Р. А. Салваторе
Потайно острие (21)

Глава 20
Стръв

— Скъпи ми Домо — изкусително измърка Шарлота Веспърс и докосна рамото на плъхочочовека с дългите си пръсти. — Нима не виждаш изгодата, която и двамата можем да извлечем от едно такова съюзничество?

— Виждам единствено как из моите клоаки се навъртат хора на Басадони! — изръмжа Домо Куилило, който бе с човешки облик, но дори така понякога правеше нещо (като например начина, по който час по час сбръчкваше нос), което повече подхождаше на плъх. — Къде е старият нещастник?

Артемис Ентрери се накани да отговори, ала Шарлота му хвърли умолителен поглед и той се облегна в стола си, повече от доволен да остави тя да се занимава с такива като Домо.

— Старият нещастник — отвърна Шарлота, имитирайки пренебрежителния тон на плъхочовека — и в този момент заздравява връзките си с един още по-могъщ съюзник. Съюзник, чийто гняв Домо ще стори добре да не си навлича.

Очите на човека плъх се присвиха застрашително — не бе свикнал да го заплашват.

— С кого? — попита той. — С миризливите коболди, които минаха през клоаките онзи ден?

— Коболди? — повтори Шарлота през смях. — Къде ти! Не, те са просто плява, авангардът на нашия нов съюзник.

Водачът на плъхочовеците се отдръпна от младата жена, изправи се и прекоси стаята. Знаеше, че в клоаките и в подземните етажи на гилдията се е състояла битка. Знаеше също, че в нея са участвали коболди, войници на Басадони и създания, за които съгледвачите му не бяха успели да научат нищо друго, освен че били могъщи и опитни в магиите. Освен това знаеше (очевидно бе от факта, че Шарлота е тук сега), че поне част от хората на Басадони бяха оцелели. Домо подозираше, че в гилдията е станал преврат, зад който стоят Шарлота и Артемис Ентрери. Те твърдяха, че старецът бил още жив, въпреки че той не бе сигурен дали да им вярва, но пък открито признаваха, че Кадран Гордиън е бил убит. Лош късмет, така бе казала Шарлота, но за Домо бе пределно ясно, че късметът, добър или лош, не бе изиграл никаква роля в смъртта на Гордиън.

— Защо той говори вместо стареца? — кимна човекът плъх към Ентрери, а в тона му се долавяше явна неприязън.

Домо не питаеше топли чувства към палача още от времето, когато Ентрери бе убил един от най-прочутите му събратя, коварен тип на име Раситър.

— Защото така искам — рязко се обади Ентрери, преди Шарлота да успее да отговори, при което тя му хвърли кисел поглед, но после побърза да се обърне към Домо с предишното престорено приветливо изражение.

— Артемис Ентрери отлично познава порядките на калимпортските улици — обясни тя. — Няма по-подходящ пратеник от него.

— Нима очакваш да му се доверя? — невярващо попита Домо.

— Очаквам да повярваш, че никъде няма да намериш по-изгодна сделка от тази, която ти предлагаме — отговори Шарлота.

— И че ако откажеш — отново се намеси палачът, — значи ни обявяваш война. А подобна възможност никак няма да ти хареса, уверявам те.

Гризаческите очички на Домо се присвиха и той измери Ентрери с изпитателен поглед, но беше достатъчно разумен, а и достатъчно наплашен от убиеца, за да си премълчи.

— Пак ще си поговорим, Шарлота — обърна се той към жената. — Ти, аз и старият Басадони.

С тези думи плъхочовекът си тръгна, следван плътно от двама стражи на Басадони, които го придружиха до подземията. Оттам той сам щеше да намери пътя към бърлогата си в клоаките.

Домо едва-що бе излязъл, когато в стената зад Ентрери и Шарлота се отвори тайна врата и в стаята пристъпи Джарлаксъл.

— Остави ни сами — нареди той на младата жена, а от тона му ставаше пределно ясно, че не е особено доволен от проведения току-що разговор.

Шарлота хвърли поредния кисел поглед на палача и се накани да си върви.

