Р. А. Салваторе
Потайно острие (8)

Глава 7
„Заприщен“

Не може да влезеше — долетя писклив гласец иззад вратата. — Моля ви, господине. Вървете си, умолявам ви.

Дори притесненият тон на полуръста не успя да развесели Ентрери — това, че го спираха, не вещаеше нищо добро. Сделката между него и Дуавел бе изгодна и за двамата (особено за нея), а ето че сега тя като че ли се отмяташе от думата си. Портиерът й отказваше даже да го пусне в „Медната миза“. За няколко мига палачът се поколеба дали просто да не изкърти вратата, но после се отказа, припомняйки си, че полуръстовете често бяха доста добри в залагането на капани. След това се зачуди дали да не провре камата си в тесния процеп ида прониже ръката на дръзкия пазач, или пък пръста му, или каквото му се изпречеше. В това се криеше прелестта на магическото му оръжие — можеше да го забие, в която и да е част от тялото на врага си и да изпие жизнената му енергия.

Ала и това бе само мимолетна идея, родена от раздразнение, не нещо, което винаги практичният палач наистина би сторил.

— Отивам си — спокойно рече той. — Кажи обаче на Дуавел, че моят свят се дели единствено на приятели и врагове.

С тези думи Ентрери се обърна и си тръгна, оставяйки портиера напълно слисан.

— Бога ми, това прозвуча досущ като заплаха — разнесе се друг глас, преди убиецът да бе направил и десетина крачки.

Ентрери се обърна и видя малък отвор в стената на странноприемницата, през който не само го виждаха, както веднага се досети, но и навярно го държаха на прицел с лък.

— Дуавел — поклони се той.

За негова изненада цепнатината се разшири и част от стената се плъзна встрани. Дуавел пристъпи напред.

— Не ти трябва много, за да обявиш някого за свой враг — рече тя и тръсна глава, при което кестенявите й къдрици заподскачаха весело.

— Та аз не съм сторил нищо подобно — отвърна Ентрери. — Макар че наистина бях подразнен, задето се отметна от дадената дума.

Внезапно лицето на Дуавел се изопна и тя изостави досегашния си шеговит тон:

— Заприщен — обясни сериозно.

Изразът се срещаше по-често сред местните рибари, отколкото сред обитателите на улицата, ала Ентрери прекрасно знаеше какво означава. Така се наричаше практиката, с която се улавяха непокорните морски раци — обграждаха ги от всички страни със стени от водорасли и по този начин успяваха да ги докарат до брега живи. Макар и не така буквално, значението на този израз на улицата бе не по-малко ясно. Заприщен човек бе онзи, когото бяха обявили за недосегаем, обграден и изолиран със стени от заплахи.

Напрежението на Дуавел се предаде и на палача.

— Заповедта идва от гилдии, по-могъщи от моята, гилдии, които са в състояние да изгорят „Медната миза“ до основи и биха го сторили, без да им мигне окото — сви рамене жената. — „Ентрери е недосегаем“, така казаха. Не можеш да ме виниш, че не смея да те пусна в странноприемницата си.

Палачът кимна. Той повече от всеки друг оценяваше пресметливостта в името на собственото оцеляване.

— И все пак дойде да говориш с мен — отбеляза той.

— Само за да ти обясня защо със сделката ни е свършено — отново сви рамене Дуавел. — И да се погрижа да не попадна във втората категория, която спомена на портиера ми. Поне това ти дължа и то, без да очаквам нещо в отплата. Вече всички знаят, че си се завърнал и присъствието ти ги изпълва с ужас. Старият Басадони все още е начело на гилдията, но отдавна е само фигурант, а не истински водач. Онези, които изпълняват задълженията му, а същото се отнася и за управниците на останалите гилдии, не познават Ентрери, но за сметка на това познават репутацията му. Затова се боят от теб толкова, колкото и един от друг. Не е ли напълно естествено Ронинг паша, например, да се страхува, че Рейкърс те е наел да го убиеш? А и в самите гилдии, не са ли повече от разбираеми опасенията на онези, които се домогват до позицията на Басадони, че някой от съперниците им може да ги плаши, да го подкрепиш по пътя към върха, когато старецът най-сетне си отиде?

Палачът кимна, но въпреки това каза:

— А не е ли възможно Артемис Ентрери просто да се е завърнал у дома си?

