Катрин Харт
Нежна грубост (21)

Глава двадесет и първа

Таня прекара прекрасно десетте дни в ранчото, макар че на няколко пъти имаше и неприятни моменти. Дните в компанията на Адам и нощите в неговите горещи прегръдки бяха божествени. Тук никой не следеше зорко поведението й, а и отсъствието на досадния Джефри й се отразяваше прекрасно.

Сестра й, Джули, нямаше време да следи за добрите обноски на Таня, тъй като непрекъснато трябваше да се отбранява от решения на всичко Роберто. Той не се стряскаше от острия език на Джули, напротив, с удоволствие я дразнеше и се смееше от сърце, когато успееше да я ядоса.

— О, моето бодливо кактусче! — смееше се Роберто. — Кога ще си прибереш острите бодли?

— Никога! — отвръщаше Джули и се нацупваше.

— Знаеш ли колко ти отива да си сърдита, миличка! — хилеше се той и белите му зъби блестяха. — Много ми се иска да те целуна по нацупените устни. Мисля, че го правиш нарочно, за да ме накараш да тичам след теб още повече.

Джули тропаше с крак ядосано.

— Колко си самоуверен! Докога ще ти повтарям, че обичам друг. Нямаш ли гордост?

Черните очи на Роберто блеснаха.

— Гордостта няма нищо общо с тая работа. Този друг мъж любовник ли ти е?

— Разбира се, че не! За каква ме вземаш?

Роберто се ухилваше още повече.

— Сгодена ли си за него?

Джули се поколеба секунда повече от необходимото и отвърна:

— Не, още не.

— Тогава няма причина да преставам да те ухажвам, гургулице моя.

Преди Джули да разбере какво става, Роберто я грабна в прегръдките си и със светнали очи се наведе над нея да я целуне, заглушавайки изненаданото й възклицание. Горещите му устни оставиха отпечатък завинаги в душата й. Това не бе нежната целувка, за която винаги бе мечтала, но не беше и брутална. Роберто просто предявяваше желанието си да я има по един безпрекословен начин.

Джули опитваше да се освободи от силната ръка, която бе обгърнала главата й, но в същото време се поддаде на магията на изживяването. Топлите му властни устни, впити в нейните, пробуждаха у нея чувства, за които не бе подозирала. Съзнанието й изпращаше предупредителни сигнали, но в същото време тялото й се разтапяше под вещите му докосвания.

Най-сетне тя спря да се дърпа и зарови ръце в ризата му. Усети учестеното биене на сърцето му под дланите си. Той я погали по гърба, а тя се облегна на него и краката й се подкосиха. Цялото й тяло потръпна, когато ръката му зашари по гърба й.

Най-сетне той я пусна и тя бе премаляла от неизпитвано до този момент желание. Тъмните му очи се взираха в нежните черти на лицето й, в замъглените й синьо-зелени очи и подпухналите от целувката устни.

— Вече знам как ще изглеждаш, след като те любя: нежна и замечтана, с разпиляна върху гърдите ми коса — прошепна той тихо.

Изведнъж тя се върна към реалността и като убодена подскочи при мисълта какво бе извършила, какво той я бе накарал да извърши. Лицето й пламна при спомена за целувката му, за това как тя отвърна на ласките му. Наранената й гордост я накара да изтръпне и тя бързо се измъкна от ръцете му, смръщила неодобрително вежди.

— Ти никога няма да ме любиш, Роберто! Аз просто за миг се самозабравих. Ти ме изненада, но това повече няма да се повтори — подхвърли тя през рамо, отдалечавайки се с надменна походка.

— Тичай, зайче, тичай! — догони я смехът му. — Само внимавай да не бягаш в кръг, че лисицата ще те хване, а пък нямаш представа колко вкусна хапка си!

— Ще се отровя, но няма да ти позволя да ме докоснеш отново! — извика Джули.

Той само се засмя по-силно:

— Кожухът ти вече е съдран — продължи да я дразни той. — Ти загуби, но все още не знаеш!

