Александър Дюма
Граф Монте Кристо (77)

LXXVII ХАИДЕ

Щом конете на графа завиха зад ъгъла, Албер се обърна към Монте Кристо с явно пресилен смях.

— Е добре — каза той, — ще ви запитам, както крал Шарл IX запитал Катерина Медичи след Вартоломеевата нощ: как намирате, че изиграх роличката си?

— В какъв смисъл? — запита Монте Кристо.

— В смисъл да настаня съперника си у господин Данглар.

— Кой съперник?

— Ех, сега пък кой съперник! Ами че покровителствуваният от вас господин Андреа Кавалканти!

— О, без подигравки, виконте, аз ни най-малко не покровителствувам господин Андреа, поне пред господин Данглар.

— В което бих ви упрекнал, ако този млад господин се нуждаеше от покровителство. Но за мое щастие той може да мине и без него.

— Какво? Вие мислите, че ухажва госпожицата?

— Уверен съм в това: мята погледи като поклонник и пее като влюбен; мечтае за ръката на надменната Йожени. Излезе малко поетично, но честно слово, не по моя вина! Все пак ще повторя: мечтае за ръката на надменната Йожени!

— Какво важи, ако другата страна мисли само за вас?

— Не говорете така, драги графе: и двете страни се държат зле с мене.

— Как: и двете страни?

— Точно така: госпожица Йожени едва ми отговори, а нейната довереница, госпожица д’Армии, изобщо не ми отговори.

— Да, но бащата ви боготвори — каза Монте Кристо.

— Бащата ли? Напротив, той ми заби хиляди ножове в сърцето; ножове без острие наистина, театрални ножове, но той ги смяташе за истински.

— Ревността означава обич.

— Да, само че аз не ревнувам.

— Той обаче ревнува.

— Кого? Дебре ли?

— Не, вас.

— Мене ли? Обзалагам се, че преди да минат и осем дни, ще ми затвори вратата под носа.

— Мамите се, драги виконте.

— Доказателство?

— Желаете ли?

— Да.

— Натоварен съм да помоля господин граф дьо Морсер да направи официално предложение пред барона.

— От кого сте натоварен?

— От самия барон.

— О! — каза Албер с цялата гальовност, на която беше способен. — Но вие няма да направите такова нещо, нали, скъпи графе?

— Мамите се, Албер. Ще го направя, защото обещах.

— Даа — въздъхна Албер, — изглежда, че държите непременно да ме ожените.

— Държа да бъда добре с всички: но… споменахме преди малко Дебре: не го виждам вече у баронесата.

— Скарали са се.

— С госпожата?

— Не, с господина.

— Досетил ли се е той за нещо?

— Ех, че го измислихте!

— Мислите, че е подозирал ли? — запита с очарователно простодушие Монте Кристо.

— Слушайте, драги графе, от луната ли сте паднали?

— От Конго, ако обичате.

— Не е кой знае колко далеко.

— Отгде да знам какви са вашите парижки съпрузи?

— О, драги графе, съпрузите са навсякъде едни и същи; щом опознаете едного от тях в някоя страна, все едно, че познавате цялата порода.

— Но по какъв повод са могли да се скарат Данглар и Дебре? Изглеждаше, че така добре се разбират — отвърна Монте Кристо със същото простодушие.

— Тук вече навлизаме в тайните на Изида^[1], а в тях не съм посветен. Когато господин Кавалканти син стане член на семейството, ще попитате него.

Колата спря.

— Пристигнахме — каза Монте Кристо. — Часът е едва десет и половина; хайде, качете се.

— С голямо удоволствие.

— Ще ви изпратя с моята кола.

— Не, благодаря, моето купе сигурно се е движило подир нас.

— Ето го наистина — потвърди Монте Кристо, като скочи от колата.

И двамата влязоха и тръгнаха към осветения салон.

— Ще ни направите чай, Батистен — заповяда Монте Кристо.

Батистен излезе, без да продума. След две секунди се появи с нареден поднос, който изскочи сякаш от земята, като в приказките.

— Всъщност — започна Морсер — това, от което се възхищавам, драги графе, не е богатството ви — възможно е да има и по-богати хора от вас; не е духовитостта ви — Бомарше не е бил по-духовит от вас, но поне толкова е бил; завиждам ви за това, че умеете да накарате хората да ви обслужват безпрекословно, на минутата, на секундата дори, сякаш още по позвъняването ви разбират какво желаете да ви се донесе и сякаш то е винаги под ръка.

— Това, което казвате, е донякъде вярно. Знаят привичките ми. Ей сега ще видите! Не желаете ли нещо друго, с чая?

— Искам да пуша, то се знае.

Монте Кристо се приближи до звънеца и удари веднъж. Само след секунда една странична врата се отвори и Али внесе два чибука с първокачествен тютюн латакия^[2].

— Наистина чудесно — каза Морсер.

