Александър Дюма
Граф Монте Кристо (47)

XLVII. СИВОБЕЛЕЗНИКАВИЯТ ВПРЯГ

Последван от графа, баронът мина през дълга редица помещения, забележителни с тежкия си разкош и претенциозна безвкусица, докато стигна до будоара на госпожа Данглар, малка осмоъгълна стая, тапицирана с розов атлаз, покрит с индийски воал; креслата бяха от старинно позлатено дърво и старинни тъкани; над вратите имаше пасторални картини в жанра на Буше^[1], а два красиви кръгли пастела, хармониращи с останалата мебелировка, превръщаха тази стаичка в единственото приятно помещение от големия дом; вярно е, че тя се бе изплъзнала някак от обшия план, изработен от господин Данглар и неговия архитект, всеизвестна европейска знаменитост, и бе украсена по указанията на баронесата и Люсиен Дебре. Ето защо Данглар, голям поклонник на древността, така както я разбираха по времето на Директорията, се отнасяше с пренебрежение към това кокетно кътче, гдето впрочем имаше достъп само в случаите, когато се оправдаваше с предлога, че трябва да представи някого; така че всъщност Данглар не представяше, а, напротив, биваше представян и посрещнат добре или зле в зависимост от това, дали лицето на госта е приятно, или неприятно на баронесата.

Госпожа Данглар, която все още минаваше за красива въпреки своите тридесет и шест години, седеше пред пианото си, украсено с неповторими мозаични инкрустации, а Люсиен Дебре, седнал пред масичка за ръкоделия, прелистваше някакъв албум.

Люсиен бе успял вече да разкаже на баронесата доста неща за графа. Знаем какво голямо впечатление бе направил Монте Кристо на сътрапезниците си по време на обеда у Албер; то не бе се заличило още у Дебре въпреки слабата му впечатлителност и се бе отразило в сведенията, които бе дал на баронесата Така че любопитството на госпожа Данглар, възбудено от по-раншните подробности, научени от Морсер и по-новите от Люсиен, бе стигнало върха си. Позирането пред пианото и албума беше една от светските хитрости, с които се прикрива стеснението. Баронесата посрещна господин Данглар с усмивка, нещо необичайно от нейна страна. А графът получи в отговор на своя поклон един едновременно официален и любезен жест.

Люсиен смигна на графа, който му отвърна по същия начин, а с Данглар се ръкува свойски.

— Позволете, госпожо баронесо — започна Данглар, — да ви представя господин граф дьо Монте Кристо, когото моите римски кореспонденти ми изпращат с най-горещи препоръки; само една дума трябва да кажа, за да стане веднага любимец на всички прекрасни дами — той идва в Париж с намерение да прекара тук една година и да похарчи шест милиона франка; а това значи цяла редица от балове, вечери, среднощни закуски, за които — надявам се — господин графът няма да ни забрави, както и ние не ще го забравяме при нашите малки празненства.

Въпреки прекалените похвали такава рядкост е някой да дойде в Париж, за да похарчи за една година цяло княжеско богатство, щото госпожа Данглар погледна наистина заинтригувано графа.

— И пристигнахте, господине?… — запита баронесата.

— Вчера сутринта, госпожо.

— Според навика си, както разправят, навярно от другия край на света?

— Този път само от Кадис, госпожо.

— О! Но пристигате в ужасен сезон. Париж е отвратителен през лятото; няма вече никакви балове, приеми, празненства. Италианската опера е в Лондон, френската навсякъде освен в Париж; а колкото до театър Франсе, знаете, че вече никакъв го няма. Трябва да се задоволим само с жалки надбягвания до Шанз дьо Марс и Сатори. Ще устройвате ли надбягвания, господин графе?

— Ще правя всичко, което е прието в Париж, госпожо — отвърна Монте Кристо, — ако имам щастието да бъда достатъчно добре осведомен за френските обичаи.

— Любител ли сте на коне, господин графе?

