Александър Дюма
Граф Монте Кристо (52)

LII. ТОКСИКОЛОГИЯ

Човекът, дошъл на посещение у госпожа дьо Вилфор, беше наистина господин граф дьо Монте Кристо, решил да върне на кралския прокурор визитата му; естествено, при това име в цялата къща настъпи вълнение.

Госпожа дьо Вилфор, която беше в салона, когато известиха за идването на графа, изпрати веднага за сина си, за да може детето да повтори благодарностите си, и Едуар, който от два дни слушаше непрестанно да се говори за тази важна личност, побърза да изтича не от послушание към майка си, не за да благодари на графа, а само от любопитство и за да има възможност да се обади с някоя шега, която принуждаваше майка му да казва: „Ах, какво лошо дете! Но трябва да му се прости, защото е много духовито!“

След обичайните любезности графът запита за господин дьо Вилфор.

— Мъжът ми е на вечеря у господин канцлера — отвърна младата жена; — току-що излезе и много ще съжалява, убедена съм, че е бил лишен от удоволствието да ви види.

Двама гости, които графът бе заварил в салона, не снемаха очи от него, но все пак си отидоха, като постояха само колкото изискваше учтивостта и любопитството им.

— А къде е сестра ти Валантин? — обърна се мадам дьо Вилфор към Едуар; — кажи да й съобщят, за да имам честта да я представя на господин графа.

— И дъщеря, ли имате, госпожо? — запита графът. — Тя трябва да е съвсем дете.

— Това е дъщерята на господин дьо Вилфор — възрази младата жена. — От първия му брак; една голяма и хубава девойка.

— Само че тъжна — прекъсна я малкият Едуар, като изтръгна от опашката на великолепен папагал, който изпищя от болка, както беше кацнал на позлатената си пръчка, едно перо, за да украси шапката си.

Госпожа до Вилфор се задоволи да каже само:

— Млъкни, Едуар!

После добави:

— Този палавник е донякъде прав и повтаря това, което е чувал да казвам много пъти с болка; защото въпреки всичките ни старания да я развличаме, госпожица дьо Вилфор има тъжен и мълчалив нрав, а това често пъти вреди на красотата й. Я вижте, Едуар, защо я няма още!

— Защото я търсят там, дето не е.

— Къде я търсят?

— При дядо Ноартие.

— А вие мислите, че не е там?

— Не, не, не, не, не, не е там — изтананика Едуар.

— А къде е? Кажете, щом знаете!

— Под големия кестен — продължи проклетото дете, като даваше въпреки виковете на майка си живи мухи на папагала, голям лакомец на такава храна.

Госпожа дьо Вилфор протегна ръка да позвъни, за да каже на камериерката къде ще намери Валантин, но в същия миг девойката влезе. Изглеждаше наистина тъжна и ако я погледнеше по-внимателно, човек дори би открил в очите й следи от сълзи.

Увлечени по-бързо да разказваме, ние представихме Валантин на читателите си, без да им я опишем по-подробно; тя беше висока и стройна деветнадесетгодишна девойка, със светлокестенява коса, тъмносини очи и вяла походка; наследила бе изцяло прелестната изтънченост на майка си; с дългите си бели ръце и седефенобяла шия, с бузите, по които пропълзяваше бегла руменина, тя напомняше на пръв поглед някоя от красивите англичанки, сравнявани поетично с оглеждащи се лебеди.

Тя влезе и видя при майка си чужденеца, за когото бе чувала вече да се говори толкова много, тя го поздрави без предвзетост, без да наведе очи, с грация, която направи особено впечатление на графа.

Той стана.

— Моята заварена дъщеря, госпожица дьо Вилфор — обърна се госпожа дьо Вилфор към Монте Кристо, като се понаведе малко от дивана и посочи с ръка Валантин.

— И господин граф дьо Монте Кристо, китайски крал и кохинхински император — обади се пакостникът, поглеждайки скритом с лукав поглед към сестра си.

Този път вече госпожа дьо Вилфор пребледня и почти се разгневи на тая семейна напаст, наричана Едуар; а графът, напротив, се усмихна и загледа любезно детето, за най-голяма радост и възторг на майката.

