Катрин Харт
Нежна грубост (17)

Глава седемнадесета

Този следобед топлото априлско слънце галеше малката полянка и изпълваше въздуха с аромата на пролетта. Таня бе свалила мокасините си и заедно с Кит навлезе в гората да потърси корени и билки. Лекият ветрец си играеше със златистите й коси, свободно падащи по раменете. Скоро тя щеше отново да ги сплита.

Заета да копае влажната земя, Таня отначало не обърна внимание на едва доловимите шумове. Но след малко усети, че я наблюдават, и цялата се напрегна. Все така наведена, тя изведнъж се извъртя с нож в ръка и внимателно огледа всичко наоколо. Кит също бе доловила нещо. Пантерата се взираше пред себе си, цялата превърната в слух и готова за скок.

Няколко секунди нищо не помръдваше и после иззад едно дърво се появи високата фигура на мъж. Той остана в сянка и без да каже нищо, продължи да наблюдава Таня. Беше облечен в тъмни панталони, риза и високи ботуши, а през рамото му бе преметнато палто. На главата си имаше широкопола шапка, която скриваше лицето му.

Кит изръмжа предупредително. Мъжът каза нещо съвсем тихо, но животното явно го чу и се втурна към него, преди Таня да успее да извика. За най-голямо нейно учудване, вместо да го нападне, пантерата се хвърли и погали глава в гърдите му, а после го близна по бузата.

В този момент сърцето на Таня заби лудо в гърдите й. Краката й се подгънаха и тя едва се задържа да не падне. Огледа внимателно мъжа и усети, че й се завива свят. С премалял от радост глас, едва успя да извика:

— Дебнеща пантеро!

Мъжът пристъпи на слънце и тя видя, че палтото му всъщност бе наметката, която с толкова любов бе ушила за него. Очите й, преливащи от обич, се взряха в лицето му, засенчено от шапката, и сега вече бе сигурна, че е той.

— О, скъпи! — думите й се понесоха от вятъра и в следващия миг, без да осъзнае как, тя се намери в яката му прегръдка.

— Дива котко! — прошепна той миг преди устните им да се слеят. В тази целувка бе събрана толкова любов и копнеж, стаявани в сърцата им през тези дълги месеци!

Ръцете й се повдигнаха и пръстите потънаха в гъстата му подстригана коса. Тялото й се изви в желание да се притисне още по-плътно до него. По страните й свободно се стичаха радостни сълзи, мокреха бузите му и подсоляваха целувките им.

Най-сетне той се отдръпна.

— Чакай да те погледна! Нека очите ми се насладят на лицето ти!

Тя самата не можеше да откъсне поглед от любимите черти.

— Отслабнал си! — установи тя. — И си отрязал плитките си!

— Ти също! — отвърна той и я поведе към едно повалено дърво да седнат.

Тя положи глава на гърдите му.

— Толкова време мина, мили! Така се тревожех!

— Нима си се съмнявала, че ще дойда?

— Не. Нито за миг, но се чудех защо се бавиш. Та ти обеща, че само смъртта ще ни раздели. Страхувах се да не ти се е случило нещо.

Пантерата кимна.

— Бях ранен. Тръгнах веднага, щом бе възможно.

Таня вдигна уплашено глава и го погледна:

— Добре ли си сега? Лошо ли бе ранен? Кой се грижи за теб? Кога стана това?

Той се засмя.

— Да, любопитна жено, добре съм. Макар че Плахата сърна смята, че само желанието ми да бъда с теб, ме е спасило. Тя се грижи за мен заедно с Патешката стъпка седмици наред. При последната засада ме простреляха в рамото. Затова не можах да дойда по-рано.

— О, скъпи! Сигурен ли си, че си добре? Трябва да е била сериозна рана, щом се забави толкова?

— Изгубих много кръв и все още съм слаб, но съм добре и достатъчно силен, за да те взема със себе си.

Той я притисна по-силно.

— Как са синовете ни?

