Джейн Остин
Разум и чувства (38)

Глава 38

Мисис Дженингс одобряваше от все сърце поведението на Едуард и не пропускаше да го похвали, но само Елинор и Мариан разбираха неговата истинска стойност. Само те знаеха колко незначителен е поводът за неподчинението му и колко малка ще е неговата утеха след това, а също и че след загубата на богатство и приятели нямаше да му остане нищо друго, освен усещането за собствената му правота. Елинор тържествуваше при мисълта за неговата почтеност, а Мариан така дълбоко му съчувстваше заради наказанието му, че забрави за всичко, с което ги беше огорчил. Но въпреки че публичното разкритие на тайната възстанови доверието между сестрите, те не обичаха да говорят за това помежду си. По-голямата сестра избягваше тази тема по принцип и предпочиташе да се задълбочи в собствените си мисли, насърчавана от прекалената сигурност и плам в уверенията на Мариан, че той все още я обича, но Елинор би предпочела да изтръгне от сърцето си тази любов — така на Мариан скоро се наложи да изостави тези насърчения и да подхване една друга тема, която при дадените обстоятелства я тровеше повече от всякога — неизбежното сравнение между собственото й поведение и поведението на Елинор.

Тя напълно съзнаваше силата на това сравнение, но то нямаше онова въздействие върху нея, на което се бе надявала сестра й — да я подтикне към усилие на волята и към способност за самоконтрол. Мариан го приемаше по-скоро с болката на непрестанните упреци към самата себе си, съжаляваше, че никога преди не се бе опитвала да събере сили и всичко това я водеше единствено до саморазкаяние без всякаква надежда, че ще може някога да се поправи. Волята й беше прекалено отслабена и тя продължаваше да мисли, че в момента й е невъзможно да се стегне, а това още повече я обезсърчаваше.

В продължение на ден-два не чуха нищо ново за развоя на събитията вкъщите на Харли Стрийт и Бартлетс Билдингс. Но макар че знаеха вече толкова много — много дори за мисис Дженингс, която имаше достатъчно материал за разпространяване из целия град и не се налагаше да разпитва за още, тя реши да посети братовчедките си колкото се може по-скоро, за да ги утеши и поразпита, и само необичайната върволица от гости през тези дни й попречи да го направи веднага.

На третия ден след научаването на подробностите около тайната на Едуард времето беше много хубаво и макар че течеше едва втората седмица на март, настъпи един чудесен неделен ден, който привлече много хора към парка Кенсингтън. Мисис Дженингс и Елинор също се отправиха нататък, а Мариан, която бе научила, че семейство Уилъби са се върнали, предпочете да си остане вкъщи, за да избегне риска от случайна среща с тях.

Малко след като влязоха в парка, при тях дойде някаква близка приятелка на мисис Дженингс и Елинор не съжаляваше, че остана с тях, защото мисис Дженингс бе изцяло потънала в разговор и момичето можеше спокойно да се отдаде на собствените си размисли. Не видя нито Уилъби, нито пък Едуард, а известно време и никой друг, който да представлява интерес за нея, независимо дали срещата щеше да е приятна. Накрая с известна изненада установи, че е спряла точно до мис Стийл, която доста плахо изрази огромната си радост от срещата с тях и след като милото отношение на мисис Дженингс я окуражи, госпожицата изостави за малко собствената си компания и тръгна с тях. Мисис Дженингс веднага прошепна на Елинор:

— Измъкнете всичко от нея, скъпа. Ако я поразпитате, тя всичко ще ви разкаже. Виждате, че не мога да оставя мисис Кларк.

В този случай любопитството на мисис Дженингс, а също и на Елинор, бе удовлетворено, тъй като мис Стийл им разказа всичко, без да я питат.

— Толкоз се радвам да ви видя, — каза мис Стийл и фамилиарно я хвана под ръка, — защото най-много от всичко ми се искаше да срещна точно с вас. — После понижи гласа си и добави: — Сигурно и мисис Дженингс е научила. Тя сърди ли ни се?

— В никакъв случай не и на вас, мисля.

— Това е много хубаво. Ами лейди Мидълтън, тя дали ни е сърдита?

— Не допускам, че би могла да ви е обидена.