— Но, госпожо — продължи графът, като възобнови разговора и се обърна последователно към госпожа дьо Вилфор и към Валантин, — не съм ли имал вече честта да ви видя някъде, и вас, — и госпожицата? Още отначало ми мина през ума; а когато госпожицата влезе, появата й озари по-ясно смътния спомен, ако ми позволите да се изразя така.

— Малко е вероятно, господине; госпожица дьо Вилфор не обича да се движи в обществото и ние излизаме твърде нарядко — отвърна младата жена.

— Не искам да кажа, че съм виждал госпожицата в обществото; както и вас, и очарователния палавник. Аз не познавам впрочем никак парижкото общество, защото, както имах честта, струва ми се, да ви кажа, в Париж съм само от няколко дни. Не, ако ми позволите да си припомня… Почакайте…

Графът вдигна ръка до челото си, за да събере сякаш всичките си спомени:

— Да, било е някъде на открито… Не зная… Но струва ми се, че споменът е неразделно свързан с чудно слънце и някакво религиозно празненство… Госпожицата държеше цветя в ръка; малкият тичаше подир един прекрасен паун в градината, а вие, госпожо, бяхте в една беседка… Помогнете ми, ако обичате; не си ли спомняте нещо подобно?

— Не, наистина — отвърна госпожа дьо Вилфор; — а, струва ми се, господине, че ако ви бях срещнала някъде, щях да ви запомня.

— Господин графът ни е виждал може би в Италия — обади се плахо Валантин.

— Да, възможно е, наистина, да е било в Италия — отвърна Монте Кристо. — Пътували ли сте из Италия, госпожице?

— Бяхме с госпожата преди две години. Лекарите се страхуваха за дробовете ми и ми препоръчаха въздуха на Неапол. Минахме през Болоня, Перуджа и Рим.

— Да, точно така, госпожице! — възкликна Монте Кристо, сякаш това просто указание беше достатъчно да уточни всичките му спомени. — Именно в Перуджа на празника Тяло господне, госпожо, в градината на пощенския хотел, случаят ни бе събрал, вас, госпожицата, сина ви и мене; и тъкмо там, спомням си, имах честта да ви видя.

— Много добре помня Перуджа, господине, и пощенския хотел, и празника, за който говорите — каза госпожа дьо Вилфор; — но колкото и да ме е срам за слабата ми памет, трябва да ви призная, че не помня да съм имала честта да ви видя.

— Странно, и аз не си спомням — каза Валантин, като вдигна към Монте Кристо прекрасните си очи.

— А пък аз помня! — обади се Едуар.

— Ще ви помогна, госпожо — продължи графът. — Денят беше много горещ; вие чакахте коне, които се бавеха поради празника. Госпожицата отиде някъде из градината, а син ви изчезна да гони някакво птиче.

— И го улових, мамо; нали знаеш — прекъсна го Едуар, — измъкнах му три пера от опашката.

— Вие, госпожо, останахте под лозницата; не си ли спомняте, че бяхте седнали на една каменна пейка и докато госпожица дьо Вилфор и господин син ви отсъствуваха, разговаряхте доста време с някого?

— Да, наистина — поизчерви се младата жена, — спомням си, че разговарях с един човек с дълга вълнена наметка… лекар, струва ми се.

— Точно така, госпожо; този човек бях аз; от петнадесет дни бях в хотела, излекувал бях камериера си от треска, а стопанина от жълтеница, затова ме смятаха за някакъв голям лекар. Дълго разговаряхме за различни неща: за Перуджино и Рафаело, за нравите, за облеклото, за прочутата акватофана, която, както ви разправяли някои хора, все още приготвяли в Перуджа.

— Да, да — побърза да каже някак неспокойно госпожа дьо Вилфор, — спомням си.

— Не зная вече в подробности какво ми казахте тогава — продължи съвършено спокойно графът, — но много добре си спомням, че — споделяйки общото заблуждение за мене — вие ми поискахте съвет за здравето на госпожица дьо Вилфор.

— Но вие сте били наистина лекар, господине — прекъсна го госпожа дьо Вилфор, — щом сте излекували двамата болни.