— Справи се отлично — подхвърли й Джарлаксъл и тя кимна.

— Но аз се провалих — рече Ентрери в мига, в който Шарлота вече не можеше да ги чуе. — Колко жалко.

— Тези срещи са от огромно значение за нас — отвърна Джарлаксъл. — Ако съумеем да укрепим позициите си и да накараме останалите гилдии да повярват, че не ги грози опасност, първата част от мисията ни ще е завършила успешно.

— И търговията между Калимпорт и Мензоберанзан може да започне — с подигравателна тържественост заяви Ентрери и разпери ръце. — От което Мензоберанзан може само да спечели.

— От което Бреган Д’аерте може само да спечели — поправи го наемникът.

— И какво ме вълнува мен всичко това? — попита Ентрери направо.

Джарлаксъл не отговори веднага, обмисляйки внимателно следващите си думи.

— Немалко от воините ми се боят, че нямаш мотивация да довършиш онова, което започнахме — каза той най-сетне и макар че в гласа му нямаше и помен от предупреждение, Ентрери познаваше мрачните елфи достатъчно добре, за да разбере, че не го чака нищо хубаво. — Нима съвместната ни работа ти е напълно безразлична? Та нали само дни те делят от това да се превърнеш в най-влиятелния паша, властвал някога над улиците на Калимпорт! Крале ще ти се кланят до земята и ще те отрупват с богатства.

— А аз ще се прозявам в грозните им лица — отвърна Ентрери.

— Да, всичко те отегчава. Дори битките. Изгубил си своята цел и всички желания, захвърлил си ги в прахта. Но защо? От страх? Или пък си мислиш, че не е останало нищо, което да си струва да бъде спечелено?

Палачът се размърда неловко на мястото си. Вярно, самият той отдавна бе осъзнал какво става в душата му, но да го чуе от устата на Джарлаксъл, да види как някой друг дава словесен израз на пустотата в гърдите му, го порази.

— Нима си страхливец? — попита Джарлаксъл.

Ентрери се изсмя на абсурдния въпрос и за момент се поколеба дали да не скочи от стола и да се нахвърли върху елфа. Въпреки че отлично познаваше тактиката на наемника и бе абсолютно сигурен, че ще рухне мъртъв, още преди да го достигне, палачът сериозно се замисли дали да не го нападне. Джарлаксъл го изпревари с въпрос, който сякаш го зашлеви през лицето:

— Или причината е престоят ти в Мензоберанзан?

Апатията на Ентрери до голяма степен се дължеше именно на това и от изражението му наемникът разбра, че е улучил право в целта.

— Смиряващо? — попита той. — Онова, което видя там, ти подейства смиряващо?

— Обезкуражаващо — рязко отвърна Ентрери с глас, напоен сякаш с отрова. — Неизбежно бе при вида на толкова огромна и самонадеяна глупост.

— Глупост, която отразява и собственото ти съществувание, както несъмнено си почувствал. Всичко, към което си се стремил, се е открило пред очите ти, постигнато в много по-големи мащаби.

Ентрери и този път остана на мястото си, ала вече седеше на ръба на стола и хапеше долната си устна, свивайки и разпускайки юмруци, готов всеки момент да се нахвърли върху наемника.

— И какво? Целият ти живот се оказа една лъжа? — невъзмутимо продължи Джарлаксъл и следващите му думи се забиха като смъртоносна кама право в сърцето на палача: — Това ти каза и Дризт До’Урден, нали?

За един-единствен миг каменното лице на убиеца се изкриви от изпепеляваща ярост и елфът избухна в смях:

— Най-сетне някакъв признак на живот! Най-сетне израз на някакво желание, пък било то и желанието да ми изтръгнеш сърцето.

После въздъхна дълбоко и понижи глас:

— Мнозина от моите съмишленици смятат, че не си заслужаваш усилието. Но аз знам, че грешат, Артемис Ентрери. Ние сме приятели, ти и аз, и си приличаме много повече, отколкото ни се иска да признаем. Очаква те истинско величие, само трябва да ме оставиш да ти покажа пътя.