— Страшно се радвам да го чуя. Божке милостиви, какво само не преживях! През целия си живот не съм виждала Люси толкова бясна. Най-напред се закле, че никога повече няма да ми ушие нова шапка и до края на живота си няма да направи за мене каквото и да е, но сега се оправи и ние пак сме си същите приятелки. Погледнете, тази панделка на шапката ми я направи тя, а снощи пък сложи и перото. Ето, сега може и вие да почнете да ме закачате, ама защо да не нося розови панделки? Хич не ме интересува, че розовото е любимият цвят на доктора. Аз си знам, че никога нямаше да разбера това, ако той случайно не го беше казал. Братовчедките така ми се подиграват! Направо ви казвам, някой път не знам къде да си дяна очите от тях.

Тя се разпростря надълго и нашироко по този въпрос и тъй като Елинор не можеше да каже нищо по него, скоро счете за необходимо да върне мис Стийл към предишната насока на техния разговор.

— Ами какво да ви кажа, мис Дашууд, — рече тя победоносно, — нека хората си приказват каквото искат за това, че сега мистър Ферърс ще се откаже от Люси, ама аз ви казвам, че не е така, и че е срамота да се разпространяват такива злобни приказки. Каквото и да си мисли Люси за себе си, не е работа на хората да решават вместо нея.

— Мога да ви уверя, че не съм чула да се споменава нещо за нея — каза Елинор.

— О, така ли? Но много добре знаете, че се разправяше, и то не само от един и двама. Ами че мис Годби казала на мис Спаркс, че никой, който си е с акъла, няма да остави жена като мис Мортън с трийсет хиляди зестра и то заради Люси Стийл, дето няма нищо. Чух го от самата мис Спаркс. Освен това братовчед ми Ричард вика, че ако опре ножа до кокала, мистър Ферърс щял да развали годежа и когато Едуард не дойде в продължение на три дена, и аз самата не знаех какво да мисля. Стори ми се, че дори Люси се отказа от всичко това като загубена работа, щото си тръгнахме от брат ви миналата сряда, пък него го нямаше никакъв и в четвъртъка, и в петъка, че и в съботата — даже не знаехме какво е станало с него. По едно време Люси си мислеше да му пише, но после духът й се разбунтува срещу това. Тая сутрин обаче, тъкмо се бяхме върнали от църква, той най-после дойде, и тогава всичко се разбра — как са го извикали в сряда на Харли Стрийт и как е говорил с майка си и другите там, и как им е казал, че не обича никоя друга, освен Люси и че ще се ожени само за нея. И после разказа колко е бил разстроен, та веднага след този разговор се метнал на коня си и отишъл някъде в провинцията, не разбрах къде точно, и отседнал в някаква странноприемница в четвъртъка и петъка, за да може да размисли по-добре върху станалото. И като размислил едно хубавичко, рекъл си, че сега ще се наложи Люси да го освободи от годежа, щото нямал нито доходи, нито нищо, пък и дори да го ръкоположат за свещеник, ще трябва да живее само от издръжката на енориашите и как ли ще могат да се издържат с нея? Не можел да понесе мисълта, че не й предлага нищо повече, и взе да я моли, ако има малко ум в главата си да развали годежа си с него и да го остави да се оправя сам. Чух всичко това съвсем ясно. И всичко това за развалянето на годежа го прави само заради нея и единствено за нейно добро, не заради себе си. Мога да се закълна, че не е продумал и думица за това, че му е омръзнала или пък че иска да се жени за мис Мортън, нищо такова не е казал. Ама Люси не искаше и да чуе за разваляне на годежа, и направо си му каза (и ако знаете какво само му наговори за това колко й е мил и колко го обича, такива работи, дето ме е срам да ги повторя пред вас) — та тя направо си му каза, че и през няма да й мине да разваля годежа, защото с него може да живее и от трохички, и колкото и малко да има, тя ще е доволна и от него — е, нещо от този род. Тогава той много се зарадва и продължи да говори какво ще правят по-нататък, та се разбраха, че трябва незабавно да бъде ръкоположен и ще отложат женитбата, докато той почне да получава заплата. Оттам нататък не можах да чуя нищо, защото братовчедката ме викна да каже, че е дошла мисис Ричардсън с каретата да ни води в Кенсингтън, та се наложи да вляза в стаята и да ги прекъсна — трябваше да питам Люси дали и тя ще идва, ама тя не можеше да остави Едуард, затуй отърчах горе само да си сложа копринените чорапи и после излязох със семейство Ричардсън.

— Не разбрах какво искате да кажете с това, че сте ги прекъснали, — каза Елинор, — нима не бяхте в стаята заедно с тях?

