Р. А. Салваторе
Потайно острие (16)

Глава 15
Зовът на Креншинибон

Носът на кораба пореше лазурните води край Саблен бряг сред облак от солени пръски и бяла пяна. Застанала до бордовата ограда, Кати-Бри усещаше парещия допир на солените капки, така студени в сравнение с жарките слънчеви лъчи, които галеха нежното й лице. Корабът „Пътешественик“ се носеше на юг, на юг бе отправен и взорът на младата жена. Далеч от Долината на мразовития вятър, далеч от Лускан, далеч от Града на бездънните води, откъдето бяха отплавали преди три дни.

Далеч от Уолфгар.

За пореден, но със сигурност не за последен път Кати-Бри се запита дали бе постъпила правилно, като бе оставила изстрадалия варварин да си тръгне. В сегашното си измъчено и объркано състояние Уолфгар със сигурност се нуждаеше от тях!

Ала вече не можеше да се върне при него. Младата жена избърса очите си, внезапно овлажнели, но не от морските пръски, и отправи поглед към безбрежните води, ширнали се пред нея, поободрена донякъде от шеметната бързина, с която се носеше корабът. Имаха мисия, която внезапно бе станала дори още по-важна — докато пътуваха към Града на бездънните води, бяха установили извън всякакво съмнение, че Креншинибон си остава опасен враг, надарен със собствен разсъдък и воля, която му позволяваше да впримчва сърцата на всички зли същества наоколо, чудовища с черни души, жадни за могъществото, с което той ги изкушаваше. Ето защо приятелите отидоха в Града на бездънните води, където се качиха на най-здравия съд, който можаха да намерят в пристанището, с надеждата, че в открито море ще срещнат по-малко врагове, а и ще могат да ги забележат отдалеч. И Кати-Бри, и Дризт искрено съжаляваха, че не бяха заварили там капитан Дюдермонт и прекрасния „Морски дух“.

Само два часа след като вдигнаха котва, един от моряците се опита да издебне Дризт, с намерението да задигне отломъка. Повален набързо от тъпата страна на двата елфически ятагана, той беше вързан и свален на първия кораб, който мина край тях, с молба да бъде предаден на пристанищните власти в Града на бездънните води, известен с почитта, на която се радваше законът там.

Оттогава не се беше случило нищо особено — плаваха бързо в спокойното, пусто море и само от време на време далеч на хоризонта зърваха платната на някой кораб.

Не след дълго Дризт, безшумен както винаги, се присъедини към Кати-Бри. И без да се обръща, младата жена позна, че Бруенор и Риджис също са там.

— Още няколко дни, докато стигнем Портата на Балдур — проговори елфът.

Кати-Бри го погледна и видя, че бе спуснал качулката на плаща ниско над лицето си, не за да се предпази от солените пръски (и той ги обичаше не по-малко от нея), а за да остане в сянка. Въпреки че двамата бяха прекарали години на борда на „Морски дух“, яркото слънце, отразено в огледалните морски води, все така дразнеше чувствителните му очи, пригодени по рождение за непрогледните пещери на Подземния мрак.

— Как е Бруенор? — тихо попита младата жена, преструвайки се, че не е чула приближаването на джуджето.

— Непрекъснато мърмори, че иска отново да усети твърда земя под краката си, та дори ако трябва да се пребори с всички чудовища на света, само и само да се махне веднъж завинаги от проклетия му плаващ ковчег — отвърна Дризт, подхващайки шегата й.

Кати-Бри се усмихна, без изобщо да се учудва. И преди бе пътувала с Бруенор по море, още по на юг отсега, и макар че го беше понесъл стоически, облекчението му, когато най-сетне слязоха от кораба, бе повече от очевидно. Този път на джуджето като че ли му беше още по-трудно и то прекарваше твърде дълго край бордовата ограда… и то не за да се наслаждава на гледката.

— Виж, Риджис изглежда съвсем добре — продължи Дризт. — И винаги се грижи чинията на Бруенор да светне, когато джуджето заяви, че не може да хапне нищо.

И този път усмивката на Кати-Бри не се задържа дълго.

— Мислиш ли, че някога ще го видим отново? — попита тя.

Дризт въздъхна и се загледа в безбрежното море. Макар че гледаха на юг, в обратната посока, можеше да се каже, че и двамата дирят Уолфгар, сякаш дълбоко в себе си, противно на всяка логика, се надяваха да го видят да плува към тях.

