Александър Дюма
Граф Монте Кристо (105)

CV. ГРОБИЩЕТО ПЕР ЛАШЕЗ

Господин дьо Бовил наистина бе срещнал погребалното шествие, което отвеждаше Валантин до вечното й жилище.

Времето беше мрачно и облачно; все още топъл вятър, но вече смъртоносен за пожълтелите листа, ги изтръгваше от постепенно оголваните клони и ги разнасяше във вихрушка над огромната тълпа, задръстила булевардите.

Истински парижанин, господин дьо Вилфор смяташе гробището Пер Лашез за единствено достойно да приюти тленните останки на един парижки род; другите му се струваха селски гробища, нещо като мебелирани жилища за мъртъвци. Само в Пер Лашез един покойник от доброто общество можеше да се чувствува у дома си.

Там, както видяхме, той бе купил за вечни времена едно място, гдето се издигаше гробницата, така бързо населена от по-раншното му семейство.

Върху фронтона на мавзолея се четеше: семейство Сен Меран и Вилфор; такова беше последното желание на нещастната Рене, майката на Валантин.

И така, потеглило от предградието Сент Оноре, великолепното шествие се отправяше към Пер Лашез. Минаха през целия Париж, поеха по предградието Танпл, после по външните булеварди до гробището. Повече от петдесет собствени екипажа следваха двадесетте коли на опечалените, а зад петдесетте екипажа над петстотин души вървяха пеша.

Това бяха почти изключително младежи, които смъртта на Валантин бе поразила като гръм; защото въпреки студенината на века и прозаичността на епохата те бяха почувствували поетичното влияние на прекрасната, невинна, очарователна девойка, отнесена в разцвета на годините си.

Когато вече излизаха от Париж, ги настигна една каляска, впрегната с четири великолепни коня, които се спряха изведнъж, изпънали като стоманени пружини подвижните си нозе: беше колата на господин дьо Монте Кристо.

Графът слезе от каляската и тръгна с пешеходците зад катафалката.

Шато Рено го забеляза, слезе от своето купе и отиде при него, Бошан също напусна своя наемен кабриолет.

Графът надничаше внимателно през всички пролуки в множеството: явно беше, че търси някого. Най-после не се стърпя.

— Къде е Морел? — запита той. — Знае ли някой от вас, господа, къде е Морел?

— И ние вече се питахме още в дома на покойната — каза Шато Рено, — но никой не го е видял.

Графът замълча и продължи да се оглежда.

Стигнаха най-после до гробището.

Острото око на Монте Кристо огледа всички тисове и борчета и почти веднага се успокои: някаква сянка се бе плъзнала зад черните храсти и Монте Кристо навярно позна в нея този, когото търсеше.

Знае се какво е едно погребение в този великолепен град на мъртвите; черни групи, пръснати из белите алеи, тишина в небето и на земята, нарушавана само от пречупване на някой клон или прескачане на жив плет около гроб; тъжното пение на свещениците, към което се примесва от време на време някое ридание иззад цъфналите храсти, гдето ще се мерне сломена жена със сключени за молитва ръце.

Сянката, забелязана от Монте Кристо, пресече бързо засадените в шахматен ред дървета зад гроба на Елоиз и Абелар^[1], застана с гробарите пред конете на погребалната колесница и стигна едновременно с тях до приготвения гроб.

Всеки гледаше нещо.

Монте Кристо гледаше само тази сянка, едва забелязана дори от най-близките до нея.

Графът се отдели на два пъти от редиците, за да види дали този човек не търси някое скрито под дрехата оръжие.

Когато шествието спря, се разбра, че тази сянка е Морел, който — смъртноблед, с хлътнали бузи, с черен закопчан редингот и смачкана шапка в неспокойните ръце — се бе облегнал на дървото върху купчина пръст зад мавзолея, за да не пропусне нито една подробност от предстоящата тъжна церемония.

