Джейн Остин
Разум и чувства (23)

Глава 23

Елинор по принцип не разчиташе на достоверността в думите на Люси, но след като размисли, не можеше да не й повярва в този случай, макар че много й се искаше да се поддаде на изкушението и да открие някаква лъжа в нейния разказ. Но не можеше и не смееше да се усъмни в нещо, за което Люси бе твърдяла, че е истина, защото от всички страни я притискаха доказателства и възможности, на които успяваше да противопостави единствено собствените си желания. Възможността Едуард и Люси да се запознаят в дома на мистър Прат беше основа за всичко останало, което бе тревожно и едновременно с това — неоспоримо: гостуването на Едуард близо до Плимут, потиснатото му състояние, неудовлетвореността от собствените му перспективи, несигурното му държание към нея самата, осведомеността на госпожици Стийл по отношение на Норланд и връзките на семейството, която често я бе изненадвала, портретът, пръстенът, писмото — всичко това бяха доказателства, които надделяваха над страха й да не го обвини напразно, установяваха един факт, с който чувствата й трябваше да се съобразят и който обясняваше недотам доброто му отношение към нея. Не бе в състояние да приеме такова негово отношение и негодуваше от ролята си на лековерна глупачка, затова в началото беше склонна да съжалява единствено себе си, но не след дълго у нея възникнаха и други размисли и съображения. Нима Едуард предумишлено я бе мамил? Нима се бе преструвал, че изпитва към нея чувства, които в действителност не съществуваха? И беше ли годежът му с Люси годеж от любов? Не, тя не вярваше, че и сега отношенията им продължават да са такива, каквито са били преди години. Той обичаше само нея, Елинор. В това не би могла да се лъже. Майка й, сестрите й, Фани — всички в Норланд бяха усетили, че Едуард изпитва някакви чувства към нея и това не беше илюзия, нито пък проява на суетност от нейна страна. Той определено беше влюбен в нея. Как й олекна на сърцето при тази увереност! Как се изкушаваше да му прости! Едуард заслужаваше упреците, как само ги заслужаваше затова, че бе останал в Норланд и след като бе почувствал, че нейното влияние върху него е по-силно, отколкото би следвало да бъде. В това отношение за него нямаше оправдание, но ако бе наранил нея, колко ли силно бе наранил сам себе си! И ако човек в нейното положение бе достоен за състрадание, положението на Едуард беше просто безнадеждно. Известно време Елинор щеше да страда от неговото лекомислие, но то бе лишило самия него от всякаква възможност да промени нещата. Все някога тя щеше да възвърне спокойствието си, но той, на какво би могъл да се надява той? Би ли могъл той се почувства някога достатъчно щастлив с Люси Стийл? Би ли могъл той, дори при положение че не изпитва никакви чувства към Елинор, със своята порядъчност, деликатност и висока култура да се задоволи със съпруга като нея — невежа, хитра и себична?

Естествено е на деветнайсет години едно младежко увлечение да го заслепи толкова, че да не вижда в нея нищо друго, освен красота и доброта, но през следващите четири години — прекарани разумно, те биха могли да развият неговия ум и проницателност — той трябва да е прогледнал за недостатъците й в резултат на нейната необразованост, докато същото това време тя е прекарала сред простовати хора и лекомислени занимания, и това й е отнело онази естественост, която някога е допълвала красотата й по един интригуващ начин.

Ако Едуард бе искал да се ожени за Елинор, щеше да се сблъска с огромни затруднения от страна на майка си, а колко ли по-значителни ще са неговите проблеми, ако годеницата му е с още по-ниско обществено положение и вероятно много по-малка зестра от нейната собствена? Наистина, възможно е тези пречки и отчужденото му от Люси сърце да не поставят на изпитание неговото търпение, но само безкрайна тъга можеше да усеща човекът, който очакваше с облекчение острата реакция и липсата на разбиране от страна на своето семейство!

Докато в ума й тези мисли се редуваха в болезнена последователност, тя плака повече за него, отколкото за себе си. Подкрепяна от увереността, че Едуард не е направил преднамерено нищо за нейното нещастие и утешена от вярата, че с нищо не е заслужил загубата на любовта й, тя смяташе, че дори сега, при първата неимоверна болка от този тежък удар би могла да запази самообладание, за да не могат майка й и сестрите й да заподозрат каква е истината. И действително успя да оправдае толкова добре собствените си очаквания, че само два часа след угасването на най-съкровените й мечти седеше на масата за вечеря и никой не би отгатнал по лицата на сестрите, че Елинор тайно скърби заради обстоятелствата, които я разделяха завинаги от обекта на нейната любов, и че Мариан размишлява върху съвършенствата на един човек, чието сърце й принадлежеше изцяло и когото очакваше да види във всяка минала наблизо карета.