— Празни приказки — сухо рече палачът.

— Този път минава през Дризт До’Урден — продължи Джарлаксъл, сякаш не го беше чул. — Това е празнотата, която зее в гърдите ти. Трябва отново да се изправиш срещу него, при условия, поставени от теб самия — гордостта ти никога няма да ти позволи да продължиш останалата част от живота си, докато не разрешиш този проблем.

— Достатъчно пъти съм се изправял срещу него — рязко отвърна Ентрери, усещайки как у него се надига гняв. — Не искам да го виждам никога повече.

— Може и да мислиш така — каза Джарлаксъл, — но се лъжеш, лъжеш и мен. На два пъти ти и Дризт До’Урден се срещнахте в честна битка и на два пъти Ентрери беше принуден да бяга.

— Тук, в клоаките, аз бях по-силният — настоя убиецът. — И щях да победя, ако неговите приятели не му се бяха притекли на помощ.

— А на скалата над Митрил Хол по-силният бе той.

— Не! — избухна Ентрери, ала само за миг. — Не. Аз го надвих.

— Наистина го вярваш и точно затова спомените те държат в болезнения си плен. Ти ми разказа в подробности за онзи двубой, а аз и сам видях част от него. И двамата знаем, че всеки от вас можеше да го спечели. И именно това те измъчва. Ако Дризт те беше победил категорично, а ти бе оцелял, щеше да успееш да продължиш живота си. А ако ти го беше надвил, никога повече нямаше да се сетиш за него, независимо дали е жив или мъртъв. Не друго, а несигурността те измъчва, приятелю. Мисълта, че едно предизвикателство е останало неразрешено, едно предизвикателство, което задушава всички по-нататъшни стремежи, били те желание за повече власт или за обикновени плътски наслади, все неща, с които лесно можеш да се сдобиеш.

Ентрери се облегна назад, вече заинтригуван, а не разгневен.

— Но аз мога да ти дам и това — продължи Джарлаксъл. — Това, което жадуваш най-силно, стига само да го признаеш пред себе си. Сега вече мога да продължа започнатото в Калимпорт и без твоята помощ — Шарлота може да бъде моето лице в града, а позициите ми са прекалено здрави, за да се разклатят лесно. Само че аз не желая това. За начинанията си на Повърхността искам да имам до себе си Артемис Ентрери, истинския Артемис Ентрери, а не тази бледа сянка, в която си се превърнал, прекалено погълнат от съперничеството с Дризт До’Урден, за да се съсредоточиш върху онези умения, които те издигат над всички останали.

— Умения — мрачно повтори палачът и се извърна.

Ала Джарлаксъл знаеше, че е докоснал вярната струна, знаеше, че току-що е размахал пред лицето на Ентрери стръв, на която той нямаше да може да устои.

— Остава ни само още една среща — продължи наемникът миг по-късно. — Най-важната. С моите съмишленици ще те наблюдаваме внимателно, докато разговаряш с представителите на Рейкърс и на Ронинг паша, Куентин Боду и Дуавел Тигъруилис. Изпълни задълженията си добре и Дризт До’Урден ще бъде твой.

— Ще поискат да се видят с Басадони паша — рече Ентрери и дори само фактът, че изобщо си мисли за предстоящата среща, говореше, че е налапал примамката.

— Нали имаш маска? — попита Джарлаксъл.

За миг палачът не го разбра, после се досети, че става въпрос за магическата маска, която бяха отнели от Кати-Бри в Мензоберанзан. Същата маска, с чиято помощ се бе престорил на Громф Баенре, за да се промъкне в покоите му и да открадне безценната паякова маска, която пък му бе дала възможност да проникне в дома на Баенре в търсене на Дризт.

— Не е у мен — рязко отвърна той, тъй като не му се щеше да навлиза в подробности.

— Жалко. Тя можеше да направи нещата по-лесни. Но не се тревожи, всичко ще бъде уредено — обеща Джарлаксъл и като се поклони, излезе от стаята, оставяйки Артемис Ентрери потънал в мисли.