— Добре — успокои го тя. — Много са пораснали.

— Така искам да ги видя! Но първо трябва да решим доста други неща. Разкажи ми как прекара времето си? При родителите си ли беше?

Таня въздъхна:

— Да. Сега всичко е наред, но в началото беше много трудно. Те не знаеха какво да ме правят, като ме видяха да се връщам с две деца и пантера. Сестра ми ме мразеше, майка ми ме съжаляваше. Баща ми в началото бе много ядосан и не искаше да приеме децата. Никой не можеше да разбере как е възможно да те обичам!

Тя млъкна и той я запита:

— А сега приеха ли децата? Ами идеята да имат зет индианец?

— Всички обожават момчетата. Не знам как ще приемат теб. Смятаха, че с времето ще те забравя, но дълбоко грешаха! Моята любов към теб е безкрайна!

— Сърцето ми жадуваше за тези думи — каза той и я възнагради с жарка целувка. — Как е Мелиса?

— Живее с нас в къщата на леля и чичо. Те я осиновиха. Сигурна съм, че леля Лиз ще ти хареса. Тя единствена разбра любовта ми към теб. Нито веднъж не ме е осъдила за начина, по който се държах като пристигнах. Прие ме такава, каквато бях и без да се натрапва, ми даде обичта си.

Пантерата я загледа умислен.

— Какво толкова си направила, че да ги разстроиш така? Само заради децата ли?

Таня вдигна гордо глава.

— Като видях как се стреснаха при вида ми и как приеха децата, аз отказах да говоря на английски. Говорех само с Джереми, племенникът на леля ми. Той е на дванадесет лета и беше много впечатлен от мен и Кит — Таня тръсна глава. — Горката Мелиса трябваше да превежда и обяснява всичко. Аз продължих да нося индианските си дрехи, отказах да спя в легло и настоявах Кит да спи при нас, за да ни пази. Отгоре на всичко отхвърлих предложението на Джефри да се ожени за мен, а по едно време се опитах да избягам и да се върна при теб.

Пантерата не можа да повярва на ушите си.

— Какво? Кога беше това?

— Преди два месеца. Но Джефри ме настигна с хората си и ме върна. Успях да стигна само до река Арканзас.

— Този Джефри… — намръщи се Пантерата, — на него ли те бяха обещали, преди да те отвлека?

Таня кимна.

— Да. Той е лейтенант от кавалерията. Беше при Уошита заедно с генерал Кастър и ме откри там. В началото родителите ми се надяваха, че ще се оженим. Той все още ме иска, но аз отказах. Казах им, че вече съм женена.

— Още ли настояват да приемеш предложението му?

— Той не отстъпва, но родителите ми видяха, че понякога направо подлудява и се опитват да ме спасят от него. Баща ми ме спаси, когато той се опита да ме изнасили след бягството ми.

Пантерата сграбчи Таня за раменете и лицето му потъмня от гняв:

— Той те е изнасилил!

— Не, Пантеро! — погали лицето му тя. — Опита се, но не успя. Оттогава непрекъснато се извинява, но никой не го слуша, освен Джули, разбира се. Тя е влюбена в него и ужасно страда, като гледа как той държи на мен. Надявам се, че това е само увлечение и скоро ще премине, защото имам чувството, че повечето време Джефри не е на себе си.

— Никога няма да те има, поне докато съм жив! — закле се Пантерата и нежно погали косите й.

— При никакви обстоятелства! — поправи го Таня и впери златистите си очи в неговите. — О, Дебнеща пантеро, толкова е хубаво да съм отново в обятията ти! Така ми липсваше!

Тя отново зарови ръце в косата му и свали шапката от главата му. Изведнъж я осени някаква мисъл и тя замислено сбърчи чело:

— Защо си облечен така? Откъде, си взел тези дрехи?

Лицето му помръкна.

— Таня, има неща, които не знаеш и трябва да ти обясня — той зачака реакцията, като се чудеше каква ли ще е тя.

