Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 321 гласа)

Информация

Корекция
Alegria (2009)
Корекция
NomaD (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (декември 2003)

Източник: http: //dubina.dir.bg

 

Издание:

АЛЕКСАНДЪР ДЮМА, ГРАФ МОНТЕ КРИСТО (I том, роман)

Издателство „Народна младеж“, София, 1981

Превод от френски: Атанас Далчев (глави 1–30) и Невяна Розева (глави 31–57)

Редактор Анна Сталева

Художник Любен Зидаров

Художествен редактор Димитър Чаушов

Технически редактор Елена Млечевска

Коректор Мери Илиева

Трето издание. ЛГ VII. Тематичен № 23 95376 / 6126-8-81 Дадена за набор на 14. IX. 1979 година. Подписана за печат на 23. IV. 1980 година. Излязла от печат на 2. IX.1981 година. Поръчка № 139. Формат 60×90/16. Печатни коли 46, 50. Издателски коли 46, 50. Усл. изд. коли 40, 80 Цена 5, 15 лева.

 

АЛЕКСАНДЪР ДЮМА, ГРАФ МОНТЕ КРИСТО (II том, роман)

Издателство „Народна младеж“, София

Превод от френски Невяна Розева

Редактор Анна Сталева

Художник Любен Зидаров

Художествен редактор Димитър Чаушов

Технически редактор Гинка Чикова

Коректор Мария Стоянова

Френска, Четвърто издание, 1987.

 

Paris, Calmann-Levy, editeurs

История

  1. — Корекция
  2. — Допълнителна редакция от Alegria и NomaD

LXXX. ОБВИНЕНИЕТО

Господин д’Авриньи скоро свести магистрата, който приличаше на втори труп в тази злокобна стая.

— О! Смъртта витае в моя дом! — извика Вилфор.

— Кажете „престъплението“ — отвърна докторът.

— Господин д’Авриньи! — изохка Вилфор. — Не мога да изразя какво изпитвам в тоя миг: уплаха, мъка, лудост.

— Да — отвърна с тържествено спокойствие господин д’Авриньи; — но мисля, че е време вече да действуваме; мисля, че е време да турим преграда за този порой от смъртни случаи. Лично аз не се чувствувам способен да прикривам и занапред подобни тайни и да ги оставям безнаказани във вреда на обществото и на жертвите.

Вилфор се огледа мрачно.

— В моя дом! — промълви той. — В моя дом!

— Слушайте, господин прокуроре — каза д’Авриньи, — бъдете мъж! За вас, представителя на закона, е чест да се пожертвувате пред него!

— Карате ме да треперя, докторе, да се пожертвувам ли?

— Точно така.

— Значи подозирате някого?

— Не подозирам никого, смъртта чука на вашата врата, влиза от стая в стая, и то не сляпо, а съвсем разумно. Аз вървя по следите й, виждам откъде е минала; възприемам мъдростта на древните: вървя опипом; защото приятелството ми към вашето семейство и почитта ми към вас са превръзки върху очите ми, и все пак…

— Говорете, говорете, докторе! Ще намеря смелост.

— И все пак, господине, у вас, във вашия дом, може би дори сред собственото ви семейство, имаме едно ужасно явление, каквото се среща по веднъж на столетие. Локуста[1] и Агрипина[2], живели в едно и също време, са едно изключение, доказващо яростното решение на провидението да погуби Римската империя, опозорена от толкова престъпления. Брунхилда и Фредегонда[3] са плод от усилията на една първобитна цивилизация, когато човекът се учи да подтиска духа дори когато трябва да го прави с помощта на пратеник от преизподнята. Е добре, всички тия жени са били или са продължавали да бъдат млади и красиви. По челото им е цъфтяла или е продължавала да цъфти невинността, която виждаме и върху челото на виновницата във вашия дом.

Вилфор изпищя, скръсти ръце и погледна умолително лекаря.

Но той продължи безжалостно:

— Потърси кого ползува престъплението, казва една правна аксиома.

— Докторе! — извика Вилфор. — Веднъж ли, уви, човешкото правосъдие е бивало заблуждавано от подобни гибелни слова? Не знам, но струва ми се, че това престъпление…

— А, признавате значи най-после, че съществува престъпление?

— Да, признавам. Какво да се прави? Неизбежно е да призная; но позволете да продължа. Струва ми се, че престъплението цели само мене, не и жертвите. Подозирам, че тези странни нещастия вещаят само моята гибел.