— Част от живота си прекарах на Изток, госпожо, а ориенталците, както знаете, ценят само две неща в света: благородството на конете и красотата на жените.

— О, господин графе — заяви баронесата, — би трябвало да бъдете по-любезен и да поставите на първо място жените.

— Както виждате, госпожо, имал съм право, когато изказах преди малко пожелание някой да ме напътва във френските обичаи.

В този миг влезе любимата камериерка на госпожа баронеса Данглар и й прошепна нещо на ухото. Госпожа Данглар пребледня.

— Невъзможно! — промълви тя.

— И все пак е самата истина, госпожо — отвърна камериерката.

Госпожа Данглар се обърна към съпруга си:

— Вярно ли е, господине?

— Какво, госпожо? — запита Данглар, видимо развълнуван.

— Каквото ми каза девойката…

— Какво ви каза?

— Че когато кочияшът отишъл да впрегне екипажа ми, не намерил конете в конюшнята; какво значи това, моля?

— Изслушайте ме, госпожо — започна Данглар.

— Да, слушам ви, господине, защото любопитствувам да узная какво ще ми кажете; ще поканя господата да бъдат съдии между нас, но най-напред ще им обясня в какво се състои работата. Господа — продължи баронесата, — господин барон Данглар има десет коня в своите конюшни; от тия десет коня два са мои; два прекрасни коня, най-хубавите в цял Париж; вие ги знаете, господин Дебре — моите сивобелезникави коне! Е добре! Тъкмо когато госпожа дьо Вилфор ме помоли да й заема екипажа си и аз й го обещах, за да се разходи утре в Булонската гора, двата коня изчезват! Господин Данглар е видял, че може да спечели от тях няколко хиляди франка, и ги е продал. Ах, каква противна порода, господи, са спекулантите!

— Госпожо — отвърна Данглар, — конете бяха много буйни, бяха едва четиригодишни и ми създаваха ужасни страхове, когато излизахте с тях.

— Но вие знаете, господине — възрази баронесата, — че аз имам от един месец насам най-добрия парижки кочияш, ако, разбира се, не сте продали и него заедно с конете.

— Ще ви намеря също такива коне, мила, дори по-хубави, стига да има; при това кротки, спокойни, които няма да ми вдъхват такива тревоги.

Баронесата вдигна рамене с израз на дълбоко презрение.

Данглар като че не забеляза този свръхсъпружески жест и се обърна към Монте Кристо:

— Аз наистина съжалявам, че не познавах по-отрано господин графа — каза той; — вие сега се настанявате, нали?

— Да — отвърна графът.

— Щях да ви ги предложа. Представете си, дадох ги просто без пари; но както казах, исках да се отърва от тях: това са коне за млад мъж.

— Благодаря, господине — каза графът. — И аз купих тази сутрин доста хубави коне и при това не много скъпи. Погледнете, господин Дебре, вие разбирате от коне, струва ми се?

Докато Дебре отиваше към прозореца, Данглар се приближи към жена си.

— Представете си, госпожо — прошепна той, — че ми предложиха невероятна цена за тия коне. Не знам кой луд е решил да се разори и ми изпрати тази сутрин управителя си, но аз спечелих шестнадесет хиляди франка от сделката; не ми се сърдете: ще дам от тях четири хиляди на вас и две хиляди на Йожени.

Госпожа Данглар удостои съпруга си със съкрушителен поглед.

— Господи! — възкликна Дебре.

— Какво има? — запита баронесата.

— Не се мамя, разбира се… в екипажа на графа са впрегнати вашите собствени коне!

— Сивобелезникавите ли? — извика баронесата.

И се втурна към прозореца.

— Да, наистина са те — каза тя.

Данглар беше слисан.

— Възможно ли е? — обади се престорено учуден Монте Кристо.

— Невероятно! — промълви банкерът.

Баронесата прошепна нещо на ухото на Дебре, който се приближи към Монте Кристо.