— Напротив, съвсем просто: Али знае, че обикновено пуша, когато пия кафе или чай; знае, че поисках чай, знае, че влязох с вас, чува, че го викам, досеща се за какво и тъй като идва от страна, където гостоприемството се проявява най-напред с поднасяне на лула, вместо един внася два чибука.

— Обяснението не е лошо, разбира се, но все пак си остава вярно, че само вие… О, какво чувам?

И Морсер се наведе към една врата, отгдето действително долитаха звуци, напомнящи китарен звън.

— Вие, драги виконте, сте наистина обречен на музиката тази вечер; отървахте се от пианото на госпожица Данглар, за да попаднете при гуслата на Хаиде.

— Хаиде! Какво прелестно име! Нима съществува някаква Хаиде извън поемите на лорд Байрон?

— Разбира се; Хаиде е име, което се среща много нарядко във Франция, но е съвсем обикновено в Албания и Епир; все едно да кажете целомъдрие, свян, невинност; то е кръщелно име, както казват вашите парижани.

— Колко е красиво! — възкликна Албер. — Как бих искал да чуя нашите французойки да се наричат госпожица Добрина, госпожица Тишина, госпожица Християнско милосърдие! Ако например госпожица Данглар, вместо да се нарича Клер Мари Йожени, както й е името, се наричаше Целомъдрие Свян Невинност Данглар, ех, дявол да го вземе, каква сензация, когато обявят пред църквата съобщението за годежа!

— Полудяхте ли! — каза графът. — Не се шегувайте така високо, защото Хаиде може да ви чуе!

— И ще се разсърди ли?

— Не — отвърна високомерно графът.

— Толкова ли е добра? — запита Албер.

— Не се касае за доброта, а за дълг: робинята не се сърди никога на господаря си.

— Така ли! Сега пък вие не се шегувайте! Нима още съществува робство?

— Сигурно, щом Хаиде ми е робиня.

— Вие наистина никога не постъпвате като другите, не сте като другите. Робиня на господин граф дьо Монте Кристо! Това е едно обществено положение във Франция! Според вашия начин на заплащане тази длъжност сигурно носи сто хиляди екюта на година.

— Сто хиляди екюта ли? Горката девойка е имала много повече; при раждането й са я положили върху съкровища, пред които тия от Хиляда и една нощ бледнеят.

— Тогава трябва да е някоя княгиня!

— Отгатнахте, и то първа в своята страна.

— Предполагах. Но как е било възможно да стане робиня?

— А как Дионисий тиранът е станал учител? Поради превратностите на войната, драги виконте, поради каприза на съдбата.

— Тайна ли е името й?

— За всеки друг — да, но за вас, драги виконте, понеже сте мой приятел и зная, че ще мълчите, ако ми обещаете, нали…

— О, честно слово!

— Знаете ли историята на янинския паша?

— На Али Тепеделенли ли^[3]? Разбира се, нали баща ми е забогатял, докато е служил при него.

— Вярно, бях забравил.

— Е, и каква е Хаиде на Али Тепеделенли?

— Чисто и просто дъщеря.

— Какво? Дъщеря на Али паша?

— И на хубавата Василики.

— И е ваша робиня?

— Боже мой, да.

— Как се е случило това?

— Просто я купих на пазара за роби в Цариград.

— Великолепно! Когато човек е с вас, драги графе, не живее, а просто сънува. Слушайте сега: ще поискам може би нещо прекалено.

— Кажете все пак.

— Щом излизате с нея, щом я водите на опера…

— По-нататък?

— Мога ли да си позволя подобно искане?

— Можете да си позволите всякакво искане.

— Е добре, драги графе, представете ме на вашата княгиня.

— С удоволствие; само че при две условия.

— Предварително ги приемам.

— Първото е, че никога и никому няма да споменете за това запознанство.

— Много добре. — Морсер протегна ръка. — Заклевам се.

— Второто е да не й казвате, че баща ви е служил при нейния баща.

— И за това се заклевам.

— Чудесно, виконте, ще помните клетвите си, нали?

— О! — промълви Албер.

— Много добре. Знам, че сте честен човек.

Графът удари пак звънчето; Али се появи отново.

— Предупреди Хаиде — каза той, — че ще отида да пия кафето си при нея; обясни й освен това, че искам позволение да й представя един свой приятел.

Али се поклони и излезе.

— Разбрахме се, нали, драги виконте, никакви преки въпроси. Ако искате да научите нещо, питайте мене, а пък аз ще запитам нея.

— Прието.

Али се появи за трети път и задържа завесата на вратата повдигната, за да покаже на господаря си и на Албер, че могат да минат.

— Да влезем — подкани Монте Кристо.

Албер приглади косите и позасука мустаците си, графът си взе шапката, сложи ръкавици и тръгна пред него към отделението, където Али бе застанал като часовой, а три камериерки французойки, ръководени от Мирто, бяха на стража.

