Р. А. Салваторе
Потайно острие (14)

Глава 13
Тайно оръжие

— Открихте ли изменника? — обърна се Джарлаксъл към Рай’ги Бондалек. Тук беше и Кимуриел Облодра, невъоръжен и на пръв поглед напълно беззащитен… поне в очите на онези, които не познаваха силата на ума му.

— Пътува заедно с едно джудже, една жена и един полуръст — отвърна Рай’ги. — А понякога към тях се присъединява и голяма черна котка.

— Гуенивар — обясни Джарлаксъл. — Някога беше притежание на Масой Хюнет. Магията й наистина е голяма.

— У себе си имат нещо още по-могъщо — съобщи Рай’ги. — В кесията на изменника е скрит предмет, чиято магия е по-силна от всичко друго, което носят, взето заедно. Дори от толкова далеч усетих зова му, сякаш ме моли да го избавя от недостойните ръце, в които се намира сега.

— Какво ли може да е? — зачуди се наемникът, винаги готов да се възползва от представилата му се ситуация.

Рай’ги поклати глава и гъстата му бяла коса се посипа по раменете му.

— Никога досега не съм срещал нещо подобно — призна той.

— Не е ли такава всяка магия? — обади се Кимуриел Облодра видимо недоволен. — Странна и неконтролируема.

Рай’ги му хвърли сърдит поглед, ала Джарлаксъл, който с удоволствие се възползваше от услугите и на магьосника, и на псиониста, само се усмихна.

— Научи повече за изменника и останалите, както и за предмета, който носят. Ако ни вика, може би ще сторим добре да се отзовем. Далеч ли се намират и колко бързо можем да стигнем дотам?

— Много — отговори Рай’ги на първата част от въпроса. — И много. Тръгнаха по суша, но на всяка крачка ги спират великани и гоблини.

— Струва ми се, че магическият предмет не подбира особено в търсенето на нов собственик — саркастично подметна Кимуриел.

— След това поеха по море — продължи Рай’ги, без да му обръща внимание. — Доколкото знам, от Града на бездънните води, в северната част на Саблен бряг.

— Но отиват на юг? — с надежда попита Джарлаксъл.

— Така мисля. Не че има особено значение. Съществуват магии, разбира се, както и мисловни способности — при тези думи Рай’ги кимна по посока на Кимуриел, — които могат да ни отведат до тях така лесно и бързо, все едно са в другата стая.

— Тогава — обратно към издирванията — нареди Джарлаксъл.

— Нямахме ли някаква среща тази вечер?

— Присъствието ти няма да е необходимо. Този път ще се събират само по-маловажни гилдии.

— Дори най-малката гилдия разполага със свой магьосник — възрази Рай’ги.

— Така е, само че магьосникът на едната е приятел на Ентрери — разсмя се Джарлаксъл, сякаш това правеше задачата им неприлично лесна. — А в другата има само полуръстове, които надали разбират особено от магии. Виж, утре вечер може и да имаме нужда от теб. Тази нощ, обаче, искам да продължиш да следиш Дризт До’Урден. Нищо чудно именно той да се окаже най-важната брънка от веригата.

— Заради магическия предмет, който носи у себе си? — попита Кимуриел.

— Заради апатията на Ентрери — обясни наемникът.

Магьосникът поклати глава:

— Предлагаме му власт и богатства, каквито дори не може да си представи, а той се държи така, сякаш отиваме на обречена битка срещу самата Лолт!

— Няма да може да се зарадва нито на най-несметното богатство, нито на най-огромната власт, докато не се пребори със собствените си демони — обясни Джарлаксъл, чиято най-забележителна дарба бе способността му да прониква в умовете на приятели и на врагове, и то не с помощта на магия, а единствено с разбиране и съпреживяване. — Но не се бойте. Познавам го достатъчно добре, за да съм сигурен, че ще ни е от огромна полза, независимо дали сърцето му е в битката, или не. Никога не съм срещал друг от неговата раса, който да е по-опасен и по-находчив.

— Жалко наистина, че кожата му е толкова светла — отбеляза Кимуриел.

Наемникът се усмихна. Ако Артемис Ентрери се бе родил в Мензоберанзан, несъмнено щеше да бъде сред най-великите повелители на меча, ако не и нещо повече. Нищо чудно дори да се превърнеше в съперник на Джарлаксъл за властта над Бреган Д’аерте.

— Ще се срещнем в мрака на тунелите, когато пъкленият огън се издигне в прекомерно високото небе — рече той на Рай’ги. — Гледай дотогава да имаш повече информация за мен.

— Успех с гилдиите — отвърна Рай’ги и като се поклони, излезе от стаята.

Джарлаксъл се обърна към Кимуриел и кимна. Дошло бе време да отидат на лов.

* * *

Със своите херувимски лица, полуръстовете по принцип имаха големи очи, но как само се окръглиха очите на четиримата придружители на Дуавел, когато пред тях (напук на мерките, които уж бяха взели срещу подобни нашествия) зейна междупространствен портал и Артемис Ентрери пристъпи в стаята. Убиецът изглеждаше повече от внушително, заметнат с плътен черен плащ и с черно болеро, подплатено с още по-черна коприна.

Точно както Кимуриел го бе научил, Ентрери застана изправен, с ръце на хълбоците и леко разкрачен, за да не даде възможност на замайването, съпътстващо подобно магическо придвижване, да го надвие.

Зад него, на светлината, долитаща от стаята в „Медната миза“, се виждаше потънало в мрак помещение, в което се бяха скупчили няколко тъмни силуета. Един от полуръстовете пристъпи напред, ала още преди да направи и крачка, един от тъмните силуети се размърда почти незабележимо и дребното същество се свлече на земята, без да успее да издаде и звук.

— Просто спи — побърза да обясни Ентрери, когато придружителите на Дуавел запосягаха към оръжията си, тъй като сега не му беше до битка. — Не дойдох, за да се бