовете си. Прави каквото решиш, но повече няма да позволя да ти носят храната в стаята. Не можеш да се криеш там вечно.
Оттогава Таня се хранеше със семейството си, но продължаваше да не обръща внимание на Джефри.
Това обаче не му попречи да продължи да я ухажва. Той си намираше всякакви извинения, за да ги посещава колкото се може по-често. Издебваше я в салона и я обсипваше с въпроси, опитвайки се да спечели доверието й и да я накара да проговори. Придружаваше я в разходките и непрекъснато се кълнеше в своята вечна любов към нея. В такива случаи на Таня й се искаше да крещи, защото под маската на търпеливо разбиране и опитите му да я убеди, тя долавяше някакъв фалш. Разбира се, той играеше чудесно ролята си, но тя не можеше да му се довери интуитивно. В сравнение с Дебнещата пантера Джефри бе твърде дребнав и повърхностен. От него не се излъчваше нито сила, нито достойнство, нито любяща нежност. Той бе заядлив, безумно ревнив, избухлив, егоист и най-много от всичко обичаше да се налага. А най-дразнещото бе, че е прекалено настоятелен. Следваше Таня, без да се впечатлява от безразличието и мълчанието й.
Тя трудно го понасяше и все повече не можеше да търпи отношението му към нея и особено към синовете й. Дори когато се преструваше, че я обожава, не можеше да скрие отвращението си към децата. В началото се опитваше да прикрива чувствата си, но винаги, когато погледът му паднеше върху двете тъмнокоси момченца, под благовидното му държание прозираше презрение. Най-сетне престана с тези опити и каза на Таня:
— Сигурен съм, че ме разбираш, скъпа. Ако се бяхме оженили, както планирахме, щяхме да имаме синове на същата възраст — светли, русокоси момченца, с които щях да се гордея.
Таня му хвърли такъв унищожителен поглед, че можеше да го изпепели.
Без да обръща внимание на това, той продължи:
— Един ден ще имаме такива деца, Таня — ти и аз. Само да се оженим веднъж, ще ти направя една дузина деца, които ще са си наши и ти ще забравиш последните ужасни години. Знам, че ще обичаш децата ни повече, а и те ще бъдат законни. Няма да се срамуваш или да се притесняваш от тях, или пък да се чувстваш привързана само от чувство за майчински дълг.
Той се опита да хване ръката й, но Таня се дръпна, сякаш й бе подал гърмяща змия.
Лицето му потъмня и едва потисна гнева си:
— Таня, бъди разумна — сухо изрече той. — Ще правим някои доста по-интимни неща, когато се оженим, отколкото е докосването на ръце.
Тя пое дълбоко въздух и почти изсъска от яд. Мисълта да прави любов с Джефри я отвращаваше. Стана и се упъти към вратата на салона. Джефри я последва, побеснял от яд. Убеден, че Кит не е някъде наоколо, бързо я сграбчи през кръста и рязко я обърна към себе си. Лицето му бе изкривено от гняв и той решително заяви:
— Дълго се опитвах да бъда търпелив с теб, но може би сгреших. Време е да ти покажа кой е господарят тук и какво можеш да очакваш, когато се оженим. Този път проклетата ти пантера не е при тебе и няма кой да те защитава.
Таня се вбеси. Не можеше да откъсне поглед от ръката му върху гривната си, гривната, която Дебнещата пантера й бе подарил на сватбата. Имаше чувството, че Джефри осквернява този символ. Той се опита да я привлече по-близо до себе си, явно с намерението да я прегърне, и тогава тя не издържа. Протегна ръце, сграбчи го над лакътя и с бързо извъртане и добре преценена хватка го прехвърли през глава и го тръшна на пода. Сложи малкото си краче, обуто в мокасин, върху гърдите му, а той я погледна втрещено, без да мига. Таня го изгледа с такава омраза и чувство на превъзходство, че все едно бе плюла отгоре му. После свали крака си и спокойно излезе от стаята, като тихичко се изсмя, а от този смях го полазиха тръпки.
— Ще ми платиш за това, Таня! — извика той след нея. — Ще си го върна!
Сю-Елън Хаверик се намираше също в Пуебло и очакваше пристигането на родителите си от Калифорния. Беше отседнала при пастора и съпругата му. За времето, прекарано там, успя да разпространи твърде много злобни слухове по адрес на Таня. Добродушната жена на пастора, чийто единствен грях бе любовта към клюките, помогна на Сю-Елън, като навсякъде разказваше и украсяваше историите, чути от нея.