— О, човекът! — промълви д’Авриньи, — най-егоистичното от всички животни, най-себелюбивото от всички създания, той мисли, че земята се върти, слънцето грее и смъртта коси само заради него; една мравка, проклинаща бога от своето стръкче трева! Нима тия, които загубиха живота си, не са загубили нищо! Господин дьо Сен Меран, госпожа дьо Сен Меран, господин Ноартие…

— Как: господин Ноартие?…

— То се знае! Да не мислите, че са целили нещастния прислужник? Не, разбира се, и той като Шекспировия Полоний[4] загина по погрешка. Лимонадата е била приготвена за Ноартие, и той е пил от нея, както се е очаквало; Другият е пил по една случайност, умря Бароа, но целта е била да умре Ноартие.

— А защо не е умрял баща ми?

— Казах ви оная вечер в градината, след смъртта на госпожа дьо Сен Меран: защото организмът му е свикнал с действието на тази отрова, защото дозата, която е безвредна за него, е смъртоносна за всеки друг, и защото, най-сетне, никой в това число и убиецът, не знае, че от една година насам лекувам парализата на господин Ноартие със стрихнин; обаче убиецът знае и се е уверил от опит, че стрихнинът е извънредно силна отрова.

— Боже! Боже! — промълви Вилфор и закърши ръце.

— Проследете пътя на престъпника: той убива господин дьо Сен Меран.

— О, докторе!

— Готов съм да се закълна, признаците, които ми бяха описани, се съгласуват напълно с това, което видях лично.

Вилфор престана да се бори и простена.

— Убива господин дьо Сен Меран — подзе докторът, — убива госпожа дьо Сен Меран: открива се двойно наследство.

Вилфор изтри потта от челото си.

— Внимавайте!

— Уви! — промърмори Вилфор. — Не пропускам нито една дума.

— Господин Ноартие — продължи безмилостният глас на господин д’Авриньи — бе направил неотдавна завещание във ваша и на семейството ви вреда, тоест в полза на бедните; господин Ноартие е пощаден, защото не очакват нищо от него. Но щом унищожи първото си завещание и направи новото, ето че — от страх навярно да не направи и трето — се насочват срещу него; завещанието му е от завчера, струва ми се; както виждате, не е губено време.

— О, пощадете ме, господин д’Авриньи.

— Пощада ли, господине? Лекарят има свещена мисия на тоя свят; заради нея именно той се мъчи да разкрие изворите на живота и слиза до мрачните тайни на смъртта. Когато е извършено престъпление и бог, навярно ужасен, отвръща поглед от престъпника, на лекаря се пада да каже: ето го!

— Пощадете дъщеря ми! — промълви Вилфор.

— Сам я назовахте, както виждате! Вие, баща й!

— Пощадете Валантин! Слушайте, това е невъзможно. Бих предпочел да обвиня себе си! Валантин, това златно сърце, този цвят на невинността!

— Никаква пощада, господин кралски прокуроре, престъплението е очевидно! Госпожица дьо Вилфор лично е опаковала лекарствата, изпратени на господин дьо Сен Меран, и господин дьо Сен Меран умря. Госпожица дьо Вилфор е приготвила питие на госпожа дьо Сен Меран и госпожа дьо Сен Меран умря. Госпожица дьо Вилфор е взела от ръцете на Бароа, изпратен с поръчение вън от къщи, шишето с лимонада, която старецът обикновено пие сутрин, и старецът само по чудо не умря. Виновната е госпожица дьо Вилфор! Тя е отровителката! Господин кралски прокуроре, обвинявам госпожица дьо Вилфор, изпълнете дълга си!

— Не възразявам вече, докторе, не се защищавам, вярвам ви, но имайте милост, пощадете живота ми, честта ми!

— Господин дьо Вилфор — продължи все по-властно докторът, — има обстоятелства, при които аз прескачам границите на глупавото човешко благоразумие. Ако дъщеря ви бе извършила само едно престъпление и съзирах, че замисля друго, щях да ви кажа: предупредете я, накажете я, изпратете я до края на живота й в някой манастир, да плаче и да се моли. Ако бе извършила второ престъпление, щях да ви кажа: ето ви, господин дьо Вилфор, една отрова, срещу която не е известна никаква противоотрова; тя е бърза като мисъл или мълния, носи светкавична смърт. Дайте й я, помолете се богу за душата й и спасете честта и живота си, защото вас именно желае да погуби тя. Към вас я виждам да пристъпва с лицемерна усмивка и сладки увещания! Тежко ви, господин дьо Вилфор, ако не побързате да ударите пръв! Това бих ви казал, ако бе убила само двама души; но тя видя да умират трима, наблюдава предсмъртните им мъки, коленичи пред три трупа; предайте отровителката на палача! Говорите за чест: постъпете, както ви съветвам, и ще си осигурите безсмъртие!

Вилфор падна на колене.