Няколко секунди тя не разбра добре думите му и после изведнъж възкликна:

— Пантера! Но ти ми говориш на английски! — лицето й бе шокирано, очите щяха да изскочат от изненада. — Откога говориш английски? Та ти нямаш дори акцент!

— От дете. Израснах, говорейки английски, испански и чейени. — Пантерата стисна по-здраво ръцете й, когато тя се опита да се отдръпне.

Обидена и ядосана, тя се нахвърли отгоре му:

— Значи си разбирал всяка моя дума! Правил си ме на глупачка! Гледал си как се мъча да предам мислите и чувствата си и никога не си отстъпил! Оставил си ме да се трепя сама да науча този език!

Пантерата кимна спокойно.

— Ти трябваше да го научиш. Всъщност, направи го твърде бързо именно поради нуждата ти да комуникираш.

— Можеше да ми кажеш по-късно.

— Досега не съм сметнал за нужно.

Нещо в израза на лицето му я накара да запита:

— Защо именно сега?

— Трябва да научиш още нещо. Баща ми беше брат на Черния чайник, вождът Бялата антилопа. Онова, което никога не съм ти казвал е, че майка ми беше бяла жена.

Таня извика от учудване, а той сложи пръст върху устните й.

— Всъщност, тя е мексиканка от испански произход. Баща ми я взел в плен при Санта Фе. Тя не могла да възприеме живота в племето и въпреки че обичала баща ми и му родила син, малко след това пожелала да се върне при своите. Баща ми я пуснал и тя ме отвела със себе си. Сега разбираш защо Черния чайник те подложи на такива изпитания. Той е бил свидетел на мъката на баща ми, след като майка ми си е тръгнала заедно с мен.

— Ракел и баща й, Мигел Валера, се преместили в Пуебло, където си купили ранчо на север от града. Никой не подозирал, че баща ми е индианец, затова дядо ми предложил на мама да се представя пред хората за вдовица. Малко засегната от предложението на баща си, мама решила да си избере фамилията Савидж. В Пуебло хората я знаели като Ракел Савидж. Всички наоколо ме познават като Адам Савидж, синът на Ракел. Никой и не подозира, че аз прекарвах летата с баща си в селото на чейените. Всички смятаха, че ходя в Мексико или в Санта Фе при роднини и че баща ми е англичанин, а мургавата ми кожа отдаваха на испанския ми произход.

— Израснах и се изучих сред белите. Имам тук приятели от детинство и фамилията Савидж е известна и уважавана. Когато ме няма, майка ми сама се грижи за ранчото и с годините натрупахме доста пари и престиж. Няколко години прекарах в един колеж на изток. Две години преди смъртта на баща ми реших да остана завинаги при индианците. Предпочитам техния начин на живот. Майка ми е казала на всички, че съм се преместил да живея в Европа и така обяснила отсъствието ми. Знам, че ми се сърдиш, задето не ти казах тези неща още в началото. Не виждах смисъл. После, когато стана моя жена и чакаше първото дете, ми се стори, че ако ти кажа, ще поискаш да те върна в града. А аз не можех да го направя. Бях избрал този живот и ти трябваше също да го приемеш, без да те насилвам, без да съжаляваш за миналото и да си свързана, по какъвто и да е начин с него. По-късно вече беше безсмислено да ти казвам. Не можех да предположа, че някога ще бъдем разделени и ще се случат такива неща.

— Ти см ме лъгал! — Гласът й трепереше от едва сдържаните сълзи.

— Не — отрече той. — Бях такъв, за какъвто ме смяташе и какъвто бях избрал да бъда. За мен бе важно да ме приемеш такъв и да не храниш надежди, че някой ден ще се върнеш при белите. Аз съм Дебнещата пантера, вожд на чейените и ти си моя жена и майка на синовете ми. Нищо не може да промени това. Нито гнева, нито обидата. Знам, че си шокирана, но това с нищо не променя нашите отношения. Обичам те все така, желая те дори още по-силно. Ако го отречеш, значи да излъжеш.