Много от хората в града знаеха за завръщането на Таня и я бяха виждали по време на нейните разходки. Те бяха разбрали, че тя е живяла при индианците, и тъй като все още я виждаха да ходи облечена като тях и да се държи странно, престанаха да контактуват със семейство Мартин, но любопитството им бе безкрайно. Много от мъжете работеха заедно с Джордж и Едуард и семействата им бяха уважавани в обществото. Жените пазаруваха в магазина на Мартин и участваха в благотворителни дружества и кръжоци по шев, заедно с Елизабет и Сара. Те бяха уважавани дами, но това не можеше да спре клюките.
Някои хора не обръщаха внимание на онова, което чуваха, и го отхвърляха като злобни слухове. Други се чудеха доколко са истински тези твърдения, особено като се има предвид затвореността на Таня. В дните след прибирането й в къщи само няколко души я бяха виждали да се разхожда и то винаги в компанията на огромно, страховито животно. Никога не ходеше да пазарува, нито пък посещаваше църквата, като Мелиса. Никога не ходеше на следобеден чай или благотворителни сбирки с майка си и сестра си, а и жените от семейство Мартин не казваха много, когато ги разпитваха.
При толкова неизяснени обстоятелства не беше чудно, че любопитството на хората бе безкрайно, а и историйките на Сю-Елън още повече влошаваха нещата. Но колкото и да се чудеха и да шушукаха, повечето хора се стряскаха при мисълта, че това би могло да се случи и на някой от техните семейства. „Ами, ако беше дъщеря ми… сестра ми… ако бях аз?“
Клюките стигаха до ушите на Таня предимно чрез тирадите на Джули и въпреки че й бе мъчно за неприятностите, които причиняваше на семейството си, тя имаше достатъчно грижи, за да се тормози и за това. Цялото й съществуване се въртеше около мисълта за Дебнещата пантера и неговото очаквано пристигане. Пред семейството си тя бе сдържана и мълчалива, но щом останеше сама в стаята, се заливаше в сълзи и плачеше часове наред.
Защо? — чудеше се тя. — Защо се бавиш толкова, любов моя? Къде си тази вечер? Мислиш ли за мен? Желаеш ли ме? — стенеше сърцето й от болка.
Седмиците се проточиха и тя започна да се тревожи все повече и повече. Дебнещата пантера бе непрекъснато в мислите й и често в сънищата. Понякога нощем се стряскаше, защото й се струваше, че чува гласа му, треперещ от страст. Друг път имаше кошмари и се стряскаше, обляна в сълзи, защото бе сънувала, че нещо ужасно му се е случило и той никога няма да дойде да я вземе. В тези мигове сърцето й биеше бясно в гърдите, дланите й лепнеха от пот, а по страните й се стичаха сълзи.
Тогава ставаше и часове наред се взираше през прозореца, скръстила ръце пред гърдите си, притихнала в своята скръб, със сърце, натежало от болка.
О, любов моя, какво ще правя без теб? Какво ти се е случило? Защо не идваш?
Тя вече не се съмняваше, че се е случило нещо ужасно, иначе той щеше отдавна да е тук. Вдигаше поглед към ярките звезди и се кълнеше: Ако ти не дойдеш, аз ще те намеря, сърце мое! Ще намеря начин да избягам с нашите синове и ще дойда при теб. Чувстваш ли любовта ми, чуваш ли сърцето ми, усещаш ли ръцете ми, които те търсят? Жадувам за твоите ласки, за нежния ти глас, за вкуса на устните ти. Бавно гасна, далеч от теб. Никое мъчение не може да е по-жестоко. Мъката по теб изтръгва сърцето ми и го разбива. Не мога повече да издържам тази агония! Без теб ще умра!
В самотните й нощи имаше редки моменти, когато изведнъж й се струваше, че Дебнещата пантера е съвсем близо, сякаш духът му бе в стаята с нея и я утешаваше. Тя почти усещаше присъствието му, чувстваше топлината му.
Понякога й се струваше, че чува гласът му да й нашепва: Вярвай ми, малка моя! Скоро ще бъдем отново заедно. Обичам те, Дива котко! Обичам те, съпруго моя, сърце мое, живот мой!
