Катрин Харт
Нежна грубост (5)

Глава пета

— Но това е невъзможно! — извика Таня. — Та списъкът от изпитания е дълъг колкото ръката ти! Няма начин да се справя с всичко!

Дебнещата пантера я изгледа спокойно.

— Искаш ли да бъдеш моя жена, или не?

— Разбира се, че искам — отговори тя, като крачеше напред-назад. — Обичам те повече от живота си!

Той седна на сламеника, без да откъсва поглед от нея.

— Тогава трябва да се съсредоточиш върху онова, което ти предстои. Ти имаш силна воля и ще се справиш с това предизвикателство. Всички ще ти помагаме — и аз, и Плахата сърна, Патешката стъпка и Зимната мечка. Ще накарам някоя от по-възрастните жени да ти разкаже за историята, религията и ритуалите ни. Старата врачка ще ти помогне да изучиш лечебните билки и тяхната употреба. Езика говориш добре, а с женската работа се справяш отлично.

Таня нежно се засмя.

— Тези неща не ме тревожат. Вярно е, че ако се поупражнявам още малко, ще мога да убивам животни и да одирам кожите им. Не е трудно и да ги ощавя и да ушия от тях дрехи. Да построя типи също е лесна задача, както и да приготвя ядене за вожда, но как си представяш, че ще мога да изуча историята и религията ви, да проумея значението на всички ритуали! Та затова са били нужни толкова години! Сигурно ще остарея, преди да стана твоя жена.

— Подценяваш се. Да научиш езика ни беше най-трудно от всичко, а ти успя да го направиш с лекота. Езикът на чейените е един от най-сложните индиански езици, а ти го усвои само за няколко седмици.

— Съгласна съм. Но как ще постигна останалото? Според думите ти, Черният чайник иска да мога да яздя, стрелям и ловувам не по-зле от младите ви войни. А какво ще кажеш за това, че искат от мен да се науча да различавам следите както на хората, така и на животните, да мога да ги проследявам и в същото време да прикривам своите следи. Та за това ще са нужни месеци!

— Аз ще те науча как да се оправяш в гората и в равнините. Не би могла да имаш по-добър учител от мен — успокои я той.

— Аз не се съмнявам в теб, скъпи, а в себе си. Дори и да се справя с всичко това, ще трябва да се науча да се бия като мъжете, нали? Как е възможно една жена да победи мъж?

— Ще се погрижа двубоят да е между равни. Ще изберем някой от младежите с твоя ръст и тегло, и аз ще те науча как да го победиш. Ще се упражняваме, докато се научиш да ме поваляш по гръб и тогава ще си сигурна в победата си. Въпросът не е в това колко е як противникът ти, а в това, да можеш правилно да използваш хватките и да изненадаш другия.

— Страхотно! Остава да се справя с противника и да издържа седем дни сама в гората! Не е ли малко множко да искате всичко това от една жена!

— Ти не си коя да е жена! — смъмри я той, а блестящите му черни очи се плъзнаха по стройната й фигура. — Ти си моята жена и ще бъдеш моя съпруга!

Таня престана да крачи из шатрата и коленичи до него. Обви с длани лицето му и каза сериозно:

— Толкова силно вярваш в мен! Как да оправдая доверието ти и да не се изложа пред чичо ти?

Пантерата я прегърна и притисна главата й до гърдите си.

— Ти също трябва да си вярваш, Дива котко. Ще се потрудим и ти сама ще се изненадаш от себе си. Нима наградата не си заслужава усилията?

— Прав си, любов моя. Ще успея, даже това да ми коства живота, защото най-съкровената ми мечта е да мога да те нарека мой съпруг.

 

 

Беше последният ден на тържествата. Таня седеше като вдървена до вожда. Беше си ушила нова рокля от кожа на сърна специално за случая, защото не искаше да се яви в старата си дреха пред гордия вожд. Косата й, сплетена на две плитки, падаше свободно на раменете, а челото й бе украсено с красивата лента с мъниста, подарък от нейния любим.

Тя стоически наблюдава как прободоха гърдите на младите мъже с шишове и ги окачиха да висят на ремъците, прикрепени на стълба. Наложи си да не викне, докато ги повдигнаха от земята и ги оставиха да висят във въздуха като зловещи кукли. Усещаше погледа на Черния чайник върху лицето си, но с нищо не издаваше чувствата си.

