Александър Дюма
Граф Монте Кристо (53)

LIII. РОБЕР ДЯВОЛА

Предлогът, че ще отива на опера, беше напълно искрен, защото тази вечер имаше тържество в кралската музикална академия. След продължително боледуване Левасьор се явяваше отново в ролята на Бертрам и творбата на модния маестро бе привлякла най-блестящото парижко общество.

Като повечето богати младежи, и Морсер имаше кресло в първите редове на партера, а освен това можеше да остане в десет ложи на свои познати, независимо от мястото, което, можеше винаги да намери в ложата на парижките „лъвове“.

Шато Рено имаше съседното кресло.

В качеството си на журналист Бошан царуваше в залата и можеше да седне, където пожелае.

Тази вечер Люсиен Дебре имаше на свое разположение ложата на министъра и я бе предложил на граф дьо Морсер, който след отказа на Мерседес я предостави на Данглар, като му съобщи, че навярно ще отиде вечерта да посети съпругата и дъщеря му, ако двете дами благоволят да приемат ложата. А никой не ламти за безплатни ложи така, както милионерите.

Що се отнася до Данглар, той заяви, че политическите убеждения и битността му на опозиционен депутат не му позволяват да се яви в ложата на министъра. Така че баронесата писа на Люсиен да отиде да я вземе, защото, естествено, не можеше да отиде на опера само с Йожени.

Би било наистина противно на добрия вкус двете дами да отидат сами; но никой не можеше да каже нищо, ако госпожица Данглар се яви с майка си и с любовника на майка си: висшето общество се приема такова, каквото е.

Завесата се вдигна, както винаги, при една почти празна зала. Още една, чисто парижка мода е да се идва след започването на спектакъла; поради това първото действие минава за зрителите не в гледане и слушане на пиесата, а в гледане на пристигащите и в слушане само шума на вратите и разговорите.

— Я вижте! — каза изведнъж Албер, като погледна в една странична ложа балкон. — Я вижте! Графиня Г.

— Коя е тази графиня Г.? — запита Шато Рено.

— Моля ви се, бароне, такъв въпрос не може да ви бъде простен: питате коя е графиня Г.?

— О, да! — отвърна Шато Рено: — Да не е онази очарователна венецианка?

— Същата.

В тоя миг графинята забеляза Албер, с когото размени усмихнато поздрав.

— Познавате ли я? — запита Шато Рено.

— Да — промълви Албер; — Франц ме представи в Рим.

— Искате ли да ми направите в Париж услугата, която Франц ви е направил в Рим?

— С удоволствие.

— Шт! Шт! — обадиха се от публиката.

Двамата младежи продължиха разговора си, без да се тревожат от желанието на партера да слуша музиката.

— Тя беше на надбягванията на Шанде Марс — каза Шато Рено.

— Днес?

— Да.

— Хм! Всъщност да, имаше надбягвания. Участвувахте ли?

— О, дреболия, за петдесет луидора.

— И кой спечели?

— Наутилус; за него бях заложил.

— Но имаше три надбягвания, нали?

— Да. За наградата на жокей-клуба имаше златна купа. Случи се дори нещо твърде странно.

— Какво?

— Шт! — обадиха се пак от публиката.

— Какво? — повтори Албер.

— Надбягването бе спечелено от един съвършено непознат кон със съвършено непознат жокей.

— Какво?

— Да, боже мой; никой не бе обърнал внимание на един кон, вписан с името Вампа, и на жокей с името Йов, когато изведнъж видях да излиза един великолепен кон и жокейче, голямо една педя; трябваше да му изблъскат десет кила олово в джобовете; но това не му попречи да пристигне на финиша с три конски дължини преди Ариел и Барбаро, които се надбягваха с него.

— И не се ли разбра чий е конят и жокеят?

— Не.

— Казвате, че конят бил записан с името…

— Вампа.

— Тогава — каза Албер — аз съм по-осведомен от вас; защото зная чий е.

— Тишина най-после! — извикаха за трети път от партера.

Недоволството този път беше толкова силно, щото двамата младежи най-сетне забелязаха, че публиката говори на тях. Обърнаха се за миг, за да видят кой ще поеме отговорност за това, което сметнаха за нахалство; но никой не повтори подканването и двамата загледаха сцената.