— Не знам — призна елфът. — В сегашното си състояние, нищо чудно да е намерил предостатъчно противници и да се е хвърлил с цялото си сърце в битка с тях. Не се и съмнявам, че повечето отдавна са мъртви, ала Северът е място на безчислени врагове, някои от които, боя се, са твърде могъщи дори за Уолфгар.

— Ха! — изсумтя Бруенор зад тях. — Ще го открием, хич и не се съмнявайте! И дойде ли време да ми плати, задето удари момичето ми, а после ми създаде толкоз тревоги, всички врагове, дето ги е срещал преди това, ще му се сторят нищо в сравнение с мен!

— Ще го открием — обади се и Риджис. — Лейди Алустриел ще ни помогне, харпъловци също ще се присъединят.

При звука на това име, от устните на Бруенор се откъсна стон. Харпъл бяха семейство крайно ексцентрични магьосници, известни с това, че взривяваха себе си и приятелите си, превръщаха се (съвсем неволно и непоправимо) в най-различни животни и си докарваха още какви ли не беди.

— Добре, де — отстъпи Риджис. — Само Алустриел. Тя ще ни помогне, ако сами не успеем да го намерим.

— Ха! Сякаш ще ни бъде кой знае колко трудно! — възрази Бруенор. — Колко двуметрови гиганти познаваш, които бродят из Царствата, понесли чукове, дето с един удар могат да повалят великан или пък да срутят къщата му?

— Нали виждаш? — обърна се Дризт към младата жена. — Имаш уверенията ни, че наистина ще го открием.

Кати-Бри се усмихна, ала и този път с мъка и само за миг-два. Пък и какво ли ги очакваше, когато най-сетне срещнеха изгубения си приятел? Дори да бе здрав, щеше ли да пожелае да ги види? И ако да, щеше ли да бъде в по-добро състояние? И, най-вече, искаха ли те, и преди всичко, тя, да го видят? С удара си Уолфгар я беше наранил, повече душевно, отколкото физически. Да, тя можеше да му прости, поне донякъде.

Но само веднъж.

Младата жена се вгледа в Дризт, в очертанията на лицето му, полускрито в сянката на спуснатата качулка, докато той се взираше в гладките води с празен поглед, сякаш мислите му бяха много далеч оттам. Когато се обърна към Риджис и Бруенор, Кати-Бри видя същата пустота и в техните очи. Те всички искаха да открият Уолфгар… не онзи Уолфгар, който ги бе оставил в тундрата, а Уолфгар, когото бяха изгубили преди толкова много години в тунелите под Митрил Хол. Как копнееха всичко да си е както преди — петима верни другари, поели на поредното приключение, само те, без никакви демони.

— Платно на юг — думите на Дризт извадиха младата жена от мислите й и тя присви очи в напразен опит да различи далечния кораб.

В този миг от наблюдателницата на върха на мачтата се разнесе вик, потвърждаващ казаното от елфа.

— Накъде отива? — обади се капитан Вайнс някъде от средната част на палубата.

— На север — тихичко отвърна Дризт, така че да го чуят само Кати-Бри, Риджис и Бруенор.

— На север! — провикна се морякът в наблюдателницата миг по-късно.

— Вече виждаш по-добре на дневна светлина — отбеляза джуджето.

— Заслугата е на Дюдермонт — обясни Кати-Бри.

— Виждам по-добре и по-добре разбирам чуждите намерения — добави елфът.

— Какви ги бръщолевиш? — не можа да схване Бруенор, ала вдигнатата ръка на приятеля му го накара да замълчи.

След като в продължение на няколко секунди се взира в далечния кораб, който за останалите трима си оставаше само едва забележима точица на хоризонта, Дризт се обърна към Риджис:

— Иди и кажи на капитан Вайнс да поеме курс на запад.

За миг полуръстът го изгледа учудено, после хукна да намери капитана. След минута-две корабът се понаклони на една страна, а носът му започна да се обръща наляво.

— Така само още повече ще удължиш проклетото пътуване! — възнегодува Бруенор. Дризт обаче отново вдигна ръка:

— Те също смениха курса си, така че да ни пресрещнат.

— Пирати? — предположи Кати-Бри, а въпросът й бе повторен от току-що присъединилия се към тях капитан Вайнс.

— Не са в беда — обясни елфът. — Движат се също толкова бързо, колкото и ние, ако не и по-бързо. Освен това не принадлежат към флотата на никой крал — на мачтата им не се развява ничие знаме. А сме твърде навътре в морето, за да са брегова охрана.

— Пирати! — отвратено се изплю капитанът.

— Откъде знаеш всичко туй? — недоверчиво попита Бруенор.

— Научава се, когато се захванеш да ги преследваш — обясни Кати-Бри. — А ние сме заловили предостатъчно от тях.

— И аз чух нещо такова в Града на бездънните води — рече Вайнс, който се бе съгласил да ги откара до Портата на Балдур именно поради тази причина.

Обикновено за жена, джудже и полуръст, пътуващи в компанията на един мрачен елф, да намерят кораб, който да ги вземе на борда си, не би било особено лесно (и със сигурност — никак евтино), но в ушите на всички честни моряци от Града на бездънните води имената на Дризт До’Урден и Кати-Бри звучаха като най-сладка музика.

Междувременно другият кораб бе стопил още малко от разстоянието между себе си и „Пътешественик“, ала все още бе твърде малък, за да се различи каквото и да било от него… прекалено малък за всички, освен за Дризт, както и за капитан Вайнс, и за моряка на върха на мечтата, които държаха в ръце редки и скъпи далекогледи. Капитанът вдигна своя до окото си и веднага различи издайническите триъгълни платна.

— Шхуна — рече той. — Доста лека при това. Няма как да понесе повече от двайсетина души екипаж, така че поне в това ги превъзхождаме.

Кати-Бри се замисли над думите му. „Пътешественик“ беше каравела и то от големите. Имаше три здрави мачти, яки флангове и издължена, заострена предница, за да се придвижва по-бързо, освен това разполагаше и с две балисти. Една обикновена шхуна не би трябвало да представлява никаква заплаха за такъв кораб, така си беше, но пък нали веднъж цял екипаж пирати си бяха казали същото за една друга шхуна, „Морски дух“ на Дюдермонт, само за да свършат с пробито дъно!

— Обратно на юг! — провикна се капитанът и „Пътешественик“ със скърцане се наклони надясно.

Много скоро шхуната също промени курса си.

— Твърде далеч на север са — отбеляза Вайнс и замислено докосна посивялата си брада. — Не е обичайно да има пирати толкова на север, още по-малко пък би трябвало да се осмеляват да се доближат до нас.

На останалите, най-вече на Дризт и Кати-Бри, не им беше никак трудно да разберат какво го тревожи. Що се отнасяше до физическа сила, шхуната със своя далеч по-малоброен екипаж не би трябвало да е особен проблем за шейсетината моряци на „Пътешественик“. Само че, както елфът и младата жена отлично знаеха, дори един-единствен магьосник на борда на вражеския кораб рязко променяше съотношението на силите. Двамата със собствените си очи бяха виждали как магьосникът на „Морски дух“, могъщ заклинател на име Робилард, се справя съвсем сам с цял кораб, още преди да са заиграли традиционните оръжия.

— „Не би трябвало“ и „не са“ са две съвсем различни неща — сухо заяви Бруенор. — Не ги знам пирати ли са или не, ама че идват насам, туй е повече от сигурно.

Вайнс кимна и се върна на щурвала заедно със своя кормчия.

— Ще се кача в наблюдателницата с Таулмарил — предложи Кати-Бри.

— Добре избери в кого ще се прицелиш — посъветва я Дризт. — Най-вероятно има един или двама души, които управляват кораба. Ако успееш да ги отстраниш, останалите може да побегнат.

— Така ли постъпват пиратите обикновено? — попита Риджис, по чието лице се беше изписало объркване. — Ако изобщо са пирати, естествено.

— Така би постъпил екипажът на кораб, по-малък от нашия, който ни преследва заради кристалния отломък — отвърна елфът и едва тогава другите двама проумяха за какво става въпрос.

— Мислиш, че проклетото му нещо ги вика? — ахна Бруенор.

— Пиратите рядко поемат ненужни рискове. А за шхуна като тази, да атакува „Пътешественик“ е повече от рисковано.

— Освен ако нямат магьосници — отвърна джуджето, което също бе разбрало тревогата на капитана.

Дризт обаче поклати глава. Кати-Бри би сторила същото, стига да не бе хукнала да си вземе лъка.

— Пиратски кораб, на чийто борд има достатъчно магическа мощ, за да ни надвие, отдавна щеше да бъде забелязан — обясни елфът. — Щяхме да чуем за него и да се подготвим, още преди да сме напуснали пристанището в Града на бездънните води.

— Освен ако не е съвсем нов из тези води, или пък наскоро се е сдобил със свой магьосник.

Дризт кимна, в знак, че предположението на Бруенор е възможно, но въпреки това не изглеждаше особено убеден — все още вярваше, че именно Креншинибон бе привлякъл този нов враг, както го бе правил и преди, в отчаян опит да се отскубне от сегашните си притежатели, зарекли се да го унищожат. Елфът се обърна назад и видя позната фигура с великолепен лък през рамо да се катери пъргаво по възлестото въже, след което отвори кесийката, която висеше на кръста му и се вгледа в злия Креншинибон. Само да можеше и той да чуе зова му, та по-добре да разбира враговете, които отломъкът изпращаше насреща им!

Внезапно „Пътешественик“ се разтресе и от едната балиста полетя огромна стрела, която отскочи от повърхността на водата четири-пет пъти, преди да потъне далеч от вражеския кораб. Разбира се, целта й не беше да улучи, а да покаже на пиратите, че корабът няма никакво намерение да преговаря, още по-малко пък да се предава.

Въпреки това шхуната продължи да се носи към тях и мина точно там, където беше паднала стрелата, като дори закачи крайчеца й, който се носеше, подет от развълнуваното море. Устремена право напред, тя приличаше повече на стрела в полет, отколкото на кораб, борещ се със своенравното море. Издълженият и тесен корпус бе построен така, че да й осигурява възможно най-голяма скорост. Дризт и друг път бе виждал такива съдове в ръцете на пирати, нерядко „Морски дух“ (който също беше шхуна, само че тримачтова и много по-голяма) бе гонил подобни кораби часове наред. Всъщност нямаше друго от живота на борда на „Морски дух“, което елфът да обича повече от тези преследвания — платната, издути от вятъра, пръските солена пяна върху лицето му, докато стоеше на носа, а бялата му коса се вееше зад него.

Сега обаче подобна перспектива никак не му се нравеше. В Саблено море имаше много пиратски съдове, които с лекота можеха да се справят с „Пътешественик“, съдове по-големи и по-добре въоръжени от него, същински лъвове, излезли на лов сред вълните. Само че корабът, който се приближаваше към тях, повече приличаше на граблива птица. Бърз и изкусен, той бе по-подходящ за по-дребна плячка — рибарска лодка, отдалечила се твърде много от сигурността на крайбрежните води или пък луксозният шлеп на някой богат търговец, проявил небрежността да изостане от ескортиращите го бойни кораби. Подобни малки съдове понякога нападаха и заедно, като ловуваща глутница.

Само че други платна не се виждаха.

От друга кесийка на кръста си елфът извади ониксовата статуетка.

— Смятам скоро да повикам Гуенивар.

В този миг капитан Вайнс отново се присъедини към тях с разтревожено изражение на лицето, което красноречиво говореше, че при всичките си години, прекарани в морето, не бе попадал в кой знае колко битки.

— Ако се засили както трябва, пантерата може да прескочи повече от петнайсет метра, за да се добере до вражеската палуба. А озове ли се веднъж там, лесно ще накара не един и двама от пиратите да се замислят за отстъпление — обясни Дризт.

— Чувал съм за котката ти — рече Вайнс. — Моряците от Града на бездънните води често я споменават.

— Май трябва да побързаш — изръмжа Бруенор, вперил поглед над перилата на бордовата ограда.

И наистина, вражеската шхуна неумолимо се приближаваше. В очите на Дризт това си беше чисто самоубийство, досущ като постъпката на великана, напуснал дома си в Гръбнака на света, за да ги последва.

Постави статуетката на земята и тихо повика пантерата фигурката начаса бе обвита от сива мъгла, която постепенно придоби очертанията на вярното животно.

* * *

Кати-Бри разтърка очи и отново вдигна далекогледа, за да огледа противниковата палуба. Не можеше да повярва! Само че това беше самата истина — корабът пред тях изобщо не беше пиратски или поне не приличаше на никой пиратски съд, който тя бе срещала някога. На борда му имаше жени — не воини, не моряци и със сигурност не пленнички. Както и деца! Тя лично бе видяла няколко деца и нито едно не бе облечено като юнга.

Кати-Бри неволно потръпна, когато поредната стрела на балистата изсвистя над чуждата палуба, удари се в нещо и отскочи, след което проби бордовата ограда, разминавайки се на косъм с едно малко момченце.

— Тичай при капитана — обърна се младата жена към моряка до нея. — Кажи му да зареди оръжията с вериги и да спусне платната.

