Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Sense and Sensibility, 1811 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Анна Елчинова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 102 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bobich (2009)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- Xesiona (2010)
Издание:
Джейн Остин. Разум и чувства
ИК „Мърлин пъбликейшън“, София, 1995
Редактор: Силвия Великова
История
- — Добавяне
Глава 5
Едва бяха отнесли писмото й и мисис Дашууд се отдаде на удоволствието да съобщи на заварения си син и жена му, че си е намерила къща и че ще престане да ги притеснява с присъствието си веднага, щом жилището бъде подготвено за обитаване. Новината доста ги изненада. Мисис Джон Дашууд не каза нищо, а съпругът й вежливо изрази надежда, че сигурно няма да се преместят далеч от Норланд. Мисис Дашууд ги уведоми с огромно задоволство, че отива чак в Девъншир. Като чу тези думи, Едуард я изгледа сепнато и в тона му пролича, че е изненадан и засегнат, което не я ангажираше с никакво обяснение. Той повтори: „Девъншир! Наистина ли отивате там? Това е толкова далече! И в коя част на Девъншир?“ Тя му каза къде точно е мястото — на четири мили северно от Ексетър.
— Не е нещо повече от обикновена къща, — продължи тя, — но се надявам често да виждам там своите приятели. Лесно могат да се пристроят още една-две стаи и ако за приятелите ми едно такова далечно пътуване няма да е проблем, защо настаняването им да представлява трудност за мен?
В заключение тя отправи към мистър и мисис Джон Дашууд любезна покана да я посетят в Бартън. Още по-любезна бе поканата й към Едуард. Макар че последният разговор със снаха й бе причина за решението да не остане в Норланд повече, отколкото бе неизбежно, мисис Дашууд ни най-малко не бе повлияна в отношението си към Едуард, а такъв именно бе смисълът на снахата. Мисис Дашууд бе далеч от намерението да раздели Едуард от Елинор и с подчертаната любезност на отправената към него покана искаше да покаже на снаха си колко силно е нейното пренебрежение към изразеното от мисис Джон Дашууд неодобрение на идеята за подобна двойка.
Мистър Джон Дашууд непрекъснато повтаряше как съжалявал, че си е намерила къща така далече от Норланд и той не би имал възможността да й бъде полезен при пренасянето на покъщнината. Тази мисъл наистина го притесняваше, защото бе свел обещанието пред баща си именно до това, а сега изпълнението му се оказваше практически неосъществимо — покъщнината беше изпратена с речен транспорт. Тя се състоеше най-вече от покривки и спално бельо, сребърни сервизи, порцелан и книги, както и красивото пиано на Мариан. Мисис Джон Дашууд изпрати сандъците с въздишка — все не успяваше да потисне в себе си мъката, че въпреки нищожния доход на свекърва й в сравнение с нейния собствен, тя притежаваше толкова красиви неща.
Мисис Дашууд нае къщата за една година. Тя беше мебелирана и можеше да влезе незабавно в нейно владение. Не възникнаха никакви проблеми както от нейна страна, така и от страна на наемодателя, и единственото, което още я задържаше в Норланд, бе подредбата на бъдещето й домакинство и уреждането на някои въпроси, преди да потегли на запад — и тъй като тя бе доста активна по отношение на нещата, които я интересуват, всичко бе направено много бързо. Конете, останали от съпруга й, бяха продадени скоро след смъртта му, и сега й се предоставяше възможност да продаде и каретата. Тя се съгласи на тази продажба вслушвайки се в практичния съвет на най-голямата си дъщеря. Ако трябваше да следва собствените си желания, заради удобството на дъщерите си би задържала каретата, но все пак здравият разум на Елинор надделя. Според мъдрото решение именно на Елинор броят на прислугата бе сведен до трима души — две прислужници и един слуга, които не след дълго бяха избрани сред онези, които съставляваха част от домакинството им в Норланд.
Прислугата бе незабавно отпратена в Девъншир да приготви къщата за пристигането на господарката. Тъй като мисис Дашууд изобщо не познаваше лейди Мидълтън, все пак предпочете да се настани веднага в къщата и да не гостува в Бартън Парк. Освен това така безрезервно се уповаваше на описанието, което сър Джон Мидълтън бе дал на жилището, че не се нуждаеше от предварителен оглед, преди да се настани в него. Нетърпението й да замине нарастваше и поради очевидното задоволство на снаха й от перспективата за отпътуването им. Тя дори не се опита да прикрие това задоволство зад една твърде хладна покана да не бързат толкова със заминаването. Беше настанал удобен момент синът да изпълни обещанието, което бе поел към своя баща. След като при пристигането си в имението бе пренебрегнал изпълнението на това обещание, заминаването на дамите му предоставяше удобен случай. Не след дълго обаче мисис Дашууд отхвърли всякакви надежди това да стане и като разбра накъде отива посоката на неговите приказки, се убеди, че подкрепата му не надхвърля издръжката на семейството през шестте месеца прекарани в Норланд след смъртта на баща им. Джон Дашууд толкова често се оплакваше по повод на домакинските разходи, които все растели и растели, както и от вечните домогвания до кесията му, на които бил подложен всеки с неговото положение в обществото, че приличаше по-скоро на човек, който сам се нуждае от пари, а не на такъв, който ги дава.
Само няколко седмици след първото писмо на сър Джон Мидълтън всичко в бъдещия им дом бе приготвено и мисис Дашууд и дъщерите й вече можеха да предприемат своето пътешествие.
Много сълзи проляха те, докато си вземаха последно сбогом с любимите места. „Мили, мили Норланд! — повтаряше Мариан в навечерието на заминаването, изправена пред къщата по време на своята самотна разходка. Кога ли ще премине мъката ми по теб? Кога ще почувствам някое чуждо място като свой дом? О, дом на радостта! Разбираш ли какво чувствам сега, като те гледам оттук и откъдето никога вече няма да отправя поглед към теб! И вие, дървета — та аз познавам така добре всяко от вас! И след като аз си замина, вие ще си останете същите, не ще отроните нито едно мъртво листо, нито едно клонче не ще остане безмълвно, макар че ние няма да сме тук, за да ви съзерцаваме! Не, ще си останете същите, не ще съзнавате ни радостта, ни мъката, които причинявате, толкова безразлични към това, че други се разхождат под вашите сенки! Но кой ли ще остане тук да ви се радва?“