— Молиер или Бомарше биха ви отговорили, госпожо, че болните са оздравели тъкмо защото не съм лекар и не съм ги лекувал; а пък аз ще ви кажа, че съм изучавал основно, химията и естествените науки, но само като любител… нали разбирате.

В това време удари шест часът.

— Часът е вече шест — каза явно неспокойна госпожа дьо Вилфор; — няма ли да видите, Валантин, дали дядо ви е готов за вечеря?

Валантин стана, поклони се на графа и излезе, без да продума.

— Да не би заради мене, госпожо, да отпратихте госпожица дьо Вилфор? — запита графът, след като Валантин си отиде.

— О, не — побърза да отговори младата жена; — по това време даваме на господин Ноартие тъжната вечеря, която поддържа тъжното му съществуване. Знаете ли, господине, в какво жалко състояние е бащата на съпруга ми?

— Да, госпожо, господин дьо Вилфор ми говори за него; бил парализиран, струва ми се.

— Уви, да! Нещастният старец не може никак да се движи, само душата още просветва в тази човешка машина, бледа и трепкаща като угасващо светило. Извинете, господине, че ви занимавам с нашите домашни грижи; прекъснах ви точно когато ни казвахте, че сте опитен химик.

— О, не съм казвал такова нещо, госпожо — отвърна усмихнато графът; — напротив, изучавах химията, защото, след като реших да живея главно на Изток, исках да последвам примера на цар Митридат.

— Mithridates, rex Ponticus — обади се палавникът, като изрязваше силуети в един великолепен албум; — оня, дето закусвал всяка сутрин с чаша отрова със сметана.

— Едуар! Непослушнико! — извика госпожа дьо Вилфор, като дръпна обезобразената книга от ръцете на сина си. — Вие сте нетърпим, проглушихте ни ушите. Идете при сестра си и при дядо Ноартие.

— Албумът… — започна Едуар.

— Какво албумът?

— Искам албума…

— Защо сте изрязали картините?

— Да си играя.

— Вървете! Хайде!

— Няма да ида, докато не ми дадете албума — заяви малкият и верен на навика си никога да не отстъпва, се настани в едно голямо кресло.

— Вземайте го и ни оставете на мира — каза госпожа дьо Вилфор.

И даде албума на Едуар, който излезе, изпратен от майка си.

Графът проследи с очи госпожа, дьо Вилфор.

„Да видим дали ще затвори вратата“ — промълви той.

Госпожа дьо Вилфор затвори най-внимателно вратата след малкия; графът се престори, че не забелязва.

След като се огледа, младата жена седна отново на малкото канапе.

— Позволете да ви забележа, госпожо — каза графът с познатото ни простодушие, — че сте много строга към прелестния палавник.

— Необходимо е, господине — възрази госпожа дьо Вилфор с майчинско самочувствие.

— Господин Едуар ни повтори урока си за цар Митридат, според Корнелий Непос — продължи графът, — а вие го прекъснахте при един цитат, който доказва, че учителят не си е губил времето и синът ви знае твърде много за възрастта си.

— Вярно е, господин графе — отвърна поласканата майка, — че малкият заучава много лесно всичко, каквото пожелае. Има само един недостатък — много е упорит; но по повод на това, което каза, мислите ли, господин графе, че Митридат е вземал наистина подобни предпазни мерки и че те могат да бъдат целесъобразни?

— Мисля и съм убеден в това, госпожо, тъй като сам ги използувах в Неапол, Палермо и Смирна, за да не бъда отровен при обстоятелства, когато без тази предпазна мярка бих загубил живота си.

— И успяхте ли да се спасите?

— Както виждате.

— Да, наистина, припомням си, че ми разказвахте такова нещо в Перуджа.

— Така ли? — промълви графът с престорена почуда; — аз пък не си спомням.

— Аз ви питах дали отровите действуват еднакво на северняците и на южняците, а вие ми отговорихте, че студеният лимфатичен темперамент на северняците не е така възприемчив като богатата и буйна природа на южняците.

— Вярно е — каза Монте Кристо; — виждал съм руснаци да гълтат без вреда растителни отрови, които непременно биха убили някой неаполитанец или арабин.