Хаиде чакаше в първата стая — нейния салон — с разширени от изненада очи; за пръв път тук влизаше друг мъж освен Монте Кристо. Тя седеше по турски на ъгловия диван, сгушена като в гнездо сред най-скъпи пъстри ориенталски брокати. До нея беше инструментът, чиито звуци я бяха издали; тя беше наистина очарователна в това положение.

Щом зърна Монте Кристо, девойката се понадигна с двойствената усмивка на дъщеря и любовница, присъща само ней; Монте Кристо се приближи и й подаде ръка, която тя според обичая докосна с устни.

Албер стоеше до вратата, покорен от странната красота, която виждаше за пръв път и която никой във Франция не би могъл да си представи.

— Кого ми водиш? — попита девойката на ромейски, — брат, приятел, обикновен познат или враг?

— Приятел — отвърна на същия език Монте Кристо.

— Как се казва?

— Граф Албер; оня същия, когото отървах от разбойниците в Рим.

— На какъв език искаш да приказвам с него?

Монте Кристо се обърна към Албер:

— Знаете ли новогръцки? — запита той.

— Уви! — отвърна Албер. — Нито старогръцки, драги графе; Омир и Платон не са имали никога толкова жалък и, бих дръзнал да кажа, толкова пренебрежителен ученик.

— Тогава — каза Хаиде, като се издаде по този начин, че е разбрала въпроса на Монте Кристо и отговора на Албер — аз ще говоря на френски или на италиански, ако, разбира се, моят господар желае да разговарям.

Монте Кристо поразмисли за миг.

— На италиански — заяви той.

После се обърна към Албер:

— Жалко, че не разбирате новогръцки или старогръцки. Хаиде говори великолепно и двата езика; горкото девойче е принудено сега да ви говори на италиански, а така може би неправилно ще я прецените.

И подкани Хаиде да заговори.

— Добре дошъл, приятелю на моя владетел и господар — каза девойката на чудесно тосканско наречие, с мекия римски изговор, от който езикът на Данте придобива звучността на Омировия език. — Али! Кафе и лули!

Хаиде направи знак на Албер да се приближи, а през това време Али излезе да изпълни заповедите на младата си господарка.

Монте Кристо посочи на Албер две сгъваеми столчета и всеки отиде да занесе своето пред кръгла масичка с наргиле по средата, отрупана с живи цветя, рисунки и нотни албуми.

Али се върна с кафе и чибуци, Батистен нямаше право да влиза в тази част от къщата. Албер отказа чибука, предложен от нубиеца.

— О, вземете, вземете — настоя Монте Кристо. — Хаиде е културна почти като парижанка: хаванските пури й са противни, защото тя не обича неприятните миризми, но ориенталският тютюн е, както знаете, истински парфюм.

Али излезе.

Кафето беше готово, за Албер бяха донесли и захарница. Монте Кристо и Хаиде пиеха това арабско питие по арабски — без захар.

Хайде протегна ръка, взе с тънките си розови пръсти японската чашка и я поднесе към устата си с чистосърдечното удоволствие на дете, което пие или яде нещо много приятно.

В същото време две жени внесоха още два подноса, отрупани със сладоледи и шербети, които оставиха върху двете масички, предназначени за тая цел.

— Драги приятелю, и вие, синьора — започна Албер на италиански, — извинете учудването ми. Аз съм просто замаян, и то съвсем естествено: виждам Ориента, истинския Ориент, но за жалост не такъв, какъвто съм го виждал, а такъв, какъвто съм го мечтал в Париж; само преди миг чувах тропота на омнибусите и звънчетата на продавачите на лимонада. О, синьора!… Защо не знам да говоря гръцки! Вашият разговор заедно с тази вълшебна обстановка би бил една незабравима вечер за мене.

— Аз говоря доста добре италиански, така че ще мога да разговарям с вас, господине — каза спокойно Хаиде, — и щом обичате Ориента, ще се постарая, доколкото е по силите ми, да го намерите тук.

— За какво мога да говоря? — обърна се тихичко Албер към Монте Кристо.

— За каквото желаете: за родината, за младостта, за спомените й; или, ако предпочитате, за Рим, Неапол, Флоренция.

— О! — промълви Албер. — Няма смисъл да си с гъркиня и да й говориш неща, за които можеш да разговаряш с парижанка; нека да поговорим за Ориента.

— Добре, драги Албер; такъв разговор ще й бъде най-приятен.

Албер се обърна към Хаиде.

— На каква възраст синьората е напуснала Гърция? — запита той.

— На пет години — отвърна Хаиде.

— И помни ли родината си?

— Като си затворя очите, виждам отново всичко, което съм видяла там. Ние имаме телесни и душевни очи. Телесните понякога забравят, но очите на душата помнят вечно.

— Кое е най-далечното минало, което можете да си припомните?