— Какво ти е мнението за това, което виждаш?

— Твърде необикновен и впечатляващ ритуал — отвърна тя без гласът й да трепне. Пантерата и Плахата сърна й бяха разяснили с подробности церемонията и макар че тя все още не я одобряваше, сега поне разбираше и възприемаше нейното значение за тези хора.

— Не го ли намираш за твърде жесток и нечовешки? — продължи да я разпитва вождът.

— Много неща в този живот са жестоки, но трябва да ги понасяме — бе отговорът. — Не мога да критикувам нещо, което не разбирам напълно. Зная, че това е важен ритуал в традициите на чейените и го приемам именно като такъв.

Черният чайник кимна и повече не коментира. Таня седя до вожда часове наред под палещото слънце, докато церемонията приключи. От песните и слънцето я заболя глава, а гърбът й се схвана от усилието да го държи изправен. Гледаше как войните се мъчат и едва се сдържаше да не й прилошее. Един по един те падаха на земята и от удара на някои се счупваха кости, докато най-сетне всичко свърши.

— Добре се държа, Дива котко — поздрави я вождът.

— Вашето уважение и одобрение са много важни за мен. Ще се постарая да заслужа похвалата ви.

— Чака те труден път. Внимавай накъде ще тръгнеш! — посъветва я той.

— Всички мои пътища водят към Дебнещата пантера — отвърна тя просто и искрено.

 

 

Равнините й бяха познати, макар че срещата й с тях не бе особено приятна. Припомни си дългото трудно пътуване с кервана. Много повече й се нравеха зелените, хладни планини, но тя щеше да следва своя индианец навсякъде. Поне не беше така трудно да се язди през високата остра трева, както беше с каруцата.

През следващите месеци те се местеха на всеки няколко дни, преследвайки стадата бизони. Щом скаутите съобщяха, че са забелязали следи, мъжете се събираха на ловни групи и тръгваха да преследват животните на своите специално обучени коне.

Жените ги следваха на известно разстояние и устройваха временен лагер. Там се залавяха да разфасоват убития дивеч с ножове, томахавки и огрибки. И всичко биваше оползотворено. Работата беше тежка и Таня все повече започваше да се възхищава от тези жени.

Тя се изненада от огромните размери на животните. Не ги харесваше, но знаеше, че кожите им ще им подсигурят топло облекло за зимата. Не можа да повярва на невероятно големия брой бизони, от които имаха нужда. После обаче се сети, че индианците разказваха за дълги гладни зими, когато едва издържали до пролетта. Месец февруари на езика на чейените означаваше „Месецът, когато бебетата плачат гладни“.

Часове наред се трудеше с останалите жени под палещите лъчи на слънцето. След като заколеха и одеряха бизона, жените сушаха много дни нарязаното на тънки ивици месо. Всичко се обработваше — сухожилия, мас, кости. Остъргваха и осоляваха кожите и ги слагаха да съхнат. После ги намазваха с мазнина и процедурата се повтаряше няколко пъти, докато станеха готови за употреба. След време се преместваха на друго място и всичко започваше отначало.

Повечето време Таня вършеше работата си в компанията на една възрастна жена, която й разказваше древните предания на индианците. Така единствено можеше да съчетае ученето с работата. Когато не беше със старицата, при нея идваше знахарката и я учеше на най-различни начини за лечение.

Ако й останеше време, се упражняваше с лъка и стрелите. Пантерата беше много взискателен и след дълги тренировки тя отбеляза добър напредък. Той успя да я вземе един-два пъти на лов, а в деня, когато тя уби първия си заек, за тях бе истинско тържество. Седмица по-късно уби и сърна. Зимната мечка беше с тях и можеше да потвърди успеха й.

От кожата Таня реши да си ушие дреха за деня, в който щяха да я приемат за член на племето.

Когато трябваше да усъвършенства язденето, Пантерата беше направо безмилостен.

— Не е достатъчно само да седиш върху животното и да го направляваш с крака.

Скоро тя се убеди в думите му. От нея се очакваше да се слее с коня, така както правеха чейените. Първият път, когато се опита да легне отстрани на кобилата, като се държи само с крака и с една ръка за врата й, едва не си счупи врата.

