Александър Дюма
Граф Монте Кристо (33)

XXXIII. РИМСКИ БАНДИТИ

На другия ден Франц се събуди пръв и веднага позвъни.

Звънът на звънчето му не бе секнал, когато в стаята се яви лично господин Пастрини.

— Е, добре — каза победоносно той, без дори да дочака въпрос от страна на Франц, — предполагах какво ще стане, ваше превъзходителство, когато не пожелах да ви обещая нищо вчера; много късно сте се сетили: в Рим няма вече нито една свободна кола — искам да кажа, за следващите три дни.

— Да — отвърна Франц, — с други думи, тъкмо когато е най-необходима.

— Какво става? — запита Албер, като влезе. — Няма ли кола?

— Тъкмо така, драги — отвърна Франц. — Веднага отгатнахте.

— Чудесен е тогава вашият Вечен град!

— Искам да кажа, ваше превъзходителство — започна господин Пастрини с желание да запази пред своите клиенти достойнството на столицата на католическия свят, — искам да кажа, че коли няма да има от неделя сутрин до вторник вечер, но дотогава може да имате и петдесет на ваше разположение.

— Е, и това е нещо — каза Албер; — днес сме четвъртък; никой не знае какво може да се случи до в неделя.

— Ще пристигнат десет-дванадесет хиляди гости — отвърна Франц — и мъчнотията ще стане още по-голяма.

— Приятелю — отвърна Морсер, — да се радваме на настоящето и да не помрачаваме бъдещето.

— Дали ще можем да си осигурим поне един прозорец? — попита Франц.

— Към къде?

— Към Корсото, разбира се!

— Ами, прозорец! — извика господин Пастрини. — Невъзможно; съвършено невъзможно! Имаме един на петия етаж в палацо Дориа, но и той е нает от един руски княз срещу двадесет жълтици на ден.

Двамата младежи се спогледаха смаяни.

— Е добре, драги — обърна се Франц към Албер, — знаете ли какво ще направим? Ще отидем да прекараме карнавала във Венеция; там, ако не намерим кола, ще намерим поне гондоли.

— За нищо на света! — извика Албер. — Аз съм решил, че ще гледам карнавала в Рим и ще го гледам в Рим, ако ще да бъде на кокили.

— Я гледай! — каза Франц. — Това е една великолепна идея, особено за да гасим moccoletti^[1], ще се маскираме като палячовци, вампири или жители на Ландите и ще имаме луд успех.

— А дали техни превъзходителства ще искат кола за до в неделя?

— Да не мислите, дявол ви взел — каза Албер, — че ще тичаме из римските улици като призовкари?

— Ще се постарая да изпълня заповедите на техни превъзходителства — каза господин Пастрини; — само ги предупреждавам, че колата ще им струва шест пиастра на ден.

— А пък аз, драги господин Пастрини — отвърна Франц, — съвсем не съм като нашия съсед милионера и ви предупреждавам на свой ред, че идвам в Рим за четвърти път и зная цената на колите в делник, в неделя и в празнични дни. Като ви дадем дванадесет пиастра за днес, утре и в други ден, пак ще спечелите предостатъчно.

— Само че, ваше превъзходителство… — започна Пастрини, като се опитваше да се противопостави.

— Вървете, вървете, драги — каза Франц, — иначе сам ще ида да уговоря цената с вашия affettatore^[2], който е същевременно и мой; той ми е стар приятел и не малко пари ми е смъкнал досега; а с надеждата да ми смъква и занапред, ще ми поиска много по-малко от това, което ви предлагам; сам ще си бъдете виноват, ако загубите.

— Не си правите труда, ваше превъзходителство — каза господин Пастрини с усмивката на италиански спекулант, който се признава за победен. — Ще направя всичко, каквото мога, и се надявам да ви задоволя.

— Чудесно! Това се казва разговор.

— За кога желаете колата?

— След един час.

— След един час ще бъде пред вратата.

След един час колата действително чакаше двамата младежи: скромно купе, поради тържествеността на случая повишено в званието каляска; но колкото неугледно и да беше, двамата младежи бяха щастливи да имат такова превозно средство за следващите три дни.

— Ваше превъзходителство — извика чичеронето, като видя, че Франц поглежда през прозореца, — да докараме ли каляската пред палацото?

Колкото и да бе свикнал с италианската надутост, Франц побърза да се огледа, но думите бяха отправени наистина към него.

Франц беше превъзходителството, купето бе станало каляска, хотел „Лондон“ — палацо.

Цялото самохвалство на нацията се съдържаше в това единствено изречение.

Франц и Албер слязоха. Каляската се приближи до двореца. Техни превъзходителства простряха нозе върху седалките, чичеронето се метна отзад.

— Къде желаят да отидат техни превъзходителства?

— Най-напред в „Свети Петър“, след това в Колизея — каза Албер като истински парижанин.

Но той не знаеше едно нещо — че за да видиш „Свети Петър“, е потребен цял ден, а да го разгледаш — цял месец; затова целият ден мина в разглеждане на „Свети Петър“.

Двамата приятели забелязаха изведнъж, че денят преваля.

Франц извади часовник: беше четири и половина.

Поеха веднага обратно към хотела. Пред вратата Франц заповяда на кочияша да бъде готов в осем часа. Искаше да покаже на Албер Колизея при лунно осветление, както му бе показал „Свети Петър“ посред бял ден. Когато човек показва на свой приятел град, дето вече е бил, върши това със същото кокетство, с което показва жена, чийто любовник е бил.

Затова Франц посочи на кочияша пътя, който трябваше да следва: ще излезе от Ла порта дел Пополо, ще върви покрай външната градска стена и ще влезе през Ла порта Сан Джовани. По този начин Колизеят ще се яви пред тях неочаквано и не ще бъде принизен, докато стигнат до него, от Капитолия, Форума, арката на Септимий Север, храма на Антонин и Фаустина и Ла виа Сакра. Седнаха да се нахранят: господин Пастрини бе обещал на гостите си чудесен пир, а им поднесе една горе-долу задоволителна вечеря; няма що!

Към края на вечерята той се яви лично; Франц помисли, че идва да чуе похвалите им, и се приготви да ги каже, но хотелиерът го прекъсна още при първите думи:

— Поласкан съм от одобрението на ваше превъзходителство — каза той, — но не за това се качих при вас…

— Да не би да ни кажете, че сте намерили кола? — запита Албер, като палеше пурата си.

— Нищо подобно; и ваше превъзходителство ще стори добре да не мисли повече по тоя въпрос и да се помири. В Рим нещо или може, или не може да стане. Щом ви кажат, че не може, свършено.

— В Париж е много по-удобно: когато нещо не може да стане, плащате двойно и веднага получавате каквото искате.

— Чувам това от всички французи — каза някак обидено господин Пастрини — и не мога да разбера защо пътешествуват в такъв случай.

— Защото — каза Албер, като издуха флегматично дима към тавана и се залюля на двата задни крака на стола си — пътешествуват само лудите или глупците като нас; разумните хора не напускат жилището си на улица Елдер, Гандския булевард и кафене де Пари.

От само себе си се разбира, че Албер живееше на поменатата улица, правеше всеки ден разходка по модния булевард и вечеряше всеки ден в единственото кафене, дето се сервираше и вечеря, ако сте, разбира се в добри отношения със сервитьорите.

Господин Пастрини замълча за миг; явно беше, че обмисля какво да отговори, а това, изглежда, не му беше съвсем ясно.

— И все пак — каза Франц, като прекъсна географските размишления на стопанина — вие сте дошли с някакво намерение; желаете ли да ни изложите целта на посещението си?

— О, да, наистина; ето що: вие сте поръчали каляската за осем часа, нали?

— Точно така.