— Едва бях проходила: майка ми — тя се казваше Василики (Василики значи Царева, добави девойката, като вдигна глава), майка ми ме улавяше за ръка и двете забулени, взели всичките си жълтици, тръгвахме да просим за затворниците, като казвахме: „Който прави добро на сиромах, дава в заем богу“^[4]. После, като напълнехме кесията, се прибирахме в двореца и без да обадим на баща ми, изпращахме на игумена парите, които хората ни даваха, като ни смятаха за беднячки, а той ги разпределяше между затворниците.

— На колко години сте били тогава?

— На три — каза Хаиде.

— Значи помните още от тригодишна възраст?

— Всичко!

— Графе — прошепна Морсер на Монте Кристо, — би трябвало да позволите на синьората да ни разкаже нещичко от живота си. Забранихте ми да й говоря за баща си, но тя ще ми заговори може би сама, а вие нямате представа как ще се зарадвам да чуя името му от една толкова хубава уста.

Монте Кристо се обърна към Хаиде, смръщи вежди, за да покаже, че тя трябва да обърне най-голямо внимание на думите му, и каза на гръцки:

— Ще ни разкажеш съдбата на баща си, но няма да споменеш нито името на предателя, нито предателството.

Хаиде въздъхна дълбоко и сянка помрачи чистото чело.

— Какво й казахте? — запита тихо Морсер.

— Повторих й, че сте мой приятел, та няма защо да скрива нещо от вас.

— И така — каза Албер — това отдавнашно събиране на милостиня за затворниците е първият ви спомен; следващият?

— Следващият ли? Виждам се под сянката на смоковници, край езеро, чиито потръпващи води съзирам и досега през листата; баща ми седи на възглавници, облегнал гръб о най-старата и най-листната смоковница, майка ми лежи в нозете му, а пък аз, още съвсем дете, играя с дългата до гърдите му бяла брада и със затъкнатия в пояса му ханджар с елмазена дръжка; от време на време при него идваше един албанец и му казваше нещо, на което аз не обръщах внимание, а баща ми отговаряше с все същия глас: „Убийте го!“ Или: „Пуснете го!“

— Странно — каза Албер, — да слушаш извън театър такива неща от устата на девойка и да си казваш: не е измислица. Е добре — запита той, — как в такъв случай, след този така поетичен свят, в който сте живели, при това така чудно минало, ви се струва сега Франция?

— Намирам, че е хубава страна — каза Хаиде, — но аз я виждам такава, каквато е, защото я гледам с очите на жена; а моята страна, напротив, съм виждала с очите на дете и затова ми се струва, че тя е обвита винаги в лъчезарна или мрачна мъгла, според това дали си я спомням като скъп роден край, или като място на горчиви страдания.

— Как е възможно, синьора — поддаде се неволно Албер на всемогъщите банални изрази, — да страдате още толкова млада?

Хаиде обърна поглед към Монте Кристо, който промълви с неуловим знак:

— Разкажи.

— Обликът на една душа се определя от първите й спомени, а като изключим двата, които току-що ви споменах, всичките ми спомени от младини са тъжни.

— Говорете, говорете, синьора — помоли Албер, — кълна ви се, че слушам с неизразимо удоволствие.

Хаиде се усмихна тъжно.

— Искате да мина към другите си спомени ли? — каза тя.

— Моля ви се — настоя Албер.

— Добре! Бях на четири години, когато една вечер майка ми ме събуди. Бяхме в двореца в Янина; тя ме взе от възглавниците, гдето спях, и щом отворих очи, видях, че е плакала.

Изнесе ме, без да продума. Като видях, че плаче, И аз едва не се разплаках.

— Мълчи, чедо! — прошепна тя.

Много често, непослушна като всички деца, аз продължавах да плача въпреки нейните утешения или заплашвания; но този път в гласа на горката ми майка прозвуча такъв ужас, че веднага млъкнах.

Тя бързаше по-скоро да се махнем.

Видях, че слизаме по широко стълбище; всички прислужнички на майка ми, натоварени със сандъци, торбички, накити, скъпоценности, кесии с жълтици, слизаха или по-точно тичаха по същото стълбище.

Зад жените вървеше охрана от двадесет души, въоръжени с дълги пушки и пищови и облечени в носията, която ви е вече известна, откакто Гърция стана държава.

— Вярвайте ми — добави Хаиде, като поклати глава и пребледня при тоя спомен, — имаше нещо зловещо в тази дълга редица от робини и полузаспали жени, или може би само на мене ми изглеждаха полузаспали, защото самата аз не бях се събудила съвсем.

По сводовете на стълбището се гонеха огромни сенки, които трепкаха в светлината на боровите факли.

— Бързайте! — обади се един глас от другия край на ходника.

Този глас накара всички да се сгушат, както порив на вятър в полето превива житните класове.

Аз изтръпнах:

Беше гласът на баща ми.