Всичко стана точно според обичая. Няколко души — както винаги най-малко засегнатите — произнесоха речи. Едни съжаляваха за предивременния край на девойката, други се спираха върху мъката на бащата, имаше и такива, които доста съобразително намекнаха, че девойката неведнъж измолвала от господин дьо Вилфор милост за виновниците, над които бил надвиснал мечът на правосъдието; накрай приключиха цветистите метафори и скръбни изрази, като повториха — кой както знае — стиховете на Малерн към Дюперие^[2].

Монте Кристо не чуваше нищо, нищо не виждаше, или по-точно виждаше само Морел, чието спокойствие и неподвижност бяха страшни за този, който можеше да прочете какво става в душата на младия офицер.

— Я гледай! — обърна се изведнъж Бошан към Дебре. — Ето и Морел! Защо се е скрил там?

Показаха го на Шато Рено.

— Колко е бледен! — забеляза Шато Рено и потрепера.

— Студено му е — възрази Дебре.

— Не — отвърна полека Шато Рено, — мисля, че е от вълнение. Максимилиан е много чувствителен човек.

— Ами! — отвърна Дебре. — Той почти не познаваше госпожица дьо Вилфор. Сам сте казвали това.

— Вярно е. Но спомням си, че на онзи бал у госпожа дьо Морсер танцува три пъти с нея; нали знаете, графе, на онзи бал, гдето направихте сензация!

— Не, не зная — отвърна Монте Кристо, без дори да съзнава на какво или кому отговаря, като беше зает да наблюдава Морел, чиито бузи почнаха да се позачервяват като на човек, който сдържа дъха си.

— Речите свършиха, сбогом, господа — каза изведнъж графът.

И даде почин за разотиване, като изчезна, без да го видят накъде се изгуби.

Погребението свърши, присъствуващите тръгнаха обратно към Париж.

Само Шато Рено потърси с очи Морел; но докато той следеше отдалечаващия се граф, Морел бе напуснал мястото си и след като погледа напразно, Шато Рено последва Дебре и Бошан.

Монте Кристо се бе скрил зад едни храсти и голям паметник, откъдето дебнеше всяко движение на Морел, който постепенно се приближи към гробницата, напусната от любопитните, а след това и от гробарите.

Морел се огледа бавно и унесено, и докато погледът му обгръщаше отсрещния полукръг, Монте Кристо се приближи още десетина стъпки към него, без да бъде забелязан.

Момъкът коленичи.

Протегнал шия, с разширени, втренчени зеници, със свити нозе, готови сякаш всеки миг да се втурнат напред, графът продължаваше да се приближава към Морел.

Младежът склони глава до камъка, прегърна с две ръце вратата и прошепна:

— О! Валантин!

Този зов прониза сърцето на графа, той направи още една крачка и потупа Морел по рамото.

— Вие ли сте, скъпи приятелю? — каза той. — Търсех ви.

Очакваше избухване, упреци, укор, но се измами. Морел се обърна към него привидно спокоен.

— Молех се, както виждате — отвърна той. Изпитателният поглед на графа го огледа от глава до пети.

Това оглеждане сякаш го успокои.

— Искате ли да се върнем заедно в Париж?

— Не, благодаря.

— Желаете ли изобщо нещо?

— Оставете ме да се помоля.

Графът се отдалечи без възражение, но само за да заеме нов наблюдателен пост, отгдето не изпускаше нито едно движение на Морел, който най-после стана, изтри коленете си, побелели от праха на камъка, и тръгна към Париж, без да се обърне ни веднъж.

Спусна се полека по улица Ла Рокет.

Графът изпрати колата си, която го чакаше пред Пер Лашез, и тръгна на стотина крачки зад него. Максимилиан мина по канала, отгдето стигна по булевардите на улица Меле.

Пет минути след като се бе затворила подир Морел, вратата се отвори за Монте Кристо.

Пред входа за градината Жули наблюдаваше с най-голямо внимание как Пенелон, станал съвсем сериозно градинар, присаждаше бенгалски рози.

— А! Господин граф дьо Монте Кристо! — извика тя с радостта, проявявана от всички в този дом, щом Монте Кристо дойдеше на гости на улица Меле.

— Максимилиан току-що се върна, нали, госпожо? — попита графът.