Таня не каза нищо. Беше объркана и наранена.

— Ти ми даде клетва, Таня. Клетва за цял живот — напомни й със сериозен вид той. — Обеща да ми се подчиняваш, да се грижиш за мен и децата ми и да ме следваш навсякъде. Аз държа на моите думи. Ти си моя жена и никога няма да те изоставя. И двамата страдахме толкова много по време на тази раздяла без никаква вина. Сега сме заедно и ще е глупаво да оставим гордостта да помрачи радостта ни. Ще се държиш ли като любяща съпруга, или ще ми покажеш какъв инат имаш и колко си ми сърдита?

Той нежно й се усмихна, докато тя обмисляше думите му.

— Аз съм по-упорит от ината ти, малка моя. Знаеш, че в края на краищата победителят ще съм аз, затова защо не си спестиш енергията за нещо по-добро?

Той се наведе над нея и едва докоснал с устни нейните, тя се предаде и разтвори устни за жадната му целувка. Въздъхна примирено и обви ръце около шията му, отдавайки се всецяло на желанията му.

— Обичам те, Дебнеща пантеро — шепнеше Таня. — И винаги ще те обичам!

— Докажи ми!

В сенките на малката полянка те се любиха нежно след дългата раздяла. Той свали дрехите й бавно, наслаждавайки се на всеки сантиметър от гладката й кожа.

— Знаех си, че е добре да те обличам в рокли от кожа. Тази тук има хиляди копчета — засмя се той, едва сдържащ възбудата си.

— Отказах се от индианската си рокля само преди два месеца, след опита ми за бягство. Беше се скъсала съвсем, а и по това време моите родители вече се държаха нормално с децата и аз склоних да говоря на английски.

— Сега с бяла жена ли ще се любя? — запита я колебливо Пантерата.

Таня поклати глава.

— Аз съм такава, каквато ти ме направиш и каквато искаш да бъда — твоя жена и твоя любима.

Отговорът й му допадна и той я целуна силно и властно, сякаш да й докаже, че тя е негова и единствено негова. Таня се предаде с готовност, долавяйки желанието му отново да бъде неин господар. Тя се наслаждаваше на силните му ръце, на горещите му устни и тръпнещите ръце, галещи тялото й.

Помогна му да свали дрехите си и известно време не можа да откъсне очи от прекрасното му бронзово тяло. Пръстите й нежно проследиха все още розовия белег на рамото. В очите й заблестяха сълзи, когато нежно се наведе да целуне раната сякаш искаше да го изцери с целувките си, да отнеме част от болката, която е изпитал.

— Не мисли за това, мила. Остави ме да те обичам, както толкова пъти съм го правил в мислите си през тези дълги месеци.

Той я боготвореше с ръце и устни, преоткриваше сякаш всяко кътче от тялото й. Пръстите им се докосваха, сетивата им тръпнеха от желание. Кожата й настръхваше под горещите му устни, които търсеха най-чувствените кътчета от тялото й, жадували толкова дълго за ласките му. Гърдите й набъбнаха под дланите му, слабините й потръпнаха от страст, когато устните му се впиха нежно в твърдите зърна. Тя не издържаше повече, притискаше го до себе си, молеше го да я обладае, да й докаже, че му принадлежи всецяло.

Телата им се сляха и нейният свят сякаш експлодира от чувствена наслада. Изкачиха заедно планината на екстаза, а на върха огнена светкавица проряза душата и разкъса телата и сърцата им. Те отново бяха едно цяло и нейната въздишка повтори като ехо неговата…

 

 

Сенките се издължиха и Таня разбра, че неусетно следобедът е свършил.

— Става късно, мили. Трябва да тръгваме. Ще ме търсят.

По лицето му премина сянка на разочарование.

— Да се облечем и ще решим какво да правим — предложи той.

Когато бяха готови, той я придърпа до себе си.