Тогава я обливаше топлина и в очите й бликваха сълзи, а щом видението се стопеше, тя отново ставаше тъжна. Но все пак имаше надежда и тя сякаш възвръщаше силата и вярата й за дни напред.
Стотици мили на юг от Пуебло, Дебнещата пантера лежеше и се бореше със смъртта. Огромната рана в рамото му не искаше да зарасне и можеше да гангреняса. Единствено грижите на Плахата сърна и Патешката стъпка го спасиха. Два пъти дневно те почистваха раните му и го мажеха с мехлеми. Сменяха превръзките и се молеха през цялото време. Тяхната помощ и силната му воля за живот го измъкнаха от лапите на смъртта.
Повечето време той бе в безсъзнание и почти не си спомняше битката с войниците на майор Елиът, нито пък куршума, който го бе блъснал в горната част на гърдите като тежък чук. Беше разкъсал рамото му като нажежено желязо и от раната бликна буйна кръв. Пантерата се бе притиснал към коня си с последни сили и Високия бор го изведе на безопасно място. Той не знаеше, че жените и децата, които бяха тръгнали да посрещнат, бяха спасени, а хората на майора — до един избити.
Зимната мечка го бе сменил и бе отвел хората в селището на друго племе. Пътуването бе трудно поради снега и студа, но те успяха да се доберат до целта си, без повече произшествия. Отдавайки се на инстинкта си и благодарение на опита си, Дебнещата пантера се притискаше към гърба на коня си, дори и когато бе в безсъзнание.
Щом влязоха на сигурно място в един от вигвамите, Патешката стъпка извади куршума, почисти плътта около раната и направи стегната превръзка. Дебнещата пантера бе изгубил много кръв и пулсът му едва се долавяше. Остана в безсъзнание две седмици, борейки се със смъртта и едва помръдваше, когато сменяха превръзките или когато насила отваряха устните му, за да го накарат да пийне малко бульон. Той и не подозираше, че братовчед му Зимната мечка се бори да осигури храна и подслон за разбитото им племе. Беше полужив. Тялото и съзнанието му бяха твърде заети с болката, за да се тревожи за жена си и синовете си, които в този момент пътуваха все по-далеч от него.
Той осъзна всичко това едва три седмици след битката, когато дойде в съзнание. Не бе ял почти нищо през това време. Беше отслабнал и беше останал без сили. Очите му бяха хлътнали и горяха и той едва можеше да повдигне глава.
Тъй като го лекуваха с подръчни средства и нямаше достатъчно храна, раната му започна да гноясва. Племето трябваше да се придвижи към по-безопасни райони. При пътуванията Пантерата лежеше върху специална носилка, влачена от кон, и се измъчваше от агонията на прокълнатите. При всяко тръсване рамото се разкъсваше от болка, но той стискаше зъби и мълчеше. Изпадането в безсъзнание му носеше безкрайно облекчение.
Племето се установи в нов зимен лагер, но състоянието на Дебнещата пантера се влоши. Раната му се бе отворила отново след тежкото пътуване. Бе изгубил още кръв и инфекцията се поднови. Дни наред Патешката стъпка и Плахата сърна се трудеха да спасят живота му. Почистваха раните, слагаха студени кърпи върху горящото му от треската тяло. Мъчеха се да налеят в гърлото му най-различни отвари и течна храна. Повечето време той бе в безсъзнание, гореше от треската и така се мяташе, че жените се страхуваха да не би раната отново да се отвори. Често бълнуваше и викаше името на Дивата котка, но изпълненият със съчувствие глас на Плахата сърна не можеше да го успокои.
В своите трескави сънища той преживяваше отново клането, което жена му бе видяла с очите си. Виждаше как безпомощно гледа, докато приятелите му и семействата им гинат. Виждаше как взимат в плен Дивата котка и синовете им, как той се спуска да ги спаси от младия рус лейтенант, но изведнъж затъва в снега и те изчезват върху бързите коне. Той тича след тях, докато дробовете му не почнат да горят, а сърцето му почти да се пръсне, но не успява да ги настигне. Краката му се подгъват и в този миг чува жена си да го обвинява: Ти обеща, че никога няма да ме оставиш, Дебнеща пантеро, че нищо няма да ни раздели…
Друг път сънуваше, че се е превърнал в пантера, която проследява своята женска. Виждаше я да кърми малките, виждаше я да се протяга на земята, гъвкава, игрива, с блестяща кафеникава кожа и златисти очи. Бяха заедно на една планинска поляна, когато ги нападна глутница вълци. Те бяха много повече и той се би отчаяно, за да спаси семейството си, но няколко от тях се хвърлиха отгоре му с оголени зъби и зейнали челюсти. Един от вълците впи зъби дълбоко в рамото му и докато той лежеше на тревата и кръвта му изтичаше, останалите подбраха семейството му и се изгубиха в гората.