Той вървеше последен в разкошното си облекло и държеше в ръка карабината, която му бе подарил вашият император; облягаше се на своя любимец Селим и ни подкарваше, както овчар подкарва изплашено стадо.

— Баща ми — продължи Хаиде, като вдигна глава — беше прочут мъж, известен в Европа с името Али Тепеделенли, янински паша, пред когото Турция трепереше.

Кой знае защо; Албер също потрепера при тия думи, изречени с неизразимо високомерие и достойнство; струваше му се, че очите на девойката святкаха мрачно и зловещо, когато — като гадателка, призоваваща призрак — тя съживи спомена за кръвожадния образ, когото жестоката му смърт превърна в титан пред очите на съвременна Европа.

— Не след много — продължаваше Хаиде — се спряхме; бяхме стигнали края на стълбите, до брега на едно езеро. Майка ми ме притискаше до разтуптяната си гръд, а на две стъпки зад нас видях баща си, който се оглеждаше неспокойно на вси страни.

Пред нас имаше четири мраморни стъпала, а в подножието на последното стъпало се люлееше лодка.

От мястото, гдето бяхме, виждахме някаква тъмна маса насред езерото: кьошкът, където щяхме да отидем.

Може би поради тъмнината ми се стори, че този кьошк е доста далеко. Слязохме в лодката. Припомням си, че греблата никак не плискаха във водата; наведох се да ги погледна: нашите паликарета ги бяха увили в поясите си.

Освен гребците в лодката бяхме само жените, баща ми, майка ми, Селим и аз.

Паликаретата стояха на брега, коленичили на най-долното стъпало, за да се защищават зад трите по-горни, ако бъдат нападнати.

Лодката ни пореше водите като вихър.

— Защо плаваме толкова бързо? — попитах майка си.

— Шт, чедо! — прошепна тя. — Защото бягаме.

Не разбрах. Защо ще бяга всемогъщият ми баща, от когото обикновено всички бягаха и чийто девиз беше:

Мразят ме, значи се боят от мене!

Баща ми наистина бягаше през езерото. По-късно ми казаха, че гарнизонът на Янина, комуто дотегнала продължителната служба…

Тук Хаиде спря изразителния си поглед върху Монте Кристо, който не отдели вече своя от очите й. И девойката позабави разказа, като човек, който измисля или съкращава.

— Казвахте, синьора — подкани я Албер, следящ с най-голямо внимание разказа, — че гарнизонът на Янина, комуто дотегнала продължителната служба…

— Влязъл в преговори със сераскера Хуршид, изпратен от султана да залови баща ми; тогава именно баща ми изпратил при султана един френски офицер, в когото имал пълно доверие, и решил да се оттегли в отдавна приготвения кьошк, наричан Скривалището.

— А спомняте ли си, синьора — запита Албер, — името на този офицер?

Монте Кристо отправи към девойката светкавичен поглед, който Морсер не можа да забележи.

— Не — отвърна тя, — не си го спомням, но може би ще си го припомня по-късно и ще ви го кажа.

Албер щеше да изрече името на баща си, обаче Монте Кристо вдигна полекичка пръст, за да му даде знак да мълчи; младежът си припомни клетвата и млъкна.

— Наближавахме кьошка. Едно приземие с красиви арабески, с чардаци до самата вода и горен етаж с изглед към езерото — само това се виждаше от този дворец.

Но под приземието започваше един подземен ход навътре в острова — просторна пещера, дето заведоха майка ми, мене и жените при струпаните накуп шейсет хиляди кесии и двеста бурета; в кесиите имало двадесет и пет милиона в жълтици, а в буретата трийсет хиляди ливри^[5] барут.

Селим, любимецът на баща ми, за когото вече ви споменах, стоеше при буретата на денонощна стража, с копие със запален фитил на върха; имал заповед да вдигне във въздуха всичко — кьошк, охрана, паша, жени и злато — при първия знак от баща ми.

Припомним си, че нашите робини, които знаели това ужасно съседство, денонощно се молеха, плачеха и стенеха.

И до днес помня младия, бледен, черноок войник, и когато Архангел Михаил^[6] пристъпи към мене, сигурно ще ми се стори, че виждам Селим.

Не бих могла да кажа колко време останахме така: в ония дни не знаех още какво нещо е време; понякога, но много нарядко, баща ми ни повикваше с майка ми на чардака; това ми беше едничката радост, защото в подземието виждах само стенещи сенки и запаления фитил на Селим. Баща ми седеше пред широка бойница, не отделяше мрачния си поглед от далечния кръгозор и се вглеждаше във всяка тъмна точка, която се появяваше по езерото, а майка ми, полулегнала до него, скланяше глава на рамото му; аз играех в нозете й и с детско възхищение, пред което всичко придобива по-огромни размери, се радвах на стръмния Пинд, извисен далеко пред нас, на Янинската крепост, с ъгловати бели кули, изникнали от сините води на езерото, на огромните, прилепнали до скалите тъмнозелени кичури, които приличаха отдалеко на мъх, а бяха всъщност исполински борове и грамадни мирти.

