Джейн Остин
Разум и чувства (44)

Глава 44

Елинор се дръпна ужасена назад и се подчини на първия порив на сърцето си да излезе веднага от стаята. Ръката й беше на дръжката на вратата, когато той побърза да я настигне и каза с тон, в който звучеше по-скоро заповед, отколкото молба:

— Мис Дашууд, умолявам ви да останете за половин час… за десет минути.

— Не, господине — отговори тя решително, — няма да остана. Невъзможно е да имате работа с мене. Вероятно слугите са пропуснали да ви кажат, че мистър Палмър не е вкъщи.

— И да ми бяха казали — извика яростно той, — че мистър Палмър и цялата му рода са отишли по дяволите, това нямаше да ми попречи да вляза. Искам да говоря с вас и само с вас.

— С мен! — каза тя изумена. — Е, господине, бъдете кратък, и ако е възможно — по-спокоен.

— Седнете, и ще се опитам да бъда такъв.

Тя се колебаеше — не знаеше какво да направи. За миг през ума й мина мисълта, че полковникът може да се върне и да го завари тук. Но беше обещала да го изслуша, а в случая беше засегнато не само чувството й за чест, но и нейното любопитство. След миг успя да се съвземе и реши, че благоразумието изисква бързо действие, поради което се съгласи да седне и да го изслуша. Отиде мълчаливо до масата и остана там. Той седна на един стол срещу нея и половин минута никой от двамата не проговори.

— Моля ви да побързате, господине — каза нетърпеливо Елинор, — нямам време за губене.

Той седеше дълбоко замислен и като че ли не я чу.

— Сестра ви — каза рязко той след малко, — е вън от опасност. Разбрах го от прислужника. И слава богу! Но вярно ли е това? Наистина ли е така?

Елинор не можа да каже нищо и той повтори въпроса си още по-настойчиво.

— За бога, кажете ми дали е извън опасност или не!

— Надяваме се, че опасността мина.

Той се изправи и прекоси стаята.

— Само ако знаех това преди половин час… Но след като така или иначе съм тук — каза той с престорено оживление, докато се връщаше към стола, — какво значение има? Мис Дашууд, нека още веднъж, може би за последен път, да ни бъде добре заедно. Настроен съм за веселие. Кажете ми честно — по страните му изби силна руменина, — за какъв ме смятате — за негодник или просто за глупак?

Елинор го изгледа, по-изумена от всякога. Започваше да си мисли, че е пиян, нищо друго не можеше да обясни странността на подобно посещение и държание; водена от това усещане, тя стана веднага и каза:

— Мистър Уилъби, съветвам ви да си тръгнете още сега за Коум. Не мога да ви отделя никакво време в момента. Каквото и да имате за казване, най-добре ще е да се съвземете и да ми го кажете утре.

— Разбирам — отговори той съвсем спокойно и се усмихна красноречиво. — Да, аз съм много пиян. В Малборо изпих половин литър вино с печеното и това съвсем ме извади от равновесие.

— В Малборо! — извика Елинор, все по-объркана и неразбираща.

— Да, тръгнах от Лондон в осем часа сутринта и в Малборо слязох за десетина минути да хапна нещо.

Той се държеше нормално и погледът му беше съвсем разумен, което убеди Елинор, че каквато и непростима глупост да го бе довела в Кливланд, поне не беше пиянството, затова след малко тя се посъвзе и каза:

— Мистър Уилъби, длъжен сте да разберете, както естествено разбирам и аз, че след всичко, което се случи, за едно такова пристигане каквото е вашето сега, не може да няма много сериозна причина. Какво искате да ми кажете?

— Това, което искам да ви кажа — каза той енергично и много сериозно, — е да се опитам и ако мога, да ви накарам да не ме мразите толкова силно, колкото сега. Искам да ви предложа някакво обяснение, нещо като извинение за това, което се случи, искам да разкрия сърцето си пред вас и да ви накарам да повярвате, че макар и всякога да съм бил истински глупак, невинаги съм бил негодник, и тогава може би Ма… може би сестра ви донякъде ще ми прости.

— Затова ли дойдохте?