— Разбира се — съгласи се Дуавел. — Но докато не установят какви намерения имаш, ще продължат да се страхуват. А единственият начин да го сторят…

— … е да ме заприщят — довърши убиецът и понечи да благодари на Дуавел, задето бе проявила смелостта да излезе и да му каже всичко това, когато изведнъж му хрумна, че може и да го бе сторила по нечие нареждане, че срещата им е просто пореден опит на влиятелните гилдии да си изяснят какво е намислил.

— Пази си гърба — подхвърли Дуавел, докато отиваше към тайната врата. — И сам се досещаш, че мнозина биха искали да окачат главата на Артемис Ентрери на стената си.

— Какво знаеш? — попита палачът, усетил начаса, че полуръстката има нещо конкретно предвид.

— Преди да те обявят за недосегаем, съгледвачите ми се опитаха да научат какво се говори на улицата за завръщането ти — обясни тя. — Само че вместо те да задават въпросите, наложило им се да отговарят и то често на млади, силни главорези. Пази си гърба.

С тези думи Дуавел мина през тайната врата и потъна в „Медната миза“.

Ентрери въздъхна и си тръгна. Не се запита защо наистина се бе завърнал в Калимпорт — какво ли значение имаше! И въпреки предупреждението на Дуавел, погледът му не се насочи изпитателно към сенките от двете страни на потъналата в мрак улица. Сенките, които може би криеха убиеца му. А може би не.

А може би и това нямаше никакво значение.

* * *

— Пери — каза Гуинта Гадателя на Кадран Гордиън, с когото наблюдаваше как младият главорез се прокрадва по покривите, следвайки от безопасно разстояние Артемис Ентрери. — От гилдията на Боду.

— Държи го под око?

— Ловува — уточни магьосникът и Гордиън нито за миг не се усъмни в думите му — Гуинта бе прекарал целия си живот, наблюдавайки другите, и сега бе в състояние да предскаже действията им с поразителна точност.

— Но защо Боду е готов да рискува всичко, само и само да убие Ентрери? — Няма как да не е чул нареждането ни, още повече, че отношенията между неговата гилдия и палача не са никак лоши.

— Грешиш, ако смяташ, че Боду знае нещо за това — обясни Гуинта. — Виждал съм този убиец и преди. Дог Пери, така се казва, макар сам да се нарича Сърцето.

Прякорът се стори познат на Гордиън:

— Заради обичая му да изтръгва все още биещото сърце от гърдите на противниците си — спомни си той и кимна — сега всичко се изясняваше. — Дързък млад главорез.

— Напомня ми на някого, когото познавам — лукаво каза магьосникът и хвърли поглед на Кадран, който се подсмихна в отговор.

Така си беше — Дог Пери доста приличаше на самия него като по-млад, самоуверен и изкусен. Разбира се, времето го бе пообуздало, макар мнозина да смятаха, че все още не е достатъчно смирен. Гордиън се вгледа изпитателно в Пери, който тъкмо се прокрадваше по края на един покрив. Да, между тях двамата наистина съществуваше прилика, макар че на убиеца на Боду му липсваше шлифовка, а и здрав разум — дори на млади години, колкото и да бе самонадеян, Кадран надали би предприел нещо срещу човек като Артемис Ентрери толкова скоро след завръщането му в Калимпорт и очевидно, без особена подготовка.

— Сигурно има съюзници наблизо — подхвърли Гордиън на гадателя. — Огледай и другите покриви. Не вярвам да е толкова глупав, че да тръгне след Ентрери сам.

Гуинта разшири обхвата на магическото си наблюдение — тук беше Ентрери, който крачеше със сигурна стъпка по широката улица, виждаха се и мнозина от обитателите на онзи квартал, ала никой, за когото да се знае, че има каквато и да било връзка с гилдията на Боду или с Дог Пери.

— Ето го! — възкликна Гуинта след малко и посочи друг силует, който се прокрадваше из сенките и очевидно следваше пътя на Ентрери, само че от съвсем безопасно разстояние. — Мисля, че е и той е от хората на Боду.

— Сякаш никак не му се ще да се включи в битката — отбеляза Гордиън.

И наистина, всяка стъпка като че ли костваше на непознатия огромни усилия. Не само че вече бе далеч зад палача, но и продължаваше да изостава с всяка крачка, дотолкова, че ако сега захвърлеше всяка предпазливост настрани и се втурнеше след Ентрери, той изобщо нямаше да го забележи.