— По този начин тялото ти е изцяло прикрито от животното и можеш да стреляш изпод шията му.

— Лесно ти е да го кажеш — измърмори Таня, като разтриваше изранените си задни части.

Освен всичко друго, той искаше тя да се научи да язди на колене или напълно изправена, докато конят препуска бясно по неравния терен.

— Това ще ти трябва, ако се наложи да се прехвърлиш на друг кон, или да изненадаш ездача в гръб, или пък да се хванеш за някой клон и да се изкатериш по него.

— В нещо, което ще ми се случва всеки ден, не се съмнявам — язвително рече Таня.

Той само се ухили и я накара да повтори опита си.

Когато Пантерата реши, че е време да започнат тренировките по ръкопашен бой, тя наистина се видя в чудо. Умората и нараняванията от язденето бяха нищо пред това, което трябваше да понесе сега.

— Измами ме! — викаше тя, докато се надигаше от земята и отърсваше прахта от дрехите си може би за стотен път.

— Това се иска — отвръщаше спокойно той. — Когато се биеш за живота си, не спираш, за да разсъждаваш кое е справедливо и кое не. Трябва да победиш врага на всяка цена и колкото се може по-бързо. Няма да му съобщаваш намеренията си я!

— Добре де! Смей ми се, грубиян такъв! Но помни: любовта и биенето нямат нищо общо помежду си. Ожулванията и изморените мускули не се препоръчват при нравенето на любов! — дразнеше го тя, сложила ръце на хълбоци.

— Ще те масажирам едно хубаво и ще се оправиш!

— Хич да не разчиташ на това!

Без да обръща внимание на умората й, той продължаваше да й предава опита си — как да използва разни хватки, за да извади противника от равновесие, как максимално да оползотворява теглото си, как да контролира лицето си, за да не издава намеренията си.

— Много често можеш да предугадиш хода на противника си само като погледнеш лицето или очите му. Научи се да не се издаваш така глупаво.

Много седмици изминаха, преди да успее да го събори и да прикове ръцете му о земята. Обзета от безкрайна гордост, тя седна върху гърдите му с грейнало от възторг лице.

— А сега, смели боецо, кажи какво ще ми дадеш, за да те пусна?

— Каквото поискаш!

— Цената на свободата ти е три целувки — тържествено каза Таня.

— Веднага щом се приберем — обеща той.

Таня поклати глава:

— О, не! Сега, Дебнеща пантеро, или ще си седим тук цяла нощ.

— Дива котко, нали знаеш, че чейените не обичат да показват чувствата си на публично място?

— Да, знам. Но победата е моя и цената също! — не отстъпваше тя и за по-сигурно заби коляно в гърдите му.

— Много висока цена искаш! — недоволстваше индианецът.

— В любовта и войната всичко е позволено! — отвърна тя хитро и се наведе да получи наградата си.

 

 

През цялото това време Дебнещата пантера учеше Таня да разгадава всякакви следи. Извеждаше я извън лагера, намираше следите на някое животно и я караше да ги проследи. За нея това упражнение се оказа най-интересно, но често я изнервяше. Понякога изгубваше следата и се налагаше да се връща назад. Друг път, след камениста местност, следите отново се появяваха.

Научи се да разпознава безпогрешно следите на всички животни още щом ги зърне. Знаеше формата им, следата, която оставяха във високата трева или белезите по дърветата, покрай които се бяха отъркали, по пътя си. Скоро вече можеше да различава дали пресен или стар е отпечатъкът, можеше с точност да определи броя на животните в стадото и да познае дали конят е бил воден или язден.

Пантерата се постара да я научи да използва възможностите на всички свои сетива. Завързваше очите й и я караше да му разказва какво чувства с пръстите и кожата си, какво чува и помирисва, какъв вкус имат нещата и какво й подсказва инстинктът.

Таня вече можеше да ходи безшумно като него и да прикрива отлично следите си, както и да седи скрита часове наред, без да помръдва. Придвижваше се бързо и крадешком като дива котка.

На два пъти я изведе в гората, за да провери какво е научила. Караше я да открива не само следите на животните, но и неговите. Скриваше се навътре в пущинака и чакаше да го намери. Колкото по-добре се справяше тя, толкова по-трудни задачи се налагаше да решава. После идваше нейният ред да се крие. В началото Пантерата я намираше бързо, но с времето тя му се изплъзваше все по-задълго. Най-сетне един ден Таня се скри така умело, че той я търси цял ден и накрая се наложи тя да го открие.