— Баронесата пита за колко съпругът й ви е продал конете.

— Не зная точно — отвърна графът, — това е сюрприз от моя управител… Мисля, че към тридесет хиляди франка.

Дебре отнесе отговора му на баронесата.

Данглар беше така пребледнял и смутен, щото графът си даде вид, че му съчувствува.

— Вижте — промълви той — колко неблагодарни са жените: баронесата не се трогна нито за момент от вашата загриженост; неблагодарна не е точната дума, би трябвало да кажа безразсъдна. Но какво да се прави, хората обичат винаги това, което е вредно; и най-редно е, драги бароне, да ги оставяме да вършат, каквото искат; ако си счупят главата, ще трябва да се сърдят само на себе си.

Данглар не отговори. Предвиждаше съкрушително скарване в най-близко време; госпожа баронесата бе смръщила вече вежди като олимпийския гръмовержец, а това предвещаваше буря; Дебре усети наближаването й и под предлог, че има работа, побърза да си отиде. Монте Кристо, който не желаеше да провали плановете си с едно по-продължително застояване, се поклони на госпожа Данглар и също си тръгна, като остави барона да се разправя с разгневената си съпруга.

„Чудесно! — помисли Монте Кристо, като излизаше. — Постигнах, каквото исках. Ето че държа в ръце мира в семейството и ще мога да спечеля едновременно сърцето и на господина, и на госпожата; какво щастие! Само че — добави той — не бях представен на госпожица Йожени Данглар, а бих бил много доволен да се запозная и с нея. Но — продължи с привичната си усмивка — нали сме в Париж… времето е пред нас! И това ще стане по-нататък!…“ С тези размисли графът се качи в колата си и се прибра.

След два часа госпожа Данглар получи от граф дьо Монте Кристо много мило писмо, с което й съобщаваше, че не желае да започне проявите си в парижкото общество, като отчая една хубава жена, и затова я моли да си вземе обратно конете.

Те бяха със същите хамути, които баронесата бе видяла сутринта; само че в розетките пред ушите им графът бе заповядал да сложат по един диамант.

Писмо получи и Данглар.

Графът го молеше да позволи на баронесата да приеме това милионерско хрумване и да го извини за ориенталския начин, по който връща конете.

Вечерта Монте Кристо замина за Отьой, придружен от Али.

На другия ден Али влезе в кабинета на господаря си след еднократно позвъняване.

— Али — започна графът, — ти си ми говорил често за умението си да хвърляш ласо.

Али кимна утвърдително и вдигна гордо глава.

— Добре!… Можеш ли да уловиш с ласо вол?

Али пак потвърди с глава.

— Тигър?

Същият отговор.

Али протегна ръка като човек, който хвърля ласо, и издаде глухо ръмжене.

— Разбирам — отвърна Монте Кристо, — ловил си лъвове, — така ли?

Али кимна гордо.

— Но можеш ли да спреш два препускащи коня?

Али се усмихна.

— Добре. Слушай сега — каза Монте Кристо. — След малко оттук ще мине кола, понесена от два, сивобелезникави коня, същите, които бяха вчера у мене. Трябва да я спреш пред вратата ми дори с риск да те стъпчат.

Али слезе на улицата и нарисува една черта на паважа пред вратата; после се прибра и я показа на графа, който го бе проследил с поглед.

Графът го потупа леко по рамото: така му изказваше благодарността си. След това нубиецът отиде да изпуши един чибук на крайпътния камък до къщата, а графът си влезе, без да се занимава вече с нищо.

Но към пет часа, тоест по времето, когато очакваше да мине колата, у него прозираха едва уловими признаци на нетърпение; той се разхождаше в стаята, която гледаше към улицата, ослушваше се от време на време и се приближаваше към прозореца, отдето виждаше как Али изпуска равномерни кълба дим, което показваше, че нубиецът е погълнат всецяло от това важно занимание.