— Възнамерявате да посетите ил Колосео?

— Искате да кажете Колизея?

— То е едно и също.

— Така да бъде.

— Казали сте на кочияша да излезе през Ла порта дел Пополо и да се върне през Ла порта Сан Джовани?

— Точно така казах.

— Е добре, това е невъзможно.

— Невъзможно ли?

— Най-малко е твърде опасно.

— Защо ще е опасно?

— Поради прочутия Луиджи Вампа.

— Преди всичко, драги приятелю, какъв е този прочут Луиджи Вампа? — попита Албер. — Той може да е много прочут в Рим, но трябва да ви кажа, че е непознат в Париж.

— Как, не го ли познавате?

— Нямаме честта.

— И не сте чували името му?

— Никога.

— Но това е бандит, пред когото разните генерали и Гаспароне са невинни иподякончета.

— Внимание, Албер! — извика Франц. — Ето ти най-после един бандит!

— Предупреждавам ви, драги, че няма да повярвам нито дума от това, което ще ни кажете. При тази уговорка говорете, колкото искате: слушам ви. „Имало едно време“… Хайде, започвайте!

Господин Пастрини се обърна към Франц, който му изглеждаше по-разумен от двамата. Трябва да отдадем справедливост на добрия човечец: той бе настанявал през живота си твърде много французи в своя хотел, но никога не бе разбрал някои черти от характера им.

— Ваше превъзходителство — каза съвсем сериозно той, като се обърна, както вече отбелязахме, към Франц, — ако ме смятате за лъжец, безполезно е да ви казвам, каквото исках да ви кажа; мога все пак да ви уверя, че то беше в интерес на ваши превъзходителства.

— Албер не ви каза, че сте лъжец, драги господин Пастрини — отвърна Франц. — Каза ви, че няма да ви повярва. Нищо повече. Но аз ще ви повярвам, бъдете спокоен; говорете.

— И все пак, ваше превъзходителство, разбирате, че ако се поставя под съмнение моята добросъвестност…

— Драги мой — отвърна Франц, — вие сте по-докачлив от Касандра, която е била при това прорицателка, макар че никой не я слушал; а вие сте уверен поне в половината си слушатели. Хайде, седнете и ни кажете какъв е този господин Вампа.

— Казах вече, ваше превъзходителство; той е бандит, какъвто не се е виждал след прочутия Мастрила.

— Добре, но какво общо има този бандит с нареждането, което дадох на кочияша да излезе през Ла порта дел Пополо да се върне през Ла порта ди Сан Джовани?

— Само това — отвърна господин Пастрини, — че можете да излезете през едната, но се съмнявам дали ще можете да влезете пред другата.

— Защо? — запита Франц.

Защото, щом се мръкне, човек не е в безопасност на петдесет крачки вън от вратите.

— Честно слово? — извика Албер.

— Господин виконте — каза господин Пастрини, отново кръвно обиден от изказаното подозрение към добросъвестността му, — говоря не на вас, а на вашия спътник, който познава Рим и знае, че с тия работи шега не бива.

— Драги мой — обърна се Албер към Франц, — ето едно великолепно и наготово попаднало ни приключение: ще изблъскаме колата с пистолети, тромблони^[3] и двуцевки. Луиджи Вампа ще се появи да ни арестува, ние го арестуваме, довеждаме го в Рим; поднасяме го в дар на негово светейшество, който ни пита какво може да стори за нас като благодарност за такава голяма услуга. Тогава ние си поискваме само една каляска с два коня от неговите конюшни и гледаме карнавала от кола; освен това признателното римско население сигурно ще ни увенчае предварително на Капитолия и ще ни провъзгласи, като Курций и Хораций Коклес, за спасители на отечеството.

Господин Пастрини слушаше това с изражение, което напразно бихте се опитали да опишете.

— Най-напред — обърна се Франц към Албер — откъде ще вземете тези пистолети, тромблони и двуцевки, с които искате да напълните колата?

— Вярно, че няма да бъде от моя арсенал — каза Албер; — защото на Терачина ми взеха дори камата; а на вас?

— С мене стана същото на Аква Пенденте.

— Я слушайте, драги — обърна се Албер към господин Пастрини, като запали втора пура от фаса на първата, — знаете ли, че тази мярка е толкова удобна за крадците, та изглежда взета сякаш срещу петдесет на сто от печалбите им.

Господин Пастрини навярно намери шегата за компрометираща, защото отговори с половин уста, и то пак към Франц, като към единствения разумен човек, с когото би могъл прилично да разговаря.

Ваше превъзходителство знае, че не е прието човек да се защищава, ако го нападнат бандити.

— Какво — извика Албер, възмутен от мисълта да бъде ограбен, без да продума; — какво? Не било прието ли?

— Не! Защото всяка отбрана е безполезна. Какво можете да сторите срещу дванадесетина бандити, които изскачат от някой ров, къщурка или акведукт и се прицелват едновременно във вас?

— Ами, дявол да го вземе, просто искам да ме убият!

Хотелиерът се обърна към Франц с изражение, което означаваше: „Другарят ви, ваше превъзходителство, е наистина луд“.

— Драги Албер — отвърна Франц, — отговорът ви е наистина великолепен и струва колкото прочутото „Да умре!“ на стария Корней, само че когато Хораций е казал тия думи, се е касаело за спасението на Рим и си е струвало трудът да се умре. А при вас, забележете, се касае само за една прищявка и би било смешно да излагаме живота си, за да я задоволим.

— Ах! Per Bacco^[4]! — извика господин Пастрини. — Така ви искам! Това се казва умна приказка!

Албер си наля чашка Lacryma Christi^[5] и я изпи на малки глътки, като мърмореше нещо неразбираемо.

— Е добре, господин Пастрини — продължи Франц, — след като другарят ми се успокои, а вие можете да оцените миролюбивите ми намерения, да видим какъв е този господин Луиджи Вампа. Пастир ли е или патриций? Млад или стар? Дребен или едър? Опишете ни го, та ако го срещнем случайно в обществото като Жан Сбогар или Лара, да можем поне да го познаем.

— От никого другиго, ваше превъзходителство, не можете да получите по-точни подробности, защото познавам Луиджи Вампа още от дете; един ден, когато самият аз попаднах в ръцете му на път от Ферентино за Алатри, той си спомни за щастие някогашното ни познанство и не само ме пусна без откуп, но ми подари един много хубав джобен часовник и ми разказа живота си.

— Да видим часовника — каза Албер.

Господин Пастрини извади от джоба на жилетката си един великолепен часовник Бреге с името на фирмата, печата на Париж и графска коронка.

— Ето! — каза той.

— Дявол за го вземе! — промълви Албер. — Поздравявам ви; аз имам почти същия… — Той извади своя часовник от джобчето на жилетката си… — Платил съм три хиляди франка за него.

— А сега да чуем живота му — каза на свой ред Франц, като дръпна едно кресло и даде на господин Пастрини знак да седне.

— Позволяват ли ваши превъзходителства? — запита хотелиерът.

— То се знае! — каза Албер. — Не сте проповедник, драги, та да говорите прав.

Хотелиерът седна, след като се поклони почтително пред всеки от бъдещите си слушатели за доказателство, че е готов да им даде исканите сведения за Луиджи Вампа.

— Слушайте! — каза Франц, като спря господин Пастрини тъкмо когато щеше да заговори. — Казвате, че сте познавали Луиджи Вампа още от дете; той трябва тогава да е още млад!

— Млад е, то се знае! Едва на двадесет и две години! О, тоя хубостник ще стигне далеко, бъдете спокойни!

— Какво ще кажете на това, Албер? Прекрасно е да сте се прославили още на двадесет и две години — каза Франц.