— Да, струва ми се, че го видях, като мина! — отвърна младата жена. — Но, моля ви се, повикайте Еманюел.

— Извинете, госпожо, обаче трябва да се кача веднага при Максимилиан — възрази Монте Кристо, — имам да му кажа нещо извънредно важно.

— Вървете тогава — каза Жули и го проследи с очарователната си усмивка, докато той изчезна по стълбите.

Монте Кристо мина бързо двата етажа, които отделяха жилището на Максимилиан от приземния етаж; като стигна на площадката, се ослуша: никакъв шум не се чуваше.

Както в повечето стари къщи, обитавани само от един собственик, етажът се затваряше само с една стъклена врата.

Но тази стъклена врата нямаше ключ. Максимилиан се бе заключил отвътре; през стъклото не се виждаше нищо, защото зад него имаше червена копринена завеса.

Разтревожването на графа се изрази със силно изчервяване — един необикновен признак на вълнение у този невъзмутим човек.

— Какво да правя? — промълви той.

Замисли се за миг.

— Да позвъня? Не! Един звънец, тоест знак, че някой идва, често пъти ускорява решението на човек в сегашното положение на Максимилиан; и на звънеца в такъв случай отговаря веднага друг звук.

Монте Кристо изтръпна от глава до пети и тъй като решенията му биваха обикновено светкавични, удари с лакът едно от стъклата, което се разлетя на късчета; после вдигна завесата и видя как Морел, седнал пред бюрото си с перо в ръка, скочи моментално при шума от счупеното стъкло.

— Няма нищо! — каза графът. — Хиляди извинения, драги приятелю! Подхлъзнах се и ударих с лакът стъклото; а щом го счупих, ще се възползувам да вляза, не се безпокойте, не се безпокойте.

Графът пъхна ръка през отвора и отключи вратата. Явно недоволен, Морел стана и тръгна към Монте Кристо не толкова да го посрещне, колкото да му препречи пътя.

— Виновни са прислужниците ви, разбира се — продължи Монте Кристо, като си търкаше лакътя. — Паркетът ви лъщи като огледало.

— Ранен ли сте, господине? — запита студено Морел.

— Не знам. Но какво правехте? Пишехте сякаш?

— Аз ли?

— Пръстите ви са изцапани с мастило.

— Вярно е — отвърна Морел, — пишех. И това ми се случва понякога, макар да съм военен.

Монте Кристо пристъпи няколко крачки навътре. Максимилиан беше принуден да го пусне, но тръгна подир него.

— Пишехте значи? — повтори Монте Кристо с непоносимо втренчен поглед.

— Имах вече честта да ви кажа това — промълви Морел.

Графът огледа стаята.

— С пистолети до мастилницата! — добави той, като посочи с пръст оръжията на бюрото.

— Заминавам на пътешествие — отвърна Максимилиан.

— Приятелю! — каза с безгранична нежност Монте Кристо.

— Господине!

— Приятелю, скъпи Максимилиан, никакви крайни решения, моля ви се!

— Какви крайни решения? — попита Морел, като сви рамене. — В какво отношение, моля ви се, едно пътешествие може да се сметне за крайно решение?

— Максимилиан — продължи Монте Кристо, — да свалим маските. Нито вие можете да ме измамите с това наложено спокойствие, нито аз мога да ви заблудя с празната си загриженост за вас. Много добре разбирате, нали, че за да сторя това, което направих, да счупя стъклото, да вляза насила в стаята на приятел, разбирате, повтарям, че за да сторя всичко това, е трябвало да съм наистина разтревожен или по-точно да съм напълно убеден в нещо ужасно. Вие искате да се самоубиете, Морел!

— Ха! — потрепера Морел. — Откъде ви хрумна това, господин графе?

— Казвам ви, че искате да се самоубиете! — повтори със същия тон графът. — И ето доказателството.

Приближи се до бюрото, вдигна белия лист хартия, с който младежът бе закрил написаното, и взе самото писмо.

Морел изтича да му го изтръгне из ръцете.

