Линда Хауърд
Среднощна дъга (9)

Девета глава

Лимон. Името звучеше божествено, а докато се държеше здраво за продраната седалка на стария пикап, градът й се стори безкрайно далеч. Тъмните й очи бяха широко отворени и тъжни, докато се взираше през стъклото в напразен опит да види пътя. Грант я погледна бързо, защото не можеше да й отдели повече внимание, след това заговори спокойно.

— Джейн, облегни се в ъгъла и си дръж главата настрани от задния прозорец. Разбра ли ме?

— Да. — Послуша го и се сви в ъгъла. Старият автомобил имаше малко прозорче отзад и още по-малки прозорци отстрани, така че в ъглите бе сравнително закътано. Някаква пружина се забиваше отзад в крака й и тя се опита да се намести. От тази страна почти нямаше тапицерия, заменена бе от различни парчета плат, които покриваха някои от щръкналите пружини. Грант седеше на доста мърляво парче зебло. Тя погледна надолу и видя огромна дупка на пода до вратата.

— Това нещо си има характер — отбеляза тя, успяла да си върне поне отчасти обичайното ведро настроение.

— И то лош. — Пикапът се подхлъзна в калта и Грант отново насочи цялото си внимание, за да го изправи на пътя.

— Как успяваш да разбереш къде караш?

— Не успявам. Просто налучквам. — Хитра усмивка плъзна по устните му, знак за адреналина, с който бе наситена кръвта му. Това бе толкова възбуждащо, невероятна чувствителност се бе събудила, когато мобилизира уменията си срещу врага. Ако не беше опасността за Джейн, на него играта на котка и мишка може би щеше да му допадне. Рискува и отново я погледна, но поне се успокои, защото забеляза, че вече е по-спокойна, че се е овладяла и е покорила страха.

— Дано да имаш късмет в налучкването. — Тя изхлипа, когато автомобилът се наклони застрашително на една страна. — Ако ни хвърлиш от някоя скала, кълна се, че никога няма да ти простя!

Той се усмихна отново и се опита да се намести. Наведе се по-близо до волана.

— Ще се опиташ ли да свалиш тези раници? Пречат ми. И не се надигай много!

Тя се плъзна на седалката, разкопча презрамките и ги свали, за да може той да се облегне. Как бе възможно да забрави за своята раница! Ужасена от собственото си нехайство, тя прекара каишката през гайките за колан на панталона и я закопча.

Той не й обръщаше внимание, защото се мръщеше към таблото. Чукна рязко по някакъв циферблат с пръст.

— Мамка му!

Джейн изпъшка.

— Не го казвай! Свършва ни бензинът, нали?

— Не знам. Проклетият датчик не работи. Резервоарът може да е пълен, но може да ни остави на пътя всеки момент.

Тя се огледа. Дъждът вече не бе така проливен, но все още бе силен. Гората притискаше пътя и от двете страни, а селото вече не се виждаше. Пътят не бе павиран и пикапът се тресеше по неравностите, а тя трябваше да се държи здраво, за да не падне, но поне бяха на пътя, а камиончето вървеше. Дори да угаснеше в този момент, пак щяха да са по-добре, отколкото преди малко. Поне не стреляха по тях. Ако имаха късмет, Турего щеше да реши, че все още се придвижват пеша и щеше да продължи търсенето, поне за известно време. Всеки момент беше ценен, защото ги отдалечаваше от преследвачите.

След половин час дъждът спря и температурата веднага се покачи. Джейн свали прозореца, за да стане малко по-хладно.

— Това чудо дали има радио? — попита тя.

Грант изсумтя.

— Да не би да искаш да чуеш музикалната класация? Не, радио няма.

— Няма защо да ми отговаряш толкова дръпнато — изсумтя тя.

Грант се зачуди дали някога преди е бил обвиняван, че е „дръпнат“. Как ли не го бяха наричали, но не и това. Джейн имаше невероятен поглед на нещата. Ако се бяха сблъскали с някой ягуар, тя сигурно щеше да го нарече „мило котенце“! В него се надигна познатото желание и му се прииска иди да я удуши, или да я люби. Мрачното му изражение се поразведри, когато се сети кое ще му достави повече удоволствие.

Пикапът закачи храст, избуял прекалено близо до тесния път. Джейн успя да се наведе навреме, за да не я пернат през лицето клоните, които се пъхнаха през отворения прозорец и посипаха вътре дъждовните капки по листата.

