Александър Дюма
Граф Монте Кристо (13)

XIII. СТОТЕ ДНИ

Господин Ноартие излезе добър пророк и събитията се развиха бързо, както беше предсказал. Всекиму е известно това връщане от остров Елба, връщане странно, невероятно, безпримерно в миналото и вероятно неповторимо в бъдещето.

Луи XVIII направи само слаб опит да отбие този жесток удар: недоверието му към хората му отнемаше доверието и в събитията. Едва възстановената от него кралска или по-скоро монархическа власт се разклати върху още несигурната си основа и при първия знак на императора се сгромоляса цялата тази сграда, нестройна смесица от стари предразсъдъци и нови идеи. Поради това признателността, която Вилфор получи от своя крал, беше не само безполезна за момента, но дори опасна и той има благоразумието да не показва никому офицерския кръст на Почетния легион, макар господин дьо Блакас да беше заповядал грижливо да му изпратят грамотата, както му беше наредил кралят.

Наполеон щеше бездруго да уволни Вилфор, ако не беше покровителството на Ноартие, който беше станал всемогъщ при двора през Стоте дни за понесените опасности и за оказаните заслуги. Така, както му беше обещал, жирондинецът от 93-та и сенаторът от 1806-та запази този, който беше го запазил в навечерието.

Цялата си власт по време на възстановяване на империята, повторното падане на която впрочем беше лесно да се предвиди, Вилфор употреби да задуши тайната, която Дантес за малко не разпространи.

Уволнен беше само прокурорът на краля, заподозрян в недостатъчна привързаност към бонапартизма.

Но едва се възстанови императорската власт, тоест едва императорът се настани в Тюйлери, току-що напуснат от Луи XVIII, и почна да праща многобройните си разнообразни заповеди от този малък кабинет, дето ние подир Вилфор въведохме нашите читатели и дето на ореховата маса императорът намери още отворената и наполовина пълна табакера на Луи XVIII, и в Марсилия въпреки държането на местното управление пламнаха отново главните на гражданската война, които не угасват никога на юг; насмалко тогава негодуванието не надхвърли виковете, с които обсадиха затворилите се в домовете си роялисти, и публичните оскърбления на онези, които се осмеляваха да излязат.

По един съвсем естествен обрат достойният корабовладелец, който, както казахме, принадлежеше към народната партия, стана също в това време, няма да кажем всемогъщ защото господин Морел беше благоразумен и малко плах човек, както всички, които са си създали бавно и с голям труд търговско благополучие, — но доста силен, макар и да бяха го изпреварили ревностните бонапартисти, които го смятаха за умерен, той беше доста силен, казвам, за да издигне глас и да накара да чуят тъжбата му; тази тъжба, както лесно можем да се досетим, се отнасяше до Дантес.

Вилфор остана въпреки падането на своя началник и женитбата му не се развали, но беше отложена за по-благоприятни времена. Ако императорът запазеше трона, на Жерар щеше да е необходима друга партия и баща му щеше да му я намери; ако нова реставрация доведеше Луи XVIII във Франция, влиянието на господин Сен Меран щеше да се удвои, също както и неговото, и бракът му щеше да бъде по-изгоден от всякога.

Така помощникът на кралския прокурор беше временно първият магистрат в Марсилия, когато една сутрин вратата се отвори и му доложиха за пристигането на господин Морел.

Друг на негово място би побързал да посрещне корабовладелеца и с това би показал слабостта си; но Вилфор беше силен човек, имаше, ако не опит, то усет. Той накара Морел да чака в чакалнята, както би направил при реставрацията, макар да нямаше никой при него, само защото е прието да се чака при помощника на кралския прокурор; после подир четвърт час, след като прочете два-три вестника с различни направления, той заповяда да въведат при него корабовладелеца.

Господин Морел очакваше да намери Вилфор покрусен: намери го, както го беше видял преди шест седмици — спокоен, твърд и изпълнен със студена учтивост, най-непреодолимата от всички прегради, които отделят човека с положение от простия човек.

Той беше влязъл в кабинета на Вилфор, убеден, че съдията ще потрепери при вида му, а, напротив, сам затрепера и се развълнува пред тази изпитателна особа, която го очакваше, облакътена на писалището.

Той се спря на вратата. Вилфор го изгледа, сякаш се мъчеше да го познае. Най-сетне след известно мълчание, през което почтеният корабовладелец въртеше шапката в ръцете си, Вилфор запита:

— Господин Морел, нали?

— Да, господине, аз съм — отговори корабовладелецът.

— Приближете се — продължи съдията с покровителствено движение на ръката — и кажете ми на какво обстоятелство дължа честта на вашето посещение?

— Мигар не се досещате? — попита Морел.