— Бога ми, точно затова — отговори той с плам, който й напомни за някогашния Уилъби и я накара, въпреки нежеланието си, да повярва, че е искрен.

— Ако е само заради това, можете да бъдете спокоен, защото Мариан наистина… защото тя отдавна ви е простила.

— Простила ми е! — извика той със същата пламенност. — Тя ми е простила, преди да е дошло времето за това! Но сега вече ще може да ми прости, защото ще има известни основания. Е, ще ме изслушате ли сега?

Елинор кимна мълчаливо в знак на съгласие.

— Не зная — започна той след дълъг миг на очакване от нейна страна и на размисъл от негова, — как вие си обяснявате моето държание към сестра ви и какви сатанински мотиви ми приписвате… Едва ли ще си помислите по-добри неща за мене, но все пак си струва да опитам, затова ще се наложи да изслушате всичко отначало докрай. Когато се запознах със семейството ви, нямах никакви намерения и нищо друго предвид, освен да прекарам приятно времето на престоя си в Девъншир — по-приятно от преди. Не беше възможно да не харесам сестра ви, защото тя е много хубава и интересна, а още от самото начало отношението й към мен беше такова, че… Колко чудно, че сърцето ми е могло да бъде толкова студено, като си помисля сега как стана всичко и каква беше тя! Но трябва да си призная, че отначало суетата ми беше силно поласкана. Не ме беше грижа за нейното щастие, интересуваха ме само собствените ми развлечения и затова отстъпих пред чувства, които отдавна бях свикнал да имитирам. Правех всичко възможно просто да й се харесам и нямах никакво намерение да отговоря на любовта й с взаимност.

В този момент мис Дашууд го погледна с гняв и презрение и го прекъсна:

— Едва ли си струва, мистър Уилъби, да говорите още, а и аз да продължа да ви слушам. Такова начало не е много обещаващо. Не е нужно да ме наранявате, като очаквате от мен да ви слушам още по този въпрос.

— Настоявам да чуете всичко — отговори той. — Никога не съм бил богат, но съм склонен към разточителност и общуване с хора, които имат по-високи доходи от мене. Откакто навърших пълнолетие, а и преди това, дълговете ми се увеличават с всяка изминала година, и макар че бих се чувствал независим след смъртта на моята възрастна братовчедка мисис Смит, този момент ми се струваше толкова неопределен и така далечен, че по едно време реших да оправя материалното си положение, като се оженя за богата жена. Не можеше и дума да става да се обвържа със сестра ви, затова най-подло, егоистично и жестоко — никакво презрение и негодувание, мис Дашууд, дори във вашите очи, не би било достатъчно заслужено за мен — се държах така, че да събудя нейните чувства, без аз самият да имам сериозни намерения. Но все пак мога да кажа нещо в свое оправдание, и то е, че дори в ужасяващия си егоизъм и суета самият аз не знаех каква болка причинявам, защото по онова време не знаех какво е да обичаш. Но нима съм го знаел изобщо някога? Дори сега се съмнявам в това, защото ако наистина съм обичал сестра ви тогава, щях ли да пожертвам любовта си заради своята алчност и суетност? Нещо повече — щях ли да пожертвам и нейната любов? Но го направих. За да избегна едно сравнително бедно съществуване, което тя с любовта и присъствието си до мен би лишила от всички ужаси на недоимъка, аз постигнах богатство и така загубих всичко, което превръща богатството в благодат.

— Следователно — каза Елинор малко по-меко, — по едно време сте вярвали, че я обичате.

