Джейн Остин
Разум и чувства (22)

Глава 22

Мариан, която никога не се бе отличавала с особено търпение към нахалството, простащината, по-ниското ниво на събеседника си или разликата във вкуса му, този път — може би и заради собственото си състояние на духа — беше особено зле настроена, за да се чувства удовлетворена от компанията на госпожици Стийл и да насърчи опитите им за сближаване. За сметка на неизменно хладното й държание към тях, с което пресичаше всяко усилие за сближаване от тяхна страна, Елинор определено показа своите предпочитания към Люси, което скоро стана очевидно в отношението й към двете сестри — по-малката сестра не пропускаше възможността да я предразположи към разговор или пък да се опознаят по-отблизо благодарение на лекотата и искреността, с която споделяше чувствата си с Елинор.

По природа Люси не беше глупава, забележките й често биваха справедливи и нелишени от остроумие и Елинор понякога намираше компанията й дори за приятна, но не за по-дълго от половин час, защото природните й данни не бяха подкрепени от каквото и да било образование. Люси беше неука и невежа и от мис Дашууд не можеха да останат скрити липсата на интелектуални интереси и на осведоменост по най-обикновени въпроси, въпреки усилията да се покаже в най-добрата си светлина. Елинор виждаше това и я съжаляваше заради пренебрегването на способностите й, които едно прилично образование би доразвило; без всякакво съчувствие обаче Елинор забелязваше и липсата на деликатност, чувство за справедливост и почтеност, които издаваше поведението й в Бартън Парк с цялото й усърдие да угоди и да се подмазва, а и не можеше да изпита по-продължително удоволствие от компанията на човек, който съчетава в себе си лицемерие и невежество. Липсата на обучение не й даваше възможност да разговаря с Елинор на равни начала, а отношението й към останалите лишаваше от стойност всяка проява на внимание и предпочитание, отправена към мис Дашууд.

— Смея да твърдя, че може да помислите въпроса ми за странен, — каза — един ден Люси, докато вървяха от имението към къщата, но бихте ли ми казали дали познавате лично майката на снаха си, мисис Ферърс?

Елинор наистина сметна въпроса за странен и това пролича по изражението на лицето й, когато отговори, че никога не е виждала мисис Ферърс.

— Така ли! — отговори Люси. — Вижда ми се малко чудно, защото смятах, че може да сте се виждали в Норланд понякога. Вероятно не можете да ми кажете и що за човек е тя?

— Не — каза Елинор, като внимаваше да не издаде истинското си мнение за майката на Едуард и да не удовлетвори това доста безочливо любопитство, — не зная нищо за нея.

— Сигурна съм, че ще намерите за доста странно, че ви разпитвам така — каза Люси и погледна внимателно Елинор, докато говореше, — но може би имам причини за това. Все пак ще рискувам като ви я разкрия, но се надявам да ми отдадете дължимото, като повярвате, че не искам да бъда нахална.

Елинор й отговори по всички правила на учтивостта и те продължиха да вървят, без да продумат. Мълчанието бе нарушено от Люси, която подхвана същата тема, като каза с известно колебание:

— Непоносима ми е мисълта, че може да ме помислите за нахална в любопитството ми, бих направила всичко на света, само и само да не си мисли така за мене човек като вас, чието добро мнение за себе си ценя повече от всичко. Сигурна съм, че изобщо не бива да се боя да ви се доверя и много бих искала да чуя вашия съвет как да се справя с положението, в което съм изпаднала. В никакъв случай не искам да ви притеснявам. Съжалявам, че не познавате мисис Ферърс.

— И аз съжалявам, че не я познавам, — каза Елинор доста учудена, — ако мислите, че моето мнение за нея може да ви бъде от полза. Но наистина не съм предполагала, че сте свързани с това семейство и признавам, че дори съм малко изненадана от толкова сериозен интерес към нейния характер.

