Александър Дюма
Граф Монте Кристо (109)

CIX. СЪДЕБНОТО ЗАСЕДАНИЕ

Делото Бенедето, както го наричаха в Палатата и в обществото, бе предизвикало огромна сензация. Постоянен посетител на Кафе дьо Пари, булевард Ган и Боа дьо Булон, фалшивият Кавалканти бе завързал много познанства през тия два-три месеца блестящ живот в Париж. Вестниците бяха разказали различните етапи в светския му живот и в каторгата, а това предизвикваше страшно любопитство главно у тия, които познаваха лично княз Андреа Кавалканти; те бяха готови на всичко, за да видят на подсъдимата скамейка господин Бенедето, убиец на своя другар по каторга.

За мнозина Бенедето беше, ако не жертва, то поне грешка на правосъдието: виждали бяха господин Кавалканти-баща в Париж и очакваха, че той ще дойде отново да потърси славния си наследник. Ония, които не бяха чули за прочутата дреха с галони, с която бе пристигнал в дома на граф дьо Монте Кристо, бяха останали поразени от достойната външност, благородното държане и светски обноски, проявени от стария патриций, който — трябва да му се признае — имаше вид на безукорен благородник винаги, когато не му се налагаше да говори или да смята.

Що се отнася до самия обвиняем, мнозина си го припомняха така любезен, красив, щедър, щото предпочитаха да го смятат за жертва на вражески машинации, каквито се срещат често в света, където големите богаташи имат невероятни възможности да вършат добро и зло, а могъществото стига до нечувани висоти.

И така, всички бяха в съдебната зала! Едни — да се насладят на зрелището, други, за да приказват по-късно за него. На опашка пред входа се бяха наредили още от седем часа сутринта, а цял час преди откриването на заседанието залата беше препълнена с привилегировани.

Преди влизането на съда, а често пъти дори след това, в дните на шумни процеси заседателната зала прилича много на салон, където повечето хора се познават, заговорват си, ако са близо едни до други и не рискуват да изгубят местата си, или си правят знаци, когато са разделени от множеството на простолюдието, адвокатите и стражарите.

Беше един от ония великолепни есенни дни, които ни възнаграждават за несъществувало или кратко лято; облаците, които господин дьо Вилфор бе видял на разсъмване да пресичат изгряващото слънце, се бяха разсеяли като по магия и един септемврийски ден сияеше с лъчезарна ведрина.

Бошан, един от царете на печата и следователно човек, който имаше навсякъде престол, насочваше бинокъла си наляво и надясно. Забеляза Шато Рено и Дебре, успели да спечелят благоволението на един сержант, който застана зад тях, вместо да им препречва гледката, макар че имаше право да го стори. Почтеният стражар, надушил, че има работа с министерски секретар и с милионер, прояви особено внимание към благородните си съседи и дори им позволи да отидат при Бошан, като обеща да им запази местата.

— Е-е! — каза Бошан. — Дойдохме значи да видим нашия приятел?

— Да, представете си! — отвърна Дебре. — Почтеният княз! Дявол ги взел тия италиански князе!

— Човек, чието родословно дърво е било написано от Данте, а родът му започва още от Божествената комедия.

— Благородник-обесник — обади се флегматично Шато Рено.

— Ще го осъдят, нали? — обърна се Дебре към Бошан.

— О, драги — отвърна журналистът, — вас трябва да питаме, струва ми се; вие познавате по-добре от нас атмосферата в съда; видяхте ли председателя на последната вечер у министъра?

— Да.

— Какво ви каза той?

— Нещо, което ще ви учуди.

— Казвайте тогава по-скоро, драги приятелю, толкова отдавна не съм чувал такова нещо.

— Добре, слушайте. Каза ми, че Бенедето, когото смятат за невероятно ловък, за великан в хитростта, е един съвсем долен нехранимайко, много прост и съвсем незаслужаващ посмъртните изследвания на френологичните му органи.

— Ами! — промълви Бошан. — Той играеше все пак доста добре ролята си на княз.

— За вас, Бошан, защото мразите нещастните князе и сте очарован, когато виждате, че не умеят да се държат, но не и за мене, свикнал да надушвам като истинска хрътка благородника и аристократическия произход, какъвто и да е той.