— Можех ли да устоя на такава красота, да бъда безчувствен към толкова нежност! Има ли на света мъж, който да издържи на тези неща! Да, полека-лека разбрах, че наистина я обичам и най-щастливите мигове в живота ми са били именно тогава, когато почувствах, че намеренията ми са напълно почтени и чувствата ми към нея — безукорно чисти. И в този момент, когато бях решил твърдо да й направя предложение, аз си позволих така непочтено да отлагам това ден след ден, воден от нежеланието да се обвързвам при толкова объркано материално положение. Сега няма да разсъждавам по този въпрос, нито пък ще спра, за да ви дам възможност за разсъждения върху подобна нелепост — дори по-лошо от нелепост, по-скоро безскрупулност — да пожертвам любовта си там, където вече бях заложил своята чест. Тази постъпка доказва какъв хитър глупак съм бил, да се оглеждам внимателно за всяка възможност, която може да ме направи нещастен и завинаги достоен за презрение. Накрая все пак разбрах какво трябва да правя и реших, че ще се сгодя за нея, след което ще оправдая чувствата, които неизменно й бях демонстрирал, като й призная искрено собствената си любов. Но междувременно, а оставаха само няколко часа до момента, в който щеше да мога да говоря с нея, се случи нещо — едно нещастно стечение на обстоятелствата, което промени решението ми и с цялото ми спокойствие бе свършено. — Тук той се поколеба и сведе глава. — Така или иначе мисис Смит беше научила за една друга моя връзка, някаква любовна история, от своя далечна родственица, струва ми се, която имала интерес да ме лиши от нейната благосклонност, но това не е толкова важно, — добави той, лицето му силно поруменя и той я погледна въпросително, — защото вие сте запозната с този въпрос много добре, вероятно отдавна сте чули за тази история.

— Така е — отговори Елинор и също се изчерви, а вътрешно се стегна, за да предпази сърцето си от изблик на съчувствие към него, — всичко ми разказаха. Признавам, че изобщо не мога да разбера как ще оправдаете вината си във всеки момент от онази ужасна история.

— Не забравяйте — извика Уилъби, — кой ви разказа всичко това. Можеше ли разказът му да бъде безпристрастен? Признавам, че трябваше да се съобразя с нейното положение и да покажа уважението си към нея. Не искам да се оправдавам, но не бих допуснал да предположите, че нямам и какво да ви противопоставя, че само защото е наранена, тя е била безукорна, и след като аз съм се държал като развратник, тя непременно е била светица. Ако страстите й не бяха толкова бурни, ако беше в състояние да разсъждава по-разумно… все пак не искам това да прозвучи в моя защита. Чувствата й към мен заслужаваха по-добро отношение и аз често и жестоко съм се упреквал, като си спомня за тази нежност, която увлече и мен, макар и не за дълго. Бих искал, от сърце бих искал, всичко това да не се беше случвало. Но аз нараних не само онова момиче, нараних и онези, които едва ли са изпитвали към мен (дали мога да го кажа?) по-малко топлота от нея, и чийто интелект… О, колко много я превъзхождаха в това отношение!

— Равнодушието ви към онова нещастно момиче… все пак трябва да ви го кажа, колкото и да ми е неприятно да говоря по този въпрос… Вашето безразличие в никакъв случай не е извинение за жестокостта, с която сте я пренебрегнали. Не се чувствайте невинен заради нейните слабости, а това, че тя по природа не е била толкова умна, съвсем не означава, че очевидно е трябвало да проявите такава развратна жестокост. Сигурно тогава сте знаели, че докато се забавлявате в Девъншир — неизменно весел, толкова щастлив в преследването на нови цели, вие сте я оставили в крайна нищета.

— Бога ми, тогава не съм знаел това — отговори той разпалено, — не можах да си спомня, че не съм оставил адреса си, а с малко здрав разум тя би могла сама да ме открие.

— Е, господине, и какво каза мисис Смит?