— Вдигни този прозорец — нареди той, а притеснението направи гласа му остър. Джейн се подчини и отново седна в ъгъла. Усещаше как по челото й избиват капки пот и тя ги избърса с ръкава си. Отметна тежките коси от лицето си, ужасена от оплетените кичури, на които попадна. На какво ли не бе готова за една баня? За истинска баня с гореща вода, сапун и шампоан, а не да се плакне в планински поток. Ами чисти дрехи! Сети се за четката за коса в раницата, но нямаше сили да се пресегне, за да я извади.

Всъщност, какъв беше смисълът да си пожелава нещо, което не можеше да има? Имаше много по-важни неща.

— Ти намери ли някаква храна?

— В моята раница е.

Тя я грабна и я отвори и извади вързоп хляб и сирене. Друго нямаше, но тя не бе в настроение да се оплаква за недостатъчно богатото и разнообразно меню. Храната си бе храна. В този момент щеше да се зарадва дори на войнишките полуфабрикати.

Наведе се, взе ножа от колана му и бързо наряза хляба и сиренето. За по-малко от минута бе направила два дебели сандвича и му бе върнала ножа.

— Ще можеш ли да държиш сандвич и да караш, или предпочиташ аз да те храня?

— Ще се справя. — Не беше много удобно да се бори с волана и да държи сандвич едновременно, но ако трябваше тя да му подава хапките, щеше да се наложи да се приближи и така главата й щеше да е изложена на задния прозорец. Пътят зад тях беше пуст, но той нямаше никакво намерение да рискува.

— Мога да легна с глава на скута ти и да те нахраня — предложи тихо тя, тъмните й очи сънени и нежни.

Той трепна и целият се напрегна.

— Мила, ако сложиш глава на скута ми, може да забия тази каруца в първото дърво. Стой си на мястото.

Вчера ли беше, когато се люби с нея в онази пещера? Беше негова, беше я прегръщал, беше я променил, дотолкова, че й се струваше невъзможно да си спомни какво е било преди да го познава. Всичко важно в живота й се бе променило и той се бе превърнал в центъра на всичко.

Чувствата й личаха в очите, по изразителното лице. Погледна я бързо и преглътна, за да облекчи пресъхналото си гърло, а ръцете му стиснаха волана. Желаеше я още сега, прииска му се да спре камиончето и да я качи върху себе си, след това да се потопи в топлината й. Вкусът и мирисът й бяха в ума му, тялото му все още усещаше копринената й кожа. Може би просто не успяваше да й се насити, но за краткото време, което им оставаше, поне щеше да опита, а докато опитваше, сигурно щеше да полудее от удоволствие.

Изядоха лакомо сандвичите, след това Джейн му подаде манерката. Водата Перие бе загубила приятния си вкус, но си беше вода и той отпи на едри глътки. Когато й подаде манерката, тя също пи жадно, за да възстанови влагата, която тялото й бе загубило, докато се потеше. Толкова бе горещо в пикапа! Докато вървяха през джунглата не й се бе сторило толкова задушно, въпреки че под листака не полъхваше вятър. Металният мирис в пикапа я караше да се чувства като в консерва, като варена скарида. Насили се да спре да пие, преди да изпразни манерката и отново зави капачката.

Десет минути по-късно, пикапът започна да се дави и да кашля; след това моторът спря, а Грант го отби встрани от пътя.

— Изкара почти два часа — каза той, отвори вратата и слезе.

Джейн се премести на неговото място и слезе, защото бе паркирал толкова близо до гората, че тя не можеше да отвори вратата.

— Според теб колко сме изминали?

— Около шейсет километра. — Нави кичур коса на пръста си и й се усмихна. — Какво ще кажеш да се поразходим?

— Малка следобедна разходка? С удоволствие.

Той наведе глава и я целуна настойчиво. Преди да й остане време да отвърне, той я дръпна настрани към края на гората, където отново щяха да са невидими. Направи крачка назад към пикапа и тя забеляза, че той заличава стъпките им, след това скочи към нея.

— Има друго село малко по-надолу по пътя. Надянах се да стигнем до него, за да купим бензин, но… — Той не довърши мисълта си и сви рамене. — Ще вървим покрай пътя, за да стигнем до довечера, освен ако не се доближат прекалено много до нас. Тогава ще трябва отново да останем в джунглата.