Мъжът, който бе чувал не една и две истории за подвизите на елфа и неговата спътничка, заслиза по въжето, без да задава никакви въпроси. Кати-Бри остана в наблюдателницата — именно на нейните плещи падаше отговорността да спре надвисналата трагедия.

„Пътешественик“ свали платна, ала шхуната продължи да се носи към тях с пълна скорост, сякаш имаше намерение да мине право през много по-голямата каравела.

Кати-Бри вдигна далекогледа към очите си и внимателно заоглежда противниковата палуба. Подозренията на Дризт се бяха оправдали напълно — именно Креншинибон бе причината за необичайното поведение на непознатия кораб. От тази мисъл кръвта на младата жена кипна. Един, може би двама от екипажа на шхуната бяха ключът към разрешаването на проблема, но къде…

Внезапно Кати-Бри забеляза един мъж близо до капитанския мостик, полускрит от гротмачтата. Дълго го наблюдаваше, устоявайки на изкушението да проследи полета на стрелата от балистата, изпратена този път според нейните инструкции. Тежките вериги разкъсаха част от платната на шхуната, ала младата жена не сваляше поглед от мъжа до мостика, стиснал перилата на бордовата ограда толкова силно, че кокалчетата на ръката му бяха побелели. Той бе неизмеримо по-важен.

Шхуната потръпна и неволно се отклони, поне докато екипажът й не се зае с повредените от стрелата платна и не оправи курса. Ала в тези няколко минути, когато мачтата не закриваше мъжа край мостика, Кати-Бри най-сетне видя лицето му — обезумяло, със струйка слюнка, стичаща се от ъгълчето на устата.

Сега вече беше сигурна.

Младата жена остави далекогледа настрани и вдигна Таулмарил, прицели се много внимателно, използвайки гротмачтата като ориентир, тъй като едва виждаше мишената си.

* * *

— Ако разполагаш с магьосник, защо още не е предприел нищо? — почти отчаяно извика капитан Вайнс. — Какво чакат? Защо си играят с нас като котка с мишка?

Бруенор го изгледа и изсумтя подигравателно.

— Нямат магьосник — уверено отговори Дризт.

— Какво са си наумили тогава? Да не мислят просто да се блъснат в нас? Е, ние ще се погрижим да не го допуснем!

С тези думи капитанът се обърна, за да нареди на хората си да започнат да обстрелват приближаващата шхуна. Преди да успее да каже каквото и да било, сребристо сияние проряза небето над главата му и той се завъртя, за да проследи полета му. Стрелата се носеше право към противниковия кораб, ала когато го достигна, неочаквано се отклони надясно и потъна в морето.

Вайнс отвори уста, за да попита какво става, ала в този миг още една стрела излетя от наблюдателницата, следвайки почти съвършено курса на първата, само че вместо да свърне надясно, мина съвсем близо до гротмачтата.

Всичко замря, почти осезаемо затишие обхвана и шхуната, и каравелата.

— Задръж котката! — извика Кати-Бри на Дризт.

Капитанът го погледна неуверено, у елфа обаче нямаше и капчица съмнение. Той вдигна ръка и повика Гуенивар, която вече се засилваше за скок.

— Всичко свърши — заяви Дризт.

Недоверието на капитана се изпари миг по-късно, когато гротът на шхуната се спусна, а носът й потъна малко по-дълбоко във водата. След минута-две малкият кораб бавно, но сигурно се обърна, накланяйки се леко на една страна, и пое на изток, обратно към далечния бряг.

* * *

С помощта на далекогледа Кати-Бри видя как някаква жена коленичи край падналия мъж, а един от неговите другари взема главата му в скута си. Младата жена усети как в гърдите й се промъква ледена празнота. Как само ненавиждаше всичко това! Никога, никога не бе искала да убива, когото и да било!

Ала именно този мъж бе противникът им, именно той искаше да тласне спътниците си към една битка, която неизбежно щеше да погуби мнозина от тях. Несъмнено беше по-добре той да плати за слабостта си със собствения си живот, а не с живота на другите, повтаряше си Кати-Бри настойчиво.

Ала от това не й ставаше по-леко.

* * *

Сигурен, че битката е избегната, Дризт отново извади кристалния отломък и се взря в него с огромно отвращение. Един-едничък зов, насочен към един-единствен човек замалко не бе донесъл гибел на толкова много невинни хора.

Нямаше търпение веднъж завинаги да се отърве от злия предмет.