— Тя веднага ме обвини в прелюбодейство, и можете да си представите колко бях смутен. Всичко се обърна срещу мен — и непорочността на нейния живот, праволинейността на разбиранията й, липсата й на опит в светските отношения… Не можех да отрека самия факт и всеки мой опит да омекотя удара се оказа безуспешен. Мисля, че тя и преди е била склонна към известни съмнения в нравствеността на моето поведение, не беше доволна, че почти не й обръщам внимание, а при това свое посещение й отделям много малко време. Накратко, отношенията ни завършиха с пълен разрив. Все пак можех да направя нещо, за да се спася. От висотата на своя морал тя ми каза — каква добра жена! — че ще ми прости всичко, ако се оженя за Елиза. Аз не се съгласих и официално бях лишен от нейното гостоприемство и благосклонност. Нощта след разрива (трябваше да си замина на другата сутрин) прекарах в размисъл какво да правя и как да постъпя занапред. Вътрешната ми борба беше жестока, но не продължи дълго. Любовта ми към Мариан и дълбоката ми вяра в нейните чувства не се оказаха достатъчно силни пред ужаса от бедността, не успяха да победят измислените ми представи за това колко е важно да бъда богат, защото ги усещах по рождение и по-късно те бяха доразвити от разточителния ми начин на живот. Имах основания да мисля, че настоящата ми съпруга напълно ще ме обезпечи, ако се ориентирам към нея, и дори убеждавах сам себе си, че не ми остава нищо друго, освен да се ръководя от известно здравомислие. Преди да напусна Девъншир обаче ми предстоеше още една тежка сцена — на другия ден трябваше да дойда у вас на обяд и бях длъжен да представя сериозно извинение, за това, че не мога да спазя ангажимента си. Дълго мислих дали трябва да напиша писмо или да поднеса това извинение лично. Ужасявах се от мисълта, че ще видя Мариан, дори не бях сигурен дали изобщо ще я видя някога пак и дали ще мога да изпълня решението си. Както после се оказа, просто бях подценил собственото си малодушие, защото дойдох у вас, видях колко е нещастна и я оставих нещастна, оставих я с надеждата, че никога повече няма да я видя.

— Защо дойдохте тогава, мистър Уилъби? — каза Елинор с упрек. — Една бележка би била достатъчна. Защо беше необходимо да идвате?

— Заради собствената си гордост. Не можех да си тръгна така, че да дам възможност на вас и на всички наоколо да разберете какво се е случило в действителност между мен и мисис Смит, затова реших да се отбия у вас вече на път за Хонитон. Почувствах се ужасно, като видях скъпата ви сестра, и не по-малко ужасно беше това, че я намерих сама. Всички вие бяхте отишли някъде, не зная къде. Едва предишната вечер се бях разделил с нея и бях решен така твърдо, бях така сигурен в себе си, че ще постъпя честно! Само след няколко часа трябваше да се сгодя с нея завинаги, и си спомням колко щастлив се чувствах и в какво приповдигнато състояние беше духът ми, докато се прибирах в Аленхъм, бях доволен и от себе си, и от целия свят! И после, при последната среща от нашето приятелство на другия ден, аз отивах при нея изпълнен с такова чувство за вина, което за малко да ме лиши от възможността да се преструвам. Никога няма да забравя нейната мъка, разочарование и съжаление, когато й казах, че заминавам така внезапно от Девъншир, а тя така ми вярваше, така разчиташе на мене! Господи, какъв коравосърдечен негодник съм бил!

Известно време и двамата не казаха нищо. Елинор първа наруши мълчанието:

— Казахте ли й, че скоро ще се върнете?

— Дори не знам какво съм казал — отговори нетърпеливо той, — несъмнено много по-малко, отколкото дължах на миналото и по всяка вероятност, много повече, отколкото бъдещето можеше да оправдае. Дори не мога да мисля за това, няма смисъл. Тогава дойде скъпата ви майка, която ме измъчи още повече със своята доброта и вяра в мен. Небеса, наистина ме измъчи страшно! Бях дълбоко нещастен. Мис Дашууд, просто не можете да си представите колко ме утешава мисълта, че тогава поне съм се чувствал дълбоко нещастен. Така се ненавиждам заради глупавото и подло лекомислие на собственото си сърце, че всичките ми причинени от него страдания сега ми се виждат като победоносно ликуване. И така, аз напуснах хората, които обичах, за да отида при такива, към които в най-добрия случай бях просто безразличен. Какво пътуване беше само това — бях със собствените си коне и сам в каретата, толкова беше мъчително, нямаше с кого да си кажа и една дума, но мислите ми бяха толкова радостни, всичко пред мен — така обещаващо, а споменът за Бартън — толкова успокояващ — о, беше благословено от бога пътуване.

Той млъкна.