— Да, разбира се, на неговата възраст Александър Цезар и Наполеон, които по-късно вдигнаха доста шум в света, не са били толкова напреднали.

— И така — продължи Франц, като се обърна към стопанина — героят, чиято история ще чуем, е само на двадесет и две години?

— Само толкова, както имах честта да ви кажа.

— Едър или дребен?

— Среден на ръст: горе-долу като негово превъзходителство — отвърна хотелиерът и посочи към виконт дьо Морсер.

— Благодаря за сравнението — поклони се Албер.

— Продължавайте, господин Пастрини — каза Франц и се усмихна на докачливостта на приятеля си. — Към каква класа принадлежи?

— Беше просто овчарче от фермата на граф ди Сан Феличе. Между Палестрина и езерото Габри. Родом е от Пампинара и още петгодишен постъпил на работа у графа. Баща му, също овчар в Анани, имал собствено малко стадо и се препитавал от вълната и млякото на овцете си, които продавал в Рим.

Още съвсем малък, Вампа имал чудноват нрав. Един ден, седемгодишен вече, отишъл в Палестрина и помолил кюрето да го научи да чете. Мъчна работа; защото малкото овчарче не можело да напуска стадото. Но доброто кюре отивало всеки ден да служи в една бедна паланка, която не можела да издържа собствен свещеник и дори нямала име, а се наричала просто Борго^[6]. Той предложил на Луиджи да го причаква на връщане, като го предупредил, че уроците ще бъдат кратки, затова ще трябва много да внимава.

Детето се съгласило с радост.

Луиджи водел всеки ден стадото си да пасе покрай пътя от Палестрина за Борго; всеки ден в девет часа сутрин кюрето минавало, сядали с детето на брега на един ров и овчарчето се учело да чете в молитвеника на кюрето.

След три месеца знаело вече да чете.

Не стига това, поискало да се научи и да пише.

Свещеникът накарал един учител по писане в Рим да изготви три азбуки; една с едри букви, една със средни и една със ситни, и показал на детето как, като се научи да преписва тая азбука на плоча, ще се научи да пише с желязна писалка.

Още същата вечер, щом прибрал стадото във фермата, малкият Вампа изтичал до железаря в Палестрина, взел един голям гвоздей, нагрял го, изчукал го, заоблил го и си направил нещо като древните римски писалки.

Още на другия ден си набавил няколко плочи и се заловил за работа.

След три месеца знаел и да пише.

Учудено от този необикновен ум и трогнато от тая способност, кюрето му подарило няколко тетрадки, една кутийка писци и едно джобно ножче.

Предстояло да се учи нещо ново, но много по-лесно от първото. След осем дни Луиджи вече пишел с писец така, както и с желязната писалка.

Кюрето разказало случката на граф ди Сан Феличе, който поискал да види овчарчето, накарал го да чете и да пише пред него, заповядал на управителя си да го зачисли на храна при прислугата и започнал да му дава по два пиастра месечно.

С тези пари Луиджи си купувал книги и моливи.

Всъщност той проявявал бърза схватливост към всичко и като малкия Джото^[7] рисувал по плочите си овце, дървета, къщи.

После обичал да дялка с ножчето си парчета дърво и да им дава различни форми. Така започнал някога и народният скулптор Пинели^[8].

Едно шест-седемгодишно девойче, значи малко по-младо от Вампа, също пасяло овцете на някакъв чифлик в съседство с Палестрина; било сираче, родом от Валмонтоне, и се казвало Тереза.

Двете деца се срещали, сядали едно до друго, пускали стадата да пасат заедно, приказвали си, смеели се, играели; вечер отделяли овцете на граф ди Сан Феличе от тия на барон Черветри и си тръгвали всяко към своята ферма, като си обещавали да се видят пак на другата заран.

На другия ден устоявали на думата си и така растели заедно.

Вампа станал на дванадесет години, малката Тереза на единадесет.

През това време естествените им нагони се развивали.

Едновременно със склонността към изкуствата, която Луиджи поддържал, доколкото било възможно в това усамотение, той се натъжавал, щом му скимне, пламвал на моменти, гневял се за нищо и никакво, подигравал се постоянно. Никое момче от Пампинара, Палестрина или Валмонтоне не можело не само да му влияе, но дори да се сприятели с него. Заповедническият му нрав, склонен само да изисква, без да е готов на някаква отстъпка, отдалечавал от него всякаква проява на приятелство и обич. Само Тереза обуздавала с дума, с поглед, с жест този непреклонен характер, който се огъвал в ръката на жена, но в ръката на мъж се вдървявал до пречупване.

Тереза била, напротив, жива, пъргава и весела, но прекалено кокетка; двата пиастра, давани на Луиджи от управителя на граф ди Сан Феличе, и всичко, което получавал от дребните резби, продавани на римските търговци на играчки, се превръщали в бисерни обици, стъклени огърлици, златни карфици. И благодарение щедростта на своя млад приятел Тереза била най-хубавата и нагиздена селянка от околностите на Рим. Двете деца продължавали да растат, били постоянно заедно и се отдавали без съпротива на нагоните на своята първобитна природа. В разговорите, пожеланията и мечтите си Вампа си представял винаги, че ще стане капитан на кораб, армейски генерал или областен губернатор; Тереза си представяла, че ще бъде богата, облечена в най-хубави рокли, придружавана от лакеи в ливреи, и след като прекарвали по цял ден да украсяват бъдещето си с такива невероятни и блестящи краски, те се разделяли, за да приберат стадата в кошарите и от върха на бляновете си да се смъкнат до унизеното си истинско положение.

Един ден младият овчар казал на управителя на графа, че видял някакъв вълк, който слязъл от Сабатинската планина и бродел около стадото. Управителят му дал пушка: тъкмо това било желанието на Вампа. Тази пушка се оказала случайно едно великолепно оръжие от Бреша, което стреляло като английска карабина; но веднъж на лов за лисици графът счупил приклада, като се опитал да доубие с него една ранена лисица, и пушката била захвърлена при непотребните вещи.

За ваятел като Вампа това не било беда. Той прегледал долната част, пресметнал какво трябва да промени, за да я нагоди към своето око, направил нов приклад с такива чудесни украси, че ако би отишъл да продаде в града само дървената част на пушката, сигурно би взел за нея петнадесет-двадесет пиастра.

Но той и не помислил за такова нещо; защото отдавна мечтаел за пушка. Във всички страни, дето хората имат независим дух, а нямат свобода, първата нужда на всяко юначно сърце, на всяка могъща организация е притежаването на оръжие, което да дава възможност едновременно за нападение и за отбрана; а тъй като притежателят му става опасен, хората започват да се боят от него.

Отсега нататък Вампа посвещавал цялото си свободно време на упражняване в стрелба; купил си барут и патрони и започнал да се прицелва в каквото му попадне; в тъжното, хилаво, сиво маслинено дърво, което расте по склоновете на Сабинската планина; в лисицата, която излиза вечер от леговището си за нощен лов, във витаещия във въздуха орел. Скоро придобил такава ловкост, че Тереза превъзмогнала страха, който изпитвала първоначално от гърмежа, и започнала да се забавлява, като гледала как младият й приятел забивал куршума в целта така точно, сякаш го хвърлял с ръка.

Една вечер от боровата горичка, край която младите имали обичай да сядат, наистина изскочил вълк; но преди да направи и десет крачки в полето, паднал мъртъв.

Вампа, възгордян от чудесния изстрел, метнал вълка на рамо и го занесъл във фермата.

Така Луиджи се прочул в околността; способният човек, дето и да попадне, си създава почитатели. Почнали да го смятат за най-ловък, най-силен и най-храбър контадино^[9] на десетина левги наоколо; и при все че Тереза минавала — в много по-широк обхват — за една от най-красивите селянки, никой не дръзвал да й каже някоя любовна дума, защото се знаело, че е изгора на Вампа.