— Много мислих по този въпрос. Не мога изведнъж да се появя на вратата и да кажа, че съм твой съпруг. Никой не трябва да знае, че аз съм Дебнещата пантера, особено този лейтенант, макар че той никога не ме е виждал отблизо, за да ме познае.

Таня се съгласи.

— Прав си. А не трябва да забравяме и Сю-Елън. Тя все още е в града в очакване на родителите си и не може да не те познае. За Мелиса няма нужда да се тревожим.

— А какво стана с останалите жени?

— Ние останахме само три — аз, Сю-Елън и Миси. Роузмари беше продадена на друго племе миналата пролет, робинята на Черния чайник бе убита по време на клането, а Нанси почина при помятане по пътя насам.

Той се замисли над казаното.

— Най-добре е да се запознаеш с мен като Адам Савидж, но това трябва да стане съвсем легално. Родителите ти не бива да заподозрат нищо.

Таня кимна.

— Какво предлагаш?

— Познаваш ли съдията Кер и семейството му? Те са едни от най-близките ни приятели. Израснал съм със сина им Джъстин от дете, а майка ми и Емили са като сестри.

— Знам ги — усмихна се Таня. — Твоят приятел изглежда много хареса Мелиса. Може би утре на следобедния чай у тях ще се навърта наоколо с надеждата да привлече вниманието й.

Дебнещата пантера я целуна развълнуван по устните, сякаш бе някой гимназист.

— Ти току-що разреши проблемите ни. Страхотна си! — радваше се той. — Утре по време на чая, Адам Савидж ще посети своя стар приятел Джъстин. Естествено, не може да не забележи красивата Таня Мартин с тези златисти очи и ще помоли да го запознаят. Как ти се струва?

— Чудесно! — усмихна се доволна Таня. — Но има още нещо. Аз искам пак да бъда твоя съпруга, а не да живеем разделени.

— Тогава ще те ухажвам! — обяви Пантерата и черните му очи заблестяха възбудено. — Този път дори ще поискаме благоволение от родителите ти.

— Но това ще отнеме толкова време! — проплака тя. — А аз искам да съм с теб непрекъснато. Макар че с твоя план ще се отърва от Джефри Янг. Ти ще бъдеш новия ми годеник и той ще трябва да се примири с този факт, но се съмнявам, че няма да е лесно.

— Не се притеснявай, скъпа. Нашето годеничество ще бъде страхотно кратко, а с лейтенанта ще се занимая аз. Междувременно ще си устройваме тайни срещи, за да заситим твоите ненаситни желания и моята буйна страст — обеща той с последна целувка. — А сега трябва да тръгваш, за да не ни сварят заедно.

— Чакай! Нищо не си ми казал за приятелите ни, за племето? Къде е Кат?

— В селото, с Патешката стъпка. Племето е на лагер на друго място и Зимната мечка ме замества като вожд. Зимата беше много тежка. Живеехме по няколко семейства в една шатра и храната не стигаше. Но сега е пролет и всичко ще се оправи. Бойците вече тръгнаха на лов, за да попълнят хранителните запаси.

Таня прехапа устни, загрижена от току-що чутото.

— Тревожех се как ще изкарате зимата. Та те заклаха дори конете!

Гласът й потрепери, като си припомни ужаса на преживяното и по бузите й потекоха сълзи.

— Никога няма да забравя този ден! И сто години да живея, все ще чувам писъците на хората! Ах, тези ужасни писъци!

Таня дори не усети кога я е прегърнал. Толкова болезнен беше този спомен.

— Трошаха и убиваха всичко по пътя си. Набодоха на щиковете си малки деца, тъпчеха с конете си немощни старци, разпраха корема на Горската папрат и извадиха още нероденото й дете. Премазаха телата на Черния чайник и Вечната жена. — Таня изпадна в истерия, докато му описваше как са се гаврили с телата на убитите индианци, как са изнасилили пленените жени. — И аз не можех да сторя нищо! Такъв кошмар! Дори сега ми се струва, че не е възможно да се е случило.