— Е, господине, — каза Елинор, която бе усетила, че й домъчнява за него, но с нетърпение го чакаше да си тръгне, — това ли е всичко?

— Всичко? Не, нима сте забравили какво се случи в града? Онова срамно писмо! Тя показа ли ви го?

— Да, видях всички писма.

— Когато получих първата й бележка (а аз я получих веднага, защото през цялото време бях в града) — не мога да ви опиша как се почувствах, казано простичко, може би дори прекалено просто, за да събуди някакво чувство у вас, аз усетих страшна, много страшна болка. Ако мога да се изразя банално, а това би раздразнило скъпата за мен авторка на писмото, в случай че беше тука сега, всеки ред, всяка дума забиваха нож в сърцето ми. В същия банален стил ще ви кажа, че за мене беше като гръм от ясно небе новината, че Мариан е в града. Гръм и мълнии! Как би ме упрекнала тя — със своя вкус, със своите разбирания за нещата, защото мисля, че ги познавам дори по-добре от собствените си принципи и съм сигурен, че нейните са ми много по-скъпи от моите.

По време на този необикновен разговор Елинор бе изпитала какви ли не противоречиви чувства и сега усети как сърцето й отново се размеква, но сметна за свой дълг да изрази несъгласие с последната забележка на своя събеседник.

— Това не е справедливо, мистър Уилъби. Не забравяйте, че сте женен. Говорете само за неща, които собствената ви съвест допуска да ми кажете.

— От бележката на Мариан се разбираше съвсем ясно, че аз й бях все така скъп като някога, и че въпреки дългата раздяла чувствата й към мен бяха така неизменни, както и вярата, че моите чувства няма да се променят — това събуди наново угризенията на съвестта ми. Казвам „събуди“, защото времето, градът, работите ми и разгулният живот бяха попритъпили тези угризения и полека-лека се превръщах в коравосърдечен негодник, като си въобразявах, че сестра ви вече ми е безразлична и предпочитах да мисля, че сигурно и тя е безразлична към мене, мъчех сам себе си се да убедя, че някогашните ни чувства са дребна, празна работа, свивах рамене в знак на твърдата си увереност и задушавах всички упреци към собственото си поведение, превъзмогвах всичките си скрупули, като от време на време тайничко си казвах: „Много ще се радвам, ако тя се омъжи за подходящ човек“. Но нейната бележка ме накара да се вгледам по-добре в себе си. Почувствах, че тя ми е много по-скъпа от всяка друга жена на света и че моето държание към нея е истински позор. Точно тогава обаче всичко между мис Грей и мене беше решено. Не можеше да става и дума за връщане назад. Оставаше ми единствено да избягвам всяка среща с вас двете. Не отговорих на писмото на Мариан, защото се надявах тя да не ме потърси повече. В началото дори не мислех да се обаждам на Бъркли Стрийт, но след това реших, че ще бъде по-разумно да се държа така, сякаш сме обикновени познати и между нас не съществуват никакви чувства, затова една сутрин ви изчаках да излезете от къщи, и след като се почувствах в безопасност, влязох и оставих визитната си картичка.

— Изчакахте да излезем от къщи ли?