А двамата млади ни веднъж не си били казали, че се обичат. Израсли били един край друг като две фиданки, сплели корените си в земята, клоните си във въздуха и уханието в небето; само желанието да се виждат си било все същото: то се превърнало полека-лека в необходимост и те били готови по-скоро да се помирят с мисълта да умрат, отколкото да се разделят дори за един ден.

Тереза била вече на шестнадесет години, Вампа на седемнадесет.

По това време се заговорило за някаква разбойническа банда, която върлувала из Ленинските планини. Разбойничеството не е било никога сериозно изкоренено около Рим. Понякога липсват главатари, но щом се появи главатар, нарядко няма да се намери чета.

Прочутият Кукумето, подгонен из Абруцките планини, прокуден от Неаполитанското кралство, дето бе водил истинска война, бе минал като Манфред Гарилиано и се бе прибрал между Сонино и Юперно, по бреговете на Амазина.

Той именно се бе заел да си преустрои чета, като вървеше по пътя на Дечезари и Гаспароне, които се надяваше да надмине. Мнозина младежи от Палестрина, Фраскати и Пампинара изчезнаха. Отначало се разтревожиха за тях, но скоро разбраха, че са отишли в четата на Кукумето.

След някое време Кукумето стана прицел на общото внимание. Започнаха да разправят какви не приказки за необикновената храброст и отвратителна жестокост на тоя разбойник.

Един ден отвлякъл някаква девойка, дъщеря на земемера от Фрозиноне. Бандитските закони са ясни: девойката принадлежи най-напред на този, който я е отвлякъл, после другите хвърлят жребий и нещастницата служи за развлечение на цялата банда, докато й се наситят или пък умре.

Ако родителите са богати и могат да я откупят, бандитите изпращат някой посредник да се пазари за откупа; девойката отговаря с главата си за неговата сигурност. Ако откупът бъде отказан, пленницата е безвъзвратно осъдена.

Любимият на девойката, по име Карлини, бил в бандата на Кукумето. Щом го зърнала, тя протегнала ръце към него и помислила, че е спасена. Но Карлини усетил, че сърцето му се къса, щом я видял, защото подозирал каква участ очаква изгората му.

Но тъй като бил любимец на Кукумето, тъй като от три години насам споделял всички опасности с него и му спасил живота, като повалил с един изстрел карабинера, който бил вдигнал сабята си над главата на главатаря, Карлини все пак се надявал, че Кукумето може би ще се смили малко към него.

Дръпнал го настрана, а в това време девойката, седнала на ствола на грамаден бор сред една просека в гората, забулила лице с живописната забрадка на римските селянки, за да го скрие от похотливите погледи на бандитите.

Разправил му всичко, любовта си с пленницата, клетвите за вярност, срещите, които имали всяка нощ сред някакви развалини, откакто бил постъпил в четата.

И тъй като тъкмо тая вечер Кукумето изпратил Карлини в едно съседно село, момъкът не можал да отиде на срещата; а Кукумето — както казал — се озовал случайно нататък и отвлякъл девойката.

Карлини помолил главатаря си да направи изключение, да пощади Рита, като го уверил, че баща и е богат и би платил добър откуп.

Кукумето отстъпил пред молбите на приятеля си и му казал да намери някой овчар, когото да изпратят при бащата на Рита във Фрозиноне.

Зарадваният Карлини отишъл при девойката, казал й, че е спасена, и я накарал да пише на баща си, за да му съобщи, че й е определен откуп от триста пиастра.

На бащата давали срок дванадесет часа, с други думи — до девет часа сутринта.

Карлини грабнал писмото и изтичал в полето да търси посредник.

Намерил млад овчар, който тъкмо прибирал стадото си в кошарата. Обикновено пратеници на бандитите са винаги овчари, които живеят между града и планината, между дивашкия и цивилизования свят.

Младият овчар заминал веднага, като обещал, че за по-малко от час ще стигне до Фрозиноне.

Карлини се върнал радостен при изгората си и й съобщил добрата вест.

Намерил четата в просеката, дето вечеряли с храните, които бандитите вземали от селяните като данък; но напразно търсил да види между веселите сътрапезници Кукумето и Рита.

Когато попитал къде са, бандитите отвърнали с дружен смях. По челото на Карлини избила студена пот, косите му настръхнали от ужас.

Повторил въпроса си. Един от момците му налял чаша орвиетско вино и му я подал с думите:

— За здравето на храбрия Кукумето и прекрасната Рита!

В същия миг на Карлини се сторило, че чува женски писък. Разбрал веднага. Грабнал чашата, запратил я в лицето на този, който му я подал, и се втурнал по посока на писъка.

След стотина крачки намерил зад един храст Рита припаднала в обятията на Кукумето.

Щом зърнал Карлини, Кукумето скочил с пищов във всяка ръка.

Двамата бандити се гледали един миг; единият с похотлива усмивка на устни, другият със смъртно бледо чело.

Би могло да се помисли, че между двамата мъже ще се случи нещо страшно. Но лицето на Карлини постепенно се разведрило; ръката, която бил вдигнал към един от пищовите на колана си, се отпуснала надолу.

Рита лежала между двамата.

Луната светела над тях.

— Е-е! — казал Кукумето. — Изпълни ли поръчението?

— Да, главатарю — отвърнал Карлини, — утре преди девет часа бащата на Рита ще дойде с парите.

— Чудесно. Дотогава ще изкараме една весела нощ. Тази девойка е очарователна. Добър вкус си имал наистина, господин Карлини. И понеже не съм егоист, ще се върнем при другарите да хвърлим жребий на кого ще принадлежи сега.

— Решили сте значи да я пожертвувате според обичайното правило? — попитал Карлини.

— А защо ще правим изключение за нея?

— Мислех, че след като ви помолих…

— Да не си нещо повече от другите?

— Прав сте.

— Но бъди спокоен — отвърнал със смях Кукумето, — рано или късно и твоят ред ще дойде.

Карлини стискал зъби до счупване.

— Хайде — казал Кукумето, като тръгнал към дружината, — идваш ли?

— Ей сега…

Кукумето се отдалечил, без да отделя поглед от Карлини, навярно защото се страхувал да не го нападне изотзад. Но нищо у бандита не издавало подобно намерение.

Прав, със скръстени ръце, той стоял до припадналата Рита.

Кукумето помислил за миг, че младежът ще я грабне и ще избяга с нея. Малко го интересувало вече: получил бил от Рита, каквото искал; колкото до парите, триста пиастра, разпределени между цялата дружина, са толкова нищожна сума, че малко искал да знае и за нея.

Затова продължил към просеката; но за голяма негова изненада Карлини го последвал почти веднага.

— Жребий! Жребий! — се развикали бандитите, щом зърнали главатаря.

Погледите на всички блестели от пиянска похот, а светлината от огъня ги озарявала с червеникав блясък, от който заприличали на демони.

Искането им било справедливо; затова главатарят кимнал в знак на съгласие. Пуснали в една шапка хартийки с имената на всички и най-младият изтеглил едно билетче от набързо стъкмената урна.

Билетчето носело името на Дяволачо.

Същият, който предложил на Карлини да пие за здравето на главатаря и комуто Карлини отговорил, като счупил чашата в лицето му.

Из широката рана от сляпото око до устата струяла кръв.

Дяволачо се разсмял при сполуката си.

— Капитане — рекъл той, — преди малко Карлини отказа да пие за ваше здраве. Предложете му сега да пие за мое; вас ще послуша може би повече от мене.