— Нима никога не сте вярвали на княжеството му?

— На княжеството му — да, но на княжеското му достойнство — не.

— Не е лошо казано — заяви Дебре, — уверявам ви все пак, че пред всеки друг то можеше да мине… Виждал съм го у министри.

— О, да! — заяви Шато Рено. — Колкото разбират вашите министри от князе!

— Има нещо вярно в това, което казахте, Шато Рено — отговори Бошан, като се разсмя, — кратко, ясно и прекрасно. Моля за позволение да го използувам в хрониката си.

— Използувайте го, драги господин Бошан — отвърна Шато Рено, — използувайте го, отстъпвам ви израза си, както го чувате.

— Само че — продължи Дебре към Бошан — ако аз съм разговарял с председателя, вие сигурно сте разговаряли с кралския прокурор?

— Беше невъзможно, господин дьо Вилфор се е затворил от осем дни насам, и съвсем естествено: такава невероятна поредица от домашни нещастия, завършили накрая със странната смърт на дъщеря му…

— Странната смърт ли? Какво приказвате, Бошан?

— О, преструвайте се, че не знаете, понеже всичко това става в благородното съдийско съсловие — отвърна Бошан, като доближи монокъла до окото си и се опита да го закрепи.

— Драги господине — обади се Шато Рено, — колкото до монокъла, позволете да ви кажа, че не можете да се сравните с господин Дебре. Дебре, дайте един урок на господин Бошан.

— Я гледайте — обади се Бошан, — не съм се излъгал.

— В какво?

— Тя е.

— Коя тя?

— Разправяха, че заминала.

— Госпожица Йожени ли? — попита Шато Рено. — Да не се е върнала?

— Не, майка й.

— Госпожа Данглар?

— Хайде де! — промълви Шато Рено — Невъзможно: десет дни след бягството на дъщеря й, три дни след фалита на съпруга й!

Дебре се поизчерви леко и проследи погледа на Бошан.

— Ами! — възрази той. — Та това е една забулена непозната жена, някаква чуждестранна княгиня, може би майката на княз Кавалканти; но вие, Бошан, щяхте да ни кажете, струва ми се, много интересни неща?

— Аз ли?

— Да. Говорехте за странната смърт на Валантин.

— Да, наистина, но защо ли госпожа дьо Вилфор не е дошла?

— Горката жена! — каза Дебре. — Сигурно е заета да приготвя вода от маточина за болниците или помади за себе си и за своите приятелки. Знаете ли, уверяват, че харчи за тези развлечения по две-три хиляди екюта годишно. Всъщност вие сте прав: защо не е дошла госпожа дьо Вилфор? С голямо удоволствие бих я видял, много обичам тази жена.

— Аз пък — обади се Шато Рено — я ненавиждам.

— Защо?

— Нямам понятие. Защо обичаме? Защо мразим? Ненавиждам я по антипатия.

— Или по инстинкт.

— Може би… но да се върнем към това, което казвахте, Бошан.

— И така — продължи Бошан — не любопитствувате ли да узнаете, господа, защо хората умират така нагъсто в дома Вилфор?

— Нагъсто е добре казано — забеляза Шато Рено.

— Драги мой, изразът се намира у Сен Симон^[1].

— А фактът у господин дьо Вилфор, да се върнем към него.

— Да, наистина — обади се Дебре, — признавам, че тази къща, откъдето траурът не слиза от три месеца насам, не ми излиза от ума; и мадам ми говори за нея онзи ден по повод смъртта на Валантин.

— Коя е тази мадам?… — запита Шато Рено.

— Жената на министъра, разбира се!

— О, извинете! — каза Шато Рено: — Аз не ходя у министри, предоставям тази чест на князете.

— Вие бяхте само блестящ, а сега станахте пламтящ, бароне; смилете се над нас, иначе ще ни изгорите като нов Юпитер.

— Няма да се обадя вече — отвърна Шато Рено, — но, дявол да го вземе, вие се смилете над мене и не ми възразявайте постоянно.

— Слушайте, нека се опитаме да довършим разговора си, Бошан; казвах, че завчера мадам искаше да я осведомя по този въпрос — осведомете ме, за да мога да я осведомя и аз.