В този миг ложата на министъра се отвори и госпожа Данглар, дъщеря й и Люсиен Дебре заеха местата си.

— О, о! — каза Шато Рено. — Ето и други ваши познати, виконте. Къде, по дяволите, сте се загледали надясно? Търсят ви.

Албер се обърна и погледът му наистина срещна този на баронеса Данглар, която го поздрави леко с ветрилото си. Що се отнася до госпожица Йожени, големите й черни очи едва благоволиха да се наведат към оркестъра.

— Всъщност, драги — започна Шато Рено, — не разбирам, като оставим настрана неравенството в общественото положение (не смятам, че това особено много ви занимава), не разбирам, като изключим неравенството, какво друго можете да имате против госпожица Данглар; тя е наистина много красива особа.

— Много красива, то се знае — отвърна Албер; — но признавам, че предпочитам по-мека, по-нежна, изобщо по-женствена красота.

— Това са то младежите — каза Шато Рено, който си позволяваше със своите тридесет години да се държи бащински към Морсер; — никога не са доволни. Как, драги! Намират ви годеница, създадена по образа на Диана ловджийката, и вие не сте доволен!

— Именно затова! Бих предпочел нето в жанра на Милоската или Капуаска Венера. Тази Диана ловджийка, винаги заобиколена от своите нимфи, ме плаши донейде; страхувам се да не се отнесе с мене като с Актеон^[1]!

Един поглед към девойката би могъл наистина да обясни чувството, изповядано от Морсер. Госпожица Данглар беше красива, но както каза Албер, с една малко сурова красота: косите й бяха много черни, а естествените им вълни изглеждаха непокорни към волята на ръката й; очите, черни като косата, под великолепни вежди, които имаха само един недостатък — да се мръщят понякога, се отличаваха с твърдо изражение, необичайно за погледа на жена; носът й имаше точното очертание, което ваятел би дал на носа на Юнона; само устата й беше прекалено голяма, но с прекрасни зъби, изпъкващи още повече зад яркия кармин на устните, които подчертаваха бледността на лицето; най-после една черна бенка в ъгъла на устата, по-голяма от подобни естествени отлики, придаваше на физиономията й решителността, от която се боеше Морсер.

И цялата фигура на Йожени подхождаше на главата, която се опитахме да опишем. Тя беше, както се бе изразил Шато Рено, Диана ловджийка, само че с още по-твърда и плътна красота.

Колкото до възпитанието, което бе получила, можеше да му се отправи укорът, че — като някои черти от физиономията й — беше подходящо за другия пол. Тя говореше наистина два-три езика, рисуваше леко, пишеше стихове и композираше; особено много бе пристрастена именно към музиката, която изучаваше заедно с една своя съпансионерка, бедна девойка с всички данни да стане, както уверяваха, отлична певица. Хората разправяха, че един известен композитор проявявал почти бащински интерес към нея и я подготвял с надежда, че тя ще забогатее един ден чрез гласа си.

Поради тази именно възможност на госпожица Луиз д’Армии — така се казваше младата виртуозка — да постъпи един ден в театъра госпожица Данглар я приемаше у дома си, макар и да не се явяваше на обществени места заедно с нея. Впрочем при все че нямаше в къщата на банкера независимото положение на приятелка, Луиз стоеше по-високо от обикновена учителка.

Няколко секунди след влизането на госпожа Данглар в ложата завесата бе спусната и поради това, че продължителността на антракта позволяваше половинчасова разходка или посещение из ложите, първите редове на партера се бяха почти изпразнили.

Морсер и Шато Рено излязоха още в началото. За момент госпожа Данглар помисли, че това усърдие на Албер се дължи на желанието му да й поднесе почитанията си, и се наведе към ухото на дъщеря си, за да я предупреди за посещението; но Йожени се задоволи да поклати усмихнато глава, а в същото време, за да докаже сякаш колко основателно е отрицателното отношение на Йожени, Морсер се появи в една от страничните ложи балкон. Ложата на графиня Г.