Но предвидил това движение, Монте Кристо го изпревари, като сграбчи Максимилиан за китката и го спря, както желязна верига спира раздвижена пружина.

— Ето че сте искали да се самоубиете, Морел — каза графът. — Написали сте го.

— Е добре! — извика Максимилиан, избухвайки изведнъж след привидното спокойствие. — Дори да е така, дори да съм решил да насоча срещу себе си дулото на пистолета, кой би могъл да ми попречи? Кой би се осмелил да ми попречи? Когато му кажа: „Всичките ми надежди са разрушени, сърцето ми е разбито, животът ми е угаснал, наоколо ми има само скръб и погнуса; земята се е превърнала в пепел, всеки човешки глас ме разкъсва;“, когато кажа: „Милост би било да ме оставите да умра, защото, ако не ме оставите да умра, ще загубя ума си, ще полудея“. Е добре, господине, когато кажа такова нещо, когато видят, че го казвам с душевна мъка и сълзи, ще ми отговорят ли: „Грешите!“ Ще ми попречат ли да не бъда най-нещастният човек? Кажете, господине, ще имате ли тази смелост?

— Да, Морел — отговори Монте Кристо със спокоен глас, странно контрастиращ с възбудата на младежа, — да, аз именно ще имам тази смелост.

— Вие? — извика Морел с растящ гняв и укор. — Вие, който ме залъгвахте с безсмислени надежди; вие, който ме задържахте, замайвахте, приспивахте с напразни обещания, когато аз бих могъл с една смела постъпка, с едно крайно решение да я спася или поне да я видя, че умира в моите ръце; вие, който се преструвате, че разполагате с всички средства на разума, с цялата власт на материята; вие, който се представяте, или по-точно си въобразявате, че сте провидение, а не можахте дори да дадете една противоотрова на отровената девойка! Бих изпитвал наистина съжаление към вас, ако не изпитвах отвращение!

— Морел…

— Казахте ми да си сваля маската; е добре, бъдете доволен, свалих я.

— Когато ме проследихте на гробището, все още ви отговорих, защото имам добро сърце; когато дойдохте тук, ви оставих да влезете… Но щом прекалихте, щом идвате да ме предизвиквате дори в стаята ми, гдето се затворих като в гроб; щом ми носите нови мъки, след като смятах, че съм изживял всички; вие, граф дьо Монте Кристо, така нареченият мой благодетел, вие, граф дьо Монте Кристо, всеобщ спасител, бъдете доволен — ей сега ще видите как умира вашият приятел!…

И с безумен смях на устни Морел се спусна отново към пистолетите.

Бледен като призрак, с очи, в които святкаха мълнии, Монте Кристо протегна ръка към оръжията и каза на обезумелия Максимилиан:

— Аз пък ви повтарям, че няма да се самоубиете!

— Попречете ми, ако можете! — възрази Морел с поглед устремен в графа.

— Ще ви попреча!

— Кой сте вие най-после, за да си присвоявате това тиранично право над свободни и мислещи същества? — извика Максимилиан.

— Кой съм аз ли? — повтори Монте Кристо. — Слушайте. Аз съм — продължи Монте Кристо — единственият човек, който има право да ви каже: „Морел, не желая синът на баща ти да загине днес!“

Величествен, преобразен, възвишен, Монте Кристо тръгна със скръстени ръце към разтреперания младеж, който — победен от почти божествената осанка на тоя човек — направи стъпка назад.

— Защо говорите за баща ми? — промълви той. — Защо намесвате спомена за баща ми към това, което става днес?

— Защото аз спасих живота на баща ти, когато той искаше да се самоубие, както и ти искаш да се самоубиеш днес; защото аз изпратих кесията на сестра ти и Фараон на стария Морел; защото аз съм Едмон Дантес, на чиито колене си играл като дете!

Морел направи още една стъпка назад, залитащ, задъхан, запъхтян, сломен; после силите му измениха и той се строполи с вик в нозете на Монте Кристо.

Но това крепко тяло се съвзе изведнъж; Морел стана, изхвръкна из стаята и хукна по стълбите, като викаше, колкото му глас държи:

— Жули! Жули! Еманюел! Еманюел!