— Дризт До’Урден — прошепна палачът, ала този път в гласа му нямаше жлъч, само безстрастно примирение.

Да, Джарлаксъл наистина го бе изкушил, показал му бе другата страна на собственото му душевно терзание, за което той не се бе замислял, не и искрено. След бягството си от Мензоберанзан, последният път, когато бе видял Дризт, палачът си бе казал, че повече няма да си има никакво вземане-даване с него, сам себе си беше убедил, че се надява никога да не го види.

Но така ли беше наистина?

Джарлаксъл бе прав, когато каза, че двамата така и не бяха разрешили въпроса кой е по-добрият боец. На два пъти бяха вадили мечове един срещу друг, бяха се срещали в още много по-дребни схватки, а в два случая се бяха били рамо до рамо — в Мензоберанзан и в тунелите на Митрил Хол. И всеки път се бяха убеждавали в едно — що се отнася до бойни умения и стил, бяха като огледален образ един на друг.

В калимпортските клоаки никой не бе успял да вземе превес, докато Ентрери не изплю струя мръсна вода в очите на Дризт и така не получи надмощие. Ала в този миг бе пристигнала омразната Кати-Бри със своя смъртоносен лък и палачът се бе видял принуден да бяга. Битката върху скалната тераса край Мензоберанзан също бе равна, поне така вярваше Ентрери, до мига, в който Дризт бе прибягнал до нечестно преимущество — с помощта на вродените си магически способности беше призовал кълбо непрогледен мрак и ги бе обгърнал с него. Дори тогава палачът като че ли можеше да победи, ала собствената му нетърпеливост го бе подвела.

Каква бе истината, тогава? Кой би победил?

Палачът въздъхна дълбоко и подпря лице върху ръката си. От един джоб на плаща си извади малък медальон, същия, който Джарлаксъл бе взел от Кати-Бри и който той самият бе откраднал от бюрото на наемника в Мензоберанзан. Медальон, който можеше да го отведе до Дризт До’Урден.

През последните няколко години Артемис Ентрери неведнъж се бе взирал във вълшебния предмет и се бе питал къде ли се намира елфът и какво ли прави, с какво ли се занимава и какви ли врагове е победил наскоро.

Неведнъж се бе взирал в медальона, ала никога досега не бе обмислял сериозно да се възползва от него.

* * *

Докато Джарлаксъл се отдалечаваше от стаята, където беше оставил Ентрери, в обичайно плавната му походка се промъкна забележимо оживление. Доволен от постигнатото, той мислено се поздрави за предвидливостта, която го бе накарала да вложи толкова усилия в издирването на Дризт До’Урден, както и за находчивостта да подхвърли такава неустоима примамка на Ентрери.

— Точно там е работата — рече на Рай’ги и Кимуриел, когато ги откри в стаята на Кимуриел. — Предвидливост, навсякъде и във всичко.

Двамата го изгледаха неразбиращо и той се разсмя.

— Докъде стигнахме с проучванията? — попита вместо отговор, като не пропусна да забележи и то с искрено удовлетворение, че Друзил все още е с магьосника — намеренията на Рай’ги да го направи свой чирак очевидно бяха съвсем сериозни.

Другите двама елфи се спогледаха и се засмяха, после магьосникът поде тих напев, като в същото време правеше бавни, сложни движения с двете си ръце. Постепенно Рай’ги започна да ръкомаха все по-бързо, като едновременно с това се въртеше, а одеждите се развяваха зад гърба му. Около него се изви сив дим и го обгърна. Силуетът му ставаше все по-неясен, движенията му — все по-бързи.

После всичко спря и той изчезна. На негово място се появи човек, облечен в жълтокафеникава туника и панталони в същия цвят и наметнат със светлосиня копринена пелерина. На главата си имаше причудлива широкопола шапка, която доста напомняше тази на Джарлаксъл, само дето беше синя, обрамчена с червено, с перо отдясно и златен порцеланов медальон във формата на свещ, горяща над отворено око в средата.

— Добра среща, Джарлаксъл. Кадърли Бонадюс от Карадуун, на твоите услуги — представи се мнимият свещеник и се поклони до земята.

