Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Silken Savage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2009)
Разпознаване и корекция
Криска (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Катрин Харт. Нежна грубост

ИК „Торнадо“, Пловдив, 1994

Редактор: Милка Недялкова

ISBN: 954–17–0003–8

История

  1. — Добавяне

Глава четиринадесета

Пристигнаха в Пуебло в ранния следобед на Коледа. Джефри освободи войниците и заедно с Таня и Мелиса незабавно се отправиха към дома на семейство Мартин. Той искаше да ги изненада и затова не беше пратил съобщение предварително.

Семейството тъкмо сядаше на масата за тържествената вечеря, когато на вратата се почука.

Прислужницата, която им отвори, се зачуди какво да прави с опърпаните посетители, но позна Джефри и го покани да влезе, докато повика господин Мартин.

Точно в този момент Кит се промуши през вратата. Нещастното момиче пребледня и се ококори, но не можа да издаде и звук. Само мърдаше безмълвно устни и след миг изкрещя така пронизително, че щеше да събори къщата. Точно тогава отвътре излезе чичо Джордж, а слугинята припадна.

Джордж Мартин обхвана с недоумяващ поглед цялата група и преди да успее да попита: „Какво, за бога, става тук?“, в коридора се появи и бащата на Таня. Неговата реакция не се различаваше от тази на останалите.

Мартин изгледа подозрително Джефри и запита:

— Можете ли да ми обясните какво правите тук, лейтенанте?

Джефри се смути, но след малко успя да каже със заекване:

— Доведох дъщеря ви за Коледа, господин Мартин.

Шумът откъм коридора бе привлякъл и останалите от семейството. Майката на Таня, Сара, стоеше зад мъжа си, когато Джефри съобщи целта на посещението си. До този момент тя не откъсваше очи от пантерата и едва сега вдигна глава изненадана. Погледът й се премести върху жената, увита с кожи, която държеше пантерата.

Единствено златистите очи и непокорният кичур светла коса, който се показваше изпод качулката, я отличаваше от индианките. През челото й минаваше кожен ремък, който придържаше вързопа на гърба й, а в скута си държеше малко дете с гарвановочерна коса. От едната й страна бе дивият звяр, който изплаши всички, а от другата — дребна, русокоса девойка. Тя стоеше мълчалива и някак далечна.

— Мили боже! — едва-едва промълви Сара и стисна мъжа си за ръката, а лицето й побеля като платно.

— Таня?! — извика Едуард, като отказваше да повярва, че тази жена е дъщеря му.

Таня не реагира и няколко секунди никой не каза нищо.

— Хм — покашля се Джефри, — мислите ли, че можем да продължим тази среща някъде, където дамите ще могат да поседнат? Таня и Мелиса изминаха дълъг път за твърде кратко време, за да могат да пристигнат тук за Коледа, а госпожа Мартин, струва ми се, всеки момент може да припадне.

Леля Елизабет първа дойде на себе си.

— Разбира се, да влезем в салона. Джордж, поеми наметките им, а аз ще се опитам да свестя Сали и да направя чай.

Чичо Джордж погледна предпазливо към Кит.

— Може би е по-добре лейтенанта да се погрижи за палтата, а аз ще разпаля камината. Джефри, метнете ги на парапета засега.

Минаха в салона, но атмосферата остана също толкова напрегната. Джули все още не бе казала нито дума и само оглеждаше с неприкрито любопитство ту Таня и децата, ту пантерата Кит.

Таня се чувстваше неловко и засега разглеждаше с възхищение прекрасните мебели на леля си, като се чудеше дали да седне, или да остане права. Външно тя запази спокойствие, но сърцето й се разкъсваше от страх, несигурност и огромно желание да избяга.

Сара мина с леки стъпки през салона, сякаш се страхуваше да не събуди някого от дълъг, неспокоен сън, и седна на дивана, като лекичко потупа възглавницата до себе си.

— Ела, Таня. Чакай да те разгледам.