— Сигурно сте изненадана и това никак не ме учудва. Никак нямаше да се изненадате обаче, ако смеех да ви кажа още нещо. В момента мисис Ферърс няма никакво значение за мен, разбира се, но може да дойде такова време, зависи само от нея, когато двете може да се окажем в много близки отношения.

Докато говореше, тя не откъсваше поглед от земята и по страните й изби красива руменина, а после хвърли бегъл поглед към Елинор, за да види ефекта от думите си.

— Небеса! — извика Елинор. — Какво искате да кажете? Нима познавате мистър Робърт Ферърс? Възможно ли е вие да сте неговата избраница? — Не й се виждаше привлекателна перспективата да има подобна етърва.

— Не, — отговори Люси, — не мистър Робърт Ферърс, никога не съм го виждала, — тя впи поглед в очите на Елинор, — но познавам неговия по-голям брат.

Какво почувства Елинор в този момент? Изумление, ако не беше по-скоро болезнено, отколкото силно, и ако не беше недоверието, което се появи веднага след това твърдение. Тя се обърна към Люси мълчалива и стъписана, без да разбира каква е причината или обекта на подобно изявление и въпреки промененото изражение на лицето си тя твърдо отказваше да повярва на чутото. Това я предпазваше от опасността да припадне или да изпадне в истерия.

— Сигурно сте много изненадана, — продължаваше Люси, — защото положително не сте знаели нищо за това. Той определено никога не е правил и най-малкия намек по този въпрос пред вас или пред някой от семейството ви, тъй като винаги сме държали отношенията си в дълбока тайна и съм убедена, че той и досега съвсем честно я съхранява. От всичките ми роднини за това знае само Ан, а и на вас не бих го казала, ако не разчитах на дискретността ви повече от всичко на света. Пък и се чувствах задължена да обясня любопитството си по отношение на мисис Ферърс и за да не сметнете държанието ми за странно. Не мисля, че мистър Ферърс ще недоволства като разбере, че съм ви се доверила, защото зная колко високо цени вашето семейство и как на вас и на другите госпожици Дашууд гледа като на родни сестри. — Тя помълча малко.

Елинор не можа да каже нищо в продължение на няколко секунди. Стъписването й от чутото беше прекалено силно, за да успее да проговори, но в края на краищата направи усилие над себе си и като внимаваше много, с хладнокръвие, което прикриваше еднакво добре както изумлението, така и болката й, тя каза:

— Мога ли да попитам дали сте сгодени отдавна?

— От четири години.

— Четири години!

— Да.

Макар и силно шокирана, Елинор все още отказваше да повярва на думите й.

— До онзи ден дори не знаех, че се познавате.

— Запознахме се преди много време. Той беше под попечителството на нашия чичо, а това, видите ли, беше много отдавна.

— Вашият чичо!

— Да, мистър Прат. Никога ли не ви е говорил за мистър Прат?

— Мисля, че е споменавал, — каза Елинор с усилие на волята, от което чувствата й още повече се разбунтуваха.

— Той живя четири години у чичо ми в Лонгстъпъл, близо до Плимут. Там се запознахме, понеже сестра ми и аз често ходехме на гости у чичо, там се сгодихме. Нямаше и година, откакто той бе завършил училище, но и след колежа беше с нас почти през цялото време. Можете да си представите колко не ми се искаше да се сгодявам без знанието и съгласието на майка му, но тогава бях прекалено млада и го обичах твърде силно, за да бъда достатъчно благоразумна. Макар и да не го познавате толкова добре като мен, мис Дашууд, достатъчно дълго сте общували с него, за да знаете колко е чувствителен и как може да накара една жена истински да го заобича.

— Разбира се, — отговори Елинор, без да се чува какво казва, но като си възвърна увереността в любовта и почтеността на Едуард, а също и в това, че събеседницата й я лъже, тя добави: — Сгодена за мистър Едуард Ферърс! Признавам, че съм толкова изумена от думите ви, че наистина… Извинете, но сигурно има някаква грешка в човека или в името. Не е възможно да имаме предвид един и същ мистър Ферърс.

