Александър Дюма
Граф Монте Кристо (51)

LI. ПИРАМ И ТИСБЕЯ^[1]

 

Две трети от предградието Сент Оноре — зад красив частен дом, особено забележителен сред забележителните жили в този богат квартал — са заети от просторна градина, гдето клонести диви кестени се извисяват над стени, високи като крепостни зидове, и ронят напролет своите розови и бели цветове в дялани каменни вази, поставени успоредно върху две четвъртити колони, поддържащи желязна врата от времето на Луи XIII.

Въпреки великолепните мушката, които растат в двете вази и полюляват алените си цветове и мраморнозелени листа, този величествен вход е затворен доста отдавна: още откакто собствениците на къщата се ограничиха да използуват само нея, овощната градина, която гледа към предградието, и градината зад желязната врата, отдето се минаваше някога във великолепна зеленчукова градина от цял арпан^[2], придадена към имението. Но когато демонът на спекулацията прокара черта — тоест улица — в края на зеленчуковата градина, а самата улица, още преди да бъде прокарана, получи име върху потъмняла желязна плочка, хората решиха, че зеленчуковата градина може да бъде продадена за строежи към новата улица и ще съперничи на голямата парижка артерия, наричана предградие Сент Оноре.

Когато се касае обаче за спекулации, човек предполага, а парата разполага; кръстената улица умря още в люлка; купувачът на зеленчуковата градина не можа да я продаде на желаната цена, след като я бе заплатил напълно, и в очакване на неизбежното покачване на цените, което щеше да го обезщети един ден за миналите загуби и мъртвия капитал, се задоволи да даде мястото под наем на зеленчукопроизводители срещу петстотин франка годишно.

Това беше половин на сто върху вложения капитал, което не е никак много за сегашните условия, когато толкова хора влагат парите си срещу петдесет на сто и пак смятат, че получават съвсем малко от тях.

Въпреки това, което вече казахме, желязната врата на градината, отдето някога се влизаше в зеленчуковата градина, е затворена и ръждясала; нещо повече — за да не могат недостойните градинари да оскверняват със своите просташки погледи аристократическата градина, на шест стъпки височина по желязната ограда са заковани дъски. Вярно е, че те не са така добре съединени, та да не може да се надникне през пролуките им; но този дом е скромен и не се страхува от чуждите погледи.

Вместо зеле, моркови, репи, грах и пъпеши в зеленчуковата градина расте едра люцерна, единствен посев, който показва, че все още се сещат за това изоставено място. Една ниска вратичка към предполагаемата улица води в заграденото със зидове пространство, напуснато от наемателите, поради безплодието си, и затова от седем дни насам вместо половин на сто не носи вече нищо.

Дивите кестени, за които споменахме, се извисяват над зида откъм постройката, а между тях други разкошни, цъфнали дървета промъкват жадни за въздух клони. В един ъгъл, гдето листата са толкова гъсти, та почти не прониква светлина, широка каменна пейка и градински столове показват, че тук е място за гости или пък самото убежище на някой обитател от големия дом, скрит в зеленината на стотина стъпки по-нататък. Изборът на тайнственото убежище се оправдава и от това, че тук няма слънце, прохладно е дори през най-горещите летни дни, птички чуруликат, а къщата и улицата — тоест грижите и шумът — са далеко.

В една топла привечер, подарена на парижани от пролетта, на каменната пейка имаше книга, слънчобран, ръкоделна кошничка и батистена кърпичка със започната бродерия; а малко по-нататък, допряла око до решетъчната ограда, една млада жена се взираше през пролуката в познатата вече запустяла градина.

Почти в същия миг вратичката към нея се затвори безшумно и един висок, едър момък, с рубашка от небелено платно и кадифен каскет, но с грижливо подстригани и вчесани черни коси, мустаци и брада, които никак не подхождаха на простото му облекло, се огледа крадешком, за да се увери дали не са го видели, докато е влизал през вратичката, и тръгна с бързи стъпки към желязната ограда.

Щом видя този, когото очакваше — навярно не в такъв костюм, — девойката се уплаши и отдръпна назад.

В това време с присъщия на влюбените остър поглед момъкът бе зърнал вече през пролуките бялата рокля и развяващия се син колан. Той изтича към оградата и долепи уста до един отвор:

— Не се бойте, Валантин, аз съм.

Девойката се приближи.