 

 

Беше средата на май и свежият пролетен ветрец нежно галеше възвишенията на Колорадо. Всичко наоколо бе хвърлило бялото си зимно наметало и го бе заменило с искрящо зелено. По поляните цъфтяха диви цветя и багреха заоблените хълмове във всички възможни цветове. Върбите протягаха дългите си клони към земята и вече се разлистваха.

Зовът на пролетта вдъхваше живот на всичко. Той караше всяко същество да се стреми към създаване на нов живот. И най-малките животинки се лутаха наоколо неуморно и с жар. Пчелите събираха нектар от дъхавите цветя. Раждаха се телета, жребчета, излюпваха се пиленца, патенца щапукаха гордо зад майките си, писукаха и квакаха неуверено, като се мъчеха да се задържат на неукрепналите си крачета.

Джереми особено се радваше на жребчетата, които се стрелкаха наоколо със своите дълги жилести крака.

— Виж как все гледат да са до майките си! — възкликваше той към Адам. — Да не се страхуват, че ще се изгубят?

Адам се засмя и прегърна момчето през раменете.

— Няма такава опасност. Майките им бързо ще ги намерят. Те просто искат да бъдат близо до следващото си ядене — това е всичко.

— Много са смешни с тези рошави гриви и къси тънки опашки — смееше се Джереми. — Сякаш някой е забучил част от метла на задниците им.

Една вечер, малко преди лягане, Джереми нахлу в къщата и съобщи задъхан от вълнение радостната новина:

— Таня! Адам! Бързо елате! Една от кобилите ще ражда. Хосе ме изпрати да ви кажа! — той се извъртя и хукна към вратата. — Каза, че мога да гледам, ако стоя мирно! — задната врата се затръшна след него.

Таня и Адам се спогледаха с Ракел доволно.

— One torbellino! — засмя се Ракел. — Каква хала!

— Като всяко момче — съгласи се Адам. — Да не си забравила какви ги вършехме ние с Джъстин на неговите години.

— Господи! Как бих могла? Ако днес единият не направеше беля, другият положително щеше да измисли нещо. Бяхте истинска напаст.

Джъстин се престори на обиден.

— Хайде сега, Ракел! Ние с Адам бяхме ангели.

Ракел го изгледа скептично:

— Si, si. Само че ореолите ви се държаха на дяволски рога.

Мелиса се засмя заразително.

— Моля те, Ракел, разкажи ми нещо от онова време — помоли Таня. — Сигурно ще е много интересно — и тя погледна изпод око Адам.

— Няма нужда — обади се той и й подаде ръка да стане. — Джереми ни чака. Можете да си разказвате тези истории и по-късно.

 

 

Джереми бе изпълнен с благоговение пред чудото на раждането. Той никога не бе виждал подобно нещо. Седеше тихо и гледаше като омагьосан тежко дишащата кобила, докато Хосе и Адам я успокояваха и й помагаха. Когато мокрото новородено жребче се появи на бял свят, той възкликна въодушевено и Таня едва не се разплака. Джереми едва се сдържаше да не се засмее, като гледаше как новороденото се опитва да се изправи на крака, което пък от своя страна разсмя всички. Неговата радост се предаде на останалите.

Таня улови блесналия поглед на Адам над главата на Джереми и разбра, че той си спомня нощта, когато Хънтър се роди. В продължение на няколко минути те тихомълком споделяха спомена от оня вълшебен момент, когато Адам бе помогнал на първородния си син да се появи на света и го бе вдигнал на ръце.

— Обичам те! — прошепнаха устните му безмълвно.

— Знам — отвърна му тя по същия начин, а в очите й напираха сълзи. Дори без да се докосват, те се почувстваха в прегръдката на своята любов.