Всеки очаквал, че Карлини ще избухне; но за голяма изненада на всички той взел в една ръка чаша, в друга дамаджанката, напълнил чашата и казал съвършено спокойно:

— Наздраве, Дяволачо.

Глътнал виното, без да му трепне ръката, след това седнал край огъня.

— Дайте ми пая от вечерята — рекъл; — огладнях от дългия път.

— Да живее Карлини! — извикали бандитите. — Така те искаме — да се държиш другарски!

Всички насядали отново в кръг около огъня, а Дяволачо се отдалечил.

Карлини ядял и пиел, сякаш нищо не е станало. Бандитите го гледали учудено, без да разбират нещо от тая невъзмутимост, докато чули зад себе си тежки стъпки.

Обърнали се и видели Дяволачо с девойката в ръце.

Главата й висяла надолу, а дългите й коси стигали до земята.

Когато Дяволачо навлязъл в осветения от огъня кръг, забелязали колко бледи са и девойката, и бандитът.

Тази поява била толкова странна и тържествена, че всички наставали; само Карлини си останал на мястото и продължил да яде и да пие, сякаш нищо не се било случило.

Дяволачо пристъпил сред дълбока тишина и положил Рита в нозете на главатаря.

Тогава всички разбрали причината за бледостта на девойката и на бандита: един нож бил забит до дръжката под лявата гърда на Рита.

Всички погледнали към Карлини: ножницата в пояса му била празна.

— Аха! — казал главатарят. — Сега разбирам защо Карлини изостана.

Всеки дивак е в състояние да се възхити от смела постъпка; при все че никой от бандитите не би извършил може би стореното от Карлини, всички го разбрали.

— Е-е! — запитал Карлини, като станал и уловил дръжката на един пищов. — Има ли още някой да ми оспорва тази жена?

— Не — отвърнал главатарят, — твоя е.

Тогава Карлини я взел на ръце и я изнесъл извън осветения кръг.

Кукумето поставил, както винаги, часови и бандитите налягали около огъня, загърнати в клашниците си.

Към полунощ часовият дал тревога и всички наскачали веднага.

Бащата на Рита идвал да донесе лично откупа за дъщеря си.

— Ето — рекъл той на Кукумето, като му подал една кесия с пари, — ето ти триста пистола, върни ми детето.

Но главатарят не взел парите, а му направил знак да го последва. Старият се подчинил; и двамата се загубили между дърветата, през чиито клони се процеждала лунната светлина. Най-после Кукумето се спрял с протегната ръка и посочил на стареца двама души, сгушени до едно дърво.

— Ето — казал, — искай дъщеря си от Карлини. Той ще ти обясни.

И се върнал при другарите си.

Старецът останал на място с прикован поглед. Усещал, че някаква незнайна, огромна, нечувана беда витае над главата му.

Най-после направил няколко крачки към смътно очертаната групичка, която не можел да познае.

При шума на стъпките му Карлини вдигнал глава и очертанията на двете тела взели да стават по-ясни пред очите на стареца.

На земята била положена жена, главата й лежала на коленете на мъж, наведен към нея; като се понадигнал, той открил лицето на жената, която държал в обятията си.

Старецът познал дъщеря си, а Карлини познал стареца.

— Чаках те — казал бандитът на бащата.

— Какво си сторил, нещастнико? — рекъл старецът.

И погледнал ужасено Рита, бледа, неподвижна, цялата в кърви, с нож в гърдите.

Лунен лъч падал върху нея и я озарявал с призрачно блед светлик.

— Кукумето обезчести дъщеря ти — казал бандитът, — а пък аз я обичах и я убих; защото след него с нея щеше да се гаври цялата дружина.

Старецът не продумал, само пребледнял като привидение.

— А сега — казал Карлини, — ако съм виновен, отмъсти за нея.

Извадил ножа от гръдта на девойката, станал и с едната си ръка го подал на стареца, а с другата разголил гърдите си.

— Добре си сторил — рекъл глухо старецът. — Целуни ме, синко.

Карлини се хвърлил разплакан в обятията на бащата на своята изгора. Това били първите сълзи, пролени от тоя кръвожаден момък.

— А сега — казал старецът — помогни ми да погреба дъщеря си.

Карлини отишъл да донесе две лопати и двамата с бащата се заели да копаят в подножието на един дъб, който трябвало да заслони с клоните си гроба на девойката.

Като изкопали гроба, най-напред я целунал бащата, после любимият; единият я вдигнал за нозете, другият за раменете, и я положили в пръстта.

След това коленичили един срещу друг и изрекли погребалните молитви.

Като свършили, нахвърляли обратно пръстта, докато запълнили гроба.

Тогава старецът подал ръка на Карлини:

— Благодаря ти, синко — рекъл той. — А сега ме остави сам.

— Ама… — казал другият.

— Остави ме, заповядвам ти.

Карлини послушал, отишъл при дружината, загърнал се в клашника си и след малко изглеждал вече заспал като другите.

Вечерта решили, че ще променят стана си.

Един час преди разсъмване Кукумето събудил хората си и дал заповед за тръгване.

Но Карлини не искал да напусне гората, докато не разбере какво е станало с бащата на Рита.

И тръгнал към мястото, дето го оставил.

Намерил стареца обесен на клон от дъба, който засенчвал гроба на дъщеря му.

Тогава той се заклел пред трупа на единия и гроба на другия, че ще отмъсти и за двамата.

Но не можал да удържи клетвата си; защото след два дни бил убит в престрелка с карабинери.

Чудното било само, че бил с лице срещу неприятеля, а бил застрелян в гърба, между двете плешки.

Но учудването престанало, щом един бандит казал на другарите си, че когато Карлини паднал, Кукумето бил на десет крачки зад него.

Когато тръгвали сутринта от Фрозинонската гора, Кукумето проследил Карлини в тъмнината, чул клетвата му и като предвидлив човек, го изпреварил.

За тоя страшен разбойнически главатар съм чувал още десетина истории, все така интересни.

Затова всички от Фонди до Перуджо трепереха, щом чуят името на Кукумето.

Тези приказки си повтаряли често в своите разговори и Луиджи и Тереза.

Девойката изтръпвала от тия разкази; но Вампа я успокоявал усмихнат, като потупвал чудесната си пушка, която така добре улучвала; ако Тереза не се успокоявала, й показвал някой гарван, кацнал на стотина крачки на сух клон, прицелвал се, натискал спусъка и улучената птица падала под дървото.

Между това времето минавало; и младежите решили да се оженят, щом Вампа стане на двадесет, а Тереза на деветнадесет години.

И двамата били сираци; разрешение трябвало да поискат само от господарите си; поискали го и го получили.

Един ден, както разговаряли за бъдещето си, чули три-четири изстрела; после из гората, край която водели на паша стадата си, изскочил ненадейно един мъж и се втурнал към тях.

Щом наближил дотолкова, та да могат да го чуят:

— Гонят ме! — извикал той. — Можете ли да ме скриете?

Двамата млади веднага разбрали, че беглецът трябва да е някой бандит; но между селяните и римските бандити има вродена симпатия, поради която първите са винаги готови да помогнат на вторите.

Без да продума, Вампа изтичал до камъка, който затварял входа към пещерата им, дръпнал го, направил знак на беглеца да се скрие в това никому неизвестно скривалище, бутнал пак камъка на мястото и се върнал при Тереза.

Почти веднага в окрайнината на гората се показали четирима конни карабинери. Тримата изглеждало да търсят беглеца, четвъртият влачел за врата заловен бандит.

Тримата карабинери огледали набързо местността, забелязали двамата млади, пристигнали в галоп при тях и взели да ги разпитват.

Но двамата не били видели нищо.

— Жалко — рекъл старшият, — защото, тоя, когото търсим, е главатарят.