Таня прекоси стаята и седна на крайчеца на възглавницата, но веднага отново се изправи и се обърна към Мелиса на индиански. Тя приближи и й помогна да свали от гърба си седлото, където спеше бебето.

Таня седна отново, разви детето и го вдигна така, че да го видят всички.

— Искаш ли да го взема? — попита Мелиса на английски, за да могат останалите да разберат за какво си говорят.

Таня поклати глава и се усмихна леко за първи път, откакто дойдоха:

— Не. Трябва да го нахраня.

— Какво каза тя, Мелиса? — попита Сара, но се сепна, като се сети, че не е поздравила момичето. — Извинявай, Мелиса. Аз още не съм ти казала „Добре дошла“. Радвам се да те видя отново.

— Здравейте, госпожо Мартин. Радвам се да ви видя — отвърна Миси.

— Защо тя не говори на английски и защо е с това… с това животно? — любопитството на Джули най-сетне развърза езика й.

— Изглежда тази пантера е любимото й домашно животно, а що се отнася до английския — не е казала нито дума на родния си език, откакто я намерих — отвърна Джефри.

— О, Господи! — прошепна Елизабет, докато сервираше чая.

— Ще проговори, когато се съвземе — успокои ги Мелиса.

В този момент Таня отговори безмълвно на въпроса, който измъчваше всички — тя разхлаби връзките на туниката си и като пееше тихичко, започна да кърми Стрелеца. Изпод сведените си мигли наблюдаваше реакцията на семейството си.

Джефри, който вече бе свикнал с тази гледка, просто се извърна настрани, изпълнен с отвращение.

Сара извика: „О, небеса!“ така силно, че огласи стаята. Тя вдигна ръце към гърдите си, сякаш за да не изхвръкне сърцето й. Очите й се изпълниха със сълзи, като видя чернокосата главица, сгушена на гърдите на дъщеря си.

Леля Елизабет едва не изпусна чайника и той задрънча върху таблата. По лицето й преминаха най-различни чувства — първо шок, после съжаление и най-сетне — примирение.

Едуард също втренчи поглед в дъщеря си и бебето. Лицето му пребледня, а сетне стана моравочервено. За миг на Таня й се стори, че той ще получи удар, но в следващия, баща й вече крещеше:

— По дяволите! По дяволите всичко! Да ги вземат мътните тия червенокожи диваци! — той удряше с юмрук по масата при всяка дума.

Таня рязко вдигна глава и притисна детето по-силно до гърдите си, а Горския ловец се сгуши до краката й.

— Успокой се, Едуард — намеси се чичо Джордж със сериозен и загрижен вид. — Та какво очакваше! Тя беше при тях повече от две години!

— И двете деца ли са нейни? — едва успя да изрече думите баща й.

Джефри кимна тъжно:

— Страхувам се, че да.

— Това означава ли, че сватбата се отменя? — неуместният въпрос на Джули сконфузи всички.

— Мисля, че за това ще говорим по-късно — отвърна майка й с премалял глас.

— Не — намеси се Джефри. — Аз вече казах на Таня, а сега искам да потвърдя и пред вас, че все още желая да се оженя за нея.

Бащата на Таня скочи от стола си и закрачи нервно из стаята.

— Чудесно, синко, но какво ще правим… какво ще правиш с…? По дяволите! — той не можеше да се примири с мисълта, че двете чернокоси деца са рожби на дъщеря му.

Изведнъж спря да се разхожда и втренчи поглед в Таня.

— Няма да допусна това, казвам ти! — избоботи силният му глас. — Дай ги на някого! Изпрати ги обратно при индианците! Продай ги на мексиканците! Прави каквото щеш, но няма да допусна в дома ми да израснат полудиви копелета и непрекъснато да ми напомнят с присъствието си двете най-черни години от живота ми!

— Едуард! — Сара бе потресена от гнева му. Тя не познаваше мъжа си такъв. Спокойният, сдържан Едуард рядко повишаваше глас, камо ли да се ядоса!