— Тихо, скъпа! — галеше я по косите той. — Всичко свърши. Моите хора са се върнали да погребат близките си, макар че аз почти нищо не помня от това. Много от нашите приятели загинаха през този ден, но и доста оцеляха. Преди няколко дни се върна и Джордж Бент с останалите пленници и докараха със себе си нови коне от ранчото на баща му. Той ми каза къде си. Мислех, че са те задържали при войската на Кастър до пролетта.

— Не. Джефри ни доведе с Мелиса точно на Коледа. Не съм се виждала лично с генерала и мисля, че си е отдъхнал след моето заминаване.

Таня се поуспокои и запита:

— Успяха ли да се спасят Свраката и малкия й син?

— Да. Сега са заедно с Джордж и имат дъщеря. Зимната мечка, Охлюва и Високия бор ще внимават всичко да е наред в лагера. Плахата сърна и детето са добре. Липсваш й. Патешката стъпка също много тъгува за теб и направо чезне по Ловеца и Стрелеца. Струва ми се, че дори на Кат му липсваш.

Таня потрепери и въздъхна уморено, после се облегна на гърдите на Пантерата. Той погали блестящата й коса.

— Животът продължава, скъпа, и ние трябва да живеем както трябва. Да запазим вярата си, да не забравяме онези, които си отидоха, да изградим ново бъдеще за онези, които ще дойдат след нас. Намерихме се и скоро отново ще бъдем едно семейство. Така копнея да видя синовете си! Ще ги вземеш ли утре у семейство Кер?

— Ако ти искаш. Няма да ги познаеш, толкова са пораснали!

— Съмнявам се, че Горския ловец изобщо ме помни — лицето на Пантерата помръкна. — Трябва да тръгваш. Ще те видя утре.

— Ще ми се стори цяла вечност, след като знам, че си толкова близо! До утре, мъжо!

— До утре — тихо каза той, докато я гледаше как изчезва сред дърветата.

 

 

Таня бе толкова възбудена, че се съмняваше дали изобщо ще може да хапне нещо на вечеря. За щастие, никой не забеляза чувствата й. Веднага щом успя, тя придърпа Мелиса в един ъгъл, за да я подготви за предстоящата среща на другия ден. Трябваше да са сигурни, че Мелиса няма да ги издаде в изненадата си. Таня я успокои, че Пантерата няма намерение да я вземе обратно при чейените, когато отведе жена си и децата. Както и очакваше, Миси обеща да й съдейства и се закле да мълчи.

Настроението й бе помрачено само когато след вечеря се появи Джефри, но дори и неговото присъствие не можа да я разстрои. Изпълнена с приятни предчувствия за идния ден, тя не му обърна никакво внимание.

— Ти изглеждаш наистина прекрасна тази вечер, Таня. С тези пламнали бузи и блестящ поглед! Приличаш на жена, която очаква любов.

— Трябва да е от пролетта — сряза го тя. — Слънцето и вятърът ми действат добре след дългата зима.

— Пролет мечтите на младежите се сбъдват — цитира той доволен.

— А мозъците им омекват! — ядоса се тя. — Защо не опиташ да ходиш на риболов? Знаеш ли колко успокоително действа на нервите!

— Предпочитам да ходя на лов за твоето сърце!

— Нямаш подходяща стръв! — не му остана длъжна тя.

Джефри се усмихна.

— Мога да я сменя.

— Да, да… Стават чудеса!

— С времето мога да те накарам да ме желаеш, скъпа.

— О, я иди да скочиш в езерото, Джефри! — отегчи се тя. — Може и да се поохладиш. Може дори да ти се смачка малко фасона!

Тази нощ Таня спа неспокойно и сънищата й бяха пълни с образа на нейния любим. Едва призори се унесе в лек сън, с усмивка върху прекрасните си устни, в предчувствия за прекрасния ден, който й предстои.