— А! Ето ви и вас, господин пътешественико — погрешна го тя, като му протегна ръка със сърдечността на отдавнашна позната; — много любезно, че ме познахте, а особено, че избрахте моята ложа за първото си посещение.

— Вярвайте, госпожо — отговори Албер, — че ако знаех пристигането ви в Париж и адреса ви, не бих чакал досега. Но позволете да ви представя господин барон дьо Шато Рено, мой приятел, един от малцината останали благородници във Франция, от когото току-що узнах, че сте били на надбягванията на Шанз дьо Марс.

Шато Рено се поклони.

— А! Бяхте ли на надбягванията, господине? — запита живо графинята.

— Да, госпожо.

— Можете ли да ми кажете тогава — продължи все така живо госпожа Г., — чий беше конят, който спечели наградата на жокей-клуба?

— Не, госпожо — отвърна Шато Рено; — и аз току-що зададох същия въпрос на Албер.

— Много ли държите да знаете, госпожо графиньо? — запита Албер.

— Какво?

— Кой е собственикът на коня?

— Извънредно много. Представете си… Но да не би да знаете случайно кой е, виконте?

— Щяхте да ни разкажете нещо, госпожо: започнахте с „представете си“.

— Да, представете си, прекрасният дорест кон и жокейчето с розовата рубашка ми станаха така приятни, че им желаех успех, сякаш бях заложила за тях половината си състояние; и когато ги видях да пристигат първи, изпреварили с три конски дължини останалите, така се зарадвах, та започнах да ръкопляскам като луда. Представете си тогава изненадата ми, когато на връщане у дома си срещнах на стълбите розовото жокейче! Предположих, че победителят в надбягването живее случайно в същата къща, но като отворих вратата на салона си, първото нещо, което видях, беше златната купа — наградата, спечелена от непознатия кон и непознатия жокей. В купата имаше една хартийка с думите: „На графиня Г., Лорд Рътуен“.

— Точно така — заяви Морсер.

— Как: точно така! Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че е именно лорд Рътуен.

— Кой лорд Рътуен?

— Нашият, вампирът, онзи от театър „Аржентина“.

— Нима? — извика графинята. — Тук ли е?

— Тук е.

— Виждате ли го? Приемате ли го? Посещавате ли го?

— Близки приятели сме, а пък и господин дьо Шато Рено има честта да го познава.

— Какво ви кара да мислите, че именно той е спечелил?

— Конят му, записан с името Вампа.

— Така ли?

— Не помните ли името на прочутия бандит, който ме бе заловил…

— О, да наистина!

— И из чиито ръце графът ме изтръгна като по чудо?

— Разбира се.

— Този бандит се наричаше Вампа. Виждате, че е същият.

— Но защо ми изпраща купата?

— Преди всичко, госпожо графиньо, защото аз му говорих много за вас, както можете да предположите; после, защото се е зарадвал, че вижда една съотечественица, която проявява внимание към него.

— Надявам се, че не сте му разправяли глупостите, които приказвахме за него?

— Не бих се заклел; а пък и това подаряване на купата от името на лорд Рътуен…

— Но това е ужасно, той няма никога да ми прости.

— Като враг ли е постъпил?

— Признавам, че не.

— Тогава?

— Значи е в Париж?

— Да.

— Предизвика ли сензация?

— Говориха за него осем дни — отвърна Албер, — после дойде коронацията на английската кралица, след това откраднаха елмазите на госпожица Марс^[2] и всички заговориха само за това събитие.

— Драги — прекъсна го Шато Рено, — личи си, че графът е ваш приятел: съвсем по приятелски се отнасяте към него. Не вярвайте на това, което ви казва Албер, госпожо графиньо; тъкмо наопаки — в Париж се говори само за граф дьо Монте Кристо. Той дебютира, като изпрати на госпожа Данглар коне за тридесет хиляди франка; след това спаси живота на госпожа дьо Вилфор; после, както изглежда, е спечелил надбягванията на жокей-клуба. Противно на казаното от Морсер, аз твърдя, че и досега се занимават с графа и ще се занимават с него дори след един месец, ако продължава да се проявява така чудновато; а това е, струва ми се, неговото постоянно държане.

— Възможно е — отвърна Морсер; — междувременно, кой е наел ложата на руския посланик?