В съня си виждаше и препълнени с хора улици в някакъв град. Отдалеч забеляза как същият млад лейтенант води синовете му, завързани на ремък, след себе си. Сцената се сменяше и той виждаше същия мъж да върви по улицата с Дивата котка до себе си. Косата й бе разплетена и тя носеше синя рокля на цветя, а в ръцете си държеше бебе. Двамата се усмихваха един на друг, мъжът протягаше ръка и дръпваше одеялцето от лицето на детето. За ужас на Пантерата, бебето не беше малкият му син, а русокосо момченце с чертите на лейтенанта… Сцената отново се сменяше и този път той виждаше Дивата котка да поглежда през прозореца на някаква къща. Лицето й бе слабо, а тъжните й златисти очи — оградени с тъмни кръгове. По страните й се стичаха едри сълзи и тя уморено облягаше чело на стъклото. Гласът й, удавен в сълзи, го молеше: „Ела си, скъпи! Моля те, спаси ни, любими!“ „Идвам, Дива котко!“ — отговаряше той, но тя не го чуваше и продължаваше да плаче…
Често сънуваше, че жена му го вика с отчаян глас. Той обещаваше да тръгне веднага, говореше й за своята любов и я молеше да почака. Понякога виденията му бяха толкова живи, че чувстваше как докосва косата й, как сълзите й мокрят горящата му ръка.
Най-сетне дойде денят, когато треската премина и съзнанието му, за първи път от месец насам, се проясни. Навън бе паднал дълбок сняг и виеше леден вятър. Плувнал в пот и изнемощял, той се озърна наоколо, като едва ли не очакваше да види жена си и децата си. Но вместо тях, до огъня стоеше Патешката стъпка.
Той се опита да стане, но жестока болка прониза рамото му. По челото му избиха едри капки пот. Легна отново с въздишка.
— Значи истина е било — помисли си мрачно, като си спомни клането. — Вождът Черния чайник и Вечната жена са мъртви заедно с много други от нашето племе. Народът ми е в бедствено положение, жена ми и синовете ми са отвлечени от войниците, а аз лежа тук, ранен и слаб, без да мога да помогна дори на себе си.
Когато се опита да заговори, гласът му не го слушаше, но в края на краищата изхриптя към Патешката стъпка:
— От кога съм тук?
Изненада се, като разбра, че са изминали пет седмици. Патешката стъпка продължи да му разказва какво се е случило оттогава. Други племена бяха им помогнали с каквото могат, но храната и вигвамите не достигаха — в един бяха настанени по няколко семейства. В този бяха тя, Пантерата, Свраката и семейството на вожда Зимната мечка.
Племето се намираше на територията на северен Тексас, а зимата бе изключително тежка, поне досега. Не, не бяха чували нищо за Дивата котка, нито за когото и да е друг от пленниците. Накрая тя му каза, че е бил ранен много сериозно и едва се е измъкнал от смъртта, като го предупреди да пази малкото сили, които са му останали, и да внимава да не отвори раната, която най-после бе започнала да зараства.
Легнал по гръб, предупреден какви ще бъдат последиците, ако започне да се движи веднага, Пантерата имаше достатъчно време да мисли. Част от времето прекарваше в разговори със Зимната мечка. Обсъждаха проблемите, пред които бе изправено племето. През цялото време мислеше за Дивата котка, Горския ловец и Стрелеца. Щеше да ги открие, дори и това да му отнеме месеци. Закле се да отмъсти на бледоликите, унищожили племето му. Някой ден щяха да платят с живота си. Щом се оправи, ще събере отново хората си и ще тръгне да търси Дивата котка и децата си. Но първо трябва да събере сили и да възстанови здравето си.
Имай търпение и вяра, малка моя — мълчаливо се обръщаше той към жена си. — Скоро ще дойда и ще бъдем отново заедно. Чакай ме и помни, че те обичам.
