Джейн Остин
Разум и чувства (21)

Глава 21

На другия ден семейство Палмър си замина за Кливланд и на двете семейства в Бартън не им оставаше нищо друго, освен да си гостуват и да се забавляват едно друго. Но това не продължи дълго. Елинор още не бе успяла да изхвърли от главата си мислите за предишните гости: защо Шарлот е така безпричинно весела, защо мистър Палмър, толкова кадърен човек, се държи така просташки, защо между мъж и жена често съществуват такива странни несъответствия, когато трескавата дейност на сър Джон и мисис Дженингс с цел търсене на компания отново се увенча с успех и те й предоставиха нови познати като обект за наблюдение и размисъл.

Една сутрин по време на разходка с карета до Ексетър те срещнали две млади дами, и мисис Дженингс с удоволствие установила, че й се падат роднини. Това било напълно достатъчно за сър Джон, за да ги покани на гости в имението, след като свършат с ангажиментите си в Ексетър. Като чу, че съвсем скоро ще трябва да приеме в къщата си две момичета, които никога не бе виждала и нямаше доказателства дали дамите са изтънчени или поне достатъчно светски, лейди Мидълтън изпадна в паника. Уверенията на съпруга й и на майка й в това отношение за нея нямаха никаква стойност, а от факта, че й бяха роднини, ставаше още по-лошо. Затова и не послуша съвета на мисис Дженингс да не придиря толкова за изтънчеността, нали все пак бяха някакви далечни братовчедки и трябваше да се изтърпят една друга.

След като така или иначе не можеше да предотврати идването им, като дама с добро възпитание, лейди Мидълтън реши да приеме нещата философски и да отправя към съпруга си някой и друг нежен упрек по пет-шест пъти на ден.

Най-после младите дами пристигнаха и във външността им нямаше нищо неизтънчено или несветско. Роклите им бяха много елегантни, обноските й добри, а възхищението от къщата и обзавеждането й възторжено, пък и на всичко отгоре се оказаха така сляпо привързани към децата, че само час след пристигането си вече бяха успели да спечелят лейди Мидълтън на своя страна. Тя ги обяви за много приятни момичета, което при нейна светлост имаше стойността на възторжена възхита. Бурната похвала повиши самочувствието на сър Джон по отношение на собствените му преценки и без да губи нито миг той се запъти към Бартън Котидж, за да уведоми госпожици Дашууд за пристигането на госпожици Стийл и да им даде уверенията си, че новодошлите са най-сладките момичета на земята. Подобна препоръка обаче нямаше кой знае каква стойност. Елинор знаеше много добре, че из всяко кътче на Англия в различни варианти на лице, фигура, ум и характер можеха да се видят най-красивите момичета на земята. Сър Джон искаше всички да тръгнат към имението веднага, за да видят гостенките. Колко щедър човек, какъв филантроп — не искаше да задържи за себе си дори само една трета братовчедка!

— Идвайте още сега, — казваше той, — идвайте, моля ви се, не може да не дойдете — казвам ви, че ще дойдете. Не можете да си представите колко ще ви харесат. Люси е страхотно красива и е толкова приятна и добродушна! Децата вече се залепиха за нея като че ли я познават открай време. Пък и те направо копнеят да се запознаят с вас, защото в Ексетър са им казали, че сте най-красивите създания на света, а аз им казах, че това е самата истина, даже повече от истина. Сигурен съм, че ще ви е много приятно в тяхната компания. Бяха напълнили целия файтон с играчки за децата. Как може да сте толкова необщителни, та да не дойдете! В крайна сметка те са и ваши роднини, щом са мои и на жена ми също, няма начин да не сте роднини с тях.

Ала сър Джон не можа да ги убеди. Успя само да изтръгне от тях обещание, че след ден-два ще се отбият в имението, и изумен от безразличието им си тръгна към къщи, за да се впусне пред госпожици Стийл в нови венцехваления за хубостта на госпожици Дашууд така, както до този момент бе хвалил госпожици Стийл пред госпожици Дашууд.