— Не е възможно да имаме предвид различни хора, — извика Люси с усмивка. — Човека, за когото говоря, е мистър Едуард Ферърс, по-големият син на мисис Ферърс от Бартън Парк Стрийт и брат на снаха ви, мисис Джон Дашууд, съгласете се, че не е много вероятно точно аз да се лъжа относно името на човека, от когото зависи цялото ми щастие.

— Странно, — отговори Елинор смаяна и наранена, — никога не съм го чувала да говори за вас.

— Никак не е странно, като се има предвид в какво положение се намираме. За нас най-важното винаги е било да опазим цялата история в тайна. След като не познавате нито мен, нито пък семейството ми, не е възможно да се появи случай, той да спомене за нас, а и за Едуард винаги е било важно да не казва нищо по този въпрос, защото сестра му може да заподозре нещо.

Тя замълча. Сигурността на Елинор се стопи, но не и самообладанието й.

— Значи сте сгодени от четири години — каза тя, без дори гласът й да трепне.

— Да, и бог знае още колко ще трябва да чакаме. Горкият Едуард, много е обезсърчен. — Тогава извади от джоба си миниатюрен портрет и добави: — За да избегнем всяка възможност за грешка, бъдете така добра да погледнете лицето му. Портретът не е много хубав, разбира се, но не може да ви излъже кой все пак е изобразен на него. Нося го в себе си от три години.

Докато говореше, тя пъхна портрета в ръцете й и когато Елинор го видя, всички съмнения, предизвикани от страха да не избързва с решението си или пък от желанието да уличи Люси в лъжа, изчезнаха. Това беше лицето именно на Едуард. Трябваше да признае, че приликата е голяма и побърза да й върне миниатюрата.

— Никога не съм могла да му дам моя портрет в замяна — продължи Люси — и това много ме разстройва, защото Едуард толкова го иска! Но съм решила при първия удобен случай да позирам за портрет.

— Много сте права, — отговори спокойно Елинор. Изминаха няколко крачки в мълчание. Люси проговори първа:

— Сигурна съм, — каза тя, — изобщо не се съмнявам, че няма да кажете на никого, защото знаете колко важно е за нас майка му да не разбере. Смея да твърдя, че тя никога не би одобрила подобен брак. Нямам никаква зестра, а тя е изключително горделива жена.

— Не съм искала да ми се доверявате — каза Елинор, — но сте права да смятате, че в това отношение на мен може да се разчита. Можете да сте напълно спокойна за тайната си, но ми позволете да изразя известно учудване, че ми се доверявате така, без да е необходимо. Не може да не знаете, че ако и аз съм в течение на този въпрос, това едва ли би увеличило вероятността да опазите тайната.

Докато говореше, в погледа й се четеше искреност и тя се надяваше да долови нещо от изражението върху лицето на Люси — може би някакъв фалш в повечето от онова, което бе казала, но лицето й си остана непроменено.

— Страхувах се да не си помислите, че си позволявам волност по отношение на вас, — каза тя, — като ви разказах всичко това. Наистина, не ви познавам отдавна, поне не лично, но съм слушала много за вас и за вашето семейство, затова ви почувствах като стара приятелка още щом ви видях. Освен това в случая действително усетих необходимост да обясня поведението си, след като ви разпитвах така за майката на Едуард, а съм толкова нещастна, затова че не мога да поискам съвет от никого на този свят. Само Ан знае, но не мога да разчитам на нейната преценка. Всъщност тя повече ми вреди, отколкото ми помага, защото непрекъснато се страхувам, че може да издаде тайната. Разбирате ли, сестра ми не умее да си държи езика зад зъбите и онзи ден, когато сър Джон спомена името на Едуард, страшно се уплаших да не би тя да разгласи всичко. Представете си как непрекъснато ровя в ума си да намеря някакъв изход. Чудя се как съм жива още след всичко, което съм изстрадала заради Едуард през тези четири години. Такова напрежение и несигурност, а и толкова рядко се виждаме — не повече от два пъти в годината. Наистина не е за вярване, че сърцето ми още не се е пръснало.