Единственото хубаво нещо, което се случи през това време бе, че родителите на Таня започнаха да приемат Горския ловец и Стрелеца. Майка й вече спокойно приемаше присъствието им. Фактът, че те се държаха така мило и възпитано, помогна много. Малкият лежеше часове наред, гукаше и се усмихваше. Беше сладко и спокойно бебе. А Горския ловец разтапяше сърцето на баба си само като я погледнеше с големите си златисти очи. Той бе красиво миниатюрно копие на баща си и можеше да омагьоса всеки с тези очи, и изглежда съзнаваше чара си. По природа не бе срамежлив и щом свикна с къщата, бързо се сприятели с всички. Не след дълго Сара вече си играеше с него, като гледаше да няма други наоколо. Постепенно започна да не се интересува от присъствието на останалите, вземаше децата на ръце по всяко време и им говореше. Пееше им песни, разказваше им приказки и се радваше, когато очите на по-големия грейваха щастливо.
Таня се чудеше как така Горския ловец бързо научава непознатите английски думи и един ден съвсем случайно откри. Минаваше покрай библиотеката с тихи стъпки и изведнъж чу гласа на майка си и веселия смях на момчето. Надникна и видя Сара да го държи в скута си. Майка й сочеше детето с пръст и повтаряше:
— Хънтър. — Мелиса бе превела имената на децата на английски.
Момчето се смееше и повтаряше по бебешки:
— Хъ-нър.
Сара с усмивка посочи себе си и с вълнение в гласа каза тихо:
— Баба.
— Ба-ба — повтори Хънтър.
Смеейки се през сълзи, Сара го притисна към себе си.
— Да, миличък, ба-ба.
Таня тихичко се отдръпна, развълнувана от сцената, на която бе станала свидетел, не желаейки да ги безпокои. По устните й заигра усмивка и една сълза се търкулна по бузата й.
Едуард свикна доста по-трудно с децата. Отначало ги заобикаляше и се мръщеше, като видеше Сара да си играе с тях. Хънтър, обаче, изобщо не се притесняваше от намръщения си дядо. Той щапукаше навсякъде след намусения мъж, сякаш бе негова сянка. Когато Едуард го погледнеше, малкият се усмихваше и разкриваше белите си зъбки, а върху пухкавите детски бузки се появяваха трапчинки. Той бе истинско малко дяволче, на което човек трудно можеше да устои.
Едуард не се предаде лесно нито пък веднага, а постепенно, с нежелание и много мърморене. Един ден той взе малката, мургава ръка в своята и оттогава прие компанията на момчето. Стана обичайно да го виждат как разхожда току-що проходилия Хънтър, като правеше малки крачки, за да се нагоди към неговите.
Таня криеше усмивката си, като чуеше как баща й с дрезгав глас разговаря с детето и му обяснява всичко, каквото то искаше да узнае. Радваше се, че родителите й най-сетне приеха внуците си и започнаха да се опознават. Това обаче съвсем не намаляваше желанието й да се върне при Дебнещата пантера. Освен това Джули продължаваше да се държи отвратително, като често си го изкарваше на децата, защото добре съзнаваше, че това наранява най-много Таня. Най-неочаквано февруари ги изненада с меко време и температури над нулата в продължение на четири дни. Първите два дни Таня седеше до прозореца, гледаше как се топи снегът и се чудеше дали ще намери смелост да извърши онова, което сърцето й желае. Знаеше, че снегът в планините и в прерията все още е дълбок, но вероятно бе проходим. Можеше ли да рискува живота си, и този на децата, като се опита да избяга в такова време?
Когато и на третия ден бе все така топло, тя реши да опита, но съзнаваше, че й е нужна помощ. Неочаквано въпросът бе решен, когато Джереми спомена, че знае къде е конят на Таня.
Момчето бе изцяло омагьосано от Таня и бе единствения човек, с когото тя говореше на английски. За разлика от Джули, Таня се държеше мило с него и му обръщаше внимание. Когато се разхождаха заедно, тя го учеше как да разпознава и проследява следите на различните животни. Показа му как да прикрива собствените си следи и го научи да стреля с лък. За Джереми тя бе най-интересния човек в живота му и стана ревностен неин ученик и верен приятел. Обожаваше я и би направил всичко, което поиска, и доказа това, когато потърси помощта му.
— Можеш ли да доведеш коня ми, без да те видят, Джереми? — попита един ден Таня.
— Ти си тръгваш! — попита той със загрижен вид и едва преглътна буцата, заседнала в гърлото му.