— Няма ли да ходим при блатата?

— Не можем — обясни спокойно той. — Прекалено много открити места трябва да пресечем, а те вече знаят, че сме в района.

Някаква тъга се мерна в погледа й, но изчезна толкова бързо, че той дори не бе сигурен дали я е видял.

— Вината е моя. Ако се бях скрила от тях, вместо да се опитвам да те открия…

— Станалото станало. Не се тревожи повече. Просто трябва да приспособим плановете си, а планът е да се доберем до Лимон колкото е възможно по-бързо.

— Друг камион ли ще крадем сега?

— Ще направя каквото трябва.

Естествено. Тъкмо затова се чувстваше в безопасност с него. Той бе невероятно способен и то в много отношения. Беше й приятно дори да го следва през избуялата зеленина, защото бе с него. Не посмя да се замисли над факта, че скоро ще се разделят, че той сигурно ще я целуне за сбогом и ще си тръгне, сякаш бе просто още една приключила задача. Щеше да се занимава с това, когато му дойдеше времето. Нямаше още отсега да мисли за неприятните моменти, които предстояха. Трябваше да посвети енергията си на измъкването от Коста Рика, или поне на властите, на които можеше да се има доверие, така че Грант нямаше да е в опасност и нямаше да го застрелят, докато се опитва да я защити. Когато бе видяла кръвта по лицето му, сърцето й се бе вледенило, защото знаеше, че няма да преживее, ако нещо му се случи. Въпреки че сама се увери, че не е лошо ранен, самата мисъл за уязвимостта му я уплаши. Колкото и да беше силен, жизнен и опасен, той бе човек, следователно, смъртен.

Чуха само един автомобил да минава по пътя, а той се движеше към селото, от което бяха откраднали камиона. Слънцето залязваше и светлината в джунглата започваше да намалява. Точно преди да настъпи непрогледен мрак, те стигнаха до самия край на поле, а на около километър от тях бе друго село. По-скоро приличаше на малко градче. Имаше електрически лампи, по улиците бяха паркирани коли и камиони. След дни, прекарани в джунглата, това им се стори като столицата на цивилизацията.

— Ще останем тук, докато се стъмни напълно, след това ще отидем в града — реши Грант, отпусна се на земята и се протегна по гръб. Джейн се загледа в трепкащите светлини пред тях, разкъсвана между неудобство и страстно желание да се възползва от глезотиите на града. Искаше да се изкъпе, да спи в легло, но след като бе прекарала толкова много време сама с Грант, мисълта, че отново ще бъде заобиколена от хора, я накара да остане нащрек. Не можеше да се отпусне като Грант, затова остана права, лицето й бе изопнато, пръстите свити.

— Почини си, вместо да потръпваш като нервна котка.

— Нервна съм. Тази вечер ли ще продължим за Лимон?

— Зависи какво ще открием, когато влезем в града.

Тя го погледна, обзета от внезапно раздразнение. Как само умееше да избягва отговорите на всичките й въпроси. Беше толкова тъмно, че не успяваше да различи чертите му. Той бе само едно тъмно очертание на земята, но бе сигурна, че е усетил гнева й, че ъгълчето на устата му се изкривява нагоре в типичното за него подобие на усмивка. Беше прекалено изморена, за да се опитва да открие смешното, затова направи няколко крачки и седна, подпря чело на присвитите си колена и затвори очи.

Не долови никакви стъпки, но ето че той беше зад нея, а силните му ръце започнаха да масажират стегнатите мускули на раменете и врата.

— Искаш ли тази вечер да спиш в истинско легло? — прошепна до ухото й той.

— Искам и истинска баня. И истинска храна. Да, с удоволствие — отвърна тя, без дори да обръща внимание колко тъжно и замечтано звучи гласът й.

— В град като този сигурно има някакъв хотел, но не можем да рискуваме и да отидем, особено както изглеждаме. Ще се опитам да намеря някой, който приема наематели и не задава прекалено много въпроси.

Пое ръцете й, помогна й да се изправи и я прегърна през раменете.

— Да вървим, тогава. И на мен ми се иска да се отпусна в истинско легло.

Докато минаваха през полето и наближаваха примамливите светлини, Джейн усети колко неугледен вид има и прокара пръсти през оплетената си коса. Знаеше, че дрехите й са мръсни, че лицето й е изцапано.