— О, господине — започна тя, — защо закъсняхте толкова днес? Нали знаете, че наближава време за вечеря и трябваше много дипломатичност и съобразителност, за да се отърва от мащеха си, която ме дебне, от камериерката, която ме следи, и от брат си, който ме тормози да дойде да бродира кърпичката, която сигурно не ще привърши скоро. А след като се извините за закъснението, ще ми кажете защо ви е хрумнало да се облечете в тоя костюм, в който без малко нямаше да ви позная.

— Мила Валантин — отвърна момъкът, — вие стоите толкова високо в съзнанието ми, та не смея да ви говоря за любовта си, макар че всеки път, когато ви видя, изпитвам нужда да ви кажа, че ви обожавам, та отзвукът от собствените ми слова да утешава сърцето ми, когато не ви виждам. А сега ви благодаря за мъмренето: то е очарователно, защото доказа… не смея да изрека, че сте ме очаквали, но поне, че сте мислили за мене. Искате да знаете защо съм закъснял и защо съм се предрешил; ще ви кажа и, надявам се, че ще ме извините: избрах си нова професия.

— Професия ли?… Какво искате да кажете, Максимилиан? Толкова ли сме щастливи, та се шегувате с това, което така отблизо ни засяга?

— О, пазил ме бог да се шегувам с нещо, което е смисъл на живота ми; но като ми дотегна да скитам и да прескачам зидове и като се уплаших сериозно миналата вечер от думите ви, че баща ви може да ме съди някой ден като крадец, а това би осквернило честта на френската войска изобщо; като се уплаших и от това, че хората могат да се изненадат, щом виждат постоянно из тия места, дето няма нито помен от крепост за обсаждане или укрепен пост за защищаване, да се навърта някакъв спахийски капитан, реших да стана градинар и се облякох според новата си професия.

— Каква глупост!

— Напротив, смятам, че това е най-умното нещо, което съм вършил някога в живота си, защото така сме в пълна безопасност.

— Изяснете се, моля ви се!

— Веднага! Отидох при собственика на мястото; договорът с бившите наематели бил изтекъл и аз сключих нов; всичката люцерна е вече моя, Валантин. Нищо не ми пречи да си направя колиба сред сеното и да живея на двадесет крачки от вас. Не си намирам място от щастие и радост. Мислили ли сте, Валантин, че тия неща могат да се платят с пари? Невъзможно, нали? И все пак цялото ни блаженство, щастието, радостта, всичко, за което бих дал десет години от живота си, ми струва, колко мислите?… Петстотин франка годишно, платими на тримесечие. Така че, както виждате, няма от какво да се страхуваме занапред. Аз съм у дома си, мога да закрепя стълба до собствения си зид, да надничам през него, имам правото, без да се боя, че някакъв патрул може да ме безпокои, да ви кажа колко ви обичам, стига вашето достойнство да не се чувствува засегнато, като чува тази дума от устата на беден работник в рубашка и каскет.

Валантин въздъхна тихо от изненада; и добави веднага, сякаш някакъв завистлив облак бе закрил изведнъж слънчевия лъч, озарил сърцето й:

— Уви, Максимилиан, ще бъдем прекалено спокойни и щастието ще ни накара да изкусим бога; ще злоупотребим с безопасността си и тя ще ни погуби.

— Нима можете да ми кажете това, мила, на мене, който, откакто ви познавам, ви доказвам всеки ден, че съм подчинил мислите и живота си на вашия живот и на вашите мисли? Какво ви вдъхна доверие в мене? Моята чест, нали? Когато ми поверихте смътния си страх, че ви дебне някаква голяма опасност, аз ви се обрекох във вярност, без да искам друга награда освен щастието да ви служа. Дал ли съм ви оттогава, с дума или знак повод да се разкаете, загдето сте ме удостоили с избора си измежду мнозината, готови да умрат за вас? Вие ми казахте, мила, че сте сгодена за господин д’Епине, че този брак е бил решен от баща ви, тоест, че е неотменен; защото всичко, което господин дьо Вилфор пожелае, непременно се осъществява. Е добре, аз останах в сянка, като очаквам всичко не от моята или вашата воля, а от волята на провидението, на бога; при това вие ме обичате, Валантин, и ми казахте това; благодаря за тази блага дума, без да ви моля да я повтаряте понякога; с нея аз забравям всичко.