— Ами, как пък не! Олеле, мис Дашууд, да не си мислите, че хората ще правят такива работи в присъствието на някой друг? Боже, какъв срам! Ами вие би трябвало да знаете повече по този въпрос, — тя се разсмя превзето. — Не, не, бяха се затворили в гостната само двамката, а аз ги подслушвах отвън до вратата.

— Как! — извика Елинор, — и ми разказахте неща, които сте чули през ключалката? Съжалявам, че не го знаех преди, защото в противен случай нямаше да ви притеснявам с подробности от разговор, който не е трябвало да чуете. Как може да се отнасяте толкова нечестно към сестра си!

— Оле-оле, какво пък чак толкова! Само стоях до вратата и чух, каквото можах. Сигурна съм, че ако беше на мое място, и Люси щеше да направи същото, защото преди една-две години ние с Марта Шарп си говорехме тайни работи, а тя хич не се притесняваше да се скрие в някой гардероб или пък зад преградата на комина, за да чуе какво си приказваме.

Елинор се опита да смени посоката на разговора, ала мис Стийл не можеше да изтрае и две минути да не приказва за това, което непрекъснато й се въртеше в главата.

— Едуард иска скоро да върви в Оксфорд, а засега си е взел квартира на Пал Мал, номер… Колко е зла майка му, нали? А пък брат ви и снаха ви и те не са по-добри! Е, пред вас няма да приказвам против тях, а и все пак ни откараха със собствения си кабриолет, с което надхвърлиха всичките ми очаквания. Даже се притесних да не би снаха ви да си поиска несесерите, дето ни беше дала ден-два преди това, ама никой нищо не рече за тях, пък и аз си прибрах моя да не бие на очи. Едуард казва, че има някаква работа в Оксфорд и ще се наложи да остане там за известно време, а после, като се разбере с някой епископ, ще го ръкоположат. Чудя се колко ли ще му е заплатата? Мили боже да пукна, ако не мога да се сетя какво ще кажат братовчедките като разберат! Ще ми кажат да пиша на доктора, та той да уреди тази работа със заплатата на Едуард на новата служба. „Ба!“, направо така ще им кажа, „как можа това изобщо да ви мине през ума! Аз да пиша на доктора, как пък не!“

— Е, — каза Елинор, — все пак е някаква утеха човек да е подготвен за най-лошото. Виждам, че имате готов отговор.

Мис Стийл смяташе да отговори нещо в тази връзка, но компанията й се приближаваше към тях и тя прецени като по-спешно да каже нещо друго.

— Оле боже, ей ги и Ричардсънови. Толкова работи имах да ви казвам, ама не бива да ги оставям повече сами. Много прилични хора. Той печели страшно много и даже си имат собствена карета. Сега не мога да го кажа лично на мисис Дженингс, ама ще ви замоля да й кажете, че ми е много драго дето не ни се сърди, пък и на лейди Мидълтън да кажете същото, та в случай че вие със сестра ви си заминете и мисис Дженингс има нужда от компания, съвсем сигурно е, че ще ни е много приятно да й погостуваме толкова, колкото поиска. Мисля си, че лейди Мидълтън не ще ни разпитва по повод на туй счепкване. Довиждане, жалко, че и мис Мариан не е тука. Предайте й моите най-сърдечни поздрави. Леле, и как можахте да си облечете тази муселинова рокля на точки! Как не ви достраша, че може да се скъса!

След тази окончателна проява на загриженост тя има време само да отправи обичайните любезности на сбогуване към мисис Дженингс, след което мисис Ричардсън предяви претенциите си към компанията на мис Стийл, а Елинор бе оставена насаме с информацията, която щеше да подхранва мислите й за известно време, въпреки че не научи нищо, което да не бе предчувствала или предвиждала в собствените си мисли. В крайна сметка заключи, че женитбата на Люси и Едуард продължаваше да е все така твърдо определена, а моментът, в който тази женитба трябваше да стане — все така твърдо неопределен, както бе очаквала, всичко зависеше от бъдещото му повишение, за което в този момент нямаше никакви изгледи.