— Коя? — запита графинята.

— Онази между колоните на първия балкон; струва ми се, че е напълно ремонтирана.

— Вярно — каза Шато Рено. — Видяхте ли някого там през първото действие?

— Къде?

— В същата ложа.

— Не — заяви графинята; — никого не видях. Значи — върна се тя към предишния разговор — вие смятате, че надбягването е било спечелено от вашия граф дьо Монте Кристо.

— Убеден съм.

— И той ми е изпратил купата?

— Сигурно.

— Но аз не го познавам — учуди се графинята — и много ми се иска да му я върна.

— О, недейте! Ще ви изпрати друга, изваяна от някой сапфир или рубин. Това са негови обичайни постъпки; човек трябва да го приеме такъв, какъвто си е.

В този миг чуха звънеца, който оповестяваше за почването на второто действие. Албер стана, за да се върне на мястото си.

— Ще ви видя ли? — попита графинята.

— Ако позволите, ще идвам през антрактите да се осведомявам дали мога да ви бъда полезен с нещо в Париж.

— Господа — каза графинята, — всяка събота вечер на улица Риволи 22 приемам приятелите си. Смятайте се за поканени.

Младежите се поклониха и излязоха.

Когато се върнаха в залата, видяха всички зрители от партера прави, втренчили поглед в една точка; и те се обърнаха в същата посока, към бившата ложа на руския посланик. Един мъж в черно, към тридесет и пет-четиридесетгодишен, влизаше там с жена в ориенталски костюм. Жената беше необикновено красива, а костюмът толкова разкошен, че, както вече казахме, всички погледи се бяха приковали за миг в нея.

— О! — промълви Албер. — Монте Кристо и гъркинята му!

Бяха наистина графът и Хаиде.

Само след една минута младата жена привлече вниманието на цялата зала; жените се навеждаха от ложите, за да зърнат как елмазите й блестят при светлината на полилеите.

Второто действие мина при глух шепот, който е на обществени места признак за някакво голямо събитие. Никому не мина през ум да изисква спазването на тишина. Тази толкова млада, красива, блестяща жена беше най-интересното зрелище за всички.

Този път госпожа Данглар показа ясно на Албер, че желае да го види при следващия антракт.

Морсер беше достатъчно добре възпитан и не заставяше да го чакат, след като му е дадено ясно да разбере, че искат да го видят. Щом свърши действието, той побърза да се качи на първия балкон.

Поклони се на двете дами й подаде ръка на Дебре.

Баронесата го посрещна с очарователна усмивка, Йожени с обичайната си студенина.

— Слушайте, драги — започна Дебре, — пред вас стои един човек в края на силите си, който ви призовава да го отмените. Госпожата ме смаза с въпроси за графа; иска да знае кой е, откъде идва, къде ще отиде; а пък аз не съм Калиостро^[3], та да мога да се оправя, затова и казах: „Попитайте Морсер, и той познава на пръсти тоя Монте Кристо“, и тя ви повика.

— Не е ли невероятно — каза баронесата — човек, който има на разположение половин милион тайни фондове, да е така недостатъчно осведомен?

— Госпожо — отвърна Люсиен, — моля ви да повярвате, че ако имах половин милион на мое разположение, нямаше да го употребя, за да събирам сведения за граф дьо Монте Кристо, който за мене има само едно качество — че е двойно по-богат от кой да е набаб^[4]; но аз дадох думата на моя приятел Морсер; разберете се с него, всичко това не ме занимава.

— О, елмазите — засмя се Морсер — са неговата слабост! Мисля, че и той, като Потьомкин, има винаги елмази в джобовете си и ги сипе по пътя си, както Палечко камъчетата си.

— Трябва да е намерил някаква мина — каза госпожа Данглар: — знаете ли, че му е открит неограничен кредит пред банката на барона?

— Не, не знаех — отвърна Албер. — Но трябва да е да е така.

— И е съобщил на господин Данглар, че смята да остане една година в Париж и да изхарчи шест милиона?

— Сигурно е персийският шах, пътуващ инкогнито.

— А виждате ли, господин Люсиен — попита Йожени, — колко е красива жената?