— Не, ни най-малко; но при все това готов съм да ви бъда полезен, ако това е в моята власт.

— Това зависи изцяло от вас — рече Морел.

— Разправете тогава.

— Господин прокурор — продължи корабовладелецът, като си възвръщаше полека-лека своята увереност, намерил опора в справедливостта на молбата си и яснотата на положението си, — вие си спомняте, че няколко дни преди да стане известно дебаркирането на негово величество императора, аз дойдох да моля вашето снизхождение към един нещастен момък, моряк, помощник-капитан на борда на моя бриг; той беше обвинен, ако си спомняте, във връзка с остров Елба: тези отношения, престъпление по онова време, днес дават право за награда. Вие служехте тогава на Луи XVIII и не пощадихте обвиняемия; това беше ваш дълг. Днес вие служите на Наполеон и трябва да защитите невинния: това е също ваш дълг. Затова идвам да ви попитам какво е станало с него?

Вилфор направи голямо усилие над себе си.

— Как се казва този човек? — попита той. — Бъдете добър да ми кажете името му.

— Едмон Дантес.

Очевидно на Вилфор би било по-приятно да изложи гърдите си на куршумите на своя противник при дуел от двайсет и пет крачки, отколкото да чуе това име, направо подхвърлено в лицето му; ала окото му не мигна.

„Така че — рече си Вилфор — няма да могат да ме обвинят, че съм арестувал този млад човек по чисто лични съображения.“

— Дантес ли? — повтори той. — Едмон Дантес, казвате вие?

— Да господине.

Вилфор отвори тогава един дебел регистър, сложен на съседната етажерка, притича до една маса, от масата мина към досиетата и като се обърна към корабовладелеца, попита го с най-естествен глас:

— Сигурен ли сте, че не се лъжете?

Ако Морел беше по-досетлив или по-добре осведомен върху това дело, би се поучудил, че помощникът на кралския прокурор го удостоява с отговор по тези напълно чужди на неговата служба въпроси; и би се запитал защо Вилфор не го отпрати към арестантските списъци, към управителите на затвори, към префекта на департамента. Но Морел, търсейки напразно уплаха във Вилфор, видя у него, след като не намери никаква уплаха, само благосклонност: Вилфор беше пресметнал вярно.

— Не, господине — рече Морел, — не се лъжа; пък и познавам клетия момък от десет години, а той е на служба у мене от четири. Аз дойдох преди шест седмици, спомняте ли си, да ви помоля да бъдете милостив, както идвам днес да ви моля да бъдете справедлив към клетия момък; вие ме приехте дори доста лошо и ми отговорихте с неудоволствие. Роялистите бяха по това време сурови към бонапартистите!

— Господине — отговори Вилфор, като отби удара с присъщата му сръчност и хладнокръвие, — аз бях роялист, когато смятах Бурбоните не само за законни наследници на престола, но и за избраници на нацията; но чудесното връщане, на което ние сме свидетели, ми показа, че съм се лъгал. Геният на Наполеон победи: само обичаният монарх е законен монарх.

— Чудесно! — извика Морел със своята простодушна откровеност. — Вие ми доставяте удоволствие, като говорите така, и аз виждам в това добро предзнаменование за съдбата на Едмон.

— Почакайте — подзе Вилфор, като прелистваше един нов регистър, — сещам се: моряк, нали, женеше се за една каталанка? Да, да; ох, спомням си сега: работата му беше много тежка.

— Как така?

— Вие знаете, че когато излезе от мене, той беше отведен в затвора на съдебната палата.

— Да, а после?

— После писах рапорт в Париж; изпратих книжата, намерени у него. Това беше мой дълг, какво да се прави… и седмица след арестуването му откараха затворника.

— Откараха го — извика Морел. — Но какво са направили с клетия момък?

— Успокойте се. Сигурно са го отвели във Фенестрел, в Пинйерол, на островите св. Маргарита или, както се казва в администрацията — заточили са го; и една хубава заран той ще се върне при вас и ще поеме командуването на своя кораб.

— Да се върне, когато пожелае, мястото ще му бъде запазено. Но защо не се е върнал досега? Струва ми се, че първата грижа на бонапартисткото правосъдие би трябвало да бъде освобождаването на онези, които е хвърлило в затвора кралското правосъдие.

— Не бързайте да обвинявате, драги господин Морел — отговори Вилфор, — трябва във всичко да се процедира законно. Заповедта за затварянето му е дошла отгоре, отгоре трябва да дойде и заповедта за освобождението му. А Наполеон се е върнал едва от две седмици; надали са изпратени и писмата за освобождението.

— Но няма ли възможност — попита Морел — да ускорим формалностите сега, когато сме възтържествували? Аз имам някои приятели, известно влияние; мога да издействувам отменяването на присъдата.