— Кукумето ли? — извикали в един глас Луиджи и Тереза.

— Него — отговорил старшият; — и тъй като за главата му е определена награда от хиляда римски екюта, петстотин щяха да са ваши, ако ни бяхте помогнали да го хванем.

Младите се спогледали. Старшият се зарадвал за миг. Петстотин римски екюта правят три хиляди франка, а три хиляди франка са цяло богатство за двама сираци, които ще се женят.

— Наистина жалко — рекъл Вампа. — Ама не сме го видели.

Карабинерите претърсили местността по всички направления, но напразно.

После се разотишли.

Тогава Вампа дръпнал камъка и Кукумето излязъл.

Той видял през пролуките между стените и камъка, че двамата млади разговарят с карабинерите; досетил се за какво ще е разговорът, прочел по лицата на Луиджи и Тереза непоколебимото решение да не го предадат и затова извадил от джоба си кесия жълтици и им я подал.

Вампа отметнал гордо глава; но очите на Тереза светнали, като помислила какви скъпи накити и хубави дрехи би могла да си купи с тая кесия жълтици.

Кукумето бил много хитър сатана: само че с образ на бандит, а не на змия. Като доловил този поглед и видял в лицето на Тереза достойна Евина дъщеря, той се запътил към гората, но на няколко пъти се обръщал, уж да поздрави спасителите си.

Няколко дни Кукумето не се чул, ни видял.

Наближавал карнавалът. Граф ди Сан Феличе устройвал голям бал с маски, на който било поканено най-изисканото римско общество.

Тереза имала голямо желание да иде на този бал. Луиджи измолил от своя покровител управителя разрешение да се вмъкнат и те с Тереза между прислугата. И го получили.

Графът давал този бал главно за да направи удоволствие на дъщеря си Кармела, която обожавал.

Кармела била на възраст и ръст като Тереза, а Тереза била не по-малко красива от Кармела.

Вечерта, когато щял да се състои балът, Тереза облякла най-хубавата си премяна, сложила най-скъпите карфици, най-лъскавите стъклени накити. Била в носия от Фраскати.

Луиджи бил в живописното празнично облекло на римски селянин.

И двамата се смесили, както казахме, с прислужниците и селяните.

Празненството било великолепно. Не само вилата била бляскаво илюминирана, но хиляди цветни лампиони били закачени по дърветата в градината. И не след много гостите излезли от двореца на терасата, а от терасата в градината.

На всеки кръстопът имало оркестър, бюфет и разхладителни напитки; гостите се спирали, образували кадрили и танцували, дето им хрумне.

Кармела била в носия от Сонино. Калпачето й било извезано с бисери, иглите за коса били златни, с елмази, коланът от копринен брокат на едри цветя, полата и връхната дрешка от кашмир, а престилката от индийски муселин; всички копчета на корсажа й били от скъпоценни камъни.

Две от другарките й били в носия от Нетуно и Рича.

Четирима младежи от най-богати и благородни римски семейства ги придружавали с прочутата италианска волност, която няма равна на себе си; те пък били — в селски носии от Албано, Велетри, Чивита Кастелана и Сора.

Не ще и дума, че и техните дрехи блестели като тия на девойките от злато и скъпоценни камъни.

На Кармела хрумнало по едно време да устрои еднообразен кадрил, но липсвала една девойка.

Тя се огледала, но никой нямал носия като нейната и на кавалера й.

Граф ди Сан Феличе й посочил Тереза подръка с Луиджи.

— Позволявате ли, татко? — попитала Кармела.

— Разбира се — отговорил графът, — нали е карнавал.

Кармела се навела към момъка, който я придружавал, и му казала нещо, сочейки с пръст девойката.

Младежът проследил с поглед красивата ръка, поклонил се и отишъл да покани Тереза за кадрила, воден от дъщерята на графа.

Тереза усетила, че лицето й пламва. Погледнала въпросително Луиджи; нямало как да се откаже. Луиджи пуснал полека Тереза, която се отдалечила с елегантния кавалер и заела мястото си сред аристократите. В очите на художник точният и строг костюм на Тереза би изглеждал сигурно по-хубав от този на Кармела и другарките й; но Тереза била лекомислена и суетна девойка; везбата по муселина, палмовите клонки по колана, лъскавината на кашмира я заслепявали, отблясъците на сапфирите и диамантите я влудявали.

Луиджи пък усетил зараждането на едно непознато чувство: някаква глуха болка, която сгризала най-напред сърцето, а оттам пропълзяла като тръпка по жилите и завладяла цялото му тяло; той следял с поглед и най-малкото движение на Тереза и кавалера й; когато ръцете им се докосвали, му причернявало пред очите, жилите му усилено туптели, а в ушите му сякаш звъняла камбана. Когато разговаряли, макар че Тереза слушала кавалера си смирено, с наведена глава, Луиджи разбирал по пламналия поглед на младежа, че я ласкае; тогава му се струвало, че земята се върти под нозете му и всички демони от ада му нашепват подкани за убийство. Като се страхувал да не се поддаде на тази лудост, той се вкопчил с една ръка за беседката, до която се бил изправил, а в другата стискал ножа с изваяната дръжка, пъхнат в пояса му, като от време на време го измъквал неусетно почти цял от ножницата.

Луиджи ревнувал! Усещал, че увлечена от суетния си и горд нрав, Тереза може да му се изплъзне.

През това време стеснителната и почти уплашена млада селянка се съвзела. Казахме, че Тереза била хубава. Не само това — Тереза била грациозна, с първична грация, която е много по-мощна от нашата престорена и предвзета грациозност.

Тя станала почти царица на кадрила; и при все че завиждала на дъщерята на граф ди Сан Феличе, не би могло да се каже, че и Кармела не й завиждала.

Красивият й кавалер я отвел с безброй похвали до мястото, отдето я взел и дето я чакал Луиджи.

Два-три пъти по време на кадрила девойката отправяла поглед към него и всеки път го виждала бледен и намръщен. А веднъж острието на полуизтегления нож блеснало пред очите й като зловеща мълния.

Така че тя почти треперела, когато уловила, подръка любимия си.

Кадрилът имал много голям успех и личало, че смятат да го повторят; само Кармела се противопоставяла, но граф ди Сан Феличе помолил така мило дъщеря си, щото тя най-после се съгласила.

Един от кавалерите тръгнал веднага да покани Тереза, без която било невъзможно да се състои кадрилът; но девойката била изчезнала.

Луиджи сметнал, че не ще може да издържи второ изпитание; и кое с увещание, кое насила, отвел Тереза към друг край на градината. Тереза отстъпила съвсем неохотно; но по разстроеното лице на момъка, по мълчанието му, по нервните му потрепервания разбирала, че с него става нещо необикновено. И самата тя била развълнувана и макар да не била сторила нищо лошо, разбирала, че Луиджи има право да я укорява; за какво? Сама не знаела, но въпреки това чувствувала, че упреците биха били заслужени.

Обаче за най-голяма нейна изненада Луиджи не продумвал и до края на вечерта не отворил уста. Едва когато нощният хлад прогонил гостите от градината и вратите на вилата били затворени след тях, за да продължат празненството в залите, той си тръгнал с Тереза; а когато вече стигнали пред дома й, попитал:

— За какво мислеше, Тереза, когато танцуваше срещу младата графиня ди Сан Феличе?

— Мислех — отвърнала съвсем чистосърдечно девойката, — че бих дала половината си живот за костюм като нейния.

— А какво ти казваше кавалерът ти?

— Казваше ми, че само от мене зависи да имам такъв костюм и трябва да кажа само една дума, за да го получа.

— Имал е право — отговорил Луиджи. — Наистина ли толкова горещо го желаеш?