— Тогава, според вас, резултатът у нас ще е по-сигурен, отколкото на Изток и при нашите мъгли и дъждове човек би свикнал по-лесно с подобно постепенно поглъщане на отрова, отколкото в по-топлите места?

— Разбира се; при условие, то се знае, че се предпазва само от отрова, с която е свикнал.

— Да, разбирам; но как бихте свикнали вие например или по-точно как сте свикнали?

— Много просто. Предположете, че знаете предварително каква отрова ще използуват против вас… предположете, че тя ще бъде… например стрихнин…

— Стрихнинът се получава от nux vomica, струва ми се — каза госпожа дьо Вилфор.

— Точно така, госпожо — отвърна Монте Кристо; — но, изглежда, че аз няма какво особено да ви съобщя: малко жени имат такива познания като вашите.

— О, признавам — каза госпожа дьо Вилфор, — че имам особена страст към окултните науки, които действуват на въображението като поезия и се решават в цифри като алгебрическо уравнение; но продължавайте, моля ви се; това, което ми казвате, ме интересува извънредно много.

— И така — продължи Монте Кристо, — предположете, че тази отрова е например стрихнин, от който вие вземате един милиграм първия ден, два милиграма втория и на десетия ден стигате до един сантиграм; след двадесет дни, като удвоите дозата, ще стигнете до три сантиграма, които ще понасяте без неприятности, а тази доза ще бъде вече твърде опасна за лице, не взело същите предпазни мерки; и накрая, след един месец, като пиете вода от едно и също шише, този, който е пил заедно с вас, може да умре, а вие само по едно леко неразположение ще усетите, че във водата е имало отрова.

— Не знаете ли някаква противоотрова?

— Не, не зная.

— Много пъти съм чела и препрочитала тази история за Митридат — каза замислено госпожа дьо Вилфор, — но я смятах за измислица.

— Не, госпожо; противно на обичая си, тук историята казва истината. Но това, което ми съобщавате и за което ме питате, госпожо, не е някакво случайно хрумване, защото и преди две години ми задавахте същите въпроси, а пък и сега заявихте, че историята с Митридат отдавна ви занимава.

— Вярно е, господине; най-любимите ми науки на младини бяха ботаниката и минералогията, а по-късно, когато научих, че употребата на билките обяснява често цялата история на народите и целия живот на отделните личности в Ориента, както цветята изразяват любовните им мисли, съжалявах, че не съм мъж, за да стана някой Фламел^[1], Фонтана^[2] или Кабанис^[3]?

— Още повече, защото ориенталците, госпожо — продължи Монте Кристо, — не се задоволяват като Митридат да използуват отровата за броня, но я превръщат и в кама; науката е в техните ръце не само отбранително, но и нападателно оръжие; в първия случай те я използуват срещу телесните си страдания, във втория — срещу враговете си; с опиум, с беладона, със стрихниново дърво и змийска лоза^[4] те приспиват тези, които биха желали да ги събудят. Всяка туркиня, египтянка или гъркиня, които вие тук наричате прости жени, разбира от химия толкова, че би могла да смае всеки лекар, а от психология толкова, че би уплашила всеки изповедник.

— Нима? — запита госпожа дьо Вилфор, чиито очи блестяха странно при този разговор.

— Да, госпожо — продължи Монте Кристо. — Така започват и свършват тайните източни драми — с любовно биле и с гробовно биле; с питие, което ви отвежда на небето, и с друго, което ви захвърля в ада. С толкова най-разновидни оттенъци, колкото хрумвания и чудноватости има физическата и нравствена природа на човека. Нещо повече, изкуството на тези химици умее да приспособи великолепно лекарството и болестта към своите любовни цели или към намерението си за мъст.

— Но, господине — прекъсна го младата жена, — тези ориенталски общества, сред които сте прекарали част от живота си, изглеждат фантастични като приказките, които стигат до нас от прекрасните им страни! Човек може значи да бъде унищожен там безнаказано? Описаните от господин Галан^[5] Багдад и Басра са значи действително такива? Султаните и везирите, владетели на ония страни и същевременно това, което ние във Франция наричаме правителство, са следователно наистина Харун-ал-Рашидовци и Джафаровци^[6], които не само прощават на отровителя, но дори го правят пръв министър, ако престъплението е било изкусно замислено и изпълнено, и го увековечават със златни букви, за да се развличат, когато им е скучно?