— Е добре, господа, ако в дома на Вилфор умират толкова нагъсто (поддържам израза си), то е, защото в къщата има убиец!

Двамата младежи трепнаха: неведнъж досега същата мисъл им бе минавала през ум.

— И кой е убиецът? — запитаха те.

— Малкият Едуар.

И двамата прихнаха да се смеят, но това не смути ни най-малко оратора, който продължи:

— Да, господа, малкият Едуар, това дете-чудо, който убива вече като възрастен.

— Шегувате ли се?

— Никак, вчера наех един прислужник, който току-що бе напуснал дома на господин дьо Вилфор; изслушайте внимателно това, което ще ви кажа.

— Слушаме.

— Утре ще го уволня, тъй като яде невероятно много, за да се съвземе от гладуването, което си наложил сам от страх в оная къща. И така, изглежда, че милото дете е пипнало някакво шишенце с отрова и я употребява от време на време срещу тия, които му са неприятни. Най-напред му станали противни дядо и баба дьо Сен Меран и той им налял по три капки от своето лекарство; три капки стигат. После дошъл редът на стария Бароа, стария прислужник на дядо Ноартие, защото той пък му се карал понякога — знаете какъв пакостник е малкият! Пакостникът налял и на него три капки. Така постъпил и с горката Валантин, която не му се карала, но пък й завиждал: налял й три капки от своя еликсир и тя свършила като другите.

— Що за приказка ни разказвате? — запита Шато Рено.

— Да — продължи Бошан, — приказка от оня свят, нали?

— Безсмислица — заяви Дебре.

— Ах! — продължи Бошан. — Търсите вече начин за отклоняване на следите. Питайте, дявол го взел, прислужника ми, или по-точно този, който утре няма да ми бъде вече прислужник: такава е мълвата в къщата.

— А къде е бил този еликсир? Какъв е?

— Господи! Та детето го крие!

— Откъде го е взело?

— От лабораторията на госпожа майка си.

— Нима майка му има и отрови в лабораторията си?

— Откъде да знам? Разпитвате ме като кралски прокурор! Повтарям, каквото ми казаха — нищо повече; съобщавам ви и източника, не мога да направя нищо друго. Моят нещастник не смеел нищо да хапне.

— Невероятно!

— Не, драги, никак не е невероятно; не помните ли лани онова дете от улица Ришельо, което се забавлявало да убива братята и сестрите си, като им пъхало карфица в ухото, докато спели? Новото поколение е твърде преждевременно развито, драги.

— А пък аз, драги — отвърна Шато Рено, — се обзалагам, че вие не вярвате нито дума от това, което ни разправяте… Но не виждам и граф дьо Монте Кристо; как така не е дошъл?

— Преситен е от такива гледки — каза Дебре. — Освен това не ще иска да се яви пред хората, след като е станал жертва на двамата Кавалканти, които са отишли при него, както изглежда, с фалшиви чекове; сигурно притежава стотина хиляди франка ипотека срещу княжеството.

— Сетих се, господин дьо Шато Рено — запита Бошан, — как е Морел?

— Знаете ли — отвърна благородникът, — три пъти вече ходя у него, но никакъв Морел не се мярка. Обаче сестра му не ми се видя разтревожена; съвсем спокойно ми каза, че и тя не го е виждала от два-три дена, но била сигурна, че е жив и здрав.

— Дойде ми наум! Граф дьо Монте Кристо не може да дойде в заседателната зала — обади се Бошан.

— Защо?

— Защото е участник в драмата.

— Да не би и той да е убил някого? — попита Дебре.

— Нищо подобно; напротив, него са искали да убият. Нали знаете: именно на излизане от неговия дом милият Кадрус е бил убит от приятелчето си Бенедето. И нали у него е била намерена прочутата жилетка с писмото, което разстрои подписването на брачния договор. Виждате ли я? Ето я на бюрото, цялата в кръв, сложена като веществено доказателство.

— О, чудесно!

— Шт! Господа, съдът влиза, да заемем местата си.

В залата настъпи наистина силно раздвижване; сержантът повика двамата си приятели с едно енергично: „Хм!“, а разсилният, застанал пред прага, съобщи с пискливия глас, който разсилните са имали още по времето на Бомарше:

— Господа, съдът!