— Да.

— Добре, ще го имаш.

Учудената девойка вдигнала глава, за да го запита; но лицето му било толкова мрачно и страшно, че думите замръзнали на устните й.

Пък и Луиджи се бил отдалечил още докато казвал тия думи.

Тереза го проследила с поглед в тъмнината, докато било възможно. После се прибрала с въздишка.

Същата нощ се случила голяма беда, сигурно поради нехайството на някой прислужник, забравил да загаси лампите; вила Сан Феличе се подпалила тъкмо там, дето било отделението на прекрасната Кармела. Събудена посред нощ от светлината на пламъците, тя скочила от леглото, метнала пеньоара си и се опитала да избяга, но коридорът, отдето трябвало да мине, бил вече обхванат от пожара. Върнала се в своята стая и започнала да вика за помощ; в това време прозорецът й, на двадесет стъпки от земята, се отворил, един млад селянин скочил в стаята, грабнал я на ръце и със свръхчовешка сила и ловкост я отнесъл на моравата, дето тя припаднала. Когато се свестила, пред нея бил баща й. Цялата прислуга се суетяла наоколо. Изгоряло било едното крило на вилата, но това нямало значение, щом Кармела останала жива.

Търсили навред спасителя, обаче той не се явил нийде; разпитвали всички, но никой не го бил видял. Самата Кармела била толкова разстроена, че не забелязала кой е.

И тъй като графът бил невероятно богат, а чудното избавление на Кармела му се сторило не толкова истинска беда, колкото ново доказателство за благосклонността на провидението към него, загубите от пожара не му направили никакво впечатление.

На другия ден двамата млади се намерили по обичайното време в окрайнината на гората. Луиджи дошъл пръв. Посрещнал много весело девойката, сякаш бил забравил напълно снощната случка. Тереза изглеждала замислена: но като видяла доброто разположение на Луиджи, и тя се престорила на весела и безгрижна, каквато си била по нрав, когато не я смущавало някакво дълбоко вълнение.

Луиджи уловил Тереза подръка и я отвел до входа на пещерата. Там се спрял, девойката разбрала, че става нещо необичайно, и го загледала втренчено.

— Тереза — рекъл Луиджи, — ти ми каза снощи, че би дала всичко на света, за да имаш костюм като този на графската дъщеря.

— Да — отвърнала изненадано Тереза, — но не съм била с ума си, като съм го казвала.

— А пък аз ти отговорих: „Добре, ще го имаш“.

— Да — рекла девойката, все по-учудена при всяка дума на Луиджи, — но сигурно каза така, за да ме зарадваш.

— Никога не съм ти обещавал нещо, без да ти го дам; влез в пещерата да се облечеш.

При тия думи той отместил камъка и посочил на Тереза пещерата, осветена от две свещи, запалени от двете страни на великолепно огледало; върху направената от Луиджи проста масичка били сложени бисерната огърлица, и елмазените карфици; на един стол бил оставен костюмът.

Тереза извикала от радост и без да пита откъде е всичко това, без да си даде труд да поблагодари на Луиджи, се втурнала в пещерата, превърната в будоар.

Луиджи наместил пак камъка, защото току-що зърнал някакъв конник на върха на един хълм, който му пречел да види Палестрина от мястото, дето се намирал. Конникът се спрял за миг, сякаш се колебаел накъде да тръгне, откроен върху небесната синева с яснотата, присъща на южните далечини.

Щом забелязал Луиджи, конникът препуснал и пристигнал при него.

Луиджи не се мамел: пътникът отивал от Палестрина за Тиволи, но не знаел пътя.

Момъкът му го посочил; но тъй като на четвърт миля оттук пътят се разделял в три посоки, пътникът можел пак да се обърка, затова помолил Луиджи да го придружи.

Луиджи свалил клашника си, оставил го на земята, метнал на рамо карабината и освободен от тежката дреха, тръгнал пред конника с бързата планинарска стъпка, която дори кон мъчно може да настигне.

След десет минути Луиджи и пътникът били до посоченият от пастира кръстопът.

Като стигнали дотам, Луиджи посочил с царствен жест пътеката, по която пътникът трябвало да тръгне:

— Ето пътя ви, ваше превъзходителство, сега вече не можете да сбъркате.

— А на тебе ето наградата ти — казал пътникът, като му подал няколко дребни монети.

— Благодаря — отвърнал Луиджи и отдръпнал ръка; — аз правя услуга, не я продавам.

— Но — казал пътникът, който впрочем изглеждал свикнал на тази разлика между раболепието на гражданина и гордостта на селянина, — ако не приемаш заплащане, можеш да приемеш поне подарък.

— А, това е вече друго!

— Добре — рекъл пътникът, — вземи тия две венециански жълтици и ги дай на годеницата си да си направи обици.

— А пък вие вземете тогава този нож казал младият пастир. — Няма да намерите кама с такава дръжка от Албани до Чивита Кастелана.

— Приемам — отговорил пътникът; — но тогава аз ти оставам длъжник, защото този нож струва повече от две жълтици.

— За търговец може и да струва; но като съм го направил аз, на мене ми струва един пиастър.

— Как се казваш? — попитал пътникът.

— Луиджи Вампа — отговорил пастирът със същото изражение, с което би казал: Александър Македонски.

— А вие?

— Аз — рекъл пътникът — се наричам Синдбад моряка.

Франц ахна от изненада.

— Синдбад моряка! — повтори той.

— Да — продължи разказвачът, — с такова име се представил пътникът на Вампа.

— А вие какво имате против това име? — запита Албер; — то е много хубаво и, трябва да призная, приключенията на собственика му много ме забавляваха, когато бях малък.

Франц не настоя. Името Синдбад моряка, както може да предположите, бе пробудило в него рояк спомени, както бе станало предния ден и с името на граф дьо Монте Кристо.

— Продължавайте — каза той на хотелиера.

— Вампа сложил пренебрежително двете жълтици в пояса си и тръгнал полека назад по същия път. Като наближил на двеста-триста крачки от пещерата, му се сторило, че чува вик.

Спрял се и се ослушал, за да разбере откъде идва викът.

След миг чул ясно името си.

Викът идвал откъм пещерата…

Той подскочил като елен, като приготвял в същото време пушката си, и за по-малко от минута стигнал до височинката срещу хълмчето, на което бил зърнал пътника.

Тук вече виковете „Помощ!“ се чували по-ясно. Огледал цялата околност; някакъв мъж отнасял Тереза, както кентавърът Несус отнесъл Деянира^[10].

Мъжът отивал към гората и бил изминал вече три четвърти от пътя между пещерата и леса.

Вампа преценил разстоянието; оня имал най-малко двеста крачки преднина и нямало никакви изгледи да го настигне, преди да е навлязъл в гората.

Младият пастир се заковал на място. Вдигнал пушката на рамо, насочил полека дулото й към непознатия, почакал една секунда и гръмнал.

Другият веднага се спрял; коленете му се огънали и той паднал заедно с Тереза.

Тя скочила веднага; а мъжът останал да се гърчи в предсмъртни мъки.

Вампа се втурнал веднага към Тереза, защото и тя паднала на колене на десетина крачки от умиращия; а младежът се страхувал ужасно да не би куршумът, убил неприятеля му, да е наранил и нея.

За щастие Тереза не била засегната и силите й изменили само от уплаха. Като се уверил, че е здрава и читава, Луиджи се обърнал към ранения.

Той току-що бил издъхнал със стиснати пестници, сгърчена от болка уста и щръкнали от мъка потни коси.

Очите му били отворени и гледали заплашително. Щом се приближил до трупа, Вампа познал Кукумето.