Изведнъж се зачу далечен тропот, който се приближаваше с мълниеносна бързина; след това се показа екипаж, чийто кочияш се опитваше напразно да задържи конете, които тичаха побеснели, настръхнали, в безумен устрем.

Млада жена и седем-осем годишно дете седяха прегърнати в екипажа; те не можеха дори да изпищят от ужас, едно камъче под колелото или някое препречено дърво би било достатъчно да разбие колата, която вече пукаше. Тя се носеше по средата на платното и по улицата се чуваха изплашените писъци на тия, които я бяха забелязали.

Али остави изведнъж чибука си, извади ласото, метна го, омота три пъти предните крака на коня отляво и потича няколко крачки, повлечен от инерцията; но след тия три-четири крачки препънатият кон падна върху ока, счупи го и осуети усилията на другия кон да продължи препускането. Кочияшът използува този минутен отдих, за да скочи от капрата, но Али бе сграбчил вече втория кон за ноздрите със своите железни пръсти и животното се простря до другаря си, като цвилеше от болка.

Всичко това стана за толкова време, колкото е потребно за излитането на куршум, но то бе достатъчно да изскочи от къщата, пред която стана произшествието, един мъж, последван от няколко слуги. Щом кочияшът отвори вратичката, той сграбчи дамата, която се държеше с едната си ръка за възглавниците на купето, а с другата притискаше до сърцето си своя припаднал син. Внесе и двамата в салона, положи ги на канапе и каза:

— Не бойте се, госпожо; спасени сте.

Жената се опомни и вместо да отговори, му посочи сина си с поглед, който беше по-красноречив от всякаква молба.

Детето беше наистина все още в несвяст.

— Да, разбирам, госпожо — каза графът, докато оглеждаше детето; — но бъдете спокойна, нищо му няма, състоянието му се дължи просто на уплахата.

— Дано не ми говорите така само за да ме успокоите, господине. Вижте колко е бледно! Сине, чедо, Едуар! Обади се на майка си! Моля ви се, господине, повикайте лекар. Цялото си богатство давам на този, който спаси сина ми!

Монте Кристо махна с ръка, за да успокои разплаканата майка; отвори една кутия, извади оттам шишенце от чешко стъкло със златни инкрустации, в което имаше някаква кървавочервена течност, и капна капчица от нея върху устните на детето.

Макар и все така бледо, то отвори веднага очи.

Майката просто обезумя от радост.

— Къде се намирам? — запита тя. — И кому дължа това щастие след толкова жестокото изпитание?

— Намирате се, госпожо — отвърна Монте Кристо, — в дома на един човек, който е безкрайно щастлив, че можа да ви спаси от беда.

— О, проклето любопитство! — каза дамата. — Цял Париж говори за конете на госпожа Данглар и аз бях такава глупачка, та реших да ги изпитам.

— Как? — извика графът с великолепно изиграна изненада. — На баронесата ли са тия коне?

— Да, господине, познавате ли я?

— Госпожа Данглар ли?… Имам тази чест и съм двойно по-радостен, като ви виждам спасена от опасността, на която конете ви бяха изложили; защото бихте могли да припишете нещастието си на мене; вчера купих конете от барона; но тъй като ми се стори, че баронесата премного съжалява за тях, още до вечерта й ги подарих.

— Тогава вие трябва да сте граф дьо Монте Кристо, за когото Ермин толкова много ми разправя вчера?

— Да, госпожо — промълви графът.

— А пък аз, господине, съм Елоиз дьо Вилфор.

Графът се поклони като човек, който чува едно съвършено непознато име.

— О! Колко ще ви бъде признателен господин дьо Вилфор! — продължи Елоиз. — Защото на вас дължи живота и на двама ни — вие спасихте и жена му, и сина му. Без вашия храбър прислужник милото ми дете и аз щяхме непременно да бъдем убити.

— Да, госпожо! Още тръпна, като си помисля на каква опасност бяхте изложени.

— Надявам се, че ще ми позволите да възнаградя достойно себеотрицанието на този човек.