Тя извади кърпичката си, но Елинор не усети към нея съчувствие.

— Понякога — продължи Люси, след като избърса очите си, — мисля дали няма да е по-добре и за двама ни, ако се откажем от цялата тази работа. — Тя погледна Елинор право в очите. — Но друг път просто не ми стига решимост да направя такова нещо. Не бих могла да понеса, ако го направя нещастен, а знам, че ще стане точно така само ако го спомена пред него. Пък и аз самата… той ми е толкова скъп, че не съм сигурна дали ще го понеса. Какво бихте ме посъветвали в този случай, мис Дашууд? Вие какво бихте сторили на мое място?

— Моля да ме извините — отговори Елинор, — но не мога да ви дам съвет при тези обстоятелства. Трябва да се ръководите от собствените си преценки.

— Майка му положително ще го осигури по един или друг начин в материално отношение — продължи Люси след кратко мълчание, — но горкият Едуард е толкова нещастен по този въпрос! Не ви ли се видя ужасно потиснат, когато дойде в Бартън? Толкова му беше мъчно, когато трябваше да ни остави в Лонгстъпъл и да дойде при вас, че се страхувах да не го помислите за тежко болен.

— От чичо си ли идваше тогава, когато дойде при нас?

— О, да, беше стоял там две седмици. Да не би да си мислехте, че идва направо от града?

— Не, — каза Елинор и почувства още по-осезателно, че всяко обстоятелство говори в полза на достоверността в думите на Люси. — Спомням си като каза, че е прекарал две седмици у приятели близо до Плимут. — Не бе забравила как се изненада тогава, че той не спомена нищо повече за тези приятели, не спомена дори как се казват.

— Не забелязахте ли, че е много потиснат?

— Да, особено в началото.

— Молих го да направи усилие и да се овладее, защото се опасявах да не заподозрете какво става, но той много се натъжи, като ме гледаше така нещастна и като знаеше, че не може да остане повече от две седмици у нас! Горкото момче! Страхувам се, че и Едуард се чувства като мене сега, защото си личи по писмата му колко е нещастен. Получих писмо от него малко преди да тръгнем от Ексетър, — тя извади един плик от джоба си и нехайно показа на Елинор името на подателя. — Осмелявам се да допусна, че сигурно познавате неговия почерк, толкова е очарователен, нали, но писмото не е така хубаво написано както обикновено. Сигурно е бил уморен, защото просто е гледал да изпълни листа до край.

Елинор видя, че това наистина е неговият почерк и всичките й съмнения се стопиха. Бе си позволила да вярва, че Люси може да се сдобила с портрета му по някаква случайност, че може и да не й го е подарил Едуард, но писмото не можеше да се обясни с нищо друго, освен с действителен годеж. В продължение на няколко мига за малко да загуби самообладание. Сърцето й потъна дълбоко в гърдите и едва успя да се задържи на краката си, но се налагаше веднага да направи неистово усилие на волята и тя така твърдо отстоя на връхлетелите я чувства, че скоро успя, поне за момента, напълно да се овладее.

— Писмата са единствената ни утеха, — каза Люси докато слагаше плика в джоба си, — при тези дълги раздели. Е да, аз имам и неговия портрет, но горкият Едуард си няма и това. Щеше да му е по-леко, ако и той имаше мой портрет. Можех да му дам само кичур от косите си последния път, когато беше в Лонгстъпъл, и той каза, че това все пак е някаква утеха за него, макар и да не е моят образ. Може би сте забелязали косата на пръстена му, когато е бил у вас?

— Да, — каза Елинор със спокоен тон, който скриваше такава покруса и толкова силни чувства, каквито не бе изпитвала никога досега. Чувстваше се унизена, изумена, смазана.

За щастие бяха стигнали къщата и не можеха да продължат този разговор. След като постояха малко, госпожици Стийл си тръгнаха към Бартън Парк и най-после Елинор се почувства свободна да размисли и да оплаче разбитото си сърце.