Още когато бил спасен от двамата млади, Кукумето се влюбил в Тереза и се зарекъл, че ще я грабне. От тоя ден започнал да я дебне и като се възползувал от това, че любимият й я оставил сама, за да покаже пътя на конника, я грабнал и мислел, че тя е вече негова, когато куршумът на Вампа, насочен от непогрешимото око на младия пастир, му пронизал сърцето.

Вампа го погледнал, без да прояви някакво вълнение, а Тереза, все още разтреперана, едва пристъпвала към бандита и поглеждала крадешком трупа му през рамото на своя избраник.

След миг Вампа се обърнал към изгората си:

— Ти добре си облечена — казал той; — сега трябва да се облека и аз.

Тереза била наистина облечена от глава до пети в дрехите на графската дъщеря.

Вампа вдигнал Кукумето и го занесъл в пещерата, а Тереза останала отвън.

Ако по това време би минал някой друг пътник, би видял нещо необичайно — една овчарка, която пази овцете си в кашмирена рокля, с бисерни обици и огърлица, с елмазени карфици и копчета от сапфир, изумруди и рубини.

Сигурно би му се сторило, че се е върнал във времето на Флориан, и като се прибере в Париж, би уверявал, че е срещнал алпийската пастирка, седнала в подножието на Сабинските планини.

След четвърт час Вампа излязъл от пещерата. И неговият костюм бил не по-малко изящен от тоя на Тереза.

Той бил с късо тъмночервено кадифено жакетче с гравирани златни копчета, завързан около врата римски шарф, паласка, извезана със сърма и червена и зелена коприна; с къси панталони от светлосиньо кадифе, закопчани на коленете с елмазени токи, гети от шведска кожа, изпъстрени с безброй арабески, и шапка, от която хвърчали разноцветни панделки; от пояса му се подавали два часовника, а пред паласката била пъхната великолепна кама.

Тереза ахнала от възхищение. В тези дрехи Вампа приличал на картина от Леопол Робер^[11] или Шнец^[12].

Облякъл бил изцяло костюма на Кукумето.

Момъкът забелязал възторга на годеницата си и се усмихнал гордо.

— Сега — казал той — готова ли си да споделиш съдбата ми, каквато и да бъде тя?

— О, то се знае! — извикала възторжено девойката.

— И да ме последваш, дето и да ида?

— Докрай света!

— Хвани ме тогава подръка и да вървим, защото нямаме време за губене.

Девойката уловила подръка любимия си, без дори да го попита къде ще я води; защото й се струвал в този миг прекрасен, горд и могъщ като бог.

Навлезли в гората, до която стигнали само за няколко минути.

Излишно е да казваме, че Вампа знаел всичките й пътеки; затова тръгнал без ни най-малко колебание, макар че нямало никакъв път; разбирал посоката по дърветата и храстите; така вървели час и половина. Стигнали до най-гъстия дял на гората. Един пресъхнал порой водел към дълбок пролом. Вампа поел по този необикновен път, който, затворен между две урви и затъмнен от гъстата стена на боровете, приличал — извън лекото нанадолнище — на пътеката за Аверн^[13], споменавана от Вергилий.

Поизплашена отново от вида на това диво и безлюдно място, Тереза се притискала безмълвно до своя водач; но като гледала равномерния му ход и съвършено спокойното лице, и тя намирала сили да прикрие вълнението си.

Изведнъж на десет крачки пред тях иззад едно дърво някакъв мъж се прицелил във Вампа.

— Нито крачка напред! — извикал той. — Иначе стрелям!

— Хайде де! — рекъл Вампа и махнал презрително с ръка, а Тереза се притиснала до него, без да прикрива страха си. — Нима вълците се ядат помежду си?

— Кой си ти? — попитал часовият.

— Аз съм Луиджи Вампа, пастирът на фермата Сан Феличе.

— Какво искаш?

— Искам да поприказвам с другарите ти, дето са на полянката Рока Бианка.

— Върви тогава подир мене — рекъл часовият — или, щом знаеш къде е, я върви по-добре пред мене.

Вампа се усмихнал презрително на предпазливостта на бандита, минал с Тереза пред него и продължил пътя си със същата твърда и спокойна походка, както и досега.

След пет минути бандитът им направил знак да спрат.

Двамата млади се подчинили.

Бандитът изгракал три пъти като гарван.

Друго грачене отвърнало на този троен призив.

— Добре — казал бандитът. — Можеш да продължиш нататък.

Луиджи и Тереза тръгнали отново.

Но колкото по-навътре навлизали, толкова повече разтрепераната Тереза се притискала до своя избраник, защото между дърветата се съзирали оръжия и блясвали цеви на пушки.

Полянката Рока Бианка била на върха на малко възвишение, сигурно някогашен вулкан, угаснал още преди Ромул и Рем да напуснат Алба, за да се заселят в Рим.

Тереза и Луиджи стигнали до върха и се озовали изведнъж пред двадесетина бандити.

— Тоя младеж ви търси и иска да говори с вас — рекъл часовият.

— Какво има да ни каже? — попитал този, който замествал главатаря във време на отсъствието му.

— Имам да кажа, че ми омръзна вече да съм овчар — казал Вампа.

— Аха, разбирам — рекъл заместникът, — искаш да те приемем в нашите редове, така ли?

— Добре дошъл! — викнали няколко бандити от Ферузино, Пампинара и Анани, познали Луиджи Вампа.

— Само че аз идвам за друго — не да ви бъда другар.

— За какво идваш? — учудили се бандитите.

— Идвам да ви стана главатар — рекъл младежът.

Бандитите се изсмели.

— А какво си извършил, та да се стремиш към такава чест? — попитал заместникът.

— Убих главатаря ви Кукумето, на когото виждате дрехите — казал Луиджи — и подпалих вилата „Сан Феличе“, за да дам сватбена рокля на годеницата си.

След един час Луиджи Вампа бил избран за главатар вместо Кукумето.

— Е-е, драги Албер — обърна се Франц към приятеля си, — какво мислите сега за гражданина Луиджи Вампа?

— Ще кажа, че е мит — отвърна Албер, — че в действителност никога не е съществувал.

— Какво е това мит? — попита Пастрини.

— Много дълго е да ви го обясняваме, драги домакине — отговори Франц. — И вие казвате, че господин Вампа упражнява сега професията си из околностите на Рим?

— И то по-дръзко от всеки друг бандит преди него.

— Значи полицията напразно се е опитвала да го залови?

— Какво искате? Той е едновременно в съюз с овчарите от равнината, рибарите от Тибър и контрабандистите от крайбрежието. Търсят го в планината, а той е по реката; подгонят го по реката, той е в открито море; и изведнъж, докато мислят, че е на остров Джилио, Гуанути или Монте Кристо, ще го видят в Албано, Тиволи или Ричи.

— И как се отнася с пътниците?

— Ех, господи, много просто! Според това, на какво разстояние са от града, им оставя осем, дванадесет часа или цял ден, за да си платят откупа; като мине това време, им дава още един час отсрочка. На шестдесетата минута от тоя час, ако не е получил парите, застрелва заловения с един куршум в главата или му забива нож в сърцето и толкова.

— Е, Албер — запита Франц другаря си — искате ли все още да идете до Колизея през външните булеварди?

— Разбира се — каза Албер, — ако пътят оттам е по-живописен.

В тоя миг удари девет часът, вратата се отвори и кочияшът влезе.

— Колата на техни превъзходителства ги чака — обяви той.

— Тогава — каза Франц — към Колизея!

— През Ла порта дел Пополо ли, ваши превъзходителства, или през града?

— През града, дявол те взел! През града! — извика Франц.

— О, драги — каза Албер, като ставаше и палеше третата пура, — мислех ви за по-храбър.

С тия думи двамата младежи слязоха и се качиха в колата.