— Госпожо — отвърна Монте Кристо, — не го покварявайте, моля ви се, нито с похвали, нито с възнаграждения: не желая да свикне с такива неща. Али е мой роб; той услужи на мене, като ви спаси, а негов дълг е да ми слугува.

— Но той изложи на опасност живота си — възрази госпожа дьо Вилфор, при все че господарското държане на графа необикновено много й хареса.

— Аз съм го спасил от смърт, госпожо — отвърна Монте Кристо, — затова животът му ми принадлежи.

Госпожа дьо Вилфор замълча; може би мислеше за тоя човек, който оказваше още първия миг такова голямо въздействие върху съзнанието на хората. През това моментно мълчание графът можа да разгледа свободно детето, което майката обсипваше с целувки. То беше дребно и крехко, а кожата му беше бяла като тая на червенокосите деца; но гъсти черни коси, неподатливи на никаква прическа, закриваха изпъкналото чело, падаха до раменете и ограждаха лицето, като подсилваха живостта на очите, изпълнени с потайно коварство и младежка злост; устата беше голяма, с тънки, едва поруменели устни; чертите на това осемгодишно дете бяха като на дванадесетинагодишен хлапак. То побърза да се освободи с рязко движение от ръцете на майка си и веднага отиде да отвори кутията, отдето графът бе взел шишенцето с еликсира; след това, без да иска позволение от някого, като дете, свикнало да изпълнява всяко свое хрумване, започна да отпушва всички шишенца.

— Не пипайте, миличък — побърза да каже графът. — Някои от тия ликьорчета са опасни не само ако човек си пийне от тях, но и като ги помирише.

Госпожа дьо Вилфор пребледня и дръпна детето към себе си; а след като се поуспокои, хвърли към кутията бегъл, но изразителен поглед, който не остана незабелязан от графа.

В същия миг влезе Али.

Госпожа дьо Вилфор не можа да прикрие радостта си и като дръпна още по-близо детето, каза:

— Виждаш ли този добър прислужник, Едуар: той е много храбър; изложи живота си, за да спре побеснелите коне и колата, която щеше да се счупи. Благодари му, защото без него сигурно и двамата щяхме да сме мъртви сега.

Детето наду устни и отвърна пренебрежително глава.

— Много е грозен — заяви то.

Графът се усмихна така, сякаш детето бе постъпило точно както бе очаквал; а госпожа дьо Вилфор смъмра сина си със сдържаност, която сигурно не би била по вкуса на Жан-Жак Русо, ако малкият Едуар се именуваше Емил^[2].

— Виждаш ли — обърна се графът на арабски към Али, — госпожата помоли сина си да ти благодари, загдето си спасил живота и на двамата, а той отговори, че си много грозен.

Али обърна за миг умното си лице и погледна детето без каквото и да е видимо изражение; но лекото потръпване на ноздрите му доказа на Монте Кристо, че арабинът е жестоко засегнат.

— Господине — запита госпожа дьо Вилфор, като ставаше да си тръгне, — постоянно ли живеете в този дом?

— Не, госпожо — отговори графът; — купих го да ми служи за временна спирка: постоянното ми жилище е на Шанз Елизе 30. Но виждам, че вие вече напълно се съвзехте и желаете да си тръгнете. Току-що наредих да впрегнат същите коне в моя екипаж и грозният Али — усмихна се той на детето — ще има честта да ви заведе у вас, а вашият кочияш ще остане тук да тури в ред колата ви. Щом свърши с необходимите поправки, тя ще бъде откарана с мои коне у госпожа Данглар.

— Само че аз не смея да се върна със същите коне — заяви госпожа дьо Вилфор.

— О, ще видите, госпожо, че в ръцете на Али те ще станат кротки като агънца.

Али наистина се бе приближил до конете, изправени с голяма мъка на крака. Той държеше в ръка гъба, напоена с ароматизиран оцет, изтъркаше с нея ноздрите и слепите очи на изпотените и запенени животни, които почти веднага започнаха шумно да пръхтят и да потръпват в продължение на няколко секунди.