Монте Кристо поиска да изтича, но Максимилиан по-скоро би оставил да бъде убит, отколкото да пусне вратата, която държеше затворена пред графа.

Жули, Еманюел и неколцина прислужници дотичаха уплашено при виковете на Максимилиан.

Морел ги улови за ръка, отвори вратата и извика, задавян от ридания:

— На колене! На колене! Този човек е благодетелят, спасителят на баща ни! Той е…

Щеше да каже: „Едмон Дантес!“, но графът го спря, като му стисна ръката.

Жули изтича да го улови за ръка, Еманюел го прегърна като бог-покровител, Морел падна отново на колене и удари чело о паркета.

Тогава този човек от бронз усети, че сърцето му се разтваря, убийствен плам бликна от гърлото и от очите му, той наведе глава и заплака.

Няколко минути в стаята се чуваше само плач и ридание.

Щом се съвзе от дълбокото вълнение, Жули изхвръкна от стаята, слезе в долния етаж, изтича с детинска радост в салона и вдигна кристалния похлупак, който пазеше кесията, подарена от непознатия от Меланските алеи.

През това време Еманюел казваше със запъване на графа:

— О! Господин графе, как, като ни чувахте да говорим толкова често за непознатия благодетел, като виждахте, че пазим спомена за него с толкова признателност и любов, можахте да не ни се обадите до днес? Та това е жестокост към нас, бих си позволил дори да кажа, господин графе, и към вас.

— Слушайте, приятелю — отвърна графът, — мога да ви нарека приятел, защото, без да подозирате, вие сте от единадесет години мой приятел; откриването на тази тайна бе наложено от едно голямо събитие, което не бива да узнаете. Бог ми е свидетел, че исках да пазя тази тайна цял живот в най-скритите кътчета на душата си; брат ви Максимилиан ми я изтръгна с невъздържаност, за която сигурно вече се разкайва.

После, като видя, че Максимилиан се бе оттеглил до едно кресло, но все още на колене, добави шепнешком, стиснал многозначително ръката на Еманюел:

— Не го изпущайте из очи.

— Защо? — запита учудено Еманюел.

— Не мога да ви кажа; но не го изпускайте из очи.

Еманюел огледа цялата стая и забеляза пистолетите на Морел.

Очите му се приковаха в оръжието, което посочи с пръст.

Монте Кристо кимна.

Еманюел пристъпи към пистолетите.

— Недейте — каза графът.

Отиде при Морел и го улови за ръка; бурното вълнение, разтърсило за миг сърцето на момъка, бе отстъпило място на дълбоко вцепенение.

Жули се бе върнала с копринената кесия в ръка, а две светли, радостни сълзи се стичаха по бузите й като капки утринна роса.

— Ето свещения спомен — каза тя; — не мислете, че ми е станал по-малко скъп, откакто узнахме кой е спасителят ни.

— Дете мое — отвърна Монте Кристо, като се изчерви, — позволете ми да си я взема обратно; щом узнахте чертите на лицето ми, бих искал да си спомняте за мене само с обичта, която ви моля да ми запазите.

— О! — възрази Жули, като притисна кесията до сърцето си. — Не, не! Моля ви се, защото вие може някой ден да ни оставите; и за нещастие ще ни оставите, нали?

— Правилно отгатнахте, госпожо — усмихна се Монте Кристо, — след осем дни ще напусна тази страна, гдето толкова хора, заслужаващи божия гняв, са живели щастливо, когато баща ми е умирал от глад и тъга.

Докато съобщаваше за предстоящото си заминаване, Монте Кристо не отделяше поглед от Морел и забеляза, че думите ще напусна тази страна не измъкнаха Морел от летаргията му; разбра, че му остава да изнесе една последна борба с мъката на своя приятел и като съедини и стисна в своите ръцете на Жули и Еманюел, им каза с кротката повелителност на баща:

— Мили приятели, оставете ме, моля ви се, насаме с Максимилиан.

Това даде възможност на Жули да отнесе скъпоценния спомен, за който Монте Кристо вече не продума. Тя побърза да отведе съпруга си.