Въпреки че изискваше от нея непрекъснати усилия на волята, необходимостта да крие от майка си и от Мариан поверената й тайна не усилваше мъката на Елинор. Тъкмо обратното, тази необходимост за нея беше облекчение, защото й спестяваше разказа за причините на своето нещастие и укорите, които близките й неизбежно биха отправили към Едуард заради огромната си обич към нея и към които тя не би имала сили да се присъедини.

Знаеше, че разговорите с тях и техните съвети нямаше да й помогнат, а нежността и мъката им само биха увеличили нейната покруса, затова пък самообладанието й нямаше нужда да бъде насърчавано с примери или похвали. Сама, тя се чувстваше по-силна и здравият й разум я подкрепяше, доколкото беше възможно, за да може твърдостта й да си остане непоклатима и външно да изглежда неизменно весела въпреки отровата на пресните рани в душата си.

Колкото и да бе страдала след първия си разговор с Люси на тази тема, не след дълго Елинор почувства силно желание да го поднови, при това по няколко причини. Искаше отново да чуе някои от подробностите около техния годеж, да разбере по-точно какви са чувствата на Люси към Едуард, дали са искрени твърденията й, че го обича, и най-вече чрез хладнокръвието и готовността си да разговарят отново по този въпрос да убеди Люси, че се интересува от отношенията им просто като приятелка. Тя се опасяваше, че Люси се е усъмнила в нея след неовладяното вълнение на Елинор по време не сутрешния им разговор. По всяка вероятност Люси ревнуваше Едуард от нея, той винаги бе говорил толкова хубави неща за Елинор и това се разбираше не само от думите на самата Люси, но и от това, че след съвсем кратко познанство рискува да й довери нещо толкова тайно и очевидно много важно. Сигурно са имали някаква тежест и шеговитите догадки на сър Джон. Докато вътрешно Елинор си оставаше уверена в чувствата на Едуард към нея, дори не беше необходимо да премисля отново различните възможности, за да приеме ревността на Люси като нещо съвсем естествено — самият факт, че й се довери, беше доказателство за ревността й. Каква друга причина би принудила Люси да й разкрива своята тайна, освен желанието да я уведоми, че има по-големи права над Едуард и да я предупреди да го избягва за в бъдеще? Никак не беше трудно да вникне в намеренията на своята съперница и Елинор не можеше да си откаже утешението да я убеди, че собственото й сърце е непокътнато, докато в себе си бе решила да се държи според всички принципи за чест и порядъчност, да победи любовта си към Едуард и да го вижда колкото се може по-рядко. И след като нищо вече не можеше да я нарани повече от чутото до момента, тя не се съмняваше в способността си спокойно да изслуша някои подробности още веднъж.

Макар че Люси бе предразположена да се възползва от всяка възможност за разговор, не беше по силите им да намерят веднага удобен случай. Времето беше лошо и не можеха да излязат заедно на разходка, където щяха лесно да се отделят от другите и въпреки че прекарваха всяка вечер заедно в Бартън Парк или в къщата, но най-вече в имението, не можеха да останат сами, за да разговарят. Подобна мисъл никога не би минала през главата на сър Джон или лейди Мидълтън, затова и почти не оставяха на гостите си време дори за общи приказки, а за сериозен разговор и дума не можеше да става. Събираха се да се хранят, да пият и да се посмеят заедно, да играят на карти, логически задачи или някоя друга игра, стига тя да е достатъчно шумна.

Минаха едно-две подобни събирания, при които на Елинор не й се бе удала възможността да разговаря с Люси насаме, когато сър Джон се отби в къщата една сутрин и ги помоли в името на милосърдието същия ден да обядват с лейди Мидълтън. Той трябвало да отиде в своя клуб в Ексетър и милейди щяла да остане съвсем сама с майка си и двете госпожици Стийл. Елинор веднага прие поканата, тъй като в компания без шумното присъствие на сър Джон и при спокойните и любезни напътствия на лейди Мидълтън тя видя дълго чаканата възможност за разговор; Маргарет също се съгласи след разрешението на майка си, която убеди и Мариан да отиде, въпреки обичайната си неприязън към подобни събирания, но мисис Дашууд просто не можеше да я гледа така самотна и лишена от каквито и да било развлечения.