— Наистина не съм виждал, госпожице, друга дама, така справедлива към жените като вас.

Люсиен приближи монокъла до окото си.

— Очарователна! — потвърди той. — А знае ли господин дьо Морсер коя е тази жена?

— Госпожице — отвърна Албер на този почти пряко отправен му въпрос, — зная само донякъде, доколкото изобщо зная нещо за тайнствената личност, която ни занимава. Тази жена е гъркиня.

— Веднага личи по костюма й; съобщавате ми нещо, което цялата зала вижда.

— Никой набаб сигурно не би ми изпратил чифт коне за тридесет хиляди франка с четири елмаза на ушите, по пет хиляди франка единият.

— Съжалявам — отвърна Морсер, — задето съм толкова неук чичероне, но трябва да призная, че познанията ми спират дотук; зная освен това, че е много музикална, защото веднъж, на обяд у графа, чух звуците на гусла, а не можеше да свири друг освен нея.

— Та нима вашият граф приема? — запита госпожа Данглар.

— И то великолепно, уверявам ви.

— Трябва да накараме Данглар да го покани на вечеря, за да бъдем поканени и ние.

— Какво, нима ще отидете у него? — изсмя се Дебре.

— Защо не? Със съпруга си!

— Но този тайнствен граф е ерген.

— Виждате, че не е — засмя се на свой ред баронесата, като посочи хубавата гъркиня.

— Тази жена е негова робиня, както ни каза сам; помните ли, Морсер? Когато бяхме на обед у вас.

— Признайте, Люсиен — възрази баронесата, — че прилича повече на княгиня.

— От Хиляда и една нощ.

— Не казвам от Хиляда и една нощ; но кое прави една жена княгиня? Елмазите! А тази е обсипана с елмази.

— Дори прекалено — каза Йожени; — без тях би била по-красива, защото човек би могъл да види шията и китките на ръцете й, които са очарователни.

— О! Ето артистката! Виждате ли как се увлича, госпожо Данглар?

— Обичам всичко прекрасно — отвърна Йожени.

— Какво ще кажете тогава за графа? — попита Дебре. — Струва ми се, че и той не е лош.

— Графът ли? — запита Йожени така, сякаш не бе се сетила още да го погледне. — Графът е много бледен.

— Точно така — заяви Морсер, — в тази бледност именно е тайната, която се стремим да открием. Знаете ли, графиня Г. твърди, че бил вампир.

— А върна ли се графиня Г.? — попита баронесата.

— Ето я в страничната ложа, мамо — обади се Йожени. — Почти срещу нас; онази жена с великолепната руса коса.

— О, да! — отвърна госпожа Данглар. — Не знаете ли какво трябва да сторите, Морсер?

— Заповядайте, госпожо?

— Трябва да отидете при граф дьо Монте Кристо и да ни го доведете.

— Защо? — запита Йожени.

— За да поговорим с него; не се ли интересуваш да го видиш?

— Никак.

— Странно дете! — промълви баронесата.

— О! — каза Морсер — той може би ще дойде и сам. Ето, видя ни, госпожо, и ви се покланя.

Баронесата отвърна на поздрава, като се усмихна очарователно на графа.

— Добре — заяви Морсер; — жертвувам се. Оставям ви, за да видя дали има някаква възможност да поговоря с него.

— Много просто: идете в ложата му.

— Но не съм представен.

— Кому?

— На хубавата гъркиня.

— Нали казахте, че е робиня?

— Да, обаче вие твърдите, че е княгиня… Впрочем аз се надявам, че като ме види да излизам оттук, той сам ще излезе.

— Възможно е. Вървете!

— Отивам.

Морсер се поклони и си отиде. И наистина, тъкмо когато минаваше покрай ложата на графа, вратата се отвори; графът каза няколко думи на арабски на Али, който стоеше в коридора, после улови подръка Морсер.

Али затвори вратата и застана пред нея; доста хора се бяха събрали в коридора около нубиеца.

— Вашият Париж е наистина странен град — започна Монте Кристо — А парижаните — странни хора. Човек би казал, че за пръв път срещат нубиец. Вижте как се трупат около бедния Али, който се чуди какво значи всичко това. В едно мога да ви уверя: ако някой парижанин отиде в Тунис, Цариград, Багдад или Кайро, никъде няма да го наобиколят така.