Кит изръмжа заплашително, готова да защитава господарката си и нейните деца. Бащата на Таня отстъпи назад, но по лицето му още се четеше трудно сдържана ярост.

Лицето на Таня замръзна и тя присви очи, но не каза нищо. Сложи обратно бебето в специалната люлка и го уви. Пристегна ремъците на туниката си, взе бебето в една ръка, хвана с другата по-големия си син и тръгна да излиза от стаята.

Мелиса въздъхна уморено и стана след нея.

— Е, мили хора — обърна се тя към всички, — радвам се, че се видяхме.

— Ха! — Джефри препречи пътя на Таня. — Къде си тръгнала?

Таня каза само една дума на индиански.

— Вкъщи — преведе Мелиса.

— Чакай! — спусна се към дъщеря си Сара. — Чакай, скъпа! Опитай се да разбереш какъв шок преживяваме всички! Допреди час дори не бяхме сигурни дали си жива и изведнъж — това!

— Всичко ще се оправи, Таня! — намеси се и чичо й. — Ела и седни. Баща ти е просто твърде възбуден.

— Прав си, Джордж! — извика Едуард. — Дъщеря ми се завръща след три години и човек не може да я различи от някоя мръсна индианка. Мъкне със себе си две дивачета, а аз трябва да запазя спокойствие!

— Млъкни, Едуард! — твърдо каза Елизабет, като видя как Таня се намръщи при думите на баща си. Тя се приближи до племенницата си, без да отделя очи от Кит. — Ти си вкъщи, Таня. В цялата тази тирада баща ти пропусна да отбележи, че това е моят дом, а не неговия. Мое е правото да решавам кой ще остане и кой ще си тръгне от тук. И аз реших: ти и децата сте добре дошли. Също и Мелиса.

Тя приближи, но Кит отново изръмжа. Елизабет стрелна животното с отчаян поглед:

— Що се отнася до това тук — тя посочи Кит — ако можеш да го държиш мирно, нямам нищо против да остане и то. Но ако ще продължава да ме гледа така, сякаш иска да ме изяде, много бързо ще направя от него постелка за пред камината!

Таня се усмихна едва-едва. Леля й протегна ръце към бебето и след кратко колебание, тя й го подаде.

— Добре — отсече Елизабет. — След като оправихме нещата, хайде да те настаним. — Тя се обърна към Джули и й нареди: — Иди да намериш тоя непрокопсаник, моя племенник, и му кажи, че отдавна е време за вечеря. — Таня я погледна въпросително и тя обясни: — При нас живее и най-малкият син на сестра ми — един дванайсетгодишен калпазанин, дето не може и една минута да стои мирен. Лошото е, че е умен и той го знае.

— Хулиган! — отряза Джули и тръгна към вратата. — Двамата с Таня страшно ще се разбират.

Таня и Мелиса си размениха погледи и Миси се обади:

— Джули не се е променила много, нали!

Леля Елизабет се засмя:

— Човек може да угоди на някои хора, но на Джули — никога! А сега, хайде да празнуваме Коледа и да благодарим на Господ за щастливото завръщане на тези две момичета — добави тя с тържествен вид.

— Амин! — възкликнаха всички в хор.

 

 

Следващите няколко седмици бяха изпитание и за двете страни. Трябваше да се нагодят към новите условия и на всички им бе трудно. През цялото това време малкият Джереми единствен се възхищаваше от Таня. Той направо се захласваше по братовчедка си и особено по пантерата Кит.

При първия възможен случай, когато останаха насаме, той я запита:

— Наистина ли си живяла при индианците?

Таня кимна утвърдително.

— Сега ти също ли си индианка?

Последва ново кимване.

— Страхотно! — възкликна малкият и очите му заблестяха. — И аз искам да съм един от тях! — въздъхна замечтано Джереми. — Е, ние имаме една и съща леля, така че това все пак е нещо, нали? По този начин и аз съм малко роднина на индианците, прав ли съм?