 

 

Адам изпълни обещанието си и търпеливо започна да учи Джереми да язди, като му избра един кротък кон. Част от времето си сутрин двамата посвещаваха на това и Таня често ги придружаваше, като си припомняше как навремето Адам бе учил и нея също така търпеливо, но въпреки това по съвсем различен начин. Сега той се опитваше да предаде основни умения на Джереми, който никога преди това не бе яздил. Когато бяха в селището на чейените, той бе научил Таня да язди като индианец.

Понякога, докато мъжът й бе зает с уроците на Джереми, Таня отиваше при Ракел да си побъбри. Колкото повече двете се опознаваха, толкова по-близки ставаха.

— Как ми се иска да можеше да видиш бащата на Адам — каза й веднъж Ракел. — Той беше прекрасен човек.

— Ако Адам прилича на него, то сигурна съм, че наистина е било така.

Ракел се усмихна едва-едва.

— Когато гледах как Адам започва да прилича толкова много на Бялата антилопа не само външно, но и по характер, това ми помагаше, но ме и нараняваше. Аз обичах Бялата антилопа, дори и след като се разделихме, и ми беше много мъчно за него, когато загина.

Върху лицето на по-възрастната жена се появи замечтано изражение.

— Често се чудя какво щеше да стане, ако бях останала при чейените. Предполагам, Бялата антилопа щеше да ме намрази за това, че не мога да свикна с техния живот. Може би в края на краищата така стана по-добре. Поне успях да дам на сина си образование и възможността да избира да живее сред белите, ако някой ден пожелае — въздъхна тя.

Таня докосна леко ръката й.

— Разказваха ми, че Бялата антилопа те е обичал до края на дните си. Той също е съжалявал за това, че сте се разделили, но е бил особено щастлив, че си се съгласила да не отделяш сина си от него. Не е имал неприятни чувства към теб, защото е разбрал, че няма да свикнеш с неговия начин на живот.

— Благодаря — тихо каза Ракел със замечтан поглед. — Много мило от твоя страна, особено след като знам от Адам колко скъпо е трябвало да платиш за моите грешки.

— Не те разбирам — каза Таня замислено.

Ракел обясни:

— Адам ми разказа на какви изпитания те е подложил Черния чайник, преди да му разреши да се ожени за теб. Мислех, че можеш да ме намразиш, защото всъщност той е имал предвид мен, като не е искал Адам да вземе бяла жена за съпруга. Направо потръпвам, като си помисля какво си преживяла и въпреки това си оправдала очакванията му. Знам колко ти е било трудно и се възхищавам на смелостта и издръжливостта ти.

Таня вдигна рамена.

— Не беше лесно и за да постигна целта си, може би положих по-големи усилия, отколкото когато и да било, но пък се почувствах горда и силна. Освен това осъзнах, че мога да преживея всичко — само не да изгубя любовта на Адам или него самия.

— Според моя син ти харесваш живота на индианците — поклати глава учудено Ракел. — На мен всичко там ми бе толкова противно, че изобщо не мога да си представя как си могла да свикнеш.

Таня се усмихна:

— Харесвам простия и свободен живот на чейените. Те се ръководят от една гола честност. Всяко нещо е или добро, или зло. Всичко при тях зависи от насъщните им потребности: храна, подслон, облекло, семейство. Всички работят за доброто на племето, споделят всичко и се грижат един за друг. Никой не мисли само за себе си. При тях няма дребни ежби и клюки, като в този наш, така наречен, цивилизован свят. Няма време за такива неща, те имат други грижи.