Една сутрин баща ми изпрати да ни повикат; намерихме го наглед спокоен, но по-блед от друг път.

— Още малко търпение, Василики, скоро ще се свърши всичко; днес пристига султанският ферман, който ще реши съдбата ми. Ако ме помилва напълно, ще се върнем победоносни в Янина; ако новините са лоши, ще избягаме още тази нощ.

— Ами ако не ни пуснат да избягаме? — попита мама.

— О, бъди спокойна! — отговори усмихнато Али. — Селим и запаленият фитил ще ги вразумят. Те искат да умра, но не да загинат заедно с мене.

Майка ми само въздъхна при това утешение, изречено без сърце от баща ми.

Тя му приготви ледена вода, каквато той пиеше постоянно, защото, откакто се бяхме прибрали в кьошка, изгаряше от страшна треска; напръска с ухания брадата и запали чибука му. Баща ми съзерцаваше понякога с часове как димът се вие във въздуха.

По едно време трепна така ненадейно, че се уплаших.

После, без да отделя поглед от точката, приковала вниманието му, поиска далекогледа.

Майка ми му го подаде, станала беше по-бяла от стената, до която се бе облегнала.

Видях, че ръката на баща ми трепереше.

— Една… две… три… четири лодки — промълви той.

Стана, грабна оръжието си, сипа барут в пищовите.

— Василики — обърна се към майка ми и потрепера, — настъпи решителният миг. След половин час ще узнаем отговора на върховния повелител; прибери се с Хаиде в подземието.

— Не искам да те напусна — каза Василики, — ако умреш, господарю, искам да умра заедно с тебе.

— Вървете при Селим! — извика баща ми.

— Сбогом, господарю! — промълви майка ми, превита на две, сякаш предугаждаше приближаването на смъртта.

— Отведете Василики — заповяда баща ми на паликаретата.

Мене ме бяха забравили, но аз изтичах и протегнах ръце към него; той ме видя. Наведе се и долепи устни до челото ми.

Това беше последната му целувка. Още я усещам на челото си.

Докато слизахме, през решетката на чардака зърнахме лодките, които растяха, колкото повече се приближаваха и от черни точки се бяха превърнали вече в птици, плуващи по повърхността на езерото.

Двадесет паликарета, седнали в кьошка до нозете на баща ми и закрити от дървената ограда, дебнеха през това време с кръвожаден поглед пристигащите лодки, като държаха в ръка дългите си пушки, украсени със седеф и сребро; подът беше осеян с патрони; баща ми поглеждаше часовника си и се разхождаше тревожно.

Това съм запомнила от минутата, когато оставих баща си след последната му целувка.

Минахме с майка ми през подземието, Селим беше все на поста си и ни се усмихна тъжно. Донесохме си възглавници от другия край на пещерата и седнахме при Селим: при големи опасности преданите сърца се търсят едни други, а макар че бях дете, аз усещах несъзнателно, че над главите ни витае страшна беда.

Албер бе чувал често — не от баща си, който никога не говореше по това, — а от чужди хора подробности около последните минути на янинския паша; чел бе различни описания на неговата смърт, но тази случка, оживяла чрез присъствието и гласа на девойката, този жив и тъжен разказ го прониза с неизразимия си чар и ужас.

Погълната изцяло от тия страшни спомени, Хаиде замълча за миг; челото й като клюмнало от буря цвете се бе склонило до ръката, а унесеният поглед сякаш още виждаше накрай кръгозора зеления Пинд и сините води на Янинското езеро, вълшебно огледало, отразило възкръсналата в разказа й мрачна картина.

Монте Кристо я гледаше с неопределима смесица от любопитство и състрадание.

— Продължавай, моето момиче — каза на ромейски графът.

Хайде вдигна глава, сякаш току-що изречените звучни слова я събудиха от сън, и продължи:

— Беше четири часът следобед, навън беше ясно и светло, но в подземието бяхме в пълен мрак.

Само една светлинка блещукаше в пещерата, като мигаща звезда в черно небе — фитилът на Селим. Майка ми беше християнка и се молеше.

Селим повтаряше от време на време свещените думи:

— Велик е господ!

Майка ми все още имаше някаква надежда. Докато слизахме, й се бе сторило, че зърнала изпратения в Цариград франк, в когото баща ми имаше безусловно доверие, защото знаеше, че войниците на френския султан са обикновено благородни и великодушни. Тя пристъпи към стълбите и се ослуша.

— Наближават — каза, — дано носят мир и живот.

— Защо се боиш, Василики? — отговори ласкаво и гордо Селим. — Ако не носят мир, ще ги погубим.

И раздуха пламъка на фитила със замах, от който заприлича на древнокритския Дионисий.