Таня сви рамене и му се усмихна.

— Ама ти никак не приказваш! Но няма нищо. Аз и без това не обичам бъбривки! Обаче много ми харесва пантерата ти. Как и е името?

Таня го изненада като отговори:

— Кит.

— Мога ли да го потупам по гърба?

Момчето изгаряше от любопитство и Таня не издържа:

— Женска е — каза тя на английски.

— Може ли? — повтори молбата си той.

Таня повика пантерата при себе си. После накара Джереми да протегне ръце, за да го подуши животното. Малчуганът седна на пода и протегна ръце. Малко след това Кит вече ближеше ръцете и лицето му и те се затъркаляха по земята във весела игра. Таня и Кит си имаха приятел.

Преди да си тръгне, Джереми обеща:

— Няма да казвам на никого, че не си забравила да говориш на английски, ако ти така искаш.

— Още не — съгласи се Таня.

Джереми се замисли над отговора й и след малко, сякаш прозрял причината, запита:

— Заради лейтенант Янг ли?

— Най-вече.

Момчето кимна с разбиране.

— И аз не му вярвам.

Не всички се отнасяха така добре с нея както Джереми, но и тя им създаваше доста неприятности. За разлика от Мелиса, която бързо и с готовност се върна към предишните си навици, Таня продължи да упорства. Отказваше да носи обувки и нормални дрехи и обличаше само своите дрехи. Сядаше на столовете и се хранеше с прибори, но не се съгласяваше да спи в легло. Предпочиташе да си ляга в импровизираната постеля от одеяла, постлани на пода. Все още не говореше на английски и прекарваше повечето от времето в игри със синовете си, като непрекъснато се взираше през прозореца.

Баща й бе разговарял дълго с Джефри в деня след Коледа и лейтенантът му бе обяснил много от нещата, които смяташе, че е научил за Таня.

След като Джефри си замина, Едуард разговаря и с Мелиса.

— Според лейтенант Янг, Таня е била омъжена за един от техните войни. Това не може да бъде, нали! Искам да кажа, че той просто я е взел като своя робиня — в очите му се четеше такава надежда, че на Мелиса й дожаля.

— Не, господин Мартин — обясни тя. — Състоя се истинска церемония и тя стана негова жена. Според техните закони, те са женени.

— Но това е абсурдно! — заекна той. — Остава и да ми кажеш, че тя обича този дивак!

Мелиса успя да се овладее, защото разбираше колко трудно е на бащата да приеме този факт.

— Таня го обича, а и той не е дивак. Нейният съпруг е вожд на племето. Справедлив мъж, който истински се грижи за онези, които са под негова закрила.

— Но той е индианец! — възрази Едуард без всякаква логика.

— Така е, но за Таня това няма значение. Освен това той е смел, красив и горд. Това вижда вашата дъщеря в него.

Лицето на Едуард почервеня от усилието да сдържи гнева си.

— Таня е сгодена за Джефри и трябва истински да е щастлива, че той все още иска да се ожени за нея. Скоро ще забрави индианеца.

Мелиса не можа да се сдържи повече:

— Наистина не виждам как ще стане това, господин Мартин. Вашата дъщеря се смята за законна съпруга на Дебнещата пантера. Тя му е родила синове. Дълбоко се лъжете, ако смятате, че лейтенант Янг има дори и най-малък шанс да накара Таня да забрави съпруга си. Как може една жена да е сгодена или да се ожени за някого, когато фактически е омъжена по тяло и душа за някой друг? Погледнете нещата такива, каквито са, господин Мартин, и ги приемете. В противен случай отсега нататък между вас и дъщеря ви ще съществува само омраза.

— Каквото и да приказвате, аз съм убеден, че Таня ще забрави този индианец — упорстваше той.

Мелиса поклати глава:

— Ще видим.