— Това именно ви е придало дързост, Максимилиан, от това животът ми е едновременно приятен и нещастен, дотолкова, че понякога се питам кое е по-добро за мене: мъката от някогашната строгост на мащеха ми и сляпото й предпочитание към собственото й дете или изпълненото с опасности щастие, което изпитвам, когато ви виждам.

— Опасности ли? — извика Максимилиан; — нима можахте да изречете такава тежка и несправедлива дума? Виждали ли сте някога по-покорен роб от мене? Вие ми позволихте, Валантин, да разговарям понякога с вас, но ми забранихте да влизам в градината ви. Послушах ви. Откакто намерих възможност да се промъквам в празното място и да разговаряме през оградата, да съм толкова близо до вас и пак да не ви виждам, кажете, поискал ли съм поне веднъж да докосна роклята ви през железата? Опитал ли съм се поне веднъж да прескоча стената, едно съвсем смешно препятствие за моите години и сила? Никога не съм ви упреквал за строгостта ви, никога не съм изказал някакво желание; окован съм с думата си като някогашен рицар. Признайте поне това, за да не ви сметна за несправедлива.

— Вярно е — отвърна Валантин и провря между две дъски крайчеца на тънкото си пръстче, до което Максимилиан долепи устни; — вярно е, че сте честен приятел. Но все пак постъпвахте така поради собствения си интерес, скъпи Максимилиан; защото знаете, че щом започне да предявява някакви искания, робът ще загуби всичко. Обещахте ми приятелство на брат, на мене, лишена от приятелства, забравена от баща си, тормозена от мащехата, утешавана само от неподвижния, ням, скован старец, който не може дори да ми стисне ръка, а може да ми говори само с едното си око и сигурно ме обича с последната топлота на своето сърце. Горчива насмешка на съдбата, която ме е превърнала във враг и жертва на по-силните от мене, а за опора и приятел ми е отредила един труп! Наистина, Максимилиан, повтарям ви, аз съм безкрайно нещастна и с право ме обичате за самата мен, а не за себе си.

— Валантин — отвърна дълбоко развълнуваният момък, — не ще кажа, че обичам само вас на тоя свят, защото обичам сестра си и зетя си, но любовта ми към тях е тиха и спокойна, съвсем различна от чувството, което изпитвам към вас; щом помисля за вас, кръвта ми пламва, сърцето ми прелива. Но с тази сила, с този плам, с тази свръхчовешка мощ аз ще ви обичам само до деня, до който ще ми позволите да ви служа. Казват, че господин Франц д’Епине ще отсъствува още една година; колко благоприятни случаи могат да се представят в една година, колко събития могат да ни помогнат! Така че да продължим да се надяваме, надеждата е толкова добро и приятно нещо! А дотогава, Валантин, какво сте за мене вие, макар че ме укорявате в егоизъм? Прекрасната и студена статуя на свенлива Венера. Какво сте ми обещали в замяна на тази преданост, покорство и сдържаност? Нищо. Какво сте ми дали? Съвсем малко. Говорите ми за годеника си, господин д’Епине, и въздишате при мисълта, че трябва един ден да му принадлежите. Нищо друго ли няма, Валантин, в душата ви? Аз ви обричам живота си, посвещавам ви и най-лекото туптене на сърцето си и докато аз принадлежа изцяло вам, докато си шепна, че ще умра, ако ви загубя, вие се ужасявате само от едно — от това, че ще принадлежите другиму! О, Валантин, Валантин! Ако бях на ваше място, ако се чувствувах сигурен, че ме обичат, както вие сте уверена, че ви обичам, сто пъти бих провряла ръка през тези железа, бих стиснал ръката на бедния Максимилиан и бих му казал: „Ваша, само ваша ще бъда, Максимилиан, на този и на онзи свят.“

Валантин не отговори, но Морел чу как тя въздъхна и заплака.

Отзвукът у него беше незабавен.

— О! — извика той — Валантин! Валантин! Забравете думите ми, ако с нещо са ви наранили.

— Не — отвърна тя; — вие имате право; но не виждате ли, че аз съм едно безпомощно създание, изоставено от всички в една почти чужда къща (защото баща ми е почти чужд за мене), дето волята ми е била сломявана цели десет години, ден след ден, час след час, минута след минута, от желязната воля на господарите, които ме гнетят? Никой не вижда колко страдам, не го казвам никому освен на вас, наглед, пред света, всички са добри, всички са мили с мене; всъщност всички ме ненавиждат. Хората казват: „Господин дьо Вилфор е много сериозен и много строг, та не може да проявява нежност към дъщеря си; но тя имаше поне щастието да намери в лицето на госпожа дьо Вилфор една втора майка.“ Но хората се мамят; баща ми се отнася към мене с безразличие, а мащеха ми ме мрази ожесточено зад своята вечна усмивка.