— Не, госпожо, фантастични неща не съществуват вече дори в Ориента; и там има, предрешени с други имена и скрити в други облекла, полицейски агенти, следователи, кралски прокурори и вещи лица. Там много любезно бесят, обезглавяват и набиват на кол престъпниците; само че и те са ловки измамници, които успяват да заблудят човешкото правосъдие и да осигурят с умели хитрувания успеха на начинанията си. У нас някой глупак, обзет от беса на омразата или алчността, решил да унищожи свой враг или прародител, отива у бакалина, представя се под чуждо име, под което ще го открият още по-лесно, отколкото под истинското, и под предлог, че не може да спи от плъхове, купува пет-шест грама арсеник от пет-шест души бакали и по този начин пет-шест пъти по-лесно бива запомнен; като се снабди с лекарството, дава на врага или прародителя си такава доза, от която би пукнал дори някой мамут или мастодонт; жертвата започва ни в клин, ни в ръкав да реве така, че вдига на крак целия квартал. Веднага пристигат цял взвод полицейски агенти и стражари; повикват лекар, който аутопсира умрелия и намира в стомаха и червата му лъжици арсеник. На другия ден стотина вестника съобщават за случката заедно с името на жертвата и на убиеца. Още до вечерта бакалинът (или бакалите) отива (или отиват) и заявява (или заявяват): „Аз продадох арсеника на господина“. И не само познават купувача, ами могат да посочат за купувачи на арсеник още двадесет души; по такъв начин глупавият престъпник бива пипнат, затворен, разпитван, подложен на очна ставка, объркан, осъден и гилотиниран; или, ако се случи да е жена от доброто общество, я осъждат на доживотен затвор. Ето как вашите северняци разбират от химия, госпожо. Трябва да призная все пак, че Дерю^[7] се оказа по-силен от другите.

— Какво да се прави, господине! — засмя се младата жена. — Кой както може! Не всички притежават тайната на Медичите или Борджиите.

— А сега — отвърна графът, като сви рамене — искате ли да ви кажа на какво се дължат всички тези глупости? Само на това, че във вашите театри, доколкото мога да съдя от пиесите, които съм чел, хората все нагълтват някакво стъкълце или захапват камъка на пръстен и веднага падат мъртви: след пет минути завесата пада, зрителите си отиват. Никой не се сеща; за последиците от убийството; не се явява нито полицейски комисар в официална униформа, нито сержант с четиримата си подчинени и това дава основание на мнозина нищи духом да мислят, че работите са спрели, догдето са били представени. Но ако излезете малко от Франция, ако отидете в Алеп, в Кайро или дори само в Неапол и Рим, ще видите из улиците здрави и прави, хора, за които куцият дявол, ако мине покрай вас, би могъл да ви нашепне: „Този господин е отровен отпреди три седмици и след един месец окончателно ще умре“.

— Тогава — каза госпожа дьо Вилфор — те трябва да са открили вече тайната на прочутата аква-тофана^[8], за която в Перуджа разправяха, че била загубена.

— О, госпожо! Може ли да се загуби нещо на тоя свят? Изкуствата се движат навред; нещата чисто и просто променят названията си и простите хора се заблуждават; но последиците са все едни и същи; всяка отрова действува по-специално върху определен орган: една засяга стомаха, друга мозъка, трета червата. Отровата предизвиква кашлица, кашлицата — възпаление на дробовете или друга болест от списъка в научните книги, което не й пречи да бъде смъртоносна или, ако не е, непременно да стане благодарение на лекарствата, предписани от наивните лекари, които са изобщо много лоши химици и ще излекуват или уморят болния според желанието ви. В такъв случай болният ще бъде убит по всички правила на изкуството, правосъдието не ще научи от него нищо, както казваше един ужасен химик, мой приятел, прекрасният абат Аделмонте от Тоармина, в Сицилия, който бе изучавал твърде обстойно тези национални проявления.

— Всичко това е и ужасно, и възхитително — заяви младата жена; — признавам, че за мене всички тези приказки бяха средновековни измислици.