Другата причина за неразбирателството между Таня и баща й бяха нейните синове. Той все още настояваше тя да се откаже от тях.

— Ако ги няма тук, тя ще забрави много по-бързо проклетия индианец — каза една нощ на жена си господин Мартин.

— Знам — въздъхна Сара, — но тя обича децата си. Съмнявам се, че изобщо някога ще се откаже от тях, независимо от трудностите.

— Ами ако изведнъж изчезнат! — предложи той.

— Как можеш да си помислиш такова ужасно нещо, Едуард! — възмути се жена му. — Какво ти става?

— Не знам, Сара — отвърна Едуард, обхванал глава с ръце. — Просто не мога да понеса мисълта, че нашето прекрасно дете се е променило така!

— Не я насилвай, Едуард! И слушай какво ще ти кажа: ако нещо се случи с децата по твоя вина, Таня никога няма да ти прости. Нито пък аз. Винаги си бил мил, грижовен и нежен. Това са качества, които аз цял живот съм ценила у теб. Не бих могла да остана с теб, ако знам, че си изкарал гнева и обидата си върху тези две беззащитни дечица.

— Ти как мислиш да постъпиш? — извика той съкрушен.

Сара седна до него в леглото и го прегърна.

— Не знам, скъпи. Може би като начало трябва да сме благодарни, че тя се върна жива и здрава. Та нали през цялото време се молехме именно за това?

— Ще се опитам — обеща той. — Щом Джефри Янг може да я приеме с децата, значи и аз ще трябва да се примиря с този факт.

— Опитай се да приемеш нещата, а не само да ги понасяш с цената на много нерви — посъветва го Сара. — Таня знае, че ти не приемаш сегашното положение и че аз съм разочарована, но ако се опитаме да я приемем такава, каквато е сега, може би и тя ще положи усилия да се върне към предишния си живот.

Едуард притисна жена си:

— Кога си поумняла толкова? — попита я той и я целуна.

— В съвместния ми живот с теб — отвърна тя и очите й заблестяха.

Но Сара също имаше свои проблеми. Тя искрено се радваше, че дъщеря й е отново вкъщи и Господ й я върна жива и здрава, но сърцето я болеше всеки път, когато я погледнеше. Беше красиво, жизнено и умно момиче. Сгодена беше за привлекателния лейтенант Янг… Предстоеше й бляскаво бъдеще… до деня, в който изчезна.

Сега тя не можеше да я познае. Сякаш това бе друг човек — мълчалив, сериозен призрак, който се хранеше с тях, спеше в същата къща, живееше сред тях, но в същото време сякаш съществуваше в друго измерение. Много рядко казваше по някоя дума и то винаги на този странен, непознат език. Някога тя се наслаждаваше на живота изцяло, сега по лицето й човек трудно можеше да отгатне какво я вълнува. Сякаш си бе сложила маска. Усмихваше се само когато си играеше със синовете си.

Децата бяха друг проблем. Тя не ги презираше като съпруга си, но й бе трудно да ги приеме. Любещото й сърце ги съжаляваше като жертви на една несправедлива съдба. Те нямаха вина за нищо. От друга страна обаче, заради тях Таня не можеше да бъде щастлива.

Сара съжаляваше децата, защото бе сигурна, че обществото никога няма да ги приеме напълно. Мъчно й бе и за дъщеря й, тъй като бе съвсем наясно какво ще трябва да преживее, за да предпази малките от хорските клюки и предразсъдъци. Колко ли щеше да страда заради любовта си към тях!

Сара не се съмняваше, че Таня обича силно децата си и донякъде я разбираше. Та те бяха нейна кръв и плът. Бе ги носила в утробата си, хранеше ги от тялото си. Тази връзка никой не можеше да скъса.