— Защото вашите ориенталци са смислени хора и гледат само това, което заслужава да се види; но вярвайте ми, че Али се радва на тази популярност само защото е ваш роб, а вие сте засега най-модната личност.

— Така ли? И на какво дължа това благоволение?

— На себе си, то се знае! Подарявате коне за хиляда луидора, спасявате живота на съпругата на кралския прокурор, участвувате под името майор Брак на състезания с чистокръвни коне и с жокеи колкото маймунчета; накрая спечелвате златните купи и ги изпращате на красиви дами.

— И откъде, дявол да го вземе узнахте всички тия глупости?

— Първо — от госпожа Данглар, която гори от нетърпение да ви види в ложата си, или по-точно другите да ви видят там; второ — от вестника на Бошан, трето — от собственото си въображение. Защо сте нарекли коня си Вампа, ако сте искали да запазите своето инкогнито?

— Да, наистина — съгласи се графът. — Това беше неблагоразумно. Но кажете ми, нима граф дьо Морсер не идва никога на опера? Търсих го, никъде не го видях.

— Тази вечер ще дойде.

— Къде ще бъде?

— В ложата на баронесата навярно.

— Очарователната девойка с нея е дъщеря й, нали?

— Да.

— Поздравявам ви.

Морсер се усмихна.

— Ще поговорим пак, и то подробно, по този въпрос — отвърна той. — Какво ще кажете за музиката?

— За коя музика?

— Която току-що чухте.

— Ще кажа, че е много хубава като човешко дело, при това изпълнена от двукраки птици без пера, както казвал покойният Диоген.

— Изглежда, драги графе, че вие можете да слушате, когато ви хрумне, седемте райски хорове?

— Донякъде. Когато искам да чуя прекрасна музика, виконте, каквато човешко ухо още не е чувало, заспивам.

— И тук е чудесно за тази цел; спете, драги графе, спете. Операта е била измислена тъкмо за това.

— О, не, защото вашият оркестър наистина прекалено гърми. За да мога да заспя такъв сън, за какъвто ви споменах, ми трябва спокойствие, тишина и известна подготовка…

— Прочутият хашиш ли?

— Именно, виконте, когато искате да чуете музика, елате да вечеряте с мене.

— Вече чух, когато дойдох да обядвам — отвърна Морсер.

— В Рим ли?

— Да.

— О, това беше гуслата на Хаиде. Да, горката изгнаница се развлича понякога, като ми свири мелодии от своята родина.

Морсер не настоя; графът също замълча.

В този миг се чу звънецът.

— Ще ме извините ли? — запита графът и тръгна към ложата си.

— Разбира се!

— Предайте много привети на графиня Г. от страна на нейния вампир.

— А на баронесата?

— Кажете й, че ще имам честта, ако ми позволи, да й представя почитанията си тази вечер.

Започна третото действие. Граф дьо Морсер дойде, както бе обещал, в ложата на госпожа Данглар.

Графът не беше от тия хора, които предизвикват революция в някоя зала; затова пристигането му бе забелязано само от хората в същата ложа.

Но Монте Кристо го видя и едва уловима усмивка пробягна по устните му.

Що се отнася до Хаиде, тя не виждаше нищо в залата, щом се вдигнеше завесата; като всички първични натури, обожаваше всичко, което привлича зрението и слуха.

Третото действие мина както винаги; госпожица Нобле, Жулиа и Леру изпълниха своите обикновени балетни номера; гренадският княз бе предизвикан от Робер — Марио; и накрая познатият ви величествен крал обиколи сцената, за да покаже кадифената си мантия, като водеше за ръка дъщеря си; след това завесата бе спусната и хората се изнизаха веднага към фоайето и коридорите.

Графът излезе от ложата си, а в следния миг се яви в тази на баронеса Данглар.

Баронесата не можа да сдържи едно възклицание от изненада, леко примесена с радост.

— О, заповядайте, господин графе! — извика тя. — Аз наистина копнеех да ви изкажа устно благодарността си след изпратената писмено.