Същата вечер, седнали само двамата край огъня те отпразнуваха постижението й. Сгушена в прегръдките му, тя въздъхна доволно и ръцете му я обвиха още по-силно.

— Лятото е към края си и ти вече си почти готова за изпитанията, Дива котко. Скоро ще си истинска дъщеря на чейените и аз ще мога да те нарека моя съпруга.

— Дано да е скоро — тихичко въздъхна тя.

— Знам, любов моя. Не искам да навредим на нашето дете с тези трудни упражнения, но и сърце не ми дава да те оставя да родиш незаконно дете.

— Как си разбрал? На никого не съм казвала, а и коремът ми още е съвсем плосък — учуди се тя.

— След всичкото това време аз познавам всеки сантиметър от тялото ти. Познавам го по-добре от теб самата. Със завързани очи бих те разпознал сред хиляди други. Зная всяка извивка, всяко ребро, всяка бенка, мириса ти. Напоследък гърдите ти се наляха и са по-чувствителни, кожата ти придоби особен блясък, косата и очите ти искрят с новия живот, който трепка в теб.

— Не исках да ти казвам, за да не се тревожиш. Внимавах да не ме виждаш сутрин, когато ми е лошо или когато ми се гади от някои миризми.

Пантерата й се усмихна нежно:

— Забелязах всичко, но мисля, че никой друг не е разбрал. Обичам те и не бих подложил на опасност живота на детето ни, нито пък твоя. Ти си млада и здрава и проверката на уменията ти не би ти навредила, ако я обявят скоро. Но не бива да отлагаме.

— За теб бих минала и през огън. Толкова те обичам! — В очите й блестяха сълзи.

— За мен е голяма чест да имам такава жена — каза й той и я притегли към себе си.

Устните и ръцете му, по-страстни от всякога, галеха тялото й, търсеха и докосваха всяко чувствено кътче, докато тя не го пожела, изгаряща от нетърпение. Любиха се с безкрайна нежност.

— Дебнеща пантеро — шепнеше тя, — ти разпалваш в душата ми непознат огън.

— Ще потуша тези пламъци с любовта си — отвърна той и двамата се отдадоха на всепоглъщащото ги желание.

По-късно, утолили страстта си, те тихо разговаряха:

— Радваш ли се за детето. Дива котко? — попита я той.

— Нямам думи да ти опиша колко съм щастлива, че нося твоето дете — грейна лицето й. — Все си мисля, че ще е момче и ще е точно копие на красивия си баща. Ако пък е момиче, ще има твоите красиви, черни очи. Ти също ли си доволен, че ще имаме бебе?

— Не само съм доволен, аз съм горд и развълнуван. Нямам търпение да дочакам раждането на плода на нашата любов.

— Ще се разочароваш ли, ако е момиче? Знам колко е важно за един мъж да има син.

— Ако е момиче, ще е красива и смела като майка си. Как бих могъл да съжалявам тогава? Но момче или момиче, надявам се, че ще има твоите златни очи, които първо ме привлякоха към теб. Ние ще създадем прекрасни деца, Дива котко. Смели, умни и горди.

— А ако първото е момиче, можем да опитаме отново. Опитите са толкова приятни, Пантеро — прошепна нежно в ухото му тя.

 

 

В деня, в който се завърнаха в селото, Черният чайник реши Таня да покаже какво е научила. Сутринта той лично щеше да я изпитва по история, религия, обичаи и медицина. Следобеда трябваше да покаже как знае да язди, стреля, и да се бие. Бе издържала вече изпита по женски умения пред жената на вожда — Вечната жена.

Дебнещата пантера, обикновено спокоен, сега крачеше нервно пред типито на чичо си. Таня се появи чак след три часа. Лицето й не издаваше нищо, само в очите й проблясваха щастливи искрици. Когато мина покрай Пантерата и Зимната мечка, хитро им намигна.

За нещастие Пантерата не можа да я последва, както му се искаше, защото точно в този момент от шатрата излезе, вождът.