Майката не можеше да проумее как дъщеря й е обичала своя индиански съпруг, но Мелиса настояваше, че това било вярно. Момичето, разбира се, грешеше. Таня му се е подчинявала, за да оцелее, а сега гордостта й не й позволяваше да признае това. В опитите си да проумее промяната, която се бе случила с Таня, Сара дори реши, че дъщеря й се чувства донякъде задължена на индианеца, защото той бе баща на децата й.

Затова ли държеше да живее като индианка? Джефри дори предположи, че тя може да реши да се върне при своя съпруг. Той ги посъветва да скрият коня й, докато тя свикне с мисълта, че се е върнала и не започне отново да се държи нормално. Едва тогава можеха да си позволят да не я изпускат от очи.

Сара се опитваше да се отнася с разбиране към Таня, но с начина, по който изразяваше съчувствието си, като че ли я отблъскваше от себе си. Тя се обиждаше и се скриваше зад своята непроницаема маска на мълчалива гордост.

Седмица след като се завърна при близките си, Таня започна едва ли не да се задушава в къщата. Бе отвикнала да живее сред четири стени и започна ежедневно да излиза на дълги разходки с Кит. Понякога с тях идваше и Джереми, а много често тя вземаше със себе си и някое от децата.

В началото майка й или леля й намираха някаква причина да я накарат да остави едно от децата вкъщи. Ако тя настояваше да излезе с двете, Джефри или някой от семейството задължително я придружаваше. Скоро Таня разбра какво мислят. Те бяха сигурни, че тя няма да избяга само с едното дете. Знаеше, че го правят, защото са наистина загрижени за нея. Не че не й вярваха — просто не бяха сигурни в какво емоционално състояние се намира тя и бяха решили да я пазят, докато не започне да се държи отново нормално. Таня тъжно се засмя на така прозрачните им намерения. Но щом разбра тези ходове, сама започна да оставя едно от децата, за да не изостря и без това напрегнатата атмосфера.

Джули мразеше да я придружава насила и тя ясно долавяше враждебното отношение на сестра си. Не можеше да разбере защо Джули я мразеше. Всъщност те винаги се бяха дразнили още от деца. Винаги помежду им бе имало и съперничество, и спорове и дори борба, да не говорим за ревност, но сега Таня долавяше и още нещо.

Джули й бе липсвала и тя мислеше, че сестра й е изпитвала същото. Джефри я убеждаваше, че това е така, но сега, когато тя сама можеше да се убеди в чувствата на сестра си, по нищо не личеше, че Джефри е бил прав. Макар че често се бяха карали, Таня обичаше по-малката си сестра и се надяваше, че обичта им е взаимна.

Джули се държеше като Сю-Елън и правеше всичко възможно да избягва срещите със сестра си и нейните деца. Отнасяше се високомерно с нея и ако случайно се случеше да бъдат заедно, не пропускаше случая да я подразни за индианското й облекло. Говореше какви ли не глупости и не се свенеше да задава на Таня строго интимни въпроси за живота й при индианците. Сара непрекъснато я гълчеше за начина, по който се държеше.

Всичко това Таня можеше да понесе, но когато нещата опираха до децата й, положението бе съвсем друго. Джули непрекъснато подмяташе злобни забележки за черната им права коса. Тъй като по-големият бе наследил златистите очи на майка си, Джули реши да се заяде за черните очи на Стрелеца, който, според нея, по нищо не приличал на майка си. Тя не скриваше своята неприязън към тях. Всеки път, когато Горския ловец се приближеше до нея, тя се дръпваше уплашено, сякаш детето щеше да я зарази с нещо, ако се докоснеше до снежнобялата й кожа. Джули се държеше най-лошо, когато наоколо бе баща й, като че ли искаше нарочно да разпали неговата неприязън към децата.

Таня се гневеше вътрешно и колкото повече време минаваше, толкова по-дълбока бе обидата й. Все още не можеше да намери причина за поведението на сестра си, но тя вече определено й дотягаше. Главната й грижа бе за близкото бъдеще, ако нещата продължаваха да бъдат такива. Не се интересуваше толкова за себе си, а за малките. Майчиният й инстинкт направо се бунтуваше.