— Сигурно, само че са ги усъвършенствували в наши дни. За какво, според вас, служи времето, насърченията, медалите, ордените, наградите Монтион, ако не да водят обществото към все по-голямо съвършенство? А човек ще бъде съвършен само тогава, когато се научи да твори и да руши като бог; научил се е вече да руши — изминал е значи половината път.

— Тогава — продължи госпожа дьо Вилфор, като се върна пак към целта си — отровите на Борджиите, Медичите, на разните Рене и Руджиери, а по-късно навярно и на барон дьо Тренк, с които толкова много се злоупотребява в съвременната драма и роман…

— Са произведения на изкуството, госпожо, и нищо друго — отвърна графът. — Мислите ли, че обект на истинския учен е просто отделната личност? Ни най-малко. Науката обича да отскача, да проявява ловкост, дори въображение, така да се каже. Превъзходният абат Аделмонте например, за когото току-що ви споменах, правеше удивителни опити в това отношение.

— Така ли?

— Да, ще ви спомена само един. Той имаше много хубава градина със зеленчуци, цветя и плодове; измежду зеленчуците избираше нещо най-невинно, например зеле. В продължение на три дни го поливаше с арсеников разтвор; на третия ден зелката се разболяваше, пожълтяваше, настъпваше време да я отреже; в очите на всички тя беше узряла и имаше съвсем приличен вид; само за абат Аделмонте беше отровна. Той я отнасяше у дома си, вземаше някое зайче — абат Аделмонте имаше колекция от зайци, котки и индийски свинчета, която не отстъпваше по нищо на колекцията от зеленчуци, цветя и плодове, — абат Аделмонте вземаше значи някое зайче; даваше му да изяде един лист от зелката и зайчето умираше. Кой съдия следовател би намерил нещо осъдително в това и кой кралски прокурор се е досетил някога да повдигне обвинение срещу господин Маженди^[9] или господин Флуран^[10] за това, че са убивали зайчета, индийски свинчета или котки? Никой. Зайчето си умира, абат Аделмонте накарва прислужницата си да го изкорми и хвърля вътрешностите му в сметта. Там някоя кокошка започва да ги кълве, разболява се и на другия ден умира. Когато тя се гърчи в предсмъртни мъки, прелита някой лешояд (в страната на абат Аделмонте има много лешояди), спуска се върху мършата, отнася я на скалата си и я изяжда. Три дни по-късно нещастният лешояд, който се е чувствувал все недобре след този обяд, усеща, че губи равновесие в приоблачните висини, превърта се във въздуха и пада тежко във вашия рибарник; щуката, змиорката и мурената са, както знаете, лакоми и веднага се нахвърлят върху него. Представете си сега, че на другия ден поднесат на трапезата ви тази змиорка, щука или мурена, отровени по четвърта линия; вашият гост ще се отрови по пета линия и ще умре след десетина дни от болки в корема, сърдечна криза, абцес в пилора. Ще го аутопсират и лекарите ще кажат: „Пациентът е починал от тумор в черния дроб или, от тифусна треска.“

— Но — възрази госпожа дьо Вилфор — всички тези обстоятелства, които вие свързвате едно с друго, могат да се прекъснат от най-дребна случка; лешоядът може да не мине точно навреме или да падне на сто крачки от рибарника.

— Ето къде е именно изкуството: за да бъде голям химик в Ориента, човек трябва да насочва случая; и го постига.

Госпожа дьо Вилфор слушаше унесено.

— Но — заяви тя — арсеникът е неразтворим; както и да бъде погълнат, все ще го намерят в тялото на човека, щом е взет в смъртоносно количество.

— Тъкмо това казвах и аз на добрия Аделмонте — отвърна Монте Кристо. — Той се замисли, усмихна се и ми отговори с една сицилийска поговорка, която е, струва ми се, и френска: „Чедо, светът не е направен в един ден, а в седем дни; елате в неделя“. На следващата неделя отидох отново; вместо да полива зелето с арсеник, той го бе поливал със стрихнинов разтвор, strychnos colubrina, както казват учените. Този път зелката не изглеждаше никак болна и зайчето не се поколеба да я изяде, но след пет минути беше мъртво; кокошката кълва зайчето и на другия ден умря. Сега лешоядите бяхме ние, взехме кокошката и я отворихме. Този път всички особени признаци бяха изчезнали. Оставаха само общите. Никакво специално указание в никой орган; само едно силно раздразнение на нервната система и леко мозъчно възпаление, нищо повече; кокошката не беше отровена, умряла беше от апоплексия. Зная, че това се случва рядко с кокошките, но е нещо обикновено за хората.