— Твоята жена ме изненадва, племеннико. Притежава изтънчената издръжливост на паяжина. За човек, който е толкова крехък на вид, тя притежава изключителна воля в преследването на целите си.

— И също като паяжината те омотава, без да се усетиш и ставаш неин пленник — отвърна Пантерата, без да откъсва поглед от отдалечаващата се Таня.

— Наистина е много чаровна — призна, макар и с нежелание, Черният чайник.

— Как се представи? — попита Зимната мечка.

— Много добре — отвърна вождът. — Почвам да си мисля, че наистина ще е подходяща съпруга за теб, Пантеро. Схванала е значението на нашите вярвания и е научила езика ни.

На това място вождът сбърчи чело замислен.

— През цялото време, откакто е при нас, не съм я чувал да говори на английски, а и вие не разговаряте с нея на родния й език, макар и двамата да го говорите. Не сте ли й казвали за това? Тя не знае ли, че майка ти е испанка и че си отгледан сред белите. Дебнеща пантеро?

— Не, чичо. Не съм й казал. Ако знаеше, че я разбирам на нейния език, нямаше така бързо да усвои трудния език на чейените.

— А сега ще й кажеш ли?

— Не е дошло още времето за това. Искам тя да ме възприема такъв, какъвто ме вижда — войн от племето на чейените. Не искам да ме смята за част от нейния свят, света на белите, където аз никога няма да се върна. Избрах да живея сред народа на моя баща и тя трябва също да приеме тази съдба изцяло и безрезервно, по своя воля и без колебание. Ще й кажа истината, когато реша, че моментът за това е настъпил. Дотогава предпочитам да не знае.

— Съмняваш ли се в нея?

— Не — отвърна Пантерата, — но ако тя знаеше, че лесно мога да живея и сред белите, може би щеше да поиска да я заведа да види родителите си. Все още тъгува по тях, въпреки че не го споменава и се притеснява, че може би я смятат за мъртва, или че се отнасят зле с нея. Особено напоследък, откакто е бременна.

— Тя носи дете от теб? — възкликна Зимната мечка. — Тогава как ще продължи проверката?

Черния чайник сви устни.

— Ще отменя изпитанията.

— Не — възпротиви се племенникът му. — Тя настоява да довърши представянето си. Говорили сме за това и решихме, че е достатъчно силна и в добра форма, за да се справи, без да навреди на детето. Никой от двама ни не желае плодът на любовта ни да е незаконен.

Зимната мечка погледна загрижено вожда:

— Чичо, нима няма някакъв друг начин?

Черният чайник въздъхна:

— Не, племеннико. Още щом казах думата си, цялото племе е научило. Вече не мога да се отметна.

— Няма нужда — побърза да ги успокои Дебнещата пантера. — Дивата котка се готви много и ще се представи добре. Готова е да докаже способностите си не само пред вожда, но и пред цялото племе. За нея е важно да я приемат безрезервно. А това ще е възможно само ако тя е твоя дъщеря и моя жена, чичо. Гордостта и на двама ни не ще се задоволи с нищо по-малко от това.

 

 

Никога през живота си Таня не се бе чувствала толкова нервна. Бъдещето й зависеше от това, което щеше да покаже. За първи път и Пантерата не можеше да й помогне, защото той бе не по-малко притеснен. С усилие на волята успя да си наложи да не мисли за детето в утробата й. Ако се тревожи за него, няма да бъде достатъчно храбра и издръжлива, а това ще й коства бъдещия живот с Дебнещата пантера. За последен път отправи молитва към своя бог и към бога на индианците, взе ножа, лъка и стрелите и се отправи към края на лагера.

На най-различни места бяха поставени мишени. Тя зае мястото си там, където й посочи вождът и първо демонстрира умението си да борави с ножа. Всяко едно от попаденията й беше точно.

Когато Черният чайник реши, че е удовлетворен от видяното, тя започна да стреля с лъка. Стрелите попадаха точно в целта и на два пъти дори строшиха нечия стрела, изстреляна преди нея, за да постигнат желаната цел.

Когато приключи със стрелбата, тя им показа какво може с коня. Препускаше изправена върху Житно зрънце и стреляше в движение. Справи се отлично и с тази задача. След това трябваше да спасява ранен боец на препускащ кон, а после да нападне друг, като се прехвърли върху галопиращия му жребец.