Мисис Дженингс изгаряше от нетърпение да чуе новините веднага щом седнаха в каретата, но Елинор не искаше да разпространява толкова нечестно придобита информация и се ограничи само с кратък преразказ на някои подробности, които не биха имали неприятни последици за Люси. Тя каза само, че двамата продължават да бъдат сгодени, а също и как смятат да доведат нещата до успешен край. Думите й предизвикаха у мисис Дженингс съвсем естествена реакция и тя отбеляза:

— Да изчакат, докато той си осигури прехраната! Знае се как ще свърши тази работа — ще почакат една година, и като видят, че по-добре няма да стане, ще се задоволят с петдесетте лири заплата на помощник-свещеник, които ще получава Едуард, както и на малкото, което ще им отпуснат мистър Стийл и мистър Прат. После ще си раждат по едно дете всяка година, и бог да им е на помощ — каква сиромашия ги чака! Трябва да видя с какво мога да им бъда от полза, когато започнат да се обзавеждат. Оня ден си приказвах за две прислужници и двама слуги — не, това няма да стане, трябва да си намерят една по-яка мома да им върши цялата работа. При това положение сестрата на Бети няма да е подходяща за тях.

На следващата сутрин Елинор получи писмо от самата Люси, изпратено чрез градската пощенска служба.

„Бартлетс Билдингс, март

Надявам се, че моята скъпа мис Дашууд ще извини волността, която си позволявам, като й пиша, но зная, че заради приятелските ви чувства към мен, след всички беди, които ни сполетяха напоследък, ще се радвате да чуете някои хубави неща за моя мил Едуард и за мен самата, ето защо ще приключа с извиненията и ще продължа нататък, като ви кажа, слава богу, въпреки ужасните страдания сега и двамата сме добре, и сме по-щастливи от всякога с нашата взаимна любов. Преминахме през много изпитания и жестоко преследване, както много наши приятели имат милостта да твърдят — и не на последно място сред тях сте и вие, за чиято огромна доброта аз ще си спомням винаги, а също и Едуард, на когото разказах за вас. Сигурна съм, че ще е приятно да научите не само вие, но и скъпата мисис Дженингс, че вчера следобед прекарахме с Едуард два щастливи часа заедно, през които се установи, че той не иска и да чуе дори за някаква раздяла, макар че аз искрено настоявах за това, тъй като чувството ми за дълг говореше, че трябва, в името на благоразумието, да настоявам за разваляне на годежа, и наистина щяхме да постъпим така, ако той се бе съгласил, но той каза, че това никога няма да стане, че гневът на майка му не го интересува, щом моята любов е на негова страна. Наистина, перспективите ни при това положение не са блестящи, но трябва да чакаме и да се надяваме на нещо по-добро — не след дълго той ще бъде ръкоположен за свещеник, и аз съм сигурна, че ще си спомните за нас в случай че имате възможността да разговаряте с някого, който може да предложи работа за Едуард, а и скъпата мисис Дженингс би могла да каже две-три добри думи пред сър Джон или мистър Палмър, или пред някой друг приятел, който ще може да ни помогне. Горката Ан се чувства толкова виновна за това, което направи, макар че го направи само от добри чувства, затова и нищо не й казвам. Надявам се, че мисис Дженингс няма да се затрудни много, ако ни окаже честта да ни посети някоя сутрин ако нашият дом — е по път. Много ще е любезно от нейна страна, а и братовчедките ще се гордеят, че я познават. Листът ми се свършва и това ми напомня да приключвам, затова още веднъж ви моля да предадете моята признателност и уважение на нея, сър Джон и лейди Мидълтън, както и на техните мили деца, когато ги видите; моля ви предайте и моите искрени поздрави на мис Мариан.

Оставам същата — Люси Стийл“

Елинор веднага отгатна истинските намерения на авторката още щом свърши с писмото. Тя го сложи в ръцете на мисис Дженингс, която го прочете на глас и с множество коментари, които изразяваха нейното одобрение и задоволство.

— Много хубаво наистина! И какъв красив почерк има! Е, добре е сторила, че е искала да го освободи от думата му, ако той иска. Ама Люси си е такава.

Горката душичка! От все сърце ми се иска да можех да им намеря някоя служба. И вижте, нарича ме „скъпата мисис Дженингс“. Тя е най-доброто момиче на света, много е хубава, бога ми. А туй изречение е много красиво подредено. Да, да, със сигурност ще отида да ги видя. Като я сравня с всички останали, тя е толкоз мила и внимателна! Благодаря ви, миличка, че ми показахте писмото. Това е най-хубавото писмо, дето някога съм чела, и то е достойно за ума и сърцето на Люси Стийл.