— Може би просто наблюдава — предположи Гуинта и отново насочи кристалната топка към двамата убийци, чиито пътища като че ли скоро щяха да се пресекат. — Следва съюзника си по заповед на Боду, за да види как ще се справи. Каквато и да е целта му, ако възнамерява да помогне на другаря си, ще трябва да побърза. Битките на Ентрери обикновено приключват доста бързо, а по всичко личи, че…

Магьосникът не довърши, видял Пери да се доближава до покрива и да прикляка, напрегнал и последното мускулче от тялото си. Явно бе открил подходящо място за засада, а и Ентрери, като по поръчка, сви точно в същата уличка.

— Може би трябва да го предупредим — предложи Гордиън и нервно прокара език по устните си.

— Ентрери е винаги нащрек — увери го Гуинта. — Несъмнено знае, че го наблюдавам — човек с неговите дарби не може да бъде следен по този начин, без да усети.

И като се изсмя, добави:

— Сбогом, Дог Пери!

Още докато магьосникът говореше, самонадеяният младок скочи от покрива, приземи се само на три крачки зад Ентрери и се озова до него толкова бързо, че почти всеки би рухнал прободен, преди да е разбрал какво става.

Почти всеки.

Когато Пери се нахвърли отгоре му с изваден меч, Ентрери рязко се обърна и с едно движение на лявата ръка, в която бе стиснал дългото си наметало, отби тънкото острие. Бърза стъпка напред, последвана от рязко спиране и натиск от страна на палача и ръката на противника му политна встрани. Ентрери мина под внезапно загубилия равновесие Пери, като не пропусна да забие камата си в подмишницата му. После се обърна, така мълниеносно, че Пери изобщо не успя да реагира, а Гуинта и Кадран едва можаха да видят какво точно става. Вече с лице към гърба на противника си, опитният убиец издърпа оръжието си и го прехвърли в лявата си ръка, като в същото време го сграбчи с десницата си за брадичката и заби крак в сгъвката на колената му. Пери политна напред, а изумрудената кама се заби в тила му и потъна дълбоко в мозъка.

Миг по-късно Ентрери издърпа оръжието си и пусна вече мъртвия мъж на земята, където веднага се образува локвичка кръв — всичко това, толкова бързо и ловко, че и капчица от нея не го опръска.

Смеейки се с глас, Гуинта посочи към другия край на улицата, където слисаният съюзник на Пери хвърли един-единствен поглед на Ентрери, обърна се и си плю на петите.

— Точно така — отбеляза магьосникът. — Нека из улиците се разчуе, че Артемис Ентрери отново е в Калимпорт.

Кадран Гордиън дълго се взира дълбоко замислен в мъртвия убиец, присвил устни така, че пищните му, къдрави мустаци щръкнаха на една страна. В началото се бе поколебал дали и сам да не тръгне след Ентрери и сега бе напълно поразен от невероятното му умение. До този момент не го бе виждал в действие и внезапно осъзна, че славата на палача бе повече от заслужена.

Само че Кадран Гордиън не беше Дог Пери и за разлика от самонадеяния глупак бе много по-опитен. Може би наистина трябваше да посети някогашния крал на наемните убийци.

— Превъзходно — разнесе се гласът на Шарлота и изведнъж лицето й се появи в голямата кристална топка. — Басадони паша каза, че ще остана впечатлена. Колко добре се движи!

— Да накажа ли гилдията на Боду, задето наруши заповедта? — попита Гордиън.

— Забрави за тях — отвърна Шарлота и се доближи още малко, а очите й искряха от възхищение. — Сега трябва да насочим всичките си усилия към него. Да го открием и да го привлечем на наша страна. Нека намерим работа, достойна за Артемис Ентрери.

* * *

Дризт откри Кати-Бри да седи на края на каруцата. Риджис се бе настанил до нея, притиснал парче плат до лицето й, а Бруенор ядно крачеше напред-назад, като размахваше брадвата си и сипеше порой от цветисти ругатни. Елфът веднага се досети какво се бе случило, поне в общи линии, и като се замисли, установи, че не е особено изненадан от избухването на Уолфгар.

— Вината не е негова — опитваше се да успокои баща си Кати-Бри.

И тя бе сърдита, ала също като Дризт по-добре разбираше терзанието на варварина.

— Мисля, че дори не ме виждаше — продължи тя, обръщайки се най-вече към елфа. — Според мен отново се бе върнал в Бездната, при Ерту и неговите мъчения.

Дризт кимна:

— Също като в началото на битката с великаните.

— Значи смяташ да го оставиш така? — изрева Бруенор. — Мислиш си, че не трябва да го държим отговорен? Ха! Такъв бой ще му хвърля, че годините в Бездната ще му се сторят като песен! Иди и ми го доведи, елфе! Доведи го да се извини на момичето. После ще се извини на мен. След туй ще му прасна един, та да си поспи хубавичко и да си помисли какво е сторил!