— Да. Трябва да се върна при мъжа си и неговия народ — отговори откровено Таня. — Разбираш това, нали? Ще ми помогнеш ли?
Джереми кимна:
— Какво искаш да направя? Кога тръгваш?
— Ако е възможно тази нощ, когато всички заспят. Трябва да вземеш Житното зрънце и да я скриеш в гората, близо до къщата. Никой не трябва да разбере плановете ми.
— Дори и Миси ли? — попита той.
— Да. Дори и тя. Поне докато не тръгна. Не бих искала леля и чичо да помислят, че тя ги е излъгала точно когато се привързаха толкова един към друг. Миси има нужда от любовта им и заслужава да има дом.
— Ами аз? — попита той тъжно.
— Теб, малки приятелю, винаги са те обичали. Освен това ти си по-млад и по-лесно може да ти бъде простено. Ще поемеш ли този риск? Ако не искаш, ще трябва да направя всичко сама.
— Ще го направя — обеща той.
Джереми направи повече, отколкото тя очакваше. Същата вечер той се промъкна незабелязано и открадна коня на Таня заедно с юздата и седлото. Скри, Житното зрънце сред няколко дървета, недалеч от къщата. После отмъкна храна и вода от кухнята, сложи ги в една торба, която закачи за седлото на коня. Взе и няколко одеяла и също ги скри при коня. Късно през нощта, Таня мина на пръсти през тъмните коридори на заспалата къща с бебето на гръб и Хънтър в ръце. „Слава богу, че децата на чейените са научени да не плачат!“ — помисли си тя.
С нож на кръста и лък и колчан през рамо, тя последва Джереми до мястото, където бе скрит конят.
Таня яхна коня и се наведе да стисне ръката на момчето за тържествено сбогуване.
— Благодаря ти, Джереми. Ти си истински приятел и аз ще разкажа на Дебнещата пантера за твоята лоялност. Цял живот ще съм ти благодарна.
— Ще ми липсваш — почти изхлипа той.
— Може би някой ден пак ще се срещнем — обнадежди го тя и добави: — Не забравяй да прикриеш следите ни. Трябва да направя всичко възможно, за да спечеля преднина.
— Довиждане — тихо каза Джереми.
— Довиждане, приятелю. Моля те, опитай се да обясниш на останалите, че ги обичам, но трябва да отида при съпруга си.
— Даже и Джефри? — хитро се подсмихна момчето.
— Не, малки дяволе! — засмя се Таня. — На Джефри можеш да кажеш да върви по дяволите!
— Непременно.
— Но не преди да изчезна. Прикривай ме, докато можеш.
— Добре, обещавам. На добър път! Желая ти късмет!
— Сигурна съм, че ще имам нужда от него. Довиждане, Джереми!
С тези думи тя смушка коня и се сля със сенките на нощта.
Джереми внимателно прикри следите. На другата сутрин той направи всичко възможно никой да не се приближава до стаята на Таня. Щом му се удаде случай заяви, че тя не желае да закусва и е заета с децата си. Дори стигна до там, че взе закуската на Хънтър и я отнесе в стаята с извинението, че ще помогне на Таня да го нахрани и ще си поиграе с него. Никой не се усъмни в нещо, защото това и друг път се бе случвало.
Джефри се появи по обяд. Точно тогава плановете на Джереми започнаха да се провалят. Когато обясни, че Таня не желае и да обядва, всички се възпротивиха. Наредиха му да я доведе, но скоро той се върна и заяви, че тя отказва да слезе.
Търпението на Едуард се изчерпа. Той тръгна с тежки стъпки по стълбите, за да си поговори с дъщеря си, а Джереми остана разтреперан в трапезарията. В този момент повече от всичко му се искаше да е невидим, но въпреки всичко смело зачака бурята, която знаеше, че ще се разрази след миг.
Едуард се върна след малко с пребледняло лице.
— Няма я! Заминала е и е взела децата!
Той погледна Джереми с болка и укор в очите:
— Ти й помогна, нали? — този път не крещеше, но за Джереми това бе още по-лошо.
Момчето преглътна с мъка и кимна с глава. Не можа изобщо да обясни нищо, тъй като всички заговориха изведнъж.
Сара се разплака, Мелиса също, а Елизабет се чудеше коя да успокои по-напред. Джордж седеше мълчаливо и пушеше лулата си със загрижен вид. Единствено Джули изглеждаше доволна от новината и на лицето й се появи тържествуваща усмивка, която тя се постара бързо да прикрие, но това не можа да убегне на Джереми.