— Никой няма да ни пусне в дома си — предположи тя.

— Парите карат хората да не обръщат внимание на мръсотията.

Тя го погледна учудена.

— Ти носиш пари?

— Добрите бой скаути са винаги подготвени.

В далечината се разнесе жален вой на влакова сирена и ги увери, че дивата дъждовна гора е останала зад тях. Странното бе, че Джейн се почувства така уязвима, сякаш беше гола и пристъпи по-близо до Грант.

— Може да ти се стори глупаво, но ме е страх — прошепна тя.

— Това е вид културен шок. Ще се почувстваш по-добре, когато се накиснеш във вана с гореща вода.

Придържаха се към покрайнините на града, в сенките. Тук изглежда бе доста заможен край. Някои от улиците бяха павирани, по главната улица се виждаха лъскави магазини. Хората вървяха и се смееха, бъбреха, а отнякъде се носеше музика, още една част от цивилизацията, която опъна нервите й. Познатият по цял свят знак в червено и бяло на безалкохолна напитка, бе закачен над тротоара и тя се почувства така, сякаш се връщаше от пътешествие назад във времето. Да, това определено бе културен шок.

Грант я побутна зад себе си и поведе тих разговор с възрастен мъж с подпухнали очи, на който никак не му се искаше да го притесняват. Най-сетне Грант му благодари и се отдалечи, без да пуска ръката на Джейн.

— Дъщерята на първата братовчедка на снаха му приема пътници — каза й той и Джейн преглътна смеха си.

— А ти знаеш ли къде живее дъщерята на първата братовчедка на снаха му?

— Естествено. Надолу по тази улица се завива наляво, после надясно, върви се по алеята, докато се стигне до един двор и задънена улица.

— Щом казваш.

Той, разбира се откри къщата лесно, а Джейн се облегна на бялата стена около двора, докато той чакаше някой да отговори на звъненето му и разговаряше с дребната закръглена жена, която отвори. Като че ли никак не й се искаше да приеме толкова мърляви гости. Грант й подаде няколко банкноти и обясни, че двамата с жена му правили проучване за американска фармацевтична компания, но колата им се счупила и трябвало да вървят пеша от лагера. Дали парите, или най-обикновено състрадание размеква госпожа Трехос, тя отвори решетъчната врата и ги пусна да влязат. Щом забеляза изпитото лице на Джейн, омекна още повече.

— Горкичката — загука тя и без да обръща внимание колко е мръсна Джейн, прегърна с налятата си ръка отпуснатите рамене на младата жена. — Изтощена си, нали? Имам хубава хладна баня и меко легло за теб и господина. Сега ще ви донеса нещо за ядене. Ще се почувстваш по-добре.

Джейн се усмихна на топлите тъмни очи на жената.

— Чудесно — успя да каже тя на доста позабравения си испански. — Най-вече ми се иска баня. Ще може ли?

— Ама, разбира се! — Госпожа Трехос се усмихна гордо. — Двамата със Сантос топлим вода. Той донася горивото за пощата, от Сан Хосе.

Докато бъбреше, тя ги поведе към удобната къща с хладни плочи на пода и чисто бели стени.

— Стаите на горния етаж са заети — извини си тя. — Остана само една стая под стълбите, но тя е приятна и хладна, а и е най-близо до всички удобства.

— Благодаря, госпожо Трехос — каза Грант. — Стаята долу много ще ни хареса.

Наистина им хареса. Беше малка, с гол под и бели стени, мебели нямаше, освен двойно легло с дървена рамка и малка дървена мивка, в която бяха поставени кана и купа. Джейн погледна леглото с нескрит копнеж. Изглеждаше хладно и удобно с плътни пухкави възглавници.

Грант благодари на госпожа Трехос отново и тя отиде да им приготви нещо за ядене. Останаха сами. Джейн вдигна поглед към него и забеляза, че той не откъсва очи от нея. Беше различно да е сама с него в спалнята, много по-различно, отколкото в джунглата. Там усамотението им беше нещо обикновено. Тук имаше чувството, че изолират останалата част от света и интимността им ще бъде много по-голяма.

— Влез първо ти в банята — каза най-сетне той. — Само не заспивай във ваната.

Джейн се съгласи веднага. Огледа долния етаж, ръководейки се по миризмата, докато най-сетне откри госпожа Трехос да трополи в кухнята.