Но аз, все още наивно дете, се плашех от тая смелост, която ми се струваше свирепа и безсмислена, и се боях да умра сред пламъци.

Майка ми трябва да е изпитвала същия страх, защото усещах как трепери.

— Боже, боже, мамо! — виках аз. — Ще умрем ли?

Плачовете и молитвите на робините се засилиха при тия мои думи.

— Чедо — отвърна Василики, — да не даде бог някой ден да пожелаеш тази смърт, от която днес се боиш!

После запита още по-тихо:

— Каква е заповедта на господаря ти, Селим?

— Ако ми изпрати кинжала си, султанът отказва да го помилва и трябва да подпаля буретата; ако ми изпрати пръстена си, султанът му прощава и ще предам барутния погреб.

— Приятелю — каза майка ми, — като пристигне заповедта на господаря, ако ти изпрати кинжала, вместо да ни погубиш със смърт, от която и двете треперим, ще ти протегнем шия да ни убиеш с него.

— Добре, Василики — отговори спокойно Селим.

Изведнъж ни се счуха викове ослушахме се — виковете бяха радостни. Нашите паликарета повтаряха името на франка, изпратен в Цариград; явно беше, че е донесъл благоприятен отговор от върховния повелител.

— Не си ли спомняте името на тоя франк? — попита Морсер, готов да подпомогне паметта й.

Монте Кристо му направи знак.

— Не — отвърна Хаиде, — не си го спомням. Глъчката се засили; чуха се стъпки: по стълбите към подземието слизаха хора.

Селим приготви копието.

След малко някаква сянка се мярна в синкавата дрезгавина до входа на подземието, отдето проникваше дневната светлина.

— Кой? — викна Селим. — Който и да си, нито крачка напред!

— Слава на султана! — каза сянката. — Везирът Али получава пълно опрощение. Оставят му не само живота, но и богатството, и имота.

Майка ми извика от радост и ме притисна до сърцето си.

— Стой! — каза Селим, като я видя, че се втурва да излезе. — Нали знаеш, че трябва да ми дадат пръстена.

— Вярно — сети се майка ми, после коленичи и ме вдигна към небето, сякаш като се молеше богу за мене, искаше да ме приближи към него.

Хаиде замълча отново, обзета от вълнение, оросило с пот пребледнялото й чело, пресипналият глас като че не можеше да мине през пресъхналото гърло.

Монте Кристо наля в чаша малко ледена вода и каза с кротост, в която прозвуча и заповедническа нотка:

— Смелост, моето момиче!

Хаиде изтри очи и челото си и продължи:

— През това време очите ни, вече свикнали с тъмнината, познаха пратеника на пашата: беше наш приятел.

И Селим го бе познал, но честният момък знаеше само едно: да слуша!

— От чие име идваш? — попита той.

— От името на нашия господар Али Тепеделенли.

— Ако идваш от името на Али, знаеш какво трябва да ми предадеш, нали?

— Да — отговори пратеникът — и ти нося пръстена му.

В същото време вдигна ръка над главата си; но той беше много далеко, а не беше и достатъчно светло, за да може Селим да различи и познае предмета, който му показваха.

— Не виждам какво държиш каза той.

— Ела по-насам — предложи пратеникът — или пък аз да се приближа.

— Нито едното, нито другото, — остави това, което ми показваш, на светлото и се отдръпни, докато го видя.

— Добре — съгласи се пратеникът.

И се отдръпна, след като остави уговорения знак на мястото, посочено от Селим.

Сърцата ни се разтуптяха: защото оставената вещ действително приличаше на пръстен, но дали беше наистина пръстенът на баща ми?

Все още със запаления фитил в ръка, Селим отиде до входа, наведе се радостно към светлата ивица и прибра оставения знак.

— Пръстенът на господаря — каза той, като го целуна. — Добре.

Наведе фитила до земята и го угаси с крак.

Пратеникът извика от радост и плесна с ръце. Веднага дотичаха четирима войници на сераскера Хуршид и Селим падна пронизан от пет кинжала. И пратеникът го бе пробол.

Опиянени от престъплението си, макар все още пребледнели от страх, те се втурнаха в подземието да видят дали няма нейде огън, като се препъваха в торбите със злато.

През това време майка ми ме грабна и през криволичещи пътеки, познати само на нас, стигна до едни тайни стълби в кьошка, отдето се чуваше страхотна врява.

Долните помещения бяха изцяло заети от чохадарите на Хуршид, значи от нашите врагове.

Тъкмо когато майка ми щеше да бутне вратичката, чухме заплашителния глас на пашата.

Майка ми долепи око до една пролука между дъските; пред моите очи също имаше пролука, през която погледнах.

— Какво искате? — викаше баща ми на някакви мъже, които държаха в ръка хартия, изписана със златни букви.

— Искаме само да ти съобщим — обади се един от тях — волята на негово величество. Виждаш ли тоя ферман?