Джефри беше бесен. Сграбчи момчето за ръцете и го разтресе, та чак зъбите му затракаха.
— Да те вземат мътните! — изкрещя той. — Как смееш да се намесваш! Трябва да ти счупя главата! Знаеш ли какво си направил?
Крясъците му привлякоха вниманието на останалите.
— Веднага пусни момчето! Чуваш ли какво ти казвам! — нахвърли се Сара срещу него.
Още преди тя да извика, Едуард вече се мъчеше да отскубне Джереми от ръцете на Джефри.
— Станалото, станало! Пусни го! — заповяда той с примирен тон.
Джереми стоеше, разтреперан и уплашен, но решен да отстоява правото на Таня да си тръгне.
Сара коленичи пред него и взе ръцете му в своите, като го погледна с разплакани очи. Запита го с разтреперан глас:
— Защо, Джереми? Защо?
Хапейки устни, момчето събра кураж и отвърна:
— Тя трябваше да замине. Каза ми да ви предам, че въпреки това ви обича. Но просто трябваше да замине.
Сара изхлипа и сълзите рукнаха от очите й. Момчето впери поглед, пълен с омраза в Джефри и войнствено изрече:
— А на теб каза да предам да вървиш по дяволите!
— Млъкни хлапе, ако не искаш да ти смъкна кожата с колана си! — изръмжа Джефри.
— Никой никого няма да бие — разпореди се Едуард. — Ти нямаш никакво право да раздаваш наказания, Джефри. Единствено Джордж и Елизабет ще решат дали да го направят, но в този момент, струва ми се, това е излишно, нали така?
Джефри осъзна грешката си и с усилие се овладя. Точно сега не можеше да си позволи да разваля отношенията си с това семейство.
— Прав си, Едуард. Сега трябва да се опитаме да върнем Таня. Ще събера няколко души и тръгвам веднага. Вероятно се е отправила към Уошита с надеждата да намери племето някъде там, макар че ние нямаме сведения за това къде са се преместили индианците. Знаем само, че не са там. Част от нашите войници докладваха, че са намерили убити всички хора на майор Елиът и че по всичко личало, че чейените са се върнали само да погребат мъртвите си, след което веднага са заминали.
Джефри изръмжа към Джереми:
— Предполагам, няма да ни кажеш кога е тръгнала, за да знаем каква преднина има.
Джереми упорито мълчеше. Едуард въздъхна:
— Остави момчето на мира. Таня трябва да е тръгнала през нощта. Това поне можем и сами да преценим.
— Ако предположим, че е заминала около полунощ, тя има преднина от цели четиринайсет часа. Разбира се, ако успеем да тръгнем до един час — заключи Джефри.
— Ще дойда с вас — заяви твърдо Едуард.
Джефри трепна. Последното нещо, което желаеше, бе бащата на Таня да присъства на срещата му с нея. Той имаше да урежда с малката вещица свои сметки.
— Не е необходимо, Едуард — възпротиви се той. — Пътуването ще бъде трудно, а и ние ще бързаме много.
Едуард, който като че ли бе доловил избухливия характер на Джефри, се опасяваше за сигурността на Таня и внуците си, ако ги оставеше единствено на неговите грижи, но си замълча.
Щом Джефри излезе от къщата, Едуард и брат му Джордж се спогледаха разтревожено.
— Аз лично му нямам вяра — каза Джордж и думите му прозвучаха като ехо на мислите на Едуард.
— Ако искаш, ще дойда с теб.
— Това няма да се хареса на великия лейтенант — предположи Едуард. — Но ако яздим на известно разстояние след тях, той просто няма да разбере. Имам чувството, че Таня ще има нужда от нас.
Джордж кимна в съгласие.
— Да се размърдаме тогава. Няма време за губене.
Без да подозира за плановете на двамата Мартин, Джефри се отправи към своя щаб, изпълнен с жажда за мъст.
— Ще ми платиш за униженията, Таня! — заканваше се мълчаливо той, докато събираше хората си. — Ти ще бъдеш моя жена, каквото ще да става, пък тогава ще видим кой ще е господарят в нашето семейство. Ръкавицата е хвърлена, скъпа моя, и ти ще си получиш урока.
Той се засмя, като си представи какво я очаква.
— Може дори да ти хареса моето господство, защото аз наистина възнамерявам да стана твой господар, сладка моя.