— Извинете ме — обади се колебливо тя. Не знаеше всички думи, за да обясни, че няма какво да облече, след като се изкъпе, но госпожата я разбра веднага. След няколко минути Джейн получи семпла бяла нощница и я въведоха в банята, гордостта на Трехос.

Плочките бяха напукани, но имаше стара дълбока вана с извити крачета като лапи и когато пусна водата, тя потече приятна и гореща. Джейн бързо свали раницата от колана и я остави настрани, след това се съблече и влезе в банята, защото нямаше търпение да я изчака да се напълни. Горещината пропи в напрегнатите й мускули и от устата й се откъсна стон на удоволствие. Можеше да се кисне часове, но Грант също чакаше затова тя не си позволи да се облегне и да се отпусне. Изми наслоилата се мръсотия и не можеше да повярва колко чиста се чувства. След това си изми косата и въздъхна облекчено, когато сплъстените кичури се плъзнаха между пръстите й като мокра коприна.

Бързо уви косата си в хавлия и извади самобръсначка от раницата. Седна на ръба на ваната и си обръсна краката и подмишниците, а сетне се намаза с овлажнител. Не можеше да спре да се усмихва, докато си представяше, че отново ще прекара нощта с Грант. Щеше да е чиста и да мирише приятно, а кожата й да блести. Все пак нямаше да е лесно да спечели обичта на война, затова смяташе да използва всички налични оръжия.

Изми си зъбите, среса мократа коса и облече бялата нощница през главата с надеждата да не срещне някой от наемателите на госпожа Трехос, докато се връща към стаята. Госпожата й бе казала да си остави дрехите на пода в банята, за да се погрижи за прането, затова Джейн взе раницата и тръгна към стаята, където чакаше Грант.

Той бе затворил кепенците на арковидния прозорец и се подпираше с едното си рамо на стената. Така и не бе седнал на единствения стол. Вдигна поглед, когато тя влезе и черните му ириси са разшириха толкова много, че остана само един тънък златен кръг. Джейн спря и пусна раницата до леглото, внезапно почувствала се неудобно, въпреки че се бе любила страстно с този мъж. Гледаше я така, сякаш всеки момент щеше да й се нахвърли и тя скръсти ръце пред гърдите, сигурна, че голотата й под нощницата ясно личи. Прочисти гърлото си и усети, че устата й е пресъхнала.

— Банята е свободна.

Той се изправи бавно без да откъсва очи от нея.

— Защо не си легнеш?

— Предпочитам да те изчакам — прошепна тя.

— Ще те събудя, когато се върна. — Напрегнатият му поглед й подсказа, че тази нощ няма да спи сама.

— Косата ми… трябва да си изсуша косата.

Той кимна и излезе, а Джейн се отпусна бавно на стола, разтреперана, заради начина, по който я бе погледнал. Наведе се и започна да трие бързо косата си, а след това да я реши, за да се изсуши по-бързо. Беше гъста и дълга и когато Грант се върна в стаята, бе все още мокра. Той застана тихо и я загледа как се навежда, докато се грижи за тъмната грива. Тя се изправи и отметна глава, за да прехвърли косата си на раменете. В този момент го видя.

И преди се бяха любили, но сега чувствеността преминаваше между тях като електричество. Без да се докосват те бяха възбудени, сърцата им биеха бързо, а кожата им се сгорещяваше.

Той се бе обръснал, вероятно със самобръсначката, която тя бе оставила в банята. За пръв път го виждаше без неколкодневна брада и чистите линии на лицето му спряха дъха й. Беше гол, освен кърпата, вързана на тесния му кръст и тя го загледа докато я отпускаше на пода. Пресегна се зад него и заключи вратата.

— Готова ли си да си лягаме?

— Косата ми… още не е изсъхнала.

— Остави я — каза той и се приближи зад нея.

Четката падна на пода, когато той хвана ръката й и я издърпа да стане. Прегърна я веднага и устните им се срещнаха жадно, а пръстите й се вплетоха в потъмнялата от водата коса. Устните му бяха влажни и горещи, езикът му проникна дълбоко в устата й, а целувката я накара да изхлипа, докато желанието я завладяваше.