— Мрази ви! Вас, Валантин? А как може човек да ви мрази?

— Уви мили приятелю — отвърна Валантин, — принудена съм да призная, че омразата към мене се дължи на едно почти естествено чувство. Тя обожава сина си, брат ми Едуар.

— Какво от това?

— Какво ли? Изглежда странно да включваме в този разговор парични въпроси, но аз мисля, че омразата й идва тъкмо оттам. Тъй като тя няма свои средства, а пък аз съм богата по майка и наследството ми ще се удвои с това, което ще получа един ден от госпожа и господин дьо Сен Меран, струва ми се, че тя завижда. О, да можех да й дам половината си богатство и да бъда отново в дома на господин дьо Вилфор дъщеря на баща си, бих го сторила още в тоя миг!

— Бедна Валантин!

— Да, чувствувам се окована, а заедно с това и толкова слаба, та ми се струва, че тия окови ми са опора и се страхувам да ги счупя. Освен това баща ми е човек, чиито заповеди не могат безнаказано да се нарушават: той има власт над мене, би могъл да я има срещу вас, дори срещу краля, защото го крепи едно безукорно минало и едно почти непоклатимо обществено положение. О, Максимилиан, кълна ви се, не се боря, защото се страхувам, че в тази борба ще погубя не само себе си, но и вас.

— И все пак, Валантин — прекъсна я Максимилиан, — защо да се отчайваме и да виждаме бъдещето винаги черно?

— Защото, мили съдя за него по миналото.

— Добре, дори ако не съм блестяща партия от гледище на аристократически произход, аз съм свързан в много отношения с обществото, в което се движите; времето, когато във Франция имаше две Франции, вече не съществува; най-висшите родове от епохата на кралството се сляха с нови от дните на империята; някогашната копиеносна аристокрация се сроди с днешната оръдейна. Аз принадлежа към нея: имам прекрасно бъдеще във войската, радвам се на ограничено, но независимо състояние; името на баща ми се почита в нашия край като име на един от най-почтените търговци там. Казвам „нашият край“, Валантин, защото и вие сте почти от Марсилия.

— Не ми говорете за Марсилия, Максимилиан; тази дума ми напомня веднага добрата ми майка, оплаквания от всички ангел, който бдеше над дъщеря си при краткия си престой на земята и продължава да бди още над нея — така поне се надявам! — от вечното си жилище на небето. О! Ако горката ми майка беше жива, Максимилиан, нямаше от какво да се страхувам; щях да й кажа, че ви обичам, и тя щеше да ни защити.

— Уви, Валантин — отвърна Максимилиан, — сигурно нямаше да ви познавам, ако беше жива, защото тогава щяхте да бъдете щастлива, а една щастлива Валантин би ме поглеждала твърде пренебрежително от своя висок пиедестал.

— Колко сте несправедлив и вие, мили! — извика Валантин. — Но кажете…

— Какво искате да ви кажа? — запита Максимилиан, като видя, че Валантин се колебае.

— Кажете ми — продължи девойката — дали в Марсилия е имало някакъв повод за неразбирателство между вашия баща и моя?

— Не, доколкото зная — отвърна Максимилиан. — Има само едно нещо: баща ви беше прекалено предан привърженик на Бурбоните, а баща ми беше предан на императора. Това е, доколкото мога да предположа, единственото възможно разногласие между тях. Но защо ми задавате този въпрос, Валантин?

— Ще ви кажа веднага — продължи девойката, — защото трябва да знаете всичко. Когато съобщиха във вестника за награждаването ви с орден на Почетния легион, всички бяхме при дядо ми, господин Ноартие; там беше и господин Данглар, нали го знаете, банкерът, чиито коне щяха без малко да пребият завчера майка ми и брат ми? Аз четях на глас вестника на дядо, а господата разговаряха за женитбата на госпожица Данглар. Когато стигнах до съобщението за вас, което бях вече прочела, защото вие ми бяхте казали сутринта добрата вест, когато стигнах, повтарям, до съобщението за вас, бях много щастлива, но и треперех малко, че ще трябва да изрека на глас името ви; и сигурно щях да го пропусна, ако не се страхувах, че замълчаването ми ще се изтълкува зле; затова събрах всичката си смелост и го прочетох.