— Виждам го — отвърна баща ми.

— Чети тогава! Главата ти искат с него!

Баща ми се изсмя и този смях прогърмя по-страшно от заплаха; още докато се смееше, два изстрела излетяха от ръцете му и убиха двама души.

Паликаретата, налягали на пода около баща ми, станаха и откриха огън; стаята се изпълни с глъч, огън и дим.

В същия миг започнаха да стрелят и от другата страна; куршуми пробиваха дъските около нас.

Колко красив и величествен беше баща ми, везирът Али Тепеделенли, сред куршумите, с ятаган в ръка, с почерняло от барута лице! И как бягаха враговете му!

— Селим! Селим! Подпалвачо Селим! Изпълни си дълга!

— Селим е мъртъв! — обади се един глас от другия край на кьошка. — А ти, господарю Али, си загубен!

В същия миг се чу глух гърмеж и подът пред баща ми се продъни.

Чохадарите стреляха отдолу. Три-четири паликарета паднаха, пронизани отдолу нагоре с изстрели, които разкъсаха телата им.

Баща ми изрева, пъхна пръсти в пробивите от куршумите и изтръгна една цяла дъска.

В същия миг през тоя отвор изгърмяха двадесет изстрела, пламъкът бликна като от вулкан, стигна до тапетите и ги подпали.

Сред това невиждано безредие и страшни викове два поясни гърмежа и два по-сърцераздирателни вика ме смразиха от ужас. Двата гърмежа бяха наранили смъртоносно баща ми, двата вика бяха негови.

Но той стоеше все още прав, вкопчил се о един прозорец. Майка ми се мъчеше да изкърти вратата, за да умре с него; но тя беше заключена от отвъдната страна.

Паликаретата около баща ми се гърчеха в предсмъртни мъки; двама-трима, останали незасегнати или само леко ранени, скочиха през прозорците. Изведнъж целият под изтрещя и се сгромоляса. Баща ми падна на едно коляно; двадесет ръце, въоръжени със саби, пищови, ятагани се протегнаха в миг, двадесет души се нахвърлиха едновременно срещу един сам човек и баща ми изчезна във вихрушка от пламъци, раздухани от тия ревящи демони, сякаш самият ад се бе разтворил под нозете му.

Усетих, че се търкулнах на земята: майка ми бе припаднала.

Хаиде отпусна ръце и простена, поглеждайки графа, сякаш искаше да запита доволен ли е от послушанието й.

Графът стана, отиде при нея, взе ръката й и каза на ромейски:

— Почини си, мило дете, и бъди смела, като помниш, че има господ, който наказва предателите.

— Наистина страшна история, графе — каза Албер, изплашен от пребледняването на Хаиде, — и аз се укорявам, че проявих такова жестоко любопитство.

— Няма нищо — отвърна Монте Кристо.

После сложи ръка върху главата на девойката.

— Хаиде — продължи той — е храбра девойка, а понякога изпитва и облекчение, като разказва страданията си.

— Защото, господарю — побърза да каже тя, — защото страданията ми припомнят твоите благодеяния.

Албер я погледна с любопитство; тя не бе разказала още това, което най-много му се искаше да чуе, именно как е станала робиня на графа.

Хаиде долови това желание и в погледа на графа, и в погледа на Албер. И продължи:

Когато майка ми се свести, и двете бяхме пред сераскера.

— Убийте ме — каза тя, — но пощадете честта на вдовицата на Али.

— Няма защо да се обръщаш към мене — отговори Хуршид.

— А към кого?

— Към новия си господар.

— Кой е той?

— Ето го.

И Хуршид ни посочи един от тия, които спомогнаха най-много за смъртта на баща ми — продължи мрачно и гневно девойката.

— И вие станахте собственост на тоя човек? — запита Албер.

— Не — отвърна Хаиде; — той не дръзна да ни задържи; продаде ни на търговци на роби, които отиваха в Цариград. Минахме през Гърция и пристигнахме полумъртви пред входа на императорския дворец, задръстен от любопитни, които се отдръпваха да ни направят път. Мама вдигна глава да проследи погледите им, изписка и падна, като ми посочи една глава над вратата.

Под главата имаше надпис:

Разплаках се и се помъчих да вдигна майка си; но тя беше мъртва!

Отведоха ме на пазара: един богат арменец ме купи, изучи ме, нае ми учители и като станах на тринайсет години, ме продаде на султан Махмуд.

— От когото — каза Монте Кристо — я откупих, както вече ви казах, Албер, срещу един изумруд, като оня, в който крия зрънцата хашиш.

— О, ти си добър и велик, господарю мой — промълви Хаиде, като целуна ръката на Монте Кристо, — и аз съм щастлива, че съм твоя робиня!

Албер изглеждаше замаян от това, което бе чул.

— Допийте си кафето — подсети го графът, — разказът приключи.