Джейн Остин
Разум и чувства (4)

Глава 4

— Все пак жалко, Елинор, че Едуард не разбира нищо от живопис — каза Мариан.

— Не разбира от живопис ли? — отговори Елинор. — Защо мислиш така? Самият той не рисува наистина, но му доставя удоволствие да гледа как другите рисуват и спокойно мога да те уверя, че макар да не е имал възможност да се развие в това отношение, вроден вкус към живописта никак не му липсва. Мисля, че ако бе взимал уроци, сега щеше да рисува добре. Едуард дотолкова не се доверява на собствените си преценки по въпросите на рисуването, че винаги споделя мнението си за някоя картина с огромно нежелание и все пак по природа притежава някакъв благоразумен и простичък усет, който обикновено го насочва по верния път.

Мариан не каза нищо повече по този въпрос, защото се страхуваше да не обиди сестра си, ала одобрението, за което Елинор говореше като за въодушевление при вида на чуждите картини, бе много далече от завладяващия екстаз, който според Мариан единствен би могъл да бъде израз на добър вкус. Макар и да бе вътрешно развеселена при мисълта, че сестра й смесва толкова различни неща, не можеше да не се възхити от сляпото й пристрастие към Едуард, което бе причината за такава елементарна грешка.

— Надявам се, че не го смяташ за съвсем лишен от вкус — продължи Елинор. — Наистина се надявам, че е така, тъй като виждам колко сърдечно се отнасяш към Едуард. Сигурна съм, че ако наистина го мислеше, никога не би могла да се държиш така.

Мариан не знаеше какво да отговори. В никакъв случай не би искала да нарани чувствата на сестра си и въпреки това й бе невъзможно да каже нещо, в което не вярва. Накрая все пак каза:

— Не се обиждай, Елинор, ако мнението ми за него не е толкова ласкателно, колкото заслужават достойнствата му. Не съм имала толкова възможности като тебе да вникна дълбоко в по-фините естествени склонности на ума му, в предпочитанията и вкусовете му, но високо ценя неговата доброта и чувствителност. Смятам, че има добро сърце и е наистина достоен човек.

— Сигурна съм, — усмихна се Елинор, — че и най-добрите му приятели не биха имали нищо против подобна оценка. Не разбирам как би могла да изразиш повече топлота, отколкото има в тези твои думи.

Мариан ликуваше вътрешно при мисълта колко лесно е да угодиш на сестра си.

— Мисля, че в добротата и чувствителността му, — продължи Елинор — не може да се съмнява никой, който се вижда с него достатъчно често и умее да го предразположи към открит разговор. Убежденията и достойнствата на разума му остават скрити единствено заради неговата свенливост, и именно тя е причината да е толкова мълчалив понякога. Познаваш го достатъчно, за да му отдадеш дължимото, тъй като Едуард е личност с неоспорима стойност. Що се отнася до по-фините естествени склонности на ума, както ги наричаш, поради определени обстоятелства ти действително не го познаваш по-добре от мен. Имали сме възможност да прекарваме дълго време заедно, докато ти и мама бяхте изцяло погълнати от най-висша обич и скръбта, която ни сполетя напоследък. Виждах го много често и успях да вникна в неговите чувства, да разбера какво мисли по определени въпроси на литературата и добрия вкус, затова, смея да твърдя, че като цяло той е начетен, изпитва изключително удоволствие от четенето на книги, има живо въображение, много е наблюдателен и точен в преценките си и притежава чист и изтънчен вкус. Колкото повече го опознава човек, толкова по-добре се разкриват неговите способности и нрав и самият той се откроява по-ясно като личност. Обноските му на пръв поглед не блестят с нищо и едва ли може да бъде наречен красавец, ако човек не обърне внимание на приветливото изражение на лицето му и погледа му, който изразява рядко срещана доброта. Мога да кажа, че сега, когато го познавам толкова добре, аз го възприемам като истински красавец — или почти красавец. Какво мислиш по този въпрос, Мариан?