— И не само това. Ще се изненадате, като разберете колко често съм бил изложен на риска от случайна среща с вас. Влизал съм в не един магазин, за да не ме видите, когато каретата ви е минавала покрай мен. Тъй като квартирата ми е на Бонд Стрийт, а вие често минавахте оттам, едва ли е имало и ден, в който да не видя поне едната от вас или и двете ви, и ние с вас не се срещнахме толкова време само благодарение на това че непрекъснато съм бил нащрек, — обхванат от непреодолимото желание да ви избягвам. Избягвах, колкото мога, и срещите с Мидълтънови, а също и всеки друг, който би могъл да се окаже общ познат. Още през първия ден на пристигането му в града обаче се натъкнах на сър Джон. Дори не предполагах, че са дошли, а на следващия ден се отбих у мисис Дженингс. Сър Джон ме покани на гости. Същата вечер уреждали у тях танцова забава. Ако не ми бе подхвърлил като изкушение това, че на събирането ще присъствате и вие със сестра си, щях да се чувствам в безопасност и да отида. На следващата сутрин получих още едно кратко писъмце от сестра ви и в него имаше същата безхитростна обич, искреност и доверие, имаше всичко необходимо, от което моето отношение към нея да изглежда още по-мерзко. Не можах да напиша отговор. Опитах, но не можех да измисля и едно-единствено изречение. Но мислех за нея, непрекъснато, по цял ден мислех за нея. Ако вие, мис Дашууд, изобщо можете да почувствате към мене жал, именно тогава заслужавах най-много вашето съжаление. Сестра ви изпълваше сърцето ми и всичките ми мисли, а аз бях принуден да играя ролята на щастливо влюбен в друга жена! Последните три-четири седмици бяха най-тежки. Е най-после се случи така, че не успях да избегна срещата с вас — и колко прекрасно само се държах тогава! Каква агония трябваше да преживея през онази вечер! От едната ми страна Мариан, красива като ангел, да ме нарича Уилъби с такъв глас, и о, господи, да ми протяга ръка и да прочета в омагьосващия й поглед молба за обяснение и такава тревога за мене! И от другата ми страна — София, ревнива като същински дявол, нащрек да не изпусне нещо от това, което ставаше пред очите й… Сега вече няма значение, всичко свърши. Каква вечер! Побягнах от вас при първата удала се възможност, но не и преди да видя, че Мариан е пребледняла като мъртвец. Това беше последният, наистина последният ми поглед към нея и така изглеждаше тя, когато я видях. Беше ужасна гледка! И въпреки всичко, когато днес си мислех, че тя е на смъртно легло, почувствах донякъде успокоение от мисълта, че знам как изглежда в очите на онези, които я видят в края на земния й път. Тя беше пред очите ми, непрекъснато я виждах, докато идвах насам — същия поглед и същия упрек в него.

И двамата останаха замислени и без да продумат. Уилъби се опомни първи и каза:

— Трябва да побързам да си отида. Нали сестра ви е по-добре, нали е сигурно, че няма опасност?

— Вече сме убедени в това.

— Бедната ви майка! Тя толкова обича Мариан!

— А писмото, мистър Уилъби, вашето собствено писмо — имате ли какво да ми кажете за него?

— Да, да, най-вече за него трябваше да ви кажа. Както знаете, сестра ви ми писа още на сутринта, след като се видяхме. Вие сте прочели писмото й. Бях поканен на закуска у семейство Елисън и ми донесоха пощата от моя апартамент. Случи се така, че София бе успяла да забележи писмото на сестра ви преди мен, и размерът, фината хартия и изяществото на почерка бяха успели да събудят подозренията й. Беше чувала и преди, че съм бил влюбен в някаква млада дама от Девъншир, а и случката от предишната вечер й беше подсказала коя може да бъде тя — София се прояви като по-ревнива от всеки друг път. С престорена закачливост, която може да бъде толкова прелестна у любимата жена, тя веднага отвори писмото и побърза да го прочете. Тя си получи заслуженото заради своето нахалство. Това, което прочете, й причини страшна мъка. Спокойно мога да понеса мисълта, че е нещастна, но трябваше на всяка цена да усмиря яростта и злобата й. С една дума, какво е мнението за стила на жена ми? Деликатен, нежен, дълбоко женствен, нали?

— На вашата жена! Но писмото беше написано с вашия почерк!