— Да ги оставим — каза тя.

Графът остана с Морел, все още неподвижен като статуя.

— Хайде — каза Монте Кристо, като докосна рамото му с пламтящия си пръст, — ще станеш ли отново човек, Максимилиан?

— Да, защото започвам да страдам.

Графът сбърчи чело, обзет, както изглежда, от някакво мрачно колебание.

— Максимилиан, Максимилиан! — каза той. — Мислите, на които се отдавате, са недостойни за християнин.

— О, успокойте се, приятелю — отвърна Морел, като вдигна глава и погледна графа с неизразимо тъжна усмивка, — няма вече да търся смъртта.

— Значи — каза Монте Кристо — никакво оръжие, никакво отчаяние вече.

— Да, защото мога да се излекувам с по-сигурно средство от дулото на пистолет или острието на нож.

— Какво е то, нещастни безумецо?…

— Самата мъка ще ме погуби.

— Слушайте, приятелю — отвърна Монте Кристо с не по-малка тъга в гласа. — Един ден, в момент на отчаяние като твоето, довело до същото решение, и аз като тебе реших да се убия; баща ти, еднакво отчаян, също бе решил да се убие. Ако някой кажеше на баща ти, когато бе насочил пистолета до челото си, ако някой ми кажеше, когато отблъсквах от леглото си затворническия хляб, до който от три дни не бях се докосвал, ако в тези върховни минути някой кажеше и на двама ни: „Живейте! Ще дойде ден, когато ще бъдете щастливи и ще благославяте живота“; откъдето и да идваше този глас, ние бихме го посрещнали с усмивка на съмнение или с трепета на недоверчивостта; а колко пъти все пак баща ти е благославял живота, когато те е прегръщал, колко пъти аз самият…

— О! — извика Морел, като прекъсна графа. — Вие сте изгубили само свободата си, баща ми е изгубил само богатството си, аз изгубих Валантин.

— Погледни ме, Морел — каза Монте Кристо с тържественост, която в известни мигове му придаваше такова величие и убедителност, — погледни ме: в очите ми няма сълзи, сърцето ми не се вълнува, нито страда, като те виждам, че страдаш; а пък аз те обичам, Морел, както бих обичал сина си; не ти ли подсказва това, че страданието е като живота — че има винаги нещо незнайно зад него? И ако те моля, ако ти заповядвам да живееш, Морел, то е, защото съм убеден, че един ден ще ми благодариш, загдето съм ти запазил живота.

— Боже мой! — извика момъкът. — Боже мой! Какво ми приказвате, графе? Внимавайте! Вие навярно никога не сте обичали?

— Дете! — отвърна графът.

— Искам да кажа с истинска любов — поправи се Морел. — А пък аз, виждате ли, съм войник, откакто съм станал мъж; достигнах до двадесет и девет години, без да се влюбя, защото ни едно от чувствата, които бях изпитвал дотогава, не заслужава името любов; на двадесет и девет години срещнах Валантин; обичам я следователно почти от две години и от две години чета добродетелите на девойката и жената, вписани от самата божия ръка в това сърце, отворено пред мене като книга. За мене, графе, Валантин беше едно безмерно, безгранично, незнайно щастие, преголямо, прекалено цялостно и неземно; и щом животът не ми я даде, трябва да ви кажа, че на този свят ми остава само отчаяние и пустота.

— Казах ви да се надявате, Морел — повтори графът.

— Внимавайте тогава — повтори и Морел, — все се стремите да ме убедите, но ако ме убедите, ще ме накарате да полудея, защото ще започна да вярвам, че ще видя отново Валантин.

Графът се усмихна.

— Приятелю, татко! — извика възбудено Морел. — Внимавайте, казвам ви за трети път, защото аз се плаша от влиянието, което имате върху мене; внимавайте какво говоря, защото очите ми се съживяват, сърцето ми отново пламва и възкръсва; внимавайте, защото ще ме накарате да вярвам в свръхестествени неща. Бих ви послушал, ако ми заповядате да вдигна камъка от гроба на Иаировата дъщеря, бих тръгнал по водата като апостола, ако ми дадете знак с ръка да тръгна по водата; внимавайте — във всичко бих ви послушал.