— Но, скъпа Таня, всичко това е толкова примитивно — потръпна Ракел. — Никога няма да забравя колко шокирана бях. Нямаше уютни къщи с весело пламтящи камини, нито порцеланови и сребърни сервизи. Направо бях потресена, като видях как ядат с ръце, а децата им припкат голи наоколо. Умирах за своето меко легло, за удобния си стол, за ваната и ароматния сапун. Пръстите ми кървяха от непрестанното остъргване на кожите и шиенето с игли от кост. Само при вида на кожата на някой бизон или елен направо ми се повдигаше и непрекъснато мечтаех за мека коприна и сатен, дори за муселин, а когато открих, че съм бременна, толкова се уплаших, защото наоколо нямаше никакъв лекар, никой, с когото да мога да споделя и да получа утеха. А най-много ми липсваше семейството. Всичко ми беше толкова чуждо: езикът, хората, целият им начин на живот. Когато се омъжих за Бялата антилопа, те просто ме толерираха. Молех се някой да ме спаси, дори след като се влюбих в мъжа си. Единственото хубаво нещо в живота ми бяха той и Адам — тя въздъхна. — Ненавиждах жестокостта и кръвопролитията. Направо изтръпвах при вида на войните, боядисани в цветовете на войната и от смразяващите кръвта бойни напеви. Отвращавах се от храната, от дрехите, от земята и хората — буквално от всичко в селището!

Таня се усмихна тъжно.

— Изглежда малко неща са се променили през последния четвърт век. Животът на чейените е все още такъв, какъвто го описваш. Тежката работа започна да ми доставя удоволствие, щом тялото ми привикна към нея. Сутрешните молитви на Пантерата… аа… Адам бяха музика за слуха ми, а денят, в който открих, че съм заченала, бе най-щастливият ден в живота ми.

Таня погледна Ракел в лицето с надежда тя да я разбере и протегна ръце, за да види гривните й.

— Това за мен е повече от брачна халка, а и останалите ми бижута са все индиански. Както и при теб, чейените в началото не ме харесаха, но аз скоро си извоювах уважението им и доказах, че заслужавам приятелството им. Сега тъгувам за много от тях и изгарям от желание да ги видя. Щом им доказах, че съм способна като всеки един от тях, те с готовност ме приеха за член на племето — осиновена дъщеря на Черния чайник и съпруга на Дебнещата пантера.

Ракел я погледна замислено и попита:

— Ами синовете ти, Таня, това ли е животът, който би искала да имат?

Таня отговори без колебание:

— Да. Това е желанието и на Адам. Синовете ни ще израснат силни и смели, горди и непокорни, с истински добродетели. Техните религиозни убеждения ще бъдат естествени и чисти, ще имат познания за природата, каквито никое училище не би могло да им даде. Когато Адам реши, че е дошло време да получат образование, ще ги изпратим в подходящи училища при белите. Междувременно ще са научили три езика и всичко останало, което Адам и аз можем да им дадем от нашите две култури.

— Не тъгуваше ли за близките си?

Таня кимна.

— Да, и пак ще ми е мъчно за тях, когато се върнем при индианците. Адам предложи да кажем на родителите ми, че бихме искали да живеем на друго място за известно време или пък, че ще пътуваме. От време на време ще се връщаме при вас, така че да имате възможност да се радвате на внуците си.

— Дано е така — въздъхна Ракел. После се усмихна: — Добре де, Таня, моля те кажи поне едно нещо, което не си харесала при чейените, така че да не се чувствам толкова ужасно.

Таня се замисли за секунда и смръщи вежди:

— Не обичам скалповете, особено онези, които се налага да взимам сама. Толкова е отвратително! Добре че Адам ме разбира и повечето време те стоят окачени на главния прът на вигвама. Налага се да ги слагам на колана си много рядко.

Ракел потръпна.

— Напълно те оправдавам… бррр…

— Опитвам се да не мисля за това, както се опитвам да не си спомням клането при Уошита.

— По-добре е да си спомняме добрите неща — съгласи се Ракел.

— Аз с удоволствие се връщам към дните ми, изпълнени с любов и веселие с Адам. Когато той за първи път откри, че го обичам, бе така щастлив от победата си, а през първата ни брачна нощ — така красив и горд! Още ми е мъчно за плитките му. Как грееше само лицето му онази нощ, когато разговаряхме за още нероденото ни първо дете! А през нощта, когато се роди Хънтър, целият мокър и топъл, и новичък, очите на Адам блестяха от чудото на живота. Той е великолепен мъж, прекрасен съпруг и чудесен баща! Трябва много да се гордееш с него, Ракел!