— Да, тя ми оказа достатъчно доверие, като ми позволи да препиша смирено нейните изречения, под които ме беше срам дори да се подпиша. Оригиналът принадлежи изцяло на нея, нейна е мелодиката на думите и сполучливото подреждане на мисълта. Но какво можех да направя аз? Бяхме сгодени, подготовката за сватбата беше в пълен ход, почти бяхме определили и деня… говоря като истински глупак — подготовка, ден… Честно казано, нуждаех се от парите й, а човек в моето положение беше длъжен да направи всичко възможно, за да предотврати разрива. Пък и в края на краищата, какво значение можеше да има за мен мнението на Мариан и нейните близки по въпроса за езика и стила на писмото? Беше възможен един-единствен завършек на всичко това. От мен се искаше да заявя, че съм подлец, и няма никакво значение как го направих — дали се разбеснях или просто се поклоних. „И без това те винаги ще си мислят за мене само лоши неща“, казах си аз, „и никога повече няма да ме допуснат до себе си. За тях аз съм един безскрупулен човек, а след писмото ще ме мислят и за мерзавец“. Така разсъждавах в онзи момент и с безразсъдството на отчаян човек преписвах дума по дума съчиненото от жена ми, за да се разделя завинаги с последното, което ми беше останало от Мариан. За беда носех трите кратки писма от нея в бележника си, иначе не бих признал тяхното съществуване, щях да ги скрия и да ги пазя като съкровище, но бях принуден да й ги подам и не можех дори да ги целуна. И кичурчето от косите й носех винаги със себе си в същия този бележник, който тогава беше грубо и злобно претърсен от мадам — скъпият кичур коса и всичко останало, всеки мил спомен ми беше отнет.

— Не сте прав, мистър Уилъби, поведението ви е направо осъдително — каза Елинор, но въпреки желанието й гласът й издаваше колко дълбоко му съчувства, — не бива да говорите така нито за мисис Уилъби, нито за сестра ми. Вие сте направили своя избор. Нищо не ви е било натрапено насила. Съпругата ви има право да я уважавате или поне на любезното ви отношение към нея. Вероятно тя ви обича, иначе не би се омъжила за вас. За Мариан не е никакво утешение, а предполагам, и за съвестта ви, ако говорите за жена си пренебрежително и грубо.

— Не ми говорете за моята жена — каза той и въздъхна тежко. — Тя не заслужава вашето съчувствие. Още преди да се оженим тя знаеше, че не я обичам. Оженихме се и отидохме в Коум Магна, за да се отдадем на щастието, след което отново се върнахме в Лондон, за да се отдадем на веселието. Сега изпитвате ли към мене жал, мис Дашууд? Или съм наговорил всичко това без всякакъв смисъл? Според вас, по-малко ли съм виновен, отколкото преди? Невинаги съм имал лоши намерения. Успях ли да оправдая с нещо поне част от своята вина?

— Да, вие определено успяхте да изличите частица от вината си, макар и много малка. Доказахте, че не сте чак толкова лош, за какъвто ви мислех. Сърцето ви не е до край порочно. Но като си помисля за причинените от вас страдания, просто не мога да си представя какво повече бихте могли да сторите, за да ги направите още по-страшни.

— Когато сестра ви се възстанови, бихте ли й преразказали всичко това? Нека и тя като вас не мисли за мен с толкова лошо чувство. Казахте ми, че вече ми е простила. Дайте ми възможност да се надявам, че след като научи повече за сърцето ми и за начина, по който се чувствам сега, опрощението на Мариан ще бъде по-искрено, по-истинско, по-нежно и не така благородно. Разкажете й колко съм нещастен и колко се разкайвам за всичко, кажете й, че дълбоко в сърцето си винаги съм й бил верен, и ако искате, можете да й кажете също, че в този миг тя ми е по-скъпа от всякога.

— Ще й кажа всичко, което е необходимо, за да може тя да ви оправдае донякъде. Не ми обясните обаче каква е причината да дойдете сега, нито пък как разбрахте за болестта на сестра ми.

— Снощи, във фоайето на театъра Дръри Лейн попаднах на сър Джон Мидълтън, и като ме видя, ми проговори за първи път от два месеца насам. Не се изненадах, нито пък бях обезпокоен, че той не ми приказва, след като се ожених. Сега обаче добрата му, честа и глупава душа не можа да устои на изкушението и той, изпълнен от негодувание към мен и от тревога за сестра ви, просто не издържа и се сметна за длъжен да ми каже нещо, което, според него, не било могло да ме разстрои, но което страшно ме уплаши. Така, без заобикалки, както си му е в стила, той ми каза, че в момента Мариан умира в Кливланд от лоша треска. Същата сутрин бил получил писмо от мисис Дженингс, в което се съобщавало за неизбежния й край, и че Палмърови побягнали от страх да не се заразят, и какво ли не още. Бях прекалено стъписан, за да се престоря на безразличен, дори и пред нечувствителния сър Джон. А и той така омекна, като видя колко мъка ми причини, че на сбогуване за малко да ми стисне ръка, дотолкова се бе стопило злорадството му, че дори ми припомни, че му бях обещал едно кутре от моя пойнтер. Какво ли само не почувствах, когато разбрах, че сестра ви умира — умира с мисълта, че съм най-големият подлец на света и в последния си миг тя ме презира и ненавижда — как мога да опиша ужасите, които си представях? Бях сигурен, че само един-единствен човек на света ще може да й каже поне една добра дума за мене. Чувствах се наистина ужасно! Не ми трябваше много време да взема решение и в осем часа сутринта бях вече в каретата. Сега вече знаете всичко.

