Джейн Остин
Разум и чувства (26)

Глава 26

На Елинор просто не й се вярваше, че след толкова кратко познанство с мисис Дженингс и въпреки разликата във възрастта и характерите, въпреки всичките си предишни аргументи против това пътуване, сега седеше в една карета с нея като нейна гостенка и пътуваше към Лондон под нейната опека. Тези аргументи обаче бяха оборени или просто пренебрегнати от младежката разпаленост на Мариан и от не по-малкия ентусиазъм на майка им и въпреки че имаше моменти, в които поставяше под съмнение постоянството в чувствата на Уилъби, не можеше да не види как душата и блесналият поглед на Мариан са изпълнени от възторга на щастливото очакване, не можеше и да не сравни собственото си положение с това на сестра си й безперспективно и безрадостно — и какво облекчение би било за нея покрай тревогите за Мариан да си представя подобни вдъхновяващи картини и да храни същите надежди като нея. Скоро, много скоро, щеше да се разбере какви са намеренията на Уилъби, защото по всяка вероятност, той вече беше в града. Нетърпението на Мариан да замине можеше да се обясни и с това, че тя разчиташе да го намери там, а Елинор обмисляше внимателно всичко, което би могло да хвърли светлина върху неговия характер, независимо дали то бе резултат от собствените й наблюдения или получена от други хора информация. Тя следеше внимателно и ревностно държанието на сестра си, за да разбере що за човек е той и какво смята да прави още преди да се е срещнал наново с Мариан. Бе твърдо решена да отвори очите на сестра си за него, ако получените сведения се окажеха неблагоприятни, ако пък всичко беше наред, Елинор трябваше да напрегне волята си в друга посока — да избягва всякакви егоистични сравнения и да заглуши в себе си самосъжалението, което би могло да намали радостта й от щастието на Мариан.

Пътуваха вече три дни и държанието на Мариан бе идеален образец за бъдещата й благосклонност и любезност към мисис Дженингс. Тя мълча през цялото време, потънала в собствените си размисли и едва-едва отронваше по някоя дума, освен в случаите, когато се обръщаше към сестра си, за да се възхити от красотата на някой живописен пейзаж. За да изглади впечатлението от това нейно държание, Елинор зае веднага поста си на любезна компаньонка, с който сама се бе натоварила и беше много внимателна с мисис Дженингс, разговаряше с нея, смееше се на шегите й и слушаше всичко, което й говореше старата дама. Мисис Дженингс, на свой ред, се държеше много мило и с двете, и при всеки удобен случай проявяваше загриженост дали се забавляват и се чувстват добре. Притесняваше се само, че не може да им избира сама ястията в странноприемниците и дори не се опитваше да изтръгне от тях признание дали предпочитат сьомга пред треска и варена кокошка пред агнешки котлети. На третия ден към три часа следобед пристигнаха в Лондон, доволни, че дългото пътуване в принудителния затвор на каретата е завършило, и готови да се насладят на разкошния огън в запалената камина.

Къщата беше не само красива, но и красиво подредена, и един удобен апартамент бе предоставен веднага на младите дами. Преди в него бе живяла Шарлот и като доказателство, че седемте години в известно лондонско училище не са напразно пропилени, над камината стоеше пейзаж, който тя бе избродирала с копринени конци.

Обядът щеше да е готов след два часа и Елинор реши да се възползва от това време, за да пише на майка си. След малко и Мариан се залови за писалката.

— Аз пиша на мама, Мариан — каза Елинор, — защо ти не й пишеш след един-два дни?

— Но аз не пиша на нея, — отговори Мариан много бързо, сякаш да предотврати по-нататъшни въпроси. Елинор не каза нищо, защото веднага се досети, че писмото сигурно е до Уилъби и щом си пишат, единственият възможен извод е, че са сгодени, въпреки тайнственото им поведение. Макар и не съвсем положителна, тази увереност я зарадва и тя продължи да пише още по-бързо. Само след няколко минути писмото на Мариан беше готово, сигурно не бе по-дълго от бележка и тя го сгъна, запечата го и написа адреса припряно и нетърпеливо. На Елинор й се стори, че вижда върху плика едно главно „У“. Мариан побърза да позвъни на лакея веднага щом свърши и го помоли да пусне писмото с двупенсова поща. Това реши въпроса незабавно.

Настроението й продължаваше да бъде приповдигнато, но в него се усещаше известна нервност и Елинор се почувства неспокойна, още повече че тази нервност се усилваше с приближаването на вечерта. Сестра й не хапна почти нищо и побърза да се върне в гостната, като трепваше нетърпеливо при всеки звук от преминаваща карета.