— Ако в момента не го намирам красив, надявам се в най-скоро време да го видя като такъв, Елинор. Щом казваш, че трябва да го обичам като брат, не мога да видя някакъв недостатък във външния му вид така, както не виждам недостатъци в душата му.

При тези думи Елинор се стресна леко и дори съжали за топлотата, която бе проличала в мнението й за него. Тя усещаше, че цени много високо Едуард. Надяваше се и той да има също толкова високо мнение за нея, но се нуждаеше от по-определени доказателства в това отношение, за да убеди Мариан, че взаимната им привързаност е много приятна за самата Елинор. Знаеше, че ако в даден момент Мариан и майка им измислеха нещо, което им харесва, още в следващия бяха готови да го приемат за реалност — за тях да желаят нещо беше равносилно да се надяват да се осъществи, а надеждата се превръщаше в очакване. Тя се опита да обясни на сестра си действителното състояние на нещата.

— Не отричам, — каза тя, — че имам високо мнение за него, че много го ценя, с една дума — че го харесвам.

Мариан избухна в негодувание:

— Била го ценяла! Харесвала го! Коравосърдечната Елинор! Даже още по-лошо от коравосърдечна! Та ти се срамуваш да покажеш някакво чувство! Ще напусна веднага стаята, ако повториш още веднъж тези думи.

Елинор не успя да се сдържи и се разсмя.

— Извинявай — каза тя, — не съм искала да те засегна, като говоря за чувствата си с такъв умерен тон. Можеш да смяташ, че те са по-силни от това, което казах. С една дума, смятай, че чувствата ми към него са такива, каквито той заслужава, а и подозирам — по-скоро, надявам се, че са оправдани и от неговата привързаност към мен, и казвам това без всякакво лекомислие или наивност. Имам достатъчно доказателства да вярвам, че той също държи на мен. Е, понякога се съмнявам мъничко и това не бива да те учудва, защото докато не вникна в чувствата му докрай, не ще мога да дам воля на собствените си чувства, само защото ми се иска да вярвам в нещо и затова трябва да го наричам с по-гръмки думи, отколкото е то за момента. Дълбоко в себе си не усещам никакво или почти никакво съмнение в това, че той ме харесва. Но освен с предпочитанията му има и други неща, с които човек трябва да се съобразява. Изобщо не може да се каже, че е независим. Не можем да знаем какво представлява майка му, но от това, което казва понякога Фани за нейното държание и мнения, не можем да си я представим като добър човек и вероятно много ще сгреша, ако не смятам, че самият Едуард не съзнава трудностите, които тя би му създала в случай че пожелае да се ожени за момиче без зестра или високо обществено положение.

Мариан се стресна при мисълта, че във въображението си тя и майка й до такава степен бяха надхвърлили действителността.

— А ти дори не си сгодена за него! — каза тя. — Въпреки всичко и това ще стане в най-скоро време. Все пак едно забавяне на нещата си има своите предимства — първо, няма да те загубя толкова скоро, и второ — Едуард ще има възможността да подобри вкуса си в областта на твоето любимо занимание, което е задължително условие за вашето бъдещо щастие. О, колко чудесно би било, ако твоята дарба го запали дотолкова, че самият той пожелае да се научи да рисува!

Елинор бе разкрила докрай своите чувства пред нея. Не можеше да си представи, че сестра й ще започне да харесва Едуард така, както се надяваше да го заобича самата Мариан. На Едуард понякога наистина му липсваше плам, което, ако не се приеме като проява на равнодушие, би могло да означава нещо не по-малко обезкуражаващо. Ако допуснеше, че той изпитва някакви съмнения в чувствата й, по всяка вероятност не би изразил нещо повече от леко безпокойство. По-сериозна пречка пред отношенията им беше всъщност неговата зависимост от майка му, която не му даваше възможност да се отдаде на своите чувства. Елинор знаеше, че в момента собствената му майка не му създаваше никакво усещане за дом и уют, нито пък даваше на сина си някакви надежди, че ще може де свие свое гнездо, ако не се придържа стриктно към великите й планове за неговото бъдеще. За Елинор беше невъзможно да се чувства спокойна, след като знаеше всичко това. Далеч не разчиташе на неговата привързаност, която за майка му и за сестра му бе съвсем очевидна. Нещо повече, колкото по-дълго оставаха насаме, толкова по-несигурна ставаше тя в чувствата му, и дори имаше моменти, в които болезнено си даваше сметка, че тези негови чувства може да са проява единствено на чисто приятелство.