Младите дами отидоха в имението и така лейди Мидълтън беше успешно избавена от надвисналата над нея опасност от ужасна самота. Компанията беше точно толкова вяла, колкото очакваше и Елинор. Не бе изказана нито една свежа дума или мисъл и нищо не можеше да бъде по-скучно от разговора в трапезарията и в гостната, още повече че след обяда дойдоха и децата, а в тяхно присъствие беше невъзможно да се отделят настрана с Люси и да разговарят насаме. Децата излязоха едва след раздигането на приборите за чая. Тогава извадиха масата за игра на карти и Елинор започна да се чуди на самата себе си как изобщо е могла да й мине през главата мисълта, че е възможно да се разговаря в имението? Дамите станаха и се заприготвяха за играта.

— Радвам се — каза лейди Мидълтън на Люси, — че няма да завършите кошничката на бедната малка Анна Мария тази вечер, защото съм убедена, че не бива да измъчвате очите си с такава фина бродерия на светлината на свещите. Утре ще утешим милото малко пиленце с нещо друго и се надявам, че няма да се разстрои много.

Този намек беше повече от достатъчен. Люси се взе в ръце още на момента и отговори:

— Тук наистина грешите, лейди Мидълтън, защото очаквах с нетърпение да видя, че наистина имате приятна компания и без мене, за да поработя върху ръкоделието си. За нищо на света не бих искала да огорча малкото ангелче, и ако имате нужда от мен за играта на карти, ще довърша бродерията си след вечеря.

— Много сте мила, надявам се да не измъчите очите си на тази светлина. И моля ви, бихте ли позвънили за още свещи, за да можете да работите? Зная, че бедното малко създание ще се огорчи много, ако кошничката й не е готова за утре и макар че я предупредих за вероятността да не успеете да се справите толкова бързо, тя разчита да я получи още на сутринта.

Люси издърпа работната си маса и започна работа така чевръсто и весело, сякаш нищо на света не можеше да й достави по-голямо удоволствие от бродирането на кошничка за разглезено дете.

Лейди Мидълтън предложи един робер от игра на казино и всички се съгласиха, освен Мариан, която извика с обичайното си пренебрежение към общоприетите норми на учтивостта:

— Нейна светлост ще има добрината да ме извини, защото знаете как мразя картите. Ще седна до пианото, не съм се докосвала до него откакто го акордираха. — И без да се церемони много, тя им обърна гръб и тръгна към пианото.

По вида на лейди Мидълтън пролича благодарността й към небето за това, че не тя самата е могла да произнесе толкова грубо слово.

— Вие знаете, госпожо, че Мариан просто не може да стои дълго време далеч от пианото — каза Елинор, за да позаглади безцеремонността на сестра си, — и нищо чудно, тъй като това пиано има най-хубавия звук, който някога съм чувала.

Другите пет дами извадиха картите си.

— Може би ако този път пропусна играта, — продължи Елинор, — ще мога да помогна с нещо на мис Люси Стийл, като й намотавам конците например, а по кошничката има още доста работа и тя едва ли ще успее да свърши сама тази вечер. Ако тя ми разреши, много ще ми е приятно да й помагам.

— Ще ви бъда много благодарна за помощта наистина, — каза мис Стийл. — Милото дете, как само го обичам!

— Много сте любезна — обърна се лейди Мидълтън към Елинор, — и ако наистина ви е приятно да работите, вероятно ще изчакате следващия робер, или може би предпочитате да опитате късмета си още сега?

Елинор прие с радост първото от тези предложения и го изрази с такава учтивост, към каквато Мариан никога не би благоволила да прибегне и с това най-после постигна целта си и в същото време успя да удовлетвори лейди Мидълтън. Люси с готовност й направи място и двете отявлени съпернички седнаха една до друга, на една и съща маса и погълнати от една и съща работа, постигнали пълна хармония в действията си. До този момент Мариан бе успяла да се вглъби в музиката и в собствените си мисли, забравила за присъствието на всички останали, за щастие пианото беше съвсем близо до мис Дашууд и Люси и под закрилата на неговите звуци двете можеха да подемат своя толкова интересен разговор, без да рискуват някой от масата за игра да ги чуе.