— Мила Валантин!

— Щом чу името ви, баща ми се обърна. Аз бях така убедена (вижте колко съм безумна!), че всички ще бъдат поразени, като го чуят, та ми се стори, че баща ми и дори господин Данглар (за него положително се мамех) трепнаха веднага.

— Морел ли? — каза баща ми. — Я чакайте! (Той се намръщи.) Да не е някой от марсилските Мореловци, от яростните бонапартисти, които ни направиха толкова пакости в 1815 година?

— Да — отвърна господин Данглар; — мисля дори, че е синът на бившия корабостроител.

— Така ли? — промълви Максимилиан. — А какво отговори баща ви, Валантин?

— О, нещо страшно, което не смея да повторя.

— Кажете все пак — отвърна усмихнато Максимилиан.

— Техният император — продължи баща ми, като смръщи вежди — умееше да поставя на място всички тия фанатици: наричаше ги пушечно месо, единственото име, което заслужават. С радост виждам, че новото правителство възстановява този спасителен принцип. Дори ако само за това задържа Алжир, ще го поздравя, при все че ни струва малко скъпо.

— Тази политика е наистина доста жестока — каза Максимилиан. — Но не се изчервявайте, мила, от думите на господин дьо Вилфор; баща ми не отстъпваше ни най-малко в това отношение на вашия и повтаряше непрестанно: „Защо императорът, който извърши толкова прекрасни неща, не създаде полк от съдии и адвокати и не го изпрати на първа линия?“ Виждате ли, мила, всички партии са еднакви по ярките си изрази и добри намерения. Но какво каза господин Данглар при това избухване на кралския прокурор?

— О, той се засмя с присъщия си коварен и жесток смях; след това и двамата станаха и си отидоха. Едва тогава забелязах колко много беше развълнуван милият ми дядо. Както знаете, Максимилиан, само аз мога да отгатвам вълненията на нещастния парализиран; предположих, че разговорът, воден пред него (никой вече не обръща внимание на горкия дядо), му бе направил дълбоко впечатление, защото се бяха изказали зле за неговия император, към когото дядо ми, както изглежда, е бил дълбоко привързан.

— Той е наистина един от известните хора от времето на империята — каза Максимилиан; — бил е сенатор и, както знаете или може би не знаете, участвувал е във всички бонапартистки заговори срещу реставрацията.

— Да, чувам понякога да се шушукат неща, които ми се струват съвсем странни: „Дядото бонапартист, бащата роялист; какво може да се очаква?“ Както и да е, аз се обърнах към него. Той посочи с очи вестника.

— Какво има, дядо? — попитах. — Доволен ли сте? Той кимна утвърдително.

— От думите на баща ми ли? — продължих аз. Направи знак, че не.

— От това, което каза господин Данглар? Пак направи знак, че не.

— Или защото господин Морел (не посмях да кажа Максимилиан) е награден с ордена на Почетния легион?

Той кимна утвърдително.

— Бихте ли повярвал, Максимилиан? Беше доволен, че сте кавалер на Почетния легион, макар че не ви познава. Може да е глупост от негова страна, защото е започнал да се вдетинява; но още повече го обикнах заради това „да“.

— Чудно! — помисли гласно Максимилиан. — Баща ви ме мрази, а дядо ви, напротив… странно нещо са тия партийни симпатии и антипатии!

— Шт! — промълви изведнъж Валантин. — Скрийте се, бягайте, някой идва насам!

Максимилиан грабна една лопата и започна да прекопава безжалостно люцерната.

— Госпожице! Госпожице! — извика един глас зад дърветата. — Госпожа дьо Вилфор ви търси навсякъде и ви вика в салона; имате гости.

— Гости ли? — учуди се Валантин. — Кой е дошъл?

— Някаква важна особа, струва ми се, княз. Господин граф дьо Монте Кристо.

— Идвам извика Валантин.

Това име сепна от другата страна на желязната ограда човека, с когото Валантин се сбогуваше при всяка среща само с едно отправено другиму „идвам“.

„Я гледай! — каза си Максимилиан, като се облегна замислено на лопатата. — Откъде ли пък граф дьо Монте Кристо познава господин дьо Вилфор?“