Линда Хауърд
Среднощна дъга (14)

Епилог

Лежеше по гръб, прегърнал Джейн. Тъмната й коса се бе разпиляла по рамото му и той погали гърба и закръгленият ханш.

— Не можех да спя без теб — прошепна той. — Свикнах да си до мен.

Младата жена мълчеше, но той знаеше, че не спи. Бяха уморени, но прекалено развълнувани, за да заспят. Щом стигнаха в Париж, вече не бе чак толкова важно да се прехвърлят на полета за Лондон и после за Ню Йорк. Вместо това се настаниха в хотел и се любиха още по-хубаво от преди, желанието им бе изострено от раздялата.

— Какво щях да правя, ако не бе дошъл след мен? — прошепна тя и в гласа й прозвуча самота.

— Знаеше, че ще дойда.

— Надявах се, но не бях сигурна.

— Сега вече можеш да си сигурна — каза той и я притисна под себе си. — Обичам те. Надявам се да си щастлива в Тенеси, защото не бих могъл да живея в някой голям град, вече не. Точно това ме притесняваше.

Бавна усмивка затрепка по лицето й.

— Не си ли забелязал, че не съм луда по големите градове? Мога да съм щастлива където и да е, стига ти да си до мен. Освен това мисля, че провинцията е чудесно място за деца.

— Все още не сме обсъждали този въпрос, нали? Иска ми се да имаме деца, но предпочитам да изчакаме известно време.

Тя проследи очертанията на устните му с пръст.

— Малко си закъснял. Щом си искал да чакаш, трябваше да стоиш на страни от мен и в джунглата, и в Мексико, и в окръг Колумбия.

Той преглътна и я загледа.

— Да не би на ми казваш това, което си мисля, че ми казваш?

— Май да. Още не съм сигурна, но всички признаци са налице. Имаш ли нещо против?

— Да имам нещо против? Господи, не разбира се!

Вълнението в гласа му я стопли и тя го прегърна, затворила очи. Вече нямаше нищо против мрака, защото Грант бе до нея.