Мисис Дженингс беше заета с нещо в стаята си и за Елинор беше голямо облекчение, че старата дама не може да види какво става. До внасянето на приборите за чая Мариан неведнъж бе изпитала разочарование при звука на всяко потропване по някоя съседска врата, и тогава се чу силно тропане, което не можеше да бъде сбъркано с чукане по вратата на друга къща. Елинор беше сигурна, че то предизвестява идването на Уилъби, а Мариан се стресна и тръгна към вратата. Не се чуваше нищо и тази тишина бе просто непоносима — Мариан отвори вратата, направи няколко крачки надолу по стълбите и след като се ослушва половина минута, побърза да се върне в стаята толкова възбудена, колкото е съвсем естествено да се почувства от увереността в неговото пристигане. В екстаза на този миг тя не се сдържа и възкликна:

— О, Елинор, това е Уилъби, наистина е той! — и беше готова да се хвърли в прегръдките му, когато вратата се отвори и на прага се появи полковник Брандън.

Шокът беше прекалено силен, за да бъде посрещнат хладнокръвно и Мариан веднага излезе от стаята. Елинор също се почувства разочарована, но от уважение към полковника побърза да стане и да го приветства с добре дошъл. Стана й много мъчно, че човекът, който обича сестра й толкова силно, напълно съзнаваше каква мъка и разочарование изпита Мариан при неговото влизане. Елинор веднага разбра това, разбра и че е видял Мариан да излиза от стаята, защото усети колко изненадан и засегнат се почувства той и дори не можа да се съвземе на момента, за да обърне внимание на Елинор според изискванията на доброто държание.

— Да не би сестра ви да е болна? — каза той.

Елинор се почувства много неудобно, когато му каза, че Мариан не е добре и забъбри нещо за главоболия, лошо настроение, преумора и какво ли не, което да извини поведението на Мариан.

Той я изслуша с искрен интерес и внимание, но след като успя да се съвземе, не отвори повече дума по този въпрос, а изрази радостта си, че ги вижда в Лондон и зададе обичайните въпроси за пътуването и как са приятелите им в Бартън.

Те продължиха да си приказват така, спокойно и равнодушно, без настроение и с мисли, заети с нещо друго. На Елинор много й се искаше да го пита дали Уилъби е в града, но се страхуваше да не го нарани с въпроси за неговия съперник. Накрая, съвсем между другото, го попита дали е бил в Лондон през цялото време, след като се бяха видели последния път.

— Да, — отговори той и малко се смути — почти през цялото време — един-два пъти ходих в Делафорд за по няколко дни, но наистина не можах да се върна в Бартън.

Тези думи и начинът, по който бяха изречени, припомниха на Елинор към обстоятелствата на заминаването му от Бартън и притесненията и подозренията на мисис Дженингс във връзка с това заминаване, затова тя се разтревожи, че въпросът й е съдържал много повече любопитство, отколкото изпитваше в действителност.

След малко дойде и мисис Дженингс.

— О, полковник, — каза тя с обичайната си гръмка жизнерадостност — страшно се радвам да ви видя, съжалявам, че не можах да дойда по-рано, извинете, но трябваше да се поогледам наоколо и да реша някои въпроси, защото отсъствах от къщи дълго време, пък вие знаете колко много дребни работи трябва да свърши човек, след като го е нямало, ама сега оставих Картрайт да се занимава с тях. Боже, колко работа имах след вечеря! Но кажете, полковник, как разбрахте, че днес пристигам в града?

— Имах удоволствието да науча за това у мисис Палмър, където днес бях поканен на обяд.

— О, така значи, и как са те там? Какво прави Шарлот? Хващам се на бас, че доста е наедряла за това време.

— Мисис Палмър изглеждаше доста добре и ми поръча да ви кажа, че още утре ще дойде да ви види.

— А, и аз така си мислех. Е, полковник, както виждате, довела съм със себе си и две млади дами — искам да кажа, виждате едната от тях, но тук някъде има още една. Става дума за вашата приятелка мис Мариан, сигурно се радвате да го чуете. Не знам какво ще правите с мистър Уилъби, за да си я поделите. Ах, какво нещо е да си млад и красив! Ами че и аз някога съм била млада, но не бях красива — въпрос на късмет. Въпреки това си намерих чудесен съпруг. Да видим дали и най-голямата красавица може да направи повече от това! Ох, горкият, отиде си преди повече от осем години. Ами вие, полковник, къде ходихте, откакто се разделихме? Как ви вървят работите? Хайде, хайде, между приятели не може да има тайни.

С обичайната си вежливост той отговори на всичките й въпроси и не задоволи любопитството й по нито един от тях. Елинор започна да прави чая, а след малко дойде и Мариан.