Когато спазиха обещанието си и последва запознаване между младите дами, те установиха, че по-голямата сестра е почти на трийсет години и в грозноватото й, лишено от изразителност лице, нямаше нищо достойно за възхищение. Ала сметнаха за истинска красавица другата сестра, на около двайсет и три годишна възраст — с красиви черти на лицето, остър поглед и изтънчена осанка, която може и да не допринася за едно истинско изящество или грациозност, но поне й придаваше достатъчно индивидуалност. Имаха изискани обноски и не след дълго Елинор им отдаде дължимото, като призна у тях известна доза практичност, проявявано най-вече в непрестанните и преднамерени усилия да се харесат на лейди Мидълтън. Госпожици Стийл непрекъснато изпадаха в екстаз от децата й, превъзнасяха красотата им, оказваха им какви ли не жестове на внимание и угаждаха на всичките им капризи. Собствената им любезност предявяваше толкова натрапчиви претенции към самите тях, че прекарваха малкото време, което им оставаше свободно от децата най-вече във възхищение от всичко, което правеше нейна светлост — в случай че изобщо правеше нещо, или пък вземаха кройките на някоя елегантна нова рокля, която нейна светлост бе носила предния ден и която им бе дала повод за нестихващ възторг. За късмет на всички, които умееха да се възползват от хорските слабости, в търсенето на похвали за децата си една любяща майка се превръща в най-хищното и най-лековерно създание на света. Тя непрекъснато търси все нови и нови поводи за превъзнасяне на децата си и би погълнала лакомо всяка похвала. Така че лейди Мидълтън посрещаше изключителната любвеобилност и търпение на госпожици Стийл без каквато и да било изненада или недоверие. Тя гледаше с майчинско самодоволство на всичките номера, пакости и нахални посегателства върху търпението, на които бяха подложени госпожици Стийл. Гледаше как децата развързваха панделките на госпожиците и дърпаха косата около ушите им, как пребъркваха чантичките с ръкоделията и крадяха оттам ножчета и ножици и не изпитваше никакви съмнения, че удоволствието от тези неща е взаимно и за двете страни. Беше изненадана само, че Елинор и Мариан стоят така спокойно настрана и не взимат никакво участие в това, което ставаше около тях.

— Днес Джон е в такова настроение — каза тя, докато гледаше как синът й задига носната кърпичка от джоба на мис Стийл и я хвърля през прозореца. — Все измисля разни номера.

Малко по-късно, когато другият й син жестоко убоде пръста на същата госпожица, тя отбеляза разнежено:

— Какъв ми е палав Уилям!

— Ето я и сладката малка Анна-Мария — добави тя, докато милваше нежно едно тригодишно момиченце, което не бе вдигало шум през последните две минути. — Тя все си е такава нежна и кротка, няма друго мило малко създание, което да е така спокойно и тихо!

Ала докато даряваше детето с прегръдка, една от фибите в прическата на нейна светлост за беда го одраска леко по врата и въпросният образец на кротост нададе такъв вой, какъвто не би могъл да произведе дори всепризнат майстор на шумотевиците. Майката се вцепени от ужас, не по-малък обаче от ужаса на госпожици Стийл, и в този толкова критичен спешен случай трите се втурнаха да направят всичко възможно, което любовта им диктуваше, за да облекчат агонията на малката страдалка. Майка й я сложи в скута си и я покри с целувки, една от госпожиците коленичи пред нея и проми одрасканото с лавандулова вода, а другата пъхаше захаросани сливи в устата на момиченцето. След подобно възнаграждение за сълзите си детето беше прекалено мъдро, за да престане да плаче. От лакомия то продължаваше да пищи и да хлипа, да рита братята си, затова че искат да я докоснат, и усилията на всички да я успокоят се оказаха съвсем напразни, докато в този страшен миг майка й си спомни за щастие как са излекували едно ожулване на слепоочието с малко мармалад от кайсии. Тя препоръча същото лекарство за злополучното одраскване и като чу това, младата дама поразреди малко писъците си, което им даде известни основания да се надяват, че няма да отхвърли този цяр. Майка й я взе на ръце и я изнесе от стаята, за да потърсят лекарството, и макар че лейди Мидълтън от все сърце молеше момчетата да не идват с тях, те все пак ги последваха. Така четирите млади дами останаха сами, обгърнати в такава тишина, каквато стаята не бе познала от часове.

— Горкото малко създание! — каза мис Стийл, щом другите излязоха. — Можеше да се случи нещо ужасно.