После сред тълпата, събрана пред къщата от врявата и разнебитената кола, Али впрегна конете в екипажа на графа, взе в ръце поводите, седна на капрата и за най-голяма почуда на присъствуващите, които бяха видели вихрено препускащия впряг, трябваше да завърти камшика, за да накара животните да потеглят: дори едва успя да накара прочутите сивобелезникави коне — съвсем замаяни и заковани на място като мъртви — да тръгнат така неуверено и бавно, че госпожа дьо Вилфор се прибра чак след два часа в предградието Сент Оноре, дето живееше. Щом се прибра у дома си и след стихването на първите семейни вълнения тя написа следното писмо на госпожа Данглар:

„Мила Ермин,

Току-що бяхме спасени със сина ми от същия граф дьо Монте Кристо, за когото говорихме толкова много снощи, когато и през ум не ми минаваше, че ще го видя днес. Вчера вие ми говорихте за него с възторг, който аз не се сдържах да не осмея с глупавия си ум; но днес намирам, че възторгът ви е съвсем недостатъчен в сравнение с човека, който го е вдъхнал. Вашите коне се бяха понесли по алеята Ранела като бесни и сигурно ние с горкия Едуар щяхме да станем на пита, като се ударим о някое дърво или километражен камък, когато някакъв арабин, негър или нубиец, искам да кажа — някакъв черен прислужник на графа, навярно по негова заповед спря конете с риск да бъде сам убит, и просто по някакво чудо наистина не бе прегазен от тях. След това дотича самият граф, пренесе ни у дома си и свести сина ми. Аз се върнах в къщи с неговата кола; а вашата ще ви бъде докарана утре. Ще видите, че конете ви са поотслабнали от това произшествие; изглеждат зашеметени; сякаш не могат да си простят, че са позволили някому да ги укроти. Графът ме натовари да ви съобщя, че два дни пълна почивка, а за храна само ечемик, ще ги върнат към същото цветущо, искам да кажа — предишно състояние.

Сбогом; не ви благодаря за разходката, макар че, като поразмислих, неблагодарно би било да ви се сърдя за своеволията на вашия впряг; защото тъкмо на едно такова своеволие дължа запознаването си с граф дьо Монте Кристо, а знаменитият чужденец изглежда — независимо от милионите си — толкова интересен, че възнамерявам да го изуча на всяка цена, дори ако ще трябва да повторя разходката с Булонската гора пак с вашите коне.

Едуар понесе случката с чудна смелост. Припадна, но нито извика преди това, нито заплака после. Пак ще ми кажете, че майчината любов ме заслепява, обаче това крехко и нежно тяло има желязна душа.

Нашата мила Валантин изпраща много привети на вашата скъпа Йожени; аз ви прегръщам от сърце.

Елоиз дьо Вилфор.“

 

„П.П. Постарайте се да срещна някак у вас тоя граф дьо Монте Кристо; искам непременно да го видя пак. Впрочем успях да убедя господин дьо Вилфор да го посети; надявам се, че графът ще ни върне визитата!“

Случката в Отьой се разправяше вечерта навред: Албер я разказа на майка си, Шато Рено в жокей-клуба, Дебре в салоните на министъра; а Бошан удостои графа с двадесет реда в хрониката на своя вестник, като превърна по този начин благородния чужденец в герой за всички жени от парижката аристокрация.

Мнозина отидоха да се разпишат у госпожа дьо Вилфор, за да имат правото да подновят посещенията си в съответния сезон и да чуят тогава лично от нея всички подробности за интересното приключение.

А господин дьо Вилфор, както бе писала Елоиз, се облече в черен фрак, взе чифт бели ръкавици, един лакей в най-хубава ливрея и се качи в своята каляска, която спря още същата вечер пред № 30 на Шанз Елизе.