С яростно ръмжене джуджето заби секирата си в пръстта и заяви:

— Наслушах се за тоз’ Ерту! Не може да живееш в онуй, дето вече е отминало!

Дризт бе повече от сигурен, че ако в този момент Уолфгар се появеше в лагера, щеше да се наложи тримата с Риджис и Кати-Бри, както и Камлейн и всичките му спътници, насила да откъснат Бруенор от него. А като погледна Кати-Бри, с подуто око и разкървавен нос, усети, че надали би се разбързал да озаптява джуджето.

Без да каже нищо, той се обърна и се отдалечи в мрака. Приятелят им не може да се беше отдалечил кой знае колко, въпреки че луната светеше ярко над тундрата и нощта не бе никак тъмна. Щом излезе от лагера, извади ониксовата статуетка и Гуенивар се втурна напред, ръмжейки час по час, за да му показва пътя.

За негова изненада не се насочиха нито на юг, нито обратно към Десетте града, а право на изток, към Гръбнака на света, който се възправяше тъмен и заплашителен пред тях. Не след дълго достигнаха подножието му, опасна местност, осеяна с високи скали и зъбати възвишения, зад които спокойно можеха да дебнат в засада великани или разбойници.

А може би, каза си елфът, именно това бе причината Уолфгар да дойде насам. Може би нарочно си търсеше неприятности, надяваше се да открие битка или да бъде изненадан от някой великан, който веднъж завинаги да сложи край на болката му.

Изведнъж Дризт спря и въздъхна дълбоко, разстроен не толкова от мисълта, че варваринът предизвиква съдбата, а от собствената си реакция — в същия този миг си бе припомнил вида на Кати-Бри и почти си бе казал, че Уолфгар може би заслужава именно това.

Гласът на Гуенивар го извади от мислите му и той изкачи тичешком стръмното възвишение пред себе си, скочи върху съседната скала и се спусна по пътеката от другата й страна. До ушите му долетя ниско ръмжене (излязло от устата на Уолфгар, а не от пантерата, както Дризт бързо разбра), последвано от глух тътен, когато Щитозъб се стовари върху някакъв камък и то съвсем близо до Гуенивар, досети се елфът и по звука, и по недоволния рев на животното.

Той прехвърли поредната скала, пробяга няколко метра и се спусна право пред варварина. Виждайки обезумелия поглед в очите му, Дризт си помисли, че ще трябва да извади оръжие срещу него, миг по-късно обаче Уолфгар се успокои. Яростта му изчезна, отстъпвайки място на безсилна съкрушеност.

— Не знаех — промълви той и се свлече върху един камък.

— Разбирам — отвърна Дризт, като се опита да обуздае собствения си гняв и да придаде съчувствено звучене на гласа си.

— Не беше Кати-Бри — продължи варваринът. — В главата ми, имам предвид. Не бях с нея — бях се върнал обратно в онова царство на мрака.

— Знам. Кати-Бри — също, но се боя, че доста ще се поизпотим, докато успеем да успокоим Бруенор.

Широката, топла усмивка, с която елфът се опита да разсее напрежението, остана сякаш незабелязана от приятеля му.

— Прав е да се гневи — призна Уолфгар. — Самият аз изпитвам ярост, каквато дори не можеш да си представиш.

— Не подценявай силата на приятелството — рече Дризт. — Някога и аз сторих подобна грешка… и тя едва не ми коства всичко, на което държа.

Варваринът отривисто поклати глава, неспособен да открие каквато и да е прилика. Черното отчаяние го заля като вълна и го погълна. Онова, което бе сторил, не заслужаваше прошка, още повече, когато и сам разбираше, че може отново да направи същото.

— Загубен съм — прошепна той.

— Значи ще ти помогнем да намериш пътя си — отвърна Дризт и сложи ръка на рамото му.

Уолфгар обаче го отблъсна:

— Не! — горчиво се изсмя той. — Сякаш изобщо има път, който да открием! Мракът на Ерту не си е отишъл, а под неговата сянка не мога да бъда онзи, който искате да бъда.

— Искаме единствено да си припомниш кой беше някога — отвърна елфът. — В ледената пещера всички ликувахме, когато Уолфгар, син на Беорнегар, се завърна сред нас.

— Само че това не беше той — поклати глава варваринът. — Вече не съм човекът, който ви напусна в Митрил Хол. Никога няма да бъда този човек.

— Времето ще изцери… — започна Дризт, ала думите му бяха заглушени от рева на младия мъж.