— Не си представям как би могло да стане, освен при много по-различни обстоятелства, — извика Мариан. — Обикновено така само се вдига врява за нещо, за което дори не си струва да се тревожи човек.

— Каква сладка жена е лейди Мидълтън! — обади се Люси Стийл.

Мариан не каза нищо, защото и в най-тривиалните случаи не искаше да говори неща, които не мисли, затова на Елинор се падаше задачата да говори лъжи, когато учтивостта налага това. Призована и сега да изпълни дълга си, тя направи каквото можа, като се изказа за лейди Мидълтън с повече топлота, отколкото чувстваше, и все пак далеч не с топлотата в думите на мис Стийл.

— И сър Джон също, — извика по-голямата, — какъв очарователен мъж!

В обикновената и справедлива преценка на мис Дашууд отново не се доловиха аплодисменти. Тя отбеляза простичко, че той е добродушен и дружелюбен човек.

— И какво очарователно малко семейство са те! През живота си не съм виждала толкова сладки деца. Страшно обичам децата и вече мога да кажа, че тези ме изпълват с възторг.

— Предполагам, — каза Елинор и се усмихна — като видях какво стана тази сутрин.

— Оставам с впечатлението, — каза Люси, — че смятате малките Мидълтън за доста разглезени, е може би има нещо такова, но за лейди Мидълтън това е съвсем естествено, а що се отнася до мене, обичам живи и палави деца. Направо не мога да ги търпя, ако са хрисими и кротки.

— Предполагам — отговори Елинор, — че докато съм в Бартън Парк, мисълта за кротки и хрисими деца ни най-малко не би ми била противна.

След тези думи настана кратко мълчание, нарушено от мис Стийл, която явно беше предразположена към разговори и която в този случай каза доста рязко:

— И как намирате Девъншир, мис Дашууд? Предполагам, че ви е било мъчно да се разделите със Съсекс.

Изненадана от фамилиарността на въпроса или поне от начина, по който беше зададен, Елинор отговори, че наистина им е било мъчно.

— Норланд е страхотно красиво място, нали? — добави мис Стийл.

— Чухме как сър Джон изразява възхищението си от него, — каза Люси, която търсеше някакво извинение за волностите, които си позволяваше сестра й.

— Мисля, че всеки, който е виждал това място, непременно ще остане възхитен — отговори Елинор, — макар че не от всеки се очаква да оцени красотата му като нас.

— А там имаше ли много красиви кавалери? Предполагам, че тук едва ли се срещат често, а според мене, това е много важно.

— Но защо смяташ, че в Девъншир няма толкова млади и добре възпитани господа като в Съсекс? — попита Люси, която се срамуваше от думите на сестра си.

— Ами не, скъпа, със сигурност нямах предвид това. Сигурна съм, че и в Ексетър има достатъчно красиви кавалери, но знаеш, че не бих могла да знам такова нещо за Норланд, нали? Страхувам се, че на госпожици Дашууд може да им се види малко скучно в Бартън, ако са свикнали от по-рано с компанията на красиви млади мъже. Но може би вас, млади дами, те не ви интересуват чак толкова и вие на драго сърце бихте живели както с тях, така и без тях. Аз лично ги намирам за страшно приятни, при положение че са елегантни и се държат възпитано. Не мога да ги търпя обаче, ако са немарливи и се държат гадно. Ето, например, господин Роуз от Ексетър, страшно красив млад мъж и кавалер на всичко отгоре, служител е при мистър Симпсън, та ви разправям, сутрин въобще не си струва дори да го погледне човек. Предполагам, че преди да се ожени, брат ви също е бил кавалер и изгодна партия, щом е толкова богат?

— Честна дума, не знам, — отговори Елинор, — защото не разбирам какво точно имате предвид под „кавалер“. Но мога да ви кажа, че ако изобщо е бил „кавалер“ преди да се ожени, все още си е такъв, защото ни най-малко не се е променил.

— О, божичко, човек не може да смята един женен мъж за кавалер, те си имат други грижи.

— Господи, Ан! — извика сестра й. — За нищо друго ли не можеш да говориш, освен за кавалери? Мис Дашууд ще си помисли, че само това ти е в главата! — и за да промени темата, тя започна да говори за възхищението си от къщата и обзавеждането.