Госпожа дьо Вилфор изглеждаше все по замислена.

— Истинско щастие е — каза тя, — че такива вещества могат да се приготовляват само от химици, защото иначе половината хора биха отровили другата половина.

— От химици или от хора, които се занимават с химия — отвърна нехайно Монте Кристо.

— Освен това — продължи госпожа дьо Вилфор, като се изтръгна с усилие от мислите си — колкото изкусно и да е подготвено, престъплението си е престъпление; ако се изплъзне от човешкото правосъдие, не може да се изплъзне от окото на бога. Ориенталците са чисто и просто по-силни от нас, когато трябва да се борят със съвестта си, защото са премахнали благоразумно ада; това е всичко.

— Да, госпожо, такава задръжка, естествено, ще се породи в една честна душа като вашата, но разсъждението може лесно да я изтръгне оттам. Злата човешка мисъл може винаги да се изрази накратко с известния парадокс на Жан-Жак Русо за „Мандарина, когото убиват от пет хиляди левги сама като си вдигнат пръста.“ Човешкият живот минава във вършене на такива дела, а умът му се изтощава в обмислянето им. Ще намерите твърде малко хора, които забиват грубо нож в сърцето на ближния си или му дават такава доза арсеник, каквато споменахме, за да го премахнат от лицето на земята. Това е вече наистина неуравновесеност или глупост. За да се стигне дотам, кръвта трябва да кипва при тридесет и шест градуса, пулсът да е деветдесет в минута, душата да прехвърли обикновените си граници; но ако минем — както става във филологията — от думата към един по-мек неин синоним, вие правите в случая само едно отстраняване; ако вместо да извършите едно подло убийство, чисто и просто отстранявате от пътя си този, който ви пречи, и то без сътресение, без насилие, без страданията, които се превръщат в мъчения и правят от жертвата мъченик, а от отстранителя един палач в истинския смисъл на думата; ако няма нито кръв, нито рев, нито гърчове, а най-главно ужасната и излагаща ненадейност на събитието, вие не попадате под удара на човешкия закон, който гласи: „Не смущавай обществения ред!“ Ето как постъпват и успяват ориенталците, сериозни и флегматични хора, които не се тревожат от въпроса, колко време е потребно, ако случаят е особено важен.

— Остава все пак съвестта — повтори развълнувано госпожа дьо Вилфор и въздъхна глухо.

— Да — отвърна Монте Кристо, — да, остава за щастие съвестта, без която човек би бил много нещастен. След всяка малко по-смела постъпка само съвестта ни спасява, защото ни дава хиляди оправдания, които никой друг освен нас не преценява. А колкото прекрасни и да са тези основания, за да ни запазят съня, те биха били може би твърде слаби пред съда, за да ни запазят живота. Съвестта на Ричард III например трябва да му е помогнала чудесно след премахването двете деца на Едуард IV; той е могъл наистина да си каже: „Тези две деца на един жесток и деспотичен крал, наследили пороците на баща си, които само аз открих в младежките им наклонности; тези две деца ми пречеха да направя щастлив английския народ, когото самите те щяха да направят непременно нещастен“, Така е била подпомогната от съвестта си и лейди Макбет, която — каквото и да ни разправя Шекспир! — е искала да даде престол не на съпруга, а на сина си. Майчината любов е толкова велика добродетел, толкова мощна подбуда, че може да оправдае много неща; затова след смъртта на Дънкан лейди Макбет би била ужасно нещастна, ако не беше съвестта й.

Госпожа дьо Вилфор поглъщаше жадно тези страхотни мисли и ужасни парадокси, изказвани от графа с обичайната му добродушна насмешливост.