Усети колко е твърд, докато мъжествеността му се притискаше в мекото й тяло, ръцете му стискаха бедрата й в опит да я притиснат по-близо. Джейн откъсна устни, въздъхна и отпусна глава на широките му рамене. Не можеше да понесе дивото удоволствие, което той събуждаше, ако не владееше тялото си, но вече с нетърпение очакваше върха на възбудата си. Години наред бе живяла сама и не бе познавала страстта, докато не срещна Грант. Той бе див и много красив и свободен като изключителните ягуари, които се промъкваха неусетно в зелената джунгла. Тази дива жилка у него искаше отклик, а тя не можеше да се въздържи. Не бе нужно бавно да подклажда страстта й, само след една целувка тя тръпнеше, празна и нетърпелива и готова за него, гърдите й набъбваха болезнено, тялото й бе овлажняло и меко.

— Нека да сваля всичко от теб — прошепна той, вдигна нощницата и я съблече. Тя го пусна, пое нощницата и я остави на стола, а след това отново се отпусна в ръцете му и той я отнесе до леглото.

Голите им тела се движеха заедно и нямаше нужда да чака повече. Навлезе в нея и тя извика приглушено от удоволствие. Той улови тихия вик с устни, повдигна краката й и ги сключи около кръста си, а след това потъна още по-дълбоко в нея.

Бе също като предишната нощ. Тя не мислеше за нищо друго, освен за мъжа с широки рамене, които скриваха светлината. Леглото бе меко, чаршафите хладни и изпънати, а ритмичното проскърцване на пружините пригласяше на насекомите отвън. Времето не означаваше нищо. Устата му бе върху нейната, ръцете му пълзяха по тялото й, бавните тласъци дълбоко в нея я разпалваха, докато двамата достигнаха удоволствието. Чаршафите вече не бяха хладни, а затоплени от влажната им сгорещена плът.

След това отново стана тихо и той се отпусна тежко върху нея, пое си дълбоко дъх, докато ръцете й галеха мускулестия му гръб. По устните й трептяха любовни думи, но тя ги преглътна. Инстинктът й подсказваше, че той не би искал да знае, затова Джейн не направи нищо, за да помрачи времето, останало им заедно.

Може пък той да я бе дарил ако не с любов, то с нещо също толкова безценно. Чувствителните й пръсти описваха гръбнака му, докато тя се чудеше дали не я е дарил с детето си. Тръпка на удоволствие я прониза и тя се сгуши до него с надеждата тялото й да е приело семето му.

Той се размърда, посегна да запали лампата и се отпусна до нея. Джейн се сгуши до него, отпусна глава на рамото му, а той се засмя.

— Защо не си спестиш време и не се настаниш отгоре ми още сега? — предложи той, грабна я и я постави върху гърдите си.

Джейн въздъхна доволно, протегна се отгоре му и го прегърна през врата. Притисна лице до гърлото му, сякаш бе намерила сигурно пристанище.

— Обичам те — каза безмълвно тя само с устни, притиснати до него.

 

 

Събудиха се на ярката утринна светлина, нахлула през кепенците. Грант остави Джейн да се протяга в леглото, стана, отвори кепенците и остави розовата светлина да нахлуе в стаята. Когато се обърна, видя, че тя блести по топлата й кожа, че е превърнала зърната й в прасковено розово и хвърля искри по черната коса. Лицето й бе поруменяло, а очите й бяха натежали от сън.

Изведнъж тялото му потръпна и той не можеше повече да понесе разстоянието, което ги делеше. Върна се в леглото, привлече я под себе си, а след това забеляза как лицето й се променя, докато бавно навлизаше в нея. Нещо се надигна в гърдите му и му стана трудно да диша, точно преди да се загуби в меките дълбини на тялото й го прониза мисълта, че тя се бе доближила прекалено много до него, че ако трябва да я остави да си тръгне, за него ще бъде непосилно трудно.

 

 

Той се облече, сложи си праните дрехи, донесени от една от дъщерите на госпожа Трехос, заедно с поднос плодове, хляб и сирене. Джейн се изчерви, когато се сети, че госпожа Трехос сигурно им е донесла поднос предишната вечер и си бе тръгнала дискретно, след като е чула звуците отвътре. Погледна скришом Грант и разбра, че той мисли за същото, защото ъгълчето на устата му се бе извило.

Госпожата й бе изпратила и мека бяла блуза, която се носеше със смъкнати рамене, а Джейн я облече с удоволствие, доволна да се отърве от черната. След като си избра портокал от подноса, тя захапа сочния плод и загледа как Грант облича зеления си потник през главата.