Първата среща с госпожици Стийл беше напълно достатъчна. Не можеше да се каже нищо хубаво за вулгарната волност и лекомислие на по-голямата сестра, а Елинор не можеше да бъде заблудена от красотата и проницателността на по-малката и ясно прозря в нея известна лукавост и липса на истинско изящество. Така тя си тръгна без желанието да ги опознае по-добре.

Не беше така с госпожици Стийл обаче. Бяха дошли от Ексетър с намерението да се подмажат на сър Джон Мидълтън, на семейството и на роднините му, и не скъпяха ласкателствата си и към прекрасните му братовчедки, за които твърдяха, че са най-красивите, елегантни, приятни и изтънчени момичета, които са виждали някога, и затова страшно им се искаше да ги опознаят по-отблизо. Елинор скоро разбра за неизбежната си участ, че наистина ще трябва да се опознаят и да се подложат на известна близост с тях, тъй като сър Джон изобщо не можеше да им устои и беше изцяло на страната на госпожици Стийл, а това означаваше почти всеки ден да стоят по час-два в една и съща стая. Сър Джон не можеше да направи нищо повече, но дори и не предполагаше, че трябва да направи още нещо — да бъдеш заедно с някого според него означаваше да си близък с него и той нямаше никакви съмнения в здравото им приятелство, докато са в ход плановете му за съвместни срещи.

Все пак трябваше да му се отдаде дължимото. Човекът правеше всичко възможно да ги предразположи, като ги запознава, с който му падне и им разказва за братовчедките си всичко, което знае или предполага за тях. След пристигането им в Бартън Елинор ги бе виждала не повече от два пъти, когато по-голямата й честити късмета на сестра й да хване плени такъв кавалер, толкова изгодна партия.

— Ще бъде чудесно да се омъжи толкова млада, да знаете — каза тя, — пък и съм чувала, че е страхотно красив и голям кавалер. Надявам се скоро и вие да имате такъв късмет, но сигурно вече имате някого по тези места.

Елинор не можеше да предположи, че сър Джон ще бъде така мил да не обяви на всеослушание подозренията си по въпроса за чувствата й към Едуард, както бе направил по отношение на Мариан. Тъй като сестрите бяха нещо ново за него и освен това разбираха от намеци, любимите му шеги бяха все на тази тема и след посещението на Едуард не минаваше и ден, без на обяд да вдигне наздравица за най-нежните й чувства, при това толкова многозначително и с такова кимане и намигане, че предизвикваше вниманието на всички останали. Буквата „ф“ неизменно биваше извеждана на преден план и се оказа толкова продуктивна за шеги, че Елинор отдавна я беше определила като най-остроумната буква в азбуката.

Както можеше да се очаква, госпожици Стийл се възползваха от шегите му с пълна пара и по-голямата поиска да научи името на господина, за когото намекваха. Макар и доста безочлив, въпросът й бе в пълно съзвучие с любопитството й по отношение на семейство Дашууд. Ала сър Джон не си игра дълго с любопитството й, което бе събудил с такава наслада, а и удоволствието му да каже името бе не по-малко от това на мис Стийл да го чуе.

— Казва се Ферърс, — рече той с много висок шепот, — но не казвайте на никого, моля ви се, защото е дълбока тайна.

— Ферърс! — повтори мис Стийл. — Значи мистър Ферърс е този щастливец, нали? Какво, братът на снаха ви, мис Дашууд? Много приятен млад мъж, познавам го много добре.

Елинор я слушаше внимателно и с изненада. „И кой ли е този техен чичо? Къде живее, как са се запознали?“ Много й се искаше да продължат с тази тема, макар че предпочете да не се намесва в разговора, ала те не казаха нищо повече и за първи път Елинор си помисли, че или на мисис Дженингс не й достига любознателност по дребни въпроси, или пък не е в подходящо разположение на духа. Любопитството й бе заинтригувано и от начина, по който говореше мис Стийл за Едуард. Беше неприятно изненадана от липсата на доброжелателност в думите й и това породи у нея съмнение, че тази жена знае, или поне си мисли, че знае за Едуард нещо, което не е в негова полза. Желанието й да научи неща повече така и си остана неудовлетворено, тъй като въпреки честите намеци или открито споменаване на името му от страна на сър Джон, мис Стийл не подхвана повече този въпрос и не му обърна никакво внимание.