— Слушайте — каза той, — аз нямам вашата сила, която и вие сам нямаше да имате, ако вместо за моята Валантин се касаеше за вашата Мадлен.

Докторът пребледня.

— Докторе, всеки смъртен е роден да страда и да загине; ще страдам и ще чакам смъртта.

— Внимавайте — отвърна д’Авриньи, — тя ще дойде бавно… тази смърт, ще я видите да приближава, след като е свършила с баща ви, жена ви, може би и със сина ви.

Вилфор стисна задъхан ръката на доктора.

— Изслушайте ме! — извика той. — Съжалете ме, помогнете ми… Не, дъщеря ми не е виновна… Предайте ни на правосъдието, и там ще кажа: не! Дъщеря ми не е виновна… В моя дом няма престъпление… Не искам, чувате ли, не искам да има престъпление в моя дом; защото, влезе ли в един дом престъпление, то е като смъртта — не влиза само. Какво ви интересува вас дали ще умра убит?… Приятел ли сте ми? Човек ли сте? Имате ли сърце?… Не, вие сте лекар!… Е добре: аз пък ви казвам: не! Няма да предам дъщеря си в ръцете на палача!… Внушавате ми една мисъл, която ме разкъсва, кара ме да забивам нокти в гърдите си!… Ами ако се мамите, докторе, ако виновникът е друг, не дъщеря ми? Ако един ден дойда, бледен като призрак, и ви кажа: убиецо! Ти погуби дъщеря ми!… Ако такова нещо се случи, господин д’Авриньи, макар че съм християнин, ще се убия.

— Добре — отвърна докторът, като помълча. — Ще чакам.

Вилфор го изгледа така, сякаш все още се съмняваше в думите му.

— Само че — продължи бавно и тържествено господин д’Авриньи, — ако някой във вашия дом се разболее, ако злото настигне вас, не ме викайте, защото няма вече да дойда. Съгласен съм да пазя с вас тази ужасна тайна, но не желая срамът и унижението да растат и да дават плодове в моята съвест, както престъплението и нещастието ще растат и ще дават плодове във вашия дом.

— Изоставяте ме значи?

— Да, защото не мога да ви следвам по-нататък, спрял съм пред прага на ешафода. Едно ново разкритие ще доведе докрай ужасната трагедия. Сбогом.

— Моля ви се, докторе.

— От ужасите, осквернили мисълта ми, вашият дом ми стана противен и зловещ. Сбогом, господине.

— Само една дума още, докторе! Вие си отивате и ме оставяте с целия ужас на обстановката, засилен още повече от вашето разкритие. Но как ще обясним внезапната, ненадейната смърт на стария прислужник?

— Имате право — отвърна господин д’Авриньи. — Изпратете ме.

Докторът излезе пръв, господин дьо Вилфор го последва; разтревожената прислуга стоеше по коридорите и стълбите, отгдето трябваше да мине лекарят.

— Господине — обърна се д’Авриньи към Вилфор, като говореше високо, та всички да го чуят, — горкият Бароа водеше напоследък много заседнал живот; свикнал да обикаля с господаря си цяла Европа на кон или с кола, той просто се погуби с тази еднообразна служба около креслото на един болник. Кръвта му натежа. Беше пълнокръвен, с къс и дебел врат; получил е апоплектичен удар, а дойдоха да ме повикат твърде късно.

— Да не забравя — добави тихо той, — погрижете се да хвърлите в пепелта сиропа от виолетки.

Без да подаде ръка на Вилфор, без да добави нещо повече, докторът излезе, изпратен от плачовете и вайканията на цялата прислуга.

Още същата вечер след дълго съвещание в кухнята всички прислужници на Вилфор отидоха да поискат от госпожа дьо Вилфор позволение да напуснат къщата. Никакви настоявания, никакви предложения за увеличение на заплатата не можаха да ги задържат; на всяко нещо отговаряха:

— Искаме да си отидем, защото в този дом витае смърт.

Отидоха си въпреки молбите, като повтаряха, че напускат с голямо съжаление такива добри господари, особено добрата, услужлива и мила госпожица Валантин.

При тия думи Вилфор погледна Валантин.

Тя плачеше.

Странно! Развълнуван от сълзите й, той погледна и госпожа дьо Вилфор, и му се стори, че бегла мрачна усмивка пропълзя по тънките й устни като зловещ метеор, който се плъзва между два облака в безкрая на бурно небе.

Бележки

[1] Локуста — прочута римска отровителка. Б.пр.

[2] Агрипина — майка на Нерон. Б.пр.

[3] Брунхилда, Фредегонда — снаха и зълва, кралици от VI век, водили жестока борба помежду си. Б.пр.

[4] Полоний — герой от Шекспировата трагедия „Хамлет“. Б.пр.