Наемникът не пропусна да отбележи факта, че „човекът“ пред него говори гладко езика на мрачните… език, който малцина на Повърхността владееха.

— Имитацията е съвършена — дрезгаво се обади Друзил. — Толкова много прилича на онзи нещастник Кадърли, че ми идва го пронижа с отровната си опашка!

При тези думи малкият зъл дух плесна с кожестите си крила и се издигна във въздуха, потривайки хищно ръце.

— Съмнявам се, че Кадърли Бонадюс от Карадуун говори езика на мрачните — сухо каза Джарлаксъл.

— Една проста магия бързо ще поправи и това — увери го Рай’ги.

И наистина, такава магия съществуваше, както Джарлаксъл много добре знаеше, тъй като сам я бе използвал неведнъж по време на многобройните си пътувания и срещи с най-различни раси. Ала и тя си имаше своите ограничения.

— Ще изглеждам като Кадърли и ще говоря като Кадърли — продължи Рай’ги, доволно усмихнат на собствената си находчивост.

— Дали? — сериозно попита Джарлаксъл. — Или нашият наблюдателен противник ще чуе необичайния ти словоред и ще се досети, че нещо не е наред?

— Ще внимавам! — обеща магьосникът, а от тона му ясно личеше, че подобни съмнения в неговите способности никак не му се нравят.

— Само внимание може да не е достатъчно — отвърна наемникът. — Колкото и великолепно да си се справил, не можем да си позволим никакъв риск.

— Е, щом ще ходим при изменника Дризт, както казваш, как ще го направим?

— С помощта на професионален имитатор — заяви Джарлаксъл, при което другите двама елфи простенаха.

— За какво говори? — разтревожено попита Друзил.

Наемникът погледна към Кимуриел:

— Баелтимазифас е при илитидите. Иди да го намериш.

— Баелтимазифас. — Рай’ги, който добре познаваше гнусното създание и го ненавиждаше от дъното на душата си, дори не се опита да прикрие отвращението си. — Илитидите, под чиято власт се намира, искат немислимо високи цени за услугите му.

— Ще ни излезе скъпо — обади се и Кимуриел, който имаше най-голям опит в отношенията с причудливите крадци на мисли.

— Онова, което ще спечелим, ще си струва всяка жълтица — увери ги Джарлаксъл.

— А възможността да бъдем предадени? — попита Рай’ги. — Подобни същества — и Баелтимазифас, и илитидите — никога не са се славили с особена почтеност. Не държат на думата си и нямат страх нито от нас, нито от която и да било раса.

— Значи ще ги надвием в собствената им игра — не отстъпваше Джарлаксъл, по чието усмихнато лице нямаше и следа от притеснение. — Ами Уолфгар? Онзи, когото са изоставили?

— В Лускан е — отвърна Кимуриел. — Не е от значение. Дребен играч и нищо повече, без никаква връзка с изменника, поне в този момент.

Джарлаксъл си придаде замислен вид, поставяйки всички парчета от мозайката по местата им.

— Маловажен в действителност, но не и на думи — отсече той. — Ако отидеш при Дризт, преобразен като Кадърли, ще ти останат ли достатъчно сили — свещенически, не магически — за да ги пренесеш в Лускан?

— Нито аз, нито Кадърли би могъл — отвърна Рай’ги. — Твърде много са за подобно заклинание. Бих могъл да пренеса един или двама, но не и четиримата. Кадърли също, освен ако не притежава сили, каквито не познавам.

Джарлаксъл отново се замисли.

— Значи няма да е в Лускан — бавно рече той, повече на себе си, отколкото на своите съмишленици. — Портата на Балдур или някое село близо до него ще ни свършат отлична работа.

Всичко най-сетне си дойде на мястото, включително и примамката, с която щеше да отдели Дризт и приятелите му от кристалния отломък.

— Да, всичко това се очертава да бъде наистина приятно — отбеляза той.

— И печелившо, нали? — попита Кимуриел.

Джарлаксъл се засмя с глас:

— За мен едното без другото е невъзможно.