— Всички ще те забележат в тези камуфлажни дрехи — каза тя и пъхна парче портокал в устата му.

— Знам. — Целуна я бързо по устните с вкус на портокал. — Прибери ризата в раницата и бъди готова да тръгнем, щом се върна.

— Откъде да се върнеш? Къде ще ходиш?

— Ще се опитам да уредя някакъв превоз. Този път няма да е лесно.

— Можем да се качим на влака — изтъкна тя.

— Пушката ще бъде малко подозрителна, мила.

— Защо да не дойда с теб?

— Защото тук си на сигурно място.

— Последния път, когато ме остави, се забърках в неприятности — напомни му тя.

Не му стана приятно от това напомняне, докато се протягаше за резен пъпеш.

— Ако си държиш малкото дупе там, където съм ти казал, всичко ще бъде наред.

— Всичко е наред, когато съм с теб.

— По дяволите, престани да спориш с мен.

— Не споря. Изтъквам очевидните факти. Ти си този, който спори.

Очите му припламнаха като жълти огньове. Той се наведе, докато почти докосна носа й, едва успяващ да се овладее. Зъбите му бяха здраво стиснати, докато изговаряше внимателно думите.

— Ако се добереш до вас, без да съм те напляскал, това ще бъде истинско чудо.

— Никога не са ме пляскали — оплака се тя.

— Личи си!

Тя се тръшна на стола и се нацупи. Ръцете на Грант се свиха, след това посегна към нея и я издърпа от стола, за да я целуне дълбоко и силно.

— Поне веднъж бъди добра — каза той и усети, че гласът му звучи умолително. — Ще се върна след…

— Около час! — довършиха двамата заедно. — Добре, ще те чакам! Но това не значи, че ми е приятно.

Тръгна, преди да е избухнал и Джейн изяде още един плод, доволна, че има нещо прясно за ядене. Прецени, че той е искал тя да остане в къщата, не в стаята, затова първо приготви багажа им, след това потърси госпожата и си побъбри приятелски с нея. Жената се суетеше из кухнята, за да приготви храна за наемателите, докато двете й дъщери прилежно почистваха и перяха огромните купове. Джейн бе напъхала ръце в огромна купа с тесто, когато Грант се върна.

Първо бе отишъл в стаята, а когато я откри в кухнята, в очите му проблесна облекчение, но той побърза да го прикрие. Джейн усети присъствието му и се усмихна.

— Готово ли е всичко?

— Да, а ти готова ли си?

— Само да си измия ръцете.

Прегърна госпожата и й благодари, а Грант се облегна на вратата и я загледа. Всички ли успяваше да очарова толкова лесно? Госпожата грееше, пожела й успешно пътуване и я покани отново да се върне. Винаги щеше да има място в къщата на семейство Трехос за прелестната млада госпожа и нейният съпруг.

Взеха си раниците, а Грант нарами и пушката. Заради нея рискуваха да привлекат вниманието, но той не искаше да я остави. Ако имаха късмет, до довечера щяха да са на самолет далече от Коста Рика, но докато не тръгнеха, той нямаше право да се отпуска. Предишния ден им се бе разминало на косъм. Турего нямаше да се откаже, защото можеше да загуби прекалено много.

Вън на алеята, Джейн вдигна поглед към него.

— Какво точно уреди?

— Някакъв фермер заминава за Лимон и ще ни закара.

След приключенията през последните няколко дни, това й се стори прекалено лесно, но тя бе доволна, че пътят им ще премине досадно и скучно. Колко щеше да е хубаво, ако не ги преследваха.

Към края на алеята, някакъв мъж неочаквано се появи пред тях. Грант реагира веднага, блъсна Джейн настрани, но преди да успее да свали пушката от рамото, в лицето му бе насочен пистолет и още неколцина мъже се появиха, всички въоръжени, всички насочили оръжията си към Грант. Джейн спря да диша, очите й се ококориха от ужас. След това позна мъжа в средата и сърцето й спря. Щеше ли Грант да умре заради нея?

Нямаше да го понесе. Трябваше да направи нещо, каквото и да е.

— Мануел! — извика тя, гласът и радостен и доволен. Затича към него и го прегърна. — Толкова се радвам, че ме откри!