Последно беше изпитанието, от което се страхуваше най-много. Стисна устни и се приготви да се бие с младия войн, Криво перо. Нямаше да използват оръжие, за да не се наранят.

Таня преговори на ум всичко, на което я бе учил нейният смел войн, и застана с лице към противника си. Започнаха бавно да обикалят в кръг, като всеки изчакваше другия пръв да нападне. Премерваха мислено силите си, преценяваха теглото на противника, опитваха се да разгадаят намеренията му.

Кривото перо започна пръв. Хвърли се към Таня, сграбчи ръката й и я събори на земята. Тя се претърколи и бързо скочи на крака, обърната с лице към него. При следващата му атака, бързо се извъртя на пета и хвана крака и ръката му, докато прелиташе край нея. Младият войн падна по гръб. Припомняйки си уроците на Пантерата, Таня изкрещя високо, когато докосна тялото му. Имаше нещо приятно в този мощен, победоносен вик, който сякаш ти дава нови сили, но не биваше да се поддава на изкушението да извика по-рано, защото това щеше да е предупреждение за противника.

Отново започнаха да се дебнат, като кръжаха един край друг. Кривото перо я хвана за ръката, но тя знаеше как да го извади от равновесие. Като не успя по този начин, той се опита да я свали на колене, но не сполучи. Реши да изпробва с хитрост и я спъна, но тя заби глава в стомаха му.

Отново се пуснаха. Младият индианец на няколко пъти я поваля на земята, без да успее да я задържи там. Тя го препъна веднъж-дваж, но той все се изправяше. Веднъж я събори по гръб и тъкмо се хвърли отгоре й, тя го подпря с крака в корема и го хвърли през главата си в калта.

Бориха се дълго. И двамата вече бяха изтощени, мръсни, едва си поемаха дъх, но никой не вземаше надмощие. С изненадващо движение, Кривото перо се хвърли към Таня и я сграбчи през кръста, като я повлече със себе си на земята. Тя падна по гръб, но използва инерцията, за да го претърколи, и се озова отгоре му. Докато падаше, той охлаби хватката си и тя успя да прикове ръцете му към земята. Заклещи крака в неговите, та да не може той да я отблъсне от себе си. Силният удар при падането му бе изкарал въздуха и той не можеше да си поеме дъх, защото тя бе забила лакът в гърдите му. С опакото на ръката си Таня го перна леко през гръкляна. Ако в ръката й имаше нож, това щеше да е края на Кривото перо.

Свърши се. Тя бе победила. Остана на мястото си, докато не чу потвърждението на Черния чайник. Едва тогава се изправи с мъка на крака. Като почтен противник, подаде ръка на Кривото перо. За миг й се стори, че няма да приеме жеста, но той се ухили и протегна ръката си, като й позволи да го изправи.

По време на всички изпитания лицето на младата жена бе останало безизразно. Тя с нищо не издаде чувствата си. Едва сега си позволи да се усмихне само с крайчеца на устните си.

— Добра борба беше — обърна се към Кривото перо тя.

Той кимна:

— Да. Наистина добра.

Вождът се покашля, но когато заговори, гласът му все още звучеше дрезгаво:

— Духовете не ме благословиха със собствени деца, но може би скоро ще имам дъщеря. — В очите му се четеше гордост, когато погледна към Таня. — Утре ще трябва да проследиш един от най-добрите ни войни, а ако го откриеш, ще бъде твой ред да се криеш в продължение на три дни. Тогава ще остане последното изпитание, като не броим нападение над врага. Ще останеш в планината сама с коня си, ножа, томахавката и лъка, както и с шише с вода и парче сухо месо, и ще трябва да прекараш там седем слънца.

— Готова съм — потвърди Таня.

Черния чайник я погледна сериозно:

— Желая ти успех, Малка дива котко. Дотук се справи отлично и ако продължаваш така, с гордост ще те нарека своя дъщеря.

По устните й заигра усмивка и тя не можа да се сдържи да не каже:

— Готви се за празника тогава, защото аз нямам намерение да се излагам.

Вождът също се засмя:

— Твоята гордост е забележителна. Дива котко. От теб ще стане истински чейен, ако думите ти отговарят на действията.

Таня го изгледа спокойно и кимна. После, изправила рамене, си тръгна към типито изтощена, но доволна.