— Още ли помните тази дреболия, госпожо? — отвърна графът. — Аз вече я забравих.

— Но това, което не може да се забрави, господин графе, е, че на другия ден сте спасили моята добра приятелка госпожа дьо Вилфор от лудото препускане на същите коне.

— И този път, госпожо, не заслужавам благодарностите ви; защото тази голяма услуга е направена на госпожа дьо Вилфор от моя нубиец Али.

— Да не би пак Али — обади се граф дьо Морсер — да е изтръгнал сина ми от ръцете на римските бандити?

— Не, господин графе — каза Монте Кристо като стисна ръката, която генералът му подаваше, — не; този път приемам благодарностите за своя сметка; само че вие вече ми ги изказахте веднъж, аз ги приех и просто се срамувам, като виждам колко сте ми признателен. А сега, госпожо баронесо, направете ми, моля ви се, честта да ме представите на госпожица дъщеря си.

— О, вие сте вече представен, поне по име, защото от два-три дни говорим само за вас. Йожени — продължи баронесата, като се обърна към дъщеря си, — господин граф дьо Монте Кристо!

Графът се поклони; госпожица Данглар кимна, леко.

— Вие сте с една прелестна девойка, господин графе — каза Йожени; — ваша дъщеря ли?

— Не, госпожице — отвърна Монте Кристо, учуден от тази крайна наивност или от това поразително безочие; — една нещастна гъркиня, на която съм настойник.

— И се казва?…

— Хаиде — отвърна Монте Кристо.

— Гъркиня! — промълви граф дьо Морсер.

— Да, графе — заяви госпожа Данглар; — кажете дали сте виждали някога в двора на Али Тепеделенли, при когото така славно сте служили, такъв прекрасен костюм като нейния.

— О! — обади се Монте Кристо. — В Янина ли сте служили, господин графе?

— Бях инспектор в армията на пашата — отвърна Морсер — и не крия, че на неговата щедрост дължа скромното си състояние.

— Погледнете! — настоя госпожа Данглар.

— Какво да погледнем? — попита Морсер.

— Ей там! — каза Монте Кристо.

И като прегърна графа, се наведе с него извън ложата.

В този миг Хаиде, която търсеше с очи графа, зърна бледото му лице до това на Морсер, когото бе прегърнал.

Тази гледка порази девойката така, като че бе видяла главата на медуза^[5]; тя се наведе напред, сякаш искаше да погълне с поглед и двамата, но се отдръпна почти веднага със слаб вик, все пак чут от най-близките съседи и от Али, който отвори вратата.

— Я гледайте! Какво става с вашата девойка, господин графе? — обади се Йожени. — Сякаш й прилоша.

— Да, наистина — каза графът. — Но не се плашете, госпожице: Хаиде е много нервна и затова е крайно чувствителна към миризмите; може да припадне просто от един неприятен парфюм; обаче — извади той едно стъкълце от джоба си — лекарството е с мене.

Той се сбогува с общ поклон към баронесата и дъщеря й, стисна ръка на графа и на Дебре и напусна ложата на госпожа Данглар.

Когато влезе в своята, Хаиде беше все още много бледа; и щом го видя, му стисна ръката.

— С кого разговаряше там, господарю? — запита девойката.

— С граф дьо Морсер — отвърна Монте Кристо, — който е служил при славния ти баща и признава, че му дължи богатството си.

— Ах! Негодникът! — извика Хаиде. — Та той именно го продаде на турците; а богатството му е награда за предателството. Нима не знаеше това, скъпи ми господарю?

— Чувал бях вече нещичко за тази епирска история — каза Монте Кристо, — но не зная подробностите. Да вървим да ми ги разкажеш, моето момиче; сигурно ще са интересни.

— О, да! Да вървим; струва ми се, че ще умра, ако остана още срещу тоя човек.

Хаиде стана веднага, загърна се в бялата кашмирена наметка, извезана с бисери и корали, и излезе бързо тъкмо когато завесата се вдигаше.

— Вижте дали този човек постъпва поне веднъж като другите! — обърна се графиня Г. към Албер, който се бе върнал при нея. — Изслушва благоговейно третото действие на операта и си отива тъкмо когато ще започне четвъртото.