— Така е — тихо каза майката. — И съм щастлива, че той е избрал теб за своя съпруга. Ти също си една необикновена жена.

Таня поклати глава.

— Не, Ракел, аз съм просто жена, която много обича мъжа си.

 

 

Часове наред Таня и Адам яздеха из ранчото. Понякога, когато нямаха намерение да се отдалечават, вземаха със себе си и Джереми. Той все още не притежаваше достатъчно умения, но пък компенсираше това със своята решителност. Момчето се радваше, че се е научило да язди и радостта му се предаваше и на останалите.

Много по-често обаче Таня и Адам излизаха сами. Тя научи границите на земите му. Адам я запозна с начина на управление на едно животновъдно ранчо. Оказа се, че това е твърде сложна работа и когато Таня навлезе в същността на нещата, уважението й към Ракел нарасна неимоверно, защото осъзна трудностите и задълженията й. За всичко това се изискваше здрава ръка.

Веднъж те спряха конете на едно възвишение и докато гледаха кравите, които спокойно пасяха в ниското, Адам попита Таня:

— Харесва ли ти тук?

— Да. Хубаво е. Майка ти се справя фантастично с ранчото.

Той протегна ръка и с широк жест обхвана земите пред себе си.

— Това също ми принадлежи по наследство. Не беше лесно да взема решението да се върна при народа на баща ми. Цял живот съм бил разкъсван на две.

— Но кръвта на чейените изглежда е надделяла — каза Таня.

Адам се усмихна.

— Да, но някой ден ще трябва да се върна тук и да поема своите задължения. Майка ми няма да може цял живот да се справя сама. Все някой ден ще трябва да се откажа от личните си предпочитания и да направя онова, което се очаква от мен като единствен син.

— Като му дойде времето, ще му мислим — каза Таня. — Както казваш, ти си единствен колкото на майка си, толкова и на баща си и аз знам, че задълженията ти са тежки. Но ти ще направиш каквото трябва, Адам и аз винаги ще ти помагам.

 

 

— Разкажи ми за Мелиса — помоли Джъстин Таня.

Те стояха до оградата и гледаха как Адам учи Джереми да язди. Таня го погледна изпод око.

— Какво по-точно искаш да знаеш?

Той въздъхна и прекара пръсти през косата си.

— Нещо, каквото и да е, само да ми помогне да разруша бариерата, която тя е издигнала. Аз я обичам, а мисля, че и тя споделя чувствата ми, но всеки път, когато дори намекна за евентуален брак, тя така се дръпва, сякаш съм я ударил. Просто не знам какво да правя.

Таня се облегна на оградата и се замисли, преди да отговори.

— Миси прекара твърде тежки дни при чейените, Джъстин.

— Не съм и помислял обратното.

— Знам, — продължи Таня, — но смятам, че не можеш да разбереш колко наистина ужасно бе за нея всичко, а и не знам доколко имам право да ти разказвам за това. Не знам какво Мелиса би искала ти да научиш.

— Но ти си наясно защо тя ме държи на разстояние. Знаеш от какво се страхува, нали? — предположи Джъстин.

Таня кимна.

— Най-напред трябва да разбереш, че от петте момичета, които попаднахме в плен, аз извадих най-голям късмет. За мое щастие най-милият, най-грижовният от мъжете ме взе за себе си.

Тя млъкна, за да събере мислите си.

— Продължавай, моля те — обади се Джъстин.

— В началото ние бяхме уплашени до смърт, защото не знаехме какво ни очаква. Мелиса бе най-малката, едва бе навършила четиринайсет години и стана плячка на най-грозния, най-отвратителния чейен от похитителите. Грозната видра бе истински звяр. Като се насити на Мелиса, се опита да изнасили и мен — Таня потръпна при спомена. — Аз се борих яростно и Пантерата успя да го изблъска, преди да успее, но не и преди аз да му отхапя част от ухото. Мелиса извади най-лош късмет от всички. Жената на Грозната видра бе не по-малко жестока от него самия и непрекъснато си намираше поводи да си излива злобата върху Миси. В края на всеки дълъг уморителен ден тя е трябвало да удовлетворява отвратителните прищевки на това животно. Сякаш това не бе достатъчно, та той си доставяше удоволствие, като я даваше на заем на други войни в племето.