След влизането й полковникът стана по-мълчалив и замислен, и мисис Дженингс не успя да го убеди да остане още. Тази вечер не дойде никой друг и дамите единодушно решиха да си легнат рано.

На другата сутрин Мариан се събуди отново с чудесно настроение и щастливо изражение на лицето. Разочарованието от предишната вечер бе забравено в очакване на онова, което щеше да й поднесе днешният ден. Малко след закуска пред вратата спря кабриолетът на мисис Палмър и тя влезе в стаята засмяна, както винаги, толкова беше щастлива да ги види, че не се знаеше дали се радва повече на майка си или на госпожици Дашууд. Била изненадана, че са в града, но през цялото време знаела, че ще дойдат, и се сърдеше, че са отказали на нея, пък са приели поканата на майка й, но въпреки това никога не би им простила, ако изобщо не бяха дошли!

— Мистър Палмър толкова ще се радва да ви види — каза тя, — как мислите, какво каза той, като разбра, че сте дошли с мама? Май забравих какво точно беше, ама беше много забавно!

Следващите един-два часа прекараха в занимание, което майка й наричаше приятен разговор, с други думи, във всевъзможни въпроси за познатите на мисис Дженингс и безпричинен смях от страна на мисис Палмър. Накрая тя предложи да отидат с нея по магазините, където тази сутрин имала някаква работа. Елинор и мисис Дженингс приеха с готовност предложението й, защото и те трябваше да направят някои покупки. Отначало Мариан отказа, но после я убедиха да отиде с тях.

Където и да отидеха, тя все беше нащрек. Погледът й бе особено търсещ и неспокоен на Бонд Стрийт, където трябваше да свършат повечето от нещата, а в който и магазин да влезеха, мислите й бяха еднакво далече от всичко, което се изправеше пред очите й и което грабваше вниманието и интереса на останалите. Навсякъде беше неспокойна и неудовлетворена и когато Елинор я питаше какво мисли за някоя стока или покупка, която еднакво засягаше и двете, тя не знаеше какво да отговори. Нищо не можеше да я зарадва и с нетърпение чакаше да се върнат вкъщи, затова едва успяваше да скрие раздразнението си от придирчивостта на мисис Палмър, чийто поглед не пропускаше нито една красива, скъпа и модерна стока и която жадуваше да изкупи всичко, не можеше да избере нищо и само се разтакаваше във възклицания и нерешителност.

Върнаха се вкъщи малко преди обяд и веднага щом се прибраха, Мариан изтича нетърпеливо по стълбите, а когато Елинор я настигна, видя как се извръща от масата за писмата с изражение, по което се четеше мъка и което означаваше, че Уилъби не е идвал в тяхно отсъствие.

— Оставиха ли за мен някакво писмо, след като излязохме? — попита тя лакея, който влизаше в стаята с куп пакети. Отговорът беше отрицателен. — Съвсем сигурен ли сте в това? — попита отново тя. — Сигурен ли сте, че не е оставено писмо от някой слуга или носач?

Човекът отговори, че не е идвал никой.

— Странно, — каза тя тихо и с разочарование в гласа, докато отиваше към прозореца.

— Наистина странно! — повтори Елинор, като гледаше колко е неспокойна сестра й. — Нямаше да му пише, ако не знаеше, че е в града, а щеше да изпрати писмото до Коум Магна. Ако е тук, наистина е необяснимо защо не идва или не й пише! Мила мамо, колко сбърка, като допусна дъщеря ти да се сгоди толкова млада, и то за човек, когото почти не познаваме, как допусна да те подведат по един такъв съмнителен и тайнствен начин! Аз бих искала да поразпитам Мариан, но как би приела тя моята намеса?

След като поразмисли, Елинор твърдо реши, че ако нещата продължават да се развиват и занапред така неблагоприятно за Мариан, ще изложи пред майка си необходимостта да разговаря открито със сестра й по този въпрос.

Този ден на обяд присъстваха мисис Палмър и две близки, позастаряващи вече приятелки на мисис Дженингс, които бе срещнала сутринта. Старата дама излезе по свои работи малко след чая и на Елинор се падна задължението да организира партия вист за останалите. В такива случаи от Мариан нямаше никаква полза, тъй като не знаеше да играе на карти и макар тази вечер да разполагаше сама с времето си, в никакъв случай то не бе прекарано по-приятно, отколкото заниманието на Елинор — през цялото време тя бе обзета от тревога, нетърпение и болката на разочарованието. Опита се да почете, но след няколко минути остави книгата настрана и се залови за много по-интересното занимание да крачи насам-натам из стаята, като всеки път поспираше до прозореца с надеждата да чуе на вратата дългоочакваното потропване.