И след минутно мълчание:

— Знаете ли, господин графе — започна тя, — че вие умеете страшно да убеждавате и виждате света под една малко мрачна светлина! Да не би да виждате човечеството такова, защото сте го наблюдавали през аламбици и реторти? Вие имате право и сте наистина голям химик: лекарството, което дадохте на сина ми и което така бързо го свести…

— О, не се доверявайте много, госпожо — прекъсна я Монте Кристо; — една капка от това лекарство свести припадналото дете, но три капки биха предизвикали прилив на кръв в дробовете и сърцебиене; шест биха пресекли дишането и довели много по-тежък припадък от този, в който то се намираше; а десет щяха да го убият моментално. Нали знаете, госпожо, как побързах да го отстраня от стъкълцата, които то така непредпазливо пипаше?

— Страшно отровни ли бяха?

— Боже мой, не! Преди всичко трябва да разберем, че отрова няма, защото в медицината използуват най-силните отрови, които — според начина на предписването им — се превръщат в полезни лекарства.

— Какво бяха тогава?

— Един изкусен препарат от моя приятел, отличния абат Аделмонте, който ме научи как да си служа с него.

— О! — каза госпожа дьо Вилфор. — Трябва да е някакво превъзходно антиспазмодично.

— Недостижимо, госпожо! Сама видяхте — отвърна графът; — и аз го използувам често, с най-голямо благоразумие, разбира се — завърши със смях той.

— Вярвам — каза със същия тон госпожа дьо Вилфор. — Лично аз, така нервна и податлива на припадъци, бих имала нужда от някой абат Аделмонте, за да ми изнамери средство да дишам свободно и да се успокоя от страха, че някой ден ще умра от задушаване. Но тъй като такова средство не може да се намери във Франция, а вашият абат не ще бъде навярно наклонен да дойде само заради мене в Париж, се задоволявам с антиспазмодиците на господин Планш; употребявам също мента и хофманови капки. Вижте какви специални пастили съм си поръчала: с двойна доза.

Монте Кристо отвори роговата кутия, която младата жена му подаде, и вдъхна миризмата на пастилите като любител, който умее да прецени този препарат.

— Прекрасни са — заяви той, — само че трябва да се гълтат, а това припадналият често пъти не може да стори. Аз предпочитам моето средство.

— И аз бих го предпочела, то се знае, особено като имам предвид въздействието му, което видях лично; но то е сигурно тайна, която не съм така нескромна да ви поискам.

— А пък аз, госпожо — стана Монте Кристо, — съм така любезен да ви я кажа.

— О, господине!

— Само трябва да помните едно нещо: в малка доза това е лекарство, в голяма доза е отрова. Една капка възвръща живота, както видяхте; пет или шест непременно убиват, а най-ужасното е, че ако са разтворени в чаша вино, никак не променят вкуса му. Но да спра, госпожо, иначе би изглеждало, че ви давам съвет.

Удари шест и половина; съобщиха за пристигането на една приятелка на госпожа дьо Вилфор, която щеше да вечеря с нея.

— Ако имах честта да ви виждам днес за трети или четвърти път, господин графе, а не за втори — каза госпожа дьо Вилфор, — ако имах честта да бъда ваша приятелка, вместо да имам само щастието да ви съм задължена, бих настояла да останете на вечеря у нас, без да се изложа на опасността да ми откажете още първия път.

— Хиляди благодарности, госпожо — отвърна Монте Кристо, — но аз самият имам задължение, което не мога да отменя. Обещах да заведа на театър една гръцка княгиня, моя приятелка, която не е виждала парижката опера и разчита на мене да я придружа.

— Разбира се, господине, само че не забравяйте рецептата.

— Моля ви се, госпожо! Би трябвало да забравя, в такъв случай този час, прекаран в разговор с вас; а това е съвършено невъзможно.

Монте Кристо се поклони и излезе.

Госпожа дьо Вилфор се замисли.

„Странен човек — каза си тя; — и все ми се струва, че истинското му име е Аделмонте.“

А Монте Кристо сметна, че успехът е надминал очакванията му.

„Да — помисли той, като си отиваше; — чудесна почва; убеден съм, че хвърленото семе няма да пропадне.“

И верен на обещанието, изпрати на другия ден исканата рецепта.