— Стига! — прекъсна я Джъстин с изкривено от болка лице.

— Не! — каза Таня и златистите й очи заблестяха. — Ти настояваше за това, сега ще ме изслушаш докрай. Опитай се да го преживееш, така както Миси го преживя наяве. Тя беше толкова малка и крехка тогава, че аз се страхувах за живота й. На сватбата си помолих вожда да ми направи подарък, като откупи Мелиса от Грозната видра. Тя дойде да живее при нас и аз се погрижих да е нахранена, чиста и облечена добре. Доста време ми трябваше да я убедя, че Пантерата няма да я бие или да се опитва да я прави своя любовница, и най-сетне тя престана да трепери всеки път, когато той се прибираше вкъщи.

Джъстин я прекъсна:

— Твоят съпруг също ли…?

Таня поклати глава.

— Не. Той имаше такива права над нея, но не ги предяви. Беше направо потресен, като видя в какъв вид Миси дойде при нас, а и скоро след това се разбра, че тя е бременна, най-вероятно от Грозната видра.

Джъстин простена като в агония, но се опита да се стегне и изслуша докрай всичко.

— Тя пометна, понеже бе изтощена докрай, но за нея това бе истинско избавление. Едва не умря, а и след това дълго не можа да се възстанови. Добре че бяха грижите на лечителката на племето, иначе щяхме да я загубим.

Джъстин бе пребледнял като платно.

— Някой ден тя може да се оправи и да се омъжи, дори да има свои деца, но никога няма да забрави ужасите, които е преживяла. Физически тя е здрава, но психическите и емоционалните травми няма да преминат толкова бързо. Преживяла е толкова много, че би могла да загуби разсъдъка си, но тя оцеля и истински се надявам някой ден отново да може да живее пълноценно.

— Горкото дете! — промълви Джъстин, все още шокиран.

— Тя не се нуждае от съжаление, а от помощ и разбиране — посъветва го Таня. — Миси има нужда от някой, който да я обича и да има търпение с нея, както и да я закриля от хорското любопитство и клюки. Ще й трябва време, преди да възвърне гордостта и самоуважението си, както и увереността в собствените си сили. Но преди всичко, тя има нужда от любов.

— Но тя я има! — увери я Джъстин. — Ще й помогна във всичко, но не знам откъде да започна.

— Истински се надявам думите ти да са искрени. Много от благочестивите граждани на Пуебло биха се отвратили от онова, което току-що ти разказах. Повечето биха я отбягвали и винили за нещо, над което тя не е имала никаква власт.

Той кимна с разбиране.

— Аз ще я пазя от такива хора. Ако се съгласи да се омъжи за мен, ще има любовта ми за цял живот.

Таня почувства, че той говори искрено и нежно го докосна по ръката.

— В душата си Мелиса знае, че ти си много по-различен от Грозната видра, но се страхува от физическа близост и от болката на раждането, макар че тя бе при мен, когато родих Хънтър, и видя колко щастливи бяхме ние с Пантерата.

— Благодари ти, че ми помогна да разбера как стоят нещата, Таня. Сега поне знам какви са страховете й. Ще бъда много търпелив и внимателен с нея. Ще се опитам да я накарам да ми повярва.

— Надявам се да го постигнеш — каза Таня. — Заради двамата. Тя може да ти даде толкова много обич и заслужава нещо повече от живота, който досега съдбата й бе отредила. Дай й обич и щастие и аз ще съм ти задължена за цял живот, Джъстин.

— Ще й дам и звездите, стига да ги поиска! — тържествено обеща той.