Елинор не каза нищо. Тя мълчеше, а мислите й не можеха да се откъснат от мисълта за непоправимото зло, което му бе нанесла прекалено ранната независимост. Какъв ужасен резултат бяха имали върху него привичките за губене на времето в лентяйство и разгул и вкусът към разточителност. А иначе беше човек, на когото природата бе дала не само ум и красота, но откровен и честен характер, както и чувствително и обичливо сърце. Светското общество го бе направило суетен и празен, а екстравагантността и тщеславието — егоистичен и студен. Все пак тази суетност в порочния си стремеж към завоевания за сметка на другите, го беше довел до истинската любов, която бе пожертвана от неговата екстравагантност — или поне от отрочето й — страха от бедността. Всяко разточителство беше порочно, и то го бе водило към греха, а оттам той неизбежно бе стигнал до възмездието за своя грях. Любовта, с която се бе сбогувал въпреки своята обич, чувство за чест и усещане за щастие, сега се бе превърнала в непостижима утеха за него и тя ръководеше всяка мисъл и действие, а един съюз, който със своята безскрупулност бе причинил на сестра й такива мъки, се бе превърнал за него в неизлечим и неизчерпаем източник на страдания. Такива мисли я бяха обзели, когато няколко минути по-късно Уилъби я прекъсна, след като самият той се бе отдал на не по-малко болезнена размисъл — той скокна и се приготви да си тръгва:

— Няма никакъв смисъл да стоя тук повече, трябва да си вървя.

— В града ли се връщате?

— Не, ще отида в Коум Магна. Имам малко работа там и ще се прибера в Лондон след ден-два. Довиждане.

Той й протегна ръка. Тя не можа да му откаже и също протегна ръка, която той притисна с обич.

— Наистина ли ме мислите за малко по-добър от преди? — каза той и пусна ръката й, след което се облегна на полицата над камината, сякаш бе забравил, че се канеше да си тръгва.

Елинор го увери, че е точно така, че му прощава, че го жали и че му пожелава всичко най-хубаво, изрази известен интерес и към неговото щастие и дори се опита да го посъветва дискретно как по всяка вероятност ще може да го постигне. В отговора му нямаше нищо оптимистично.

— Колкото до това, ще трябва да се мотая из обществото както мога — каза той. — За семейно щастие и дума не може да става. Ако все пак ми дадете известни надежди, че вие и вашите близки се интересувате от това, което правя и което ми се случва, единствено то може да бъде средството… то ще ме накара… ще имам нещо, заради което си заслужава да живее човек. Ако по някаква благословена от бога случайност можех да бъда свободен отново…

Елинор го прекъсна и в гласа й прозвуча упрек.

— Тогава — отговори той, — още веднъж довиждане. Тръгвам си с ужаса за още нещо, което предстои.

— Какво имате предвид?

— Женитбата на сестра ви.

— Не сте прав. Тя не може да е по-далеч от вас, отколкото в момента.

— Но ще я притежава някой друг. И ако се окаже, че е същият, мисълта, за когото бих могъл да понеса най-малко от всичко останало… Не бих искал да злоупотребявам повече с вашата добрина и състрадание, но искам да знаете, че ще простя най-лесно на онзи, когото съм наранил най-жестоко. Довиждане, и бог да ви благослови!

След тези думи той почти избяга от стаята.