— Не! — викна той. — Не искам изцеление. Не искам отново да стана човека, който бях някога. Може би най-сетне съм прозрял истината за света и тази истина ми показа грешките на досегашния ми живот.

Дризт го погледна изпитателно.

— И ти каза да удариш Кати-Бри? — попита подигравателно, тъй като търпението му бързо се изчерпваше.

Уолфгар се взря в него и елфът отново посегна към ятаганите си. И сам не можеше да повярва колко бе ядосан, дотам, че гневът надделяваше над съчувствието към страдащия варварин. Изведнъж осъзна, че ако Уолфгар го нападне, ще се хвърли в бой без никакви задръжки.

— Виждам те пред себе си и знам, че си ми приятел — рече младият мъж и се поотпусна достатъчно, за да разбере Дризт, че няма намерение да се бие. — Ала всеки път полагам огромно усилие, докато си го припомня. Много по-лесно ми е да те мразя, да мразя всичко около себе си и всеки път, когато не намеря воля да си спомня истината, може да се случи нещо ужасно.

— Както с Кати-Бри — рече Дризт, не обвинително, а по-скоро в искрен опит да го разбере.

Уолфгар кимна:

— Дори не я разпознах. В моите очи тя бе просто поредната мъчителка, изпратена ми от Ерту, най-страшната, онази, която ме изкушаваше и отслабваше волята ми, а след себе си оставяше не рани и физическа болка, а жестоки угризения и мисълта, че съм се провалил. Исках да устоя… исках…

— Достатъчно, приятелю — тихо каза елфът. — Нагърбваш се с вина, която не е твоя. Не теб трябва да държим отговорен, а безкрайната злина на Ерту.

— Не е само тя — сломено отвърна Уолфгар. — Вината е и моя. Слабост, която надига глава, колчем се отпусна.

— Ще поговорим с Бруенор — обеща Дризт. — Ще се поучим от случилото се днес и ще го използваме в бъдеще.

— Кажи му каквото щеш — гласът на варварина внезапно си възвърна ледения тон. — Аз няма да съм там, за да го чуя.

— Смяташ да се върнеш при твоя народ? — попита елфът, макар и да разбираше, че приятелят му не е казал нищо такова.

— Ще поема, накъдето реша. Сам.

— Някога и аз опитах същата игра.

— Игра ли? — не повярва на ушите си Уолфгар. — Никога през живота си не съм бил по-сериозен. Сега си върви, върни се при тях, там, където ти е мястото. А когато мислите за мен, мислете за човека, който бях някога, човека, който никога не би вдигнал ръка срещу Кати-Бри.

Дризт понечи да отговори, но се отказа и вместо това изпитателно се взря в прекършения си приятел. В действителност не можеше да му каже нищо, с което да го утеши, а колкото и да му се щеше да вярва, че с Кати-Бри, Риджис и Бруенор са в състояние да му помогнат да дойде на себе си, никак не бе сигурен, че наистина могат да го сторят. Дали пък Уолфгар нямаше отново да избухне — срещу Кати-Бри или някой друг от тях — и да ги нарани? Дали завръщането му в този момент нямаше да доведе до сбиване с Бруенор или с него самия? Или пък Кати-Бри, тласната от необходимостта да отбранява живота си, нямаше да забие смъртоносния си меч дълбоко в гърдите му? На пръв поглед подобни опасения изглеждаха нелепи, ала след случилото се през последните няколко дни, елфът започваше да осъзнава, че може и да не са напълно безпочвени.

А най-лоша от всичко бе собствената му реакция при вида на ранената Кати-Бри — не се бе изненадал ни най-малко.

Уолфгар се обърна, за да си тръгне, и Дризт инстинктивно го сграбчи за рамото.

Младият мъж се завъртя и блъсна ръката му настрани.

— Сбогом, Дризт До’Урден! — Простичките, искрени думи на варварина предадоха чувствата му по-красноречиво и от най-многословното обяснение: копнеж да се върне заедно с елфа при другите, желание всичко да е както преди — петимата приятели отново на път, поели на поредното приключение. Ала преди всичко думите на Уолфгар, категорични и очевидно добре обмислени, съвсем ясно даваха да се разбере, че решението му е окончателно. Дризт не можеше да го спре, освен ако не извадеше оръжие срещу него. А дълбоко в себе си елфът и сам разбираше, че не бива да прави това.

— Открий себе си — изрече той на глас. — А след това се върни при нас.

— Може би — беше единственото, което варваринът отвърна, и без да се обръща назад, потъна в сумрака на утрото.