Изглежда на нейна страна бяха само леля й, Мелиса и малкият Джереми. Майка й и чичо Джордж се опитваха да балансират между двете страни, а Джефри, баща й и Джули като че ли нямаше да могат да преодолеят своята неприязън, враждебност и дори отвращение към децата. Наистина животът й бе твърде сложен, особено като се има предвид, че от Дебнещата пантера нямаше никаква вест.

Мелиса бе щастлива в дома на семейство Мартин. Тя бе толкова мъничка и мила девойка, че всички изпитваха желание да я закрилят, дори Джули. Беше много свенлива и това привличаше хората, а освен това с желание помагаше във всичко, което можеше. Дори Едуард харесваше малката блондинка, въпреки думите, които си бяха разменили за Таня. Допадаха му честността и лоялността й.

Колкото до леля Елизабет, в лицето на Мелиса тя сякаш намери дъщерята, за която винаги бе мечтала. Години наред с мъжа си тъгуваха, че не могат да имат деца. Доскоро домът им бе така пуст. Сега имаха Джереми, който бе изгубил родителите си при една катастрофа преди година, но въпреки че Елизабет много обичаше сина на сестра си, тя винаги бе мечтала за дъщеря. Мелиса чудесно запълни празното място в душата й.

Леля Елизабет бе човекът, който уравновесяваше атмосферата в къщата. Тя притежаваше удивителната способност да възприема хората такива, каквито са, като успяваше да проникне в истинската им същност. Рядко й се случваше да се обърка или смути. Беше способна моментално да вникне в същността на проблема, независимо от сложността му. Не че виждаше всичко в черно или бяло. Напротив. Ориентираше се в нюансите по-бързо от всеки друг. По принцип, вътрешното й чувство никога не я лъжеше — тя му се доверяваше напълно и рядко грешеше.

Така се получи и с Таня. Леля Елизабет моментално прецени ситуацията и намери изход от нея. Тя единствена разбра, че Таня безумно обича мъжа си, макар той да бе индианец. Някак инстинктивно долови, че тази любов е много дълбока и не се основава само на връзката им чрез децата.

Елизабет често се чудеше що за човек е този мъж, който така силно бе покорил сърцето на племенницата й. Тя нямаше предразсъдъци и затова реши, че сигурно е забележителна личност, мъж със силен характер, мъж, на когото можеш да се възхищаваш. Представяше си го красив и горд, защото бе сигурна, че Таня не би могла да се влюби в някой мекушав човек.

Въпреки че харесваше Джефри, Елизабет все пак имаше известни резерви към женитбата му с Таня. Тя бе прозряла неговите недостатъци и не беше съвсем сигурна, че Таня ще е щастлива с него. Джефри бе възпитан, приятен млад човек, интелигентен и красив, а също и амбициозен, но бе доловила у него една неприятна черта — той винаги искаше да се налага. Освен това бе малко егоист и тесногръд във възгледите си. Тя се тревожеше, че човек като него вероятно би бил груб, ако се ядоса. Докато хората отстъпваха пред мнението му, с него се живееше лесно, но Елизабет изпитваше съмнение за държанието му, ако Таня се осмели да го предизвика.

В момента Таня владееше положението. Той нямаше друг избор, освен да чака, докато тя се възстанови от преживяното. Елизабет се чудеше докога ще издържи търпението му и какво ще стане, когато най-сетне то се изчерпи. А в това тя не се съмняваше. Благодарна бе, че Таня не е женена за него и би се радвала, ако тя успееше да удържи на думата си и не се поддаде на мнението на родителите си, които искаха да стане негова жена. Това, разбира се, беше работа на Таня. Тя сама трябваше да решава по-нататъшната си съдба, но някак инстинктивно Елизабет знаеше, че младата жена ще устои на всичко и няма да се съгласи да възобнови връзката си с Джефри. Бе преминала през твърде много изпитания, които я бяха калили. Любовта й към Дебнещата пантера и нейните синове щеше да й помогне да остане вярна на себе си.