— Надявайте се, приятелю — повтори графът.

— О! — промълви Морел, като падна от върха на възбудата в бездната на мъката. — О, вие се подигравате с мене постъпвате като ония добри или по-скоро егоистични майки, които утешават със сладки приказки болката на детето, защото им е дотегнало да го слушат, че вика. Не, приятелю, аз грешех, като ви казвах да внимавате; не бойте се, аз ще заровя така дълбоко мъката в сърцето си, така ще я скрия, че не ще стане нужда дори да ми съчувствувате. Сбогом, приятелю. Сбогом.

— Напротив — каза графът, — отсега нататък, Максимилиан, ти ще живееш при мене и с мене; няма да ме оставяш вече, а след осем дни ще напуснем Франция.

— И ми казвате все още да се надявам?

— И ти казвам да се надяваш, защото имам средство да те излекувам.

— Графе, още повече ме наскърбявате, ако такова нещо би било възможно. Вие смятате, че мъката от сполетелия ме удар е съвсем обикновена и мислите, че можете да ме утешите с едно съвсем обикновено средство — пътешествието.

И Морел поклати глава с презрителна недоверчивост.

— Какво искаш да ти кажа? — попита Монте Кристо. — Аз вярвам в това, което обещавам, остави ме да направя опита.

— Вие просто продължавате агонията ми, графе, нищо повече.

— Толкова ли си бил слаб — запита графът, — та не можеш да дадеш на приятеля си няколко дни за опита, който иска да направи? Знаеш ли на какво е способен граф дьо Монте Кристо? Знаеш ли, че той има достатъчно вяра в бога, за да получи чудо от този, който е казал, че с вярата човек може да помести планина? Е добре, аз се надявам на това чудо; очаквай го, иначе…

— Иначе… — повтори Морел.

— Иначе, внимавай, Морел: ще те нарека неблагодарник.

— Имайте милост към мене, графе!

— Слушай, Максимилиан, дотолкова имам милост към тебе, щото, ако не те излекувам след един месец — запомни добре какво ти казвам, — сам ще застана пред два заредени пистолета и чаша с най-сигурна и бърза италианска отрова, много по-сигурна и бърза, вярвай ми, от тази, която погуби Валантин.

— Обещавате ли ми?

— Да, защото съм мъж, защото и аз, както вече ти казах, исках да умра и често пъти, дори след като нещастието ме остави, съм бленувал за насладата на вечния сън.

— Наистина ли ми обещавате, графе? — запита в упоение Максимилиан.

— Не ти обещавам, а ти се заклевам — отвърна Монте Кристо с вдигната ръка.

— Давате ми честната си дума, че след един месец, ако не се утеша, ме оставяте свободен да разполагам с живота си и каквото и да направя, не ще ме наречете неблагодарник?

— Точно след един месец, Максимилиан, точно след един месец, и при това на една свещена дата; не зная дали си се сетил, че днес сме пети септември. Днес се навършиха точно десет години, откакто спасих баща ти, който искаше да умре.

Морел сграбчи ръцете на графа и ги целуна; графът не му попречи, сякаш разбираше, че тази почит му е дължима.

— След един месец — продължи Монте Кристо — на масата, край която ще седим, ще ти бъде приготвено прекрасно оръжие и приятна смърт; но срещу това ми обещаваш да чакаш и да живееш дотогава, нали?

— Да — извика Морел. — И аз се заклевам!

Монте Кристо притегли момъка до сърцето си и дълго го държа така.

— А сега — каза той — от днес идваш да живееш при мене; ще вземеш стаите на Хаиде; така дъщеря ми ще бъде заместена от син.

— Хаиде! — повтори Морел. — Какво става с Хаиде?

— Замина нощес.

— Напусна ли ви?

— Отиде да ме чака… И така, приготви се да дойдеш на Шанз Елизе и ме изведи оттук, без да ме види някой.

Максимилиан наведе глава, покорен като дете или апостол.