Джейн Остин
Разум и чувства (8)

Глава 8

Мисис Дженингс беше вдовица, при това добре осигурена от наследството на мъжа си. Имаше само две дъщери и бе доживяла да ги види прилично задомени, така че не й оставаше нищо друго, освен да изпожени целия свят. Вдовицата действаше с всички сили за постигането на тази цел, енергично и ревностно, като не пропускаше и най-малката възможност да изфабрикува някой план за женитба между младежите около себе си. Беше забележително чевръста при откриването на взаимни симпатии, изпитваше огромно удоволствие да гъделичка суетата на някоя девойка и да я гледа как се изчервява, като й намекне за властта й върху определен господин. Не мина много време след пристигането й в Бартън и благодарение на тази си изострена способност за наблюдение тя решително провъзгласи, че полковник Брандън е влюбен до уши в Мариан Дашууд. Тя заподозря това още първата вечер, когато ги видя заедно и сериозни основания за това й даде наблюдението на начина, по който той слушаше изпълнението на девойката, а когато семейство Мидълтън им върнаха визитата и вечеряха у Дашууд, той продължи да я слуша по същия начин и подозренията й се потвърдиха. Нямаше начин да се лъже в тези неща — сега вече мисис Дженингс беше съвсем сигурна. От тях щеше да стане чудесна двойка, защото той беше богат, а тя — хубава. Старата дама изгаряше от нетърпение да ожени полковника още от времето, когато сър Джон ги запозна, и същото нетърпение я обхващаше всеки път, когато видеше някое красиво момиче.

За нея самата ползата от това съвсем не беше малка, тъй като я вдъхновяваше за безкрайни закачки и с двамата млади. В Бартън Парк подмяташе шегите си пред полковника, а в къщата — пред Мариан. По всичко личеше, че полковникът не й обръща никакво внимание, защото считаше, че задявките й засягат само него, но при Мариан нещата стояха различно. В началото тя просто не ги разбираше, а когато най-после се досети за какво става дума, първо не знаеше дали да не се изсмее на подобна нелепост или да я укори за проявената безочливост, тъй като според Мариан това беше проява на нетактичност към преклонната възраст на полковника и към положението му на заклет стар ерген.

Мисис Дашууд, която, за разлика от младежките илюзии на дъщеря си не можеше да смята за престарял мъж, с пет години по-млад от самата нея, веднъж се престраши и реши да оправдае мисис Дженингс в приписваната й склонност да се подиграва на годините на полковника.

— Но, мамо, не можеш да отречеш, че подобно обвинение е просто нелепо, макар че сигурно не е направено със зъл умисъл. Е, полковникът е по-млад от мисис Дженингс, разбира се, но е достатъчно стар, за да ми бъде баща, и ако някога е имал достатъчно жизненост да се влюби, сега отдавна е преживял способността да изпитва подобни чувства. Та това е просто смешно! Кога един мъж може да се смята в безопасност срещу любовта, ако старческата възраст и немощ не му дадат тази възможност?

— Немощ! — каза Елинор — Ти наричаш полковника „немощен“? Много добре разбирам защо ти се вижда толкова възрастен в сравнение с мама, но едва ли се заблуждаваш, че краката му треперят.

— Не чу ли как се оплакваше от ревматизъм? И не е ли ревматизмът най-често срещаният признак за немощ в заника на живота?

— Мило дете, — засмя се майка й, — с подобен начин на мислене сигурно живееш в непрекъснат ужас от мисълта за моята разруха и сигурно приемаш за чудо, че животът ми се е проточил до преклонната възраст от четиридесет години.

— Не си справедлива към мен, мамо. Зная, че полковник Брандън не е толкова стар, та приятелите му да съзнават опасността, че по силата на природните закони може да го загубят. Би могъл да живее и двайсет години още. Но трийсет и петгодишната възраст няма нищо общо с възрастта за женене.

— По-вероятно е, когато става дума за женене, да нямат нищо общо трийсет и петте и седемнайсетте — каза Елинор. — Но ако си неомъжена и на двайсет и седем, не мисля, че ще имаш нещо против да се омъжиш за него.

— Една жена на двайсет и седем — каза Мариан, след като поразмисли, — не може да се надява, че някога отново ще може да вдъхне любов или пък самата тя да се влюби и ако доходите й са ниски, а къщата — неудобна, за да постигне сигурността и положението на съпруга, би могла да се примири с положението на болногледачка например. Няма нищо неудобно, ако той се ожени за такава жена. Ще бъде договор от взаимна изгода и за двете страни, и всички ще бъдат доволни. Друг е въпросът, че според мене това не е никакъв брак, а търговска сделка, при която всяка от страните се стреми да се облагодетелства за сметка на другата.

— Знам, Мариан, невъзможно е човек да те убеди — отговори Елинор, — че жена на двайсет и седем може да изпитва към тридесет и петгодишен мъж толкова близко до любовта чувство, та да пожелае да свърже живота си с неговия. Но определено протестирам срещу това, че ти обричаш полковника и бъдещата му съпруга на затвор между четирите стени на болничната стая, само защото вчера (а денят беше влажен и студен) той се пооплака от лека болка в рамото.

— Но той приказваше нещо за фланелени жилетки, — каза Мариан, — а за мен това е неизменно свързано с болежки, схващане, ревматизъм и какви ли не други болести, които сполетяват старостта и немощта.

— Едва ли би го презирала толкова, ако той имаше висока температура например. Признай си, Мариан, нима за теб няма нищо интригуващо в пламналите страни, трескавия поглед и ускорения пулс на една настинка?

Малко след като Елинор излезе от стаята, Мариан се обади:

— Като стана дума за болести, мамо, искам да ти кажа нещо, което не мога да скрия от тебе. Сигурна съм, че Едуард Ферърс не е добре. Тук сме вече от две седмици, а него никакъв го няма. Такова странно закъснение не може да се обясни по никакъв друг начин, освен с болест. Какво друго би могло да го задържи в Норланд?

— Защо мислиш, че той ще дойде толкова скоро? — каза мисис Дашууд. — Аз не съм на такова мнение. Тъкмо напротив, ако има нещо, което да ме притеснява в това отношение е мисълта, че той по-скоро не е приел поканата ми с кой знае какво удоволствие и готовност да дойде в Бартън. Дали Елинор го очаква вече?

— Не съм споменавала нищо пред нея, но сигурно го чака.

— Мисля, че грешиш, защото като й казвах вчера да добавим едно мансардно помещение над свободната стая, тя рече, че няма защо да бързаме толкова, защото няма вероятност стаята скоро да ни потрябва.

— Колко странно! Какво може да означава това? Но цялото им поведение е толкова непредвидимо! И колко сдържано и хладно се сбогуваха! Като си вземаше довиждане, отношението на Едуард към нея не беше по-различно от отношението му към мен — сякаш наш обичан брат ни пожелава всичко най-хубаво. Последната сутрин нарочно ги оставих два пъти насаме, и всеки път той неизвестно защо излизаше от стаята веднага след мен. А и като оставяше Норланд и Едуард, тя изобщо не плака като мене, дори и тогава самообладанието й не й изневери. Дали чувства мъка или носталгия? Дали понякога се опитва да остане сама и дали в присъствието на други не чувства раздразнение и неудовлетвореност?