Елизабет не настояваше Таня да се промени. Не й опяваше за роклята, нито пък я караше да говори на английски. Не настояваше и да спи на легло вместо на пода. Тя прие спокойно факта, че на масата й седи момиче в рокля от еленова кожа и с препаска на челото. Прие децата й с готовност в дома си и с това доказа, че няма никакви предразсъдъци. Помагаше на Таня и Мелиса в грижите им за момченцата и често си играеше с тях.

По-трудно й бе с пантерата, но дори с нея намери общ език. Кит избягваше да ходи в кухнята, защото рискуваше да бъде замерена с дървена лъжица по главата. Животното свикна да се храни на задната веранда и спеше в стаята на Таня, а за да не се превърне в постелка пред камината, гледаше да минава далеч от мебелите на Елизабет. Конюшните и оборите също бяха забранена територия, защото конете и кравите на Джордж се страхуваха от нея, но като награда за доброто поведение й се даваха отбрани огризки и можеше спокойно да се разхожда из цялата къща.

Леля Елизабет бе безкрайно търпелива с Таня. Тя я съжаляваше, но не изливаше чувствата си така, както правеше Сара, и за Таня това бе далеч по-приемливо. Спокойният начин, по който тя прие ситуацията, бе истински балсам за изтерзаната душа на Таня и тя все по-често търсеше компанията на леля си. Таня прекарваше часове наред, заслушана в разказите на леля си за съвсем обикновени неща. Двете с Мелиса помагаха в кухнята при приготвянето на храната и въпреки че тя самата не говореше, поне слушаше разговорите им. Тяхната непретенциозна компания правеше ежедневието й по-леко и тя с радост забелязваше как леля й и Мелиса все повече се привързваха една към друга.

Таня се бе надявала, че Мелиса ще бъде посрещната добре в тази къща, но никога не бе предполагала, че леля й и чичо й така ще обикнат момичето. Леля Лиз бе направо влюбена в нея, а чичо Джордж проявяваше истинска бащинска загриженост. Той обожаваше жена си и всеки, когото тя харесваше, веднага спечелваше и неговите симпатии.

Мелиса постигна много повече от това. Със своята вродена свенливост, тя бързо спечели сърцата им. Скоро стана неделима част от техния живот и те трудно можеха да си представят дните си без нейното присъствие. Тъй като Джереми също я харесваше, никой не се учуди, когато те й предложиха да остане завинаги при тях.

Мелиса така се зарадва, че Таня се разплака. Дали приближава денят, когато тя отново ще бъде щастлива?

Всеки ден очакваше идването на своя любим. При разходките си с Кит често отиваха до края на града, взираше се с копнеж в далечината, сякаш искаше с мислите си да го насочи към нея.

След първите няколко седмици тревогите на Таня нараснаха. Тя не се съмняваше в неговата любов към нея и синовете им и бе сигурна, че ако имаше възможност, досега щеше да е пристигнал. Дали не можеше да я открие? Или се мъчеше да събере отново племето след ужасното клане? Тя знаеше, че като вожд, той имаше задължения много по-отговорни от личните си проблеми. Колко ли време щеше да мине, докато тръгне да ги търси? А може би го задържаше снегът и лошото време?

В средата на януари Таня научи от Джефри, че индианските пленници са били освободени и пуснати да се завърнат обратно при своите хора. Джордж Бент бе един от тях. Как й се искаше и тя да бъде с тях! Утеши се с мисълта, че с Джордж Бент се бяха споразумели да си помогнат взаимно. Той щеше да каже на Дебнещата пантера къде да я търси. С натежало сърце си каза, че трябва да потърпи още малко. Пантерата щеше да дойде. Щеше да дойде! В дългата тъмна нощ Таня нашепваше тези думи като молитва на надеждата.