Каквито и да бяха причините за неговата сдържаност, все пак се оказаха напълно достатъчни да притеснят сестра му — когато подразбра за отношенията му с Елинор, Фани започна да се държи доста грубо към него, което, впрочем, бе напълно разбираемо. Не пропусна възможността да обиди свекърва си, като отвори дума за възлаганите върху Едуард надежди по отношение на неговото бъдеще, както и за твърдото решение на госпожа Ферърс да ожени изгодно и двамата си сина, дори намекна за бедата, която ще сполети всяка млада дама, ако се опита да оплете Едуард.

Госпожа Дашууд не успя да се престори, че не разбира за какво става дума, нито пък направи някакви усилия да остане хладнокръвна. Тя дори не се постара да скрие презрението си и излезе веднага от стаята, твърдо решена, че нейната любима Елинор не заслужава подобни намеци и унижения въпреки всички неудобства, които би причинило едно внезапно отпътуване.

Такова състояние на духа я бе обзело, когато получи писмо със съвсем навременно предложение. Един неин роднина от Девъншир, човек заможен и с положение, — предлагаше неголяма къща при много изгодни условия. Джентълменът бе написал писмото лично, в приятелски тон и с намерението да й помогне в търсенето на дом. Разбрал, че тя търси подслон, и макар предлаганото от него жилище да не бе повече от селска хижа, той я уверяваше, че ще направи всичко, което тя сметне за необходимо, ако условията й харесат. Беше съвсем искрен в своята настоятелност и след като даваше някои подробности за къщата и градината, я канеше да му гостува с дъщерите си в Бартън Парк — неговото имение, откъдето щяха да отидат в Бартън Котидж. Двете къщи бяха близо, в една и съща енория, и щяха да решат какво трябва да се промени, за да стане жилището по-уютно. Нямаше търпение да я види удобно настанена и цялото писмо бе проникнато от толкова приятелски чувства, че не можеше да не я зарадва истински — и то в такъв момент, когато тя страдаше от студенината и безсърдечието на най-близките си роднини. Не й бе необходим нито миг за допълнителна информация или за вземане на решение — решението се оформи в главата й още докато четеше писмото. Само преди няколко часа едно така отдалечено от Съсекс място, каквото беше Бартън в Девъншир, щеше да бъде категорично отхвърлено въпреки всичките му достойнства, ала именно неговата отдалеченост сега се явяваше най-важното му предимство. Да живее далеч от Норланд за нея вече бе не мъчително, а желателно — то бе като божия благодат в сравнение с мъката да продължи гостуването си в дома на снаха си, пък и едно окончателно заминаване от любимия дом не би било така болезнено, както да живее в близост до него и дори да го посещава, докато такава жена е негова стопанка.

Госпожа Дашууд незабавно написа отговор до сър Джон Мидълтън, за да изрази своята признателност за любезността му и да му съобщи, че приема предложението. Едва тогава доста припряно показа на дъщерите си и двете писма, за да е сигурна, че ще одобрят намеренията й още преди отговорът да е изпратен.

Елинор винаги бе смятала, че е по-разумно да отседнат недалеч от Норланд, вместо да остават у роднините си както досега. Тя обаче не можеше да противопостави такъв аргумент срещу намерението на майка й да се преместят в Девъншир. Освен това, според описанието на сър Джон, къщата бе толкова непретенциозна и наемът — така необичайно нисък, че не можеше да оспорва нито едното, нито другото и въпреки че в представите й това решение не съдържаше нищо привлекателно, нито пък й се искаше да напусне околностите на Норланд, тя не се опита да разубеди майка си и така бе изпратено писмото, в което мисис Дашууд потвърждаваше своето съгласие с направеното предложение.