— Не е имало присъда.

— Но вписването в арестантските списъци тогава?

— За политическите дела няма арестантски списъци; понякога правителствата са заинтересувани в това някой човек да изчезне безследно: арестантските списъци биха подпомогнали издирванията.

— Така е било може би при Бурбоните, но сега…

— Така е във всички времена, драги господин Морел; правителствата се сменят и си приличат: изправителната машина, сглобена при Луи XIV, работи и до ден днешен, няма само Бастилията. Императорът е спазвал затворническия правилник по-строго дори от великия крал; и броят на затворниците, за които няма и следа в регистрите, е грамаден.

Такова благоволение би заблудило и най-голямата увереност, а Морел нямаше и подозрения.

— Но кажете най-сетне, господин дьо Вилфор — рече той, — какъв съвет ще ми дадете, за да ускоря връщането на клетия Дантес?

— Един единствен, господине: подайте молба до министъра на правосъдието.

— Ох, господин дьо Вилфор, нали знаем какво значат молбите: министърът получава двеста дневно, а не прочита и четири.

— Да рече Вилфор, — но той ще прочете молбата, изпратена от мене, с моя препоръка и изхождаща направо от мене.

— И вие ще се наемете ли да изпратите тази молба?

— С най-голямо удоволствие. Дантес е могъл да бъде по-рано виновен; но днес той е невинен и мой дълг е да му върна свободата, както беше мой дълг да заповядам да го хвърлят в затвора.

Вилфор предотвратяваше по такъв начин опасността от едно малко вероятно, но все пак възможно разследване, което би го погубило безвъзвратно.

— А как трябва да се пише до министъра?

— Седнете тук, господин Морел — рече Вилфор, като му отстъпи мястото си, — ще ви продиктувам.

— Ще бъдете ли така добър?

— Разбира се. Да не губим време, ние и без това изгубихме доста.

— Да, господине, нека си спомним, че клетият момък чака, страда и може би се отчайва.

Вилфор потрепера при мисълта за този затворник, който го проклинаше в мълчанието и тъмнината; но той беше отишъл много далеч, за да отстъпва; Дантес трябваше да бъде смазан между колелата на честолюбието му.

— Готов съм — рече корабовладелецът, седнал в креслото на Вилфор, с перо в ръка.

Тогава Вилфор продиктува едно заявление, в което с най-добри намерения, не бива да се съмняваме в това, преувеличаваше патриотизма на Дантес и услугите, оказани от него на бонапартистката кауза; в това заявление Дантес беше представен като един от най-разпалените дейци за връщането на Наполеон; очевидно като видеше такъв документ, министърът щеше да възстанови справедливостта, ако това не беше вече направено.

Когато молбата беше написана, Вилфор я прочете на глас.

— Туйто — рече той, — а сега осланяйте се на мене.

— А ще тръгне ли молбата веднага?

— Още днес.

— С вашата препоръка?

— Най-добрата ми препоръка, господин Морел, ще е да удостоверя истинността на всичко, което казвате в това заявление.

И Вилфор седна в креслото си и добави своето удостоверяване в едно ъгълче на молбата.

— Сега какво трябва да правя? — попита Морел.

— Да чакате — подзе Вилфор. — Аз отговарям за всичко.

Това уверение върна на Морел надеждата; той излезе от стаята на помощника на кралския прокурор, очарован от него, и отиде да съобщи на стария Дантес, че скоро ще види пак сина си.

Вместо да изпрати заявлението в Париж, Вилфор грижливо го запази у себе си; то можеше да спаси сега Дантес, но заедно с това можеше да бъде гибелно в бъдеще, ако се предположеше онова, което положението на Европа и обратът на събитията позволяваха вече да се предполага, сиреч втора реставрация.

И тъй, Дантес остана затворник; изгубен дълбоко в своето подземие, той не чу страшния шум от падането на Луи XVIII и още по-страхотния грохот от сгромолясването на империята.

Но Вилфор следеше зорко всичко, вслушваше се внимателно във всичко. Два пъти през това кратко възвръщане на империята, наречено Стоте дни, Морел подновяваше атаката, настояваше за освобождението на Дантес и всеки път Вилфор го успокояваше с обещания и надежди; най-сетне дойде Ватерло. Морел не се вестна вече при Вилфор. Корабовладелецът беше направил за младия си приятел всичко, което беше възможно за един човек; да прави нови опити при тази втора реставрация значеше безполезно да се изложи.

Луи XVIII се възкачи отново на престола, Вилфор, за когото Марсилия беше изпълнена със спомени които гризяха съвестта му, си издействува вакантната длъжност кралски прокурор в Тулуза; две седмици след като се настани на новото си местожителство, той се ожени за госпожица Рене дьо Сен Меран, чийто баща се ползуваше сега в двореца с още по-голяма милост.

Ето как Дантес през Стоте дни и след Ватерло остана в затвора, забравен, ако не от хората, то поне от бога.

Данглар разбра какъв удар беше нанесъл на Дантес, когато видя завръщането на Наполеон във Франция: доносът му беше улучил в целта и както всички хора, надарени с известна склонност към престъплението и средна умствена способност в обикновения живот, той нарече това странно съвпадение повеля на провидението.

Но когато Наполеон се върна в Париж и неговият глас прокънтя отново, властен и могъщ, Данглар се уплаши; той чакаше всеки миг да се яви пред него Дантес, Дантес, узнал всичко, изпълнен със закани и готов на всяко отмъщение; тогава той изяви пред господин Морел желанието да напусне морската служба и помоли да го препоръча на един испански търговец, при когото постъпи писар към края на март, тоест десет-дванайсет дни след връщането на Наполеон в Тюйлери; той замина за Мадрид и никой не чу вече за него.

Фернан не разбра нищо. Нямаше го Дантес и това беше всичко, което му беше необходимо. Какво беше станало с Дантес, той не пожела и да узнае. Само че през цялото това време той правеше всички усилия, от една страна, да заблуди Мерседес върху причините за отсъствието на Дантес, от друга — да обмисли планове как да се изсели и да я отвлече; понякога — и това бяха най-мрачните часове от живота му — той сядаше на върха на нос Фаро, на това място, откъдето се виждаха едновременно Марсилия и каталанското селце, и гледаше, тъжен и неподвижен като хищна птица, дали не се връща по един от тези два пътя хубавият момък с волна походка и вдигната глава, който беше станал сега за него вестител на сурово отмъщение. Тогава Фернан взе решение да пръсне главата на Дантес с един куршум, а после да убие себе си, за да украси, както си казваше сам, убийството. Но Фернан се лъжеше: той нямаше да се убие никога, защото все още се надяваше.

В това време сред много вълнения империята свика последния набор войници и всички мъже, годни да носят оръжие, се устремиха при гърмовния глас на императора извън пределите на Франция. Фернан тръгна заедно с всички; той напусна колибата си и Мерседес, разяждан от тази тъмна и страшна мисъл, че може би след него ще се върне неговият съперник и ще се ожени за онази, която обича.

Ако някога Фернан е бил близо до самоубийство, това беше сега при раздялата с Мерседес.

Участието му към Мерседес, престореното му съчувствие към злочестината й, усърдието, с което предугаждаше и най-малките й желания, бяха произвели въздействието, което произвеждат винаги върху великодушните сърца външните прояви на преданост: Мерседес обичаше винаги Фернан като приятел; нейното приятелство се увеличи с едно ново чувство — благодарността.

— Братко — рече му тя, като привързваше раницата на раменете на каталанеца, — братко мой, единствени мой приятелю, пазете се, не ме оставяйте сама на тоя свят, гдето плача и ще бъда сама, когато няма да ви има.

Тези думи, казани при раздялата, вдъхнаха надежда у Фернан. Ако Дантес не се върнеше, Мерседес можеше един ден да бъде негова.

Мерседес остана сама на тази гола земя, която никога не й се беше струвала така безплодна, пред безкрайното море на хоризонта. Цялата в сълзи, като онази луда, чиято тъжна повест се разправя, тя скиташе непрестанно около каталанското селце; понякога се спираше под палещото южно слънце — права, неподвижна, няма като статуя, и гледаше Марсилия; понякога сядаше на брега, заслушана в стенанието на морето, вечно като нейната скръб, и неспирно се питаше не е ли по-добре да се понаведе напред, да падне, повлечена от собствената си тежест, да разтвори бездната и да потъне в нея, отколкото да страда жестоко в безнадеждно очакване.

Не липсата на смелост възпря Мерседес от това намерение, а религията й дойде на помощ и я спаси от самоубийство.

Кадрус беше повикан във войската, както Фернан; само че той беше осем години по-стар от каталанеца и беше женен и затова остана с третия набор и беше изпратен за охрана на крайбрежието.

Старият Дантес, който живееше само с надежда, изгуби и нея с падането на императора.

Пет месеца след раздялата със сина си, почти в същия час, в който Едмон беше арестуван, той издъхна в ръцете на Мерседес.

Господин Морел пое всички разноски по погребението му и изплати дребните дългове, направени от стареца през време на болестта му.

В тази постъпка имаше не само човеколюбие, но и смелост. Целият юг беше пламнал и да подпомагаш, дори на смъртния му одър, бащата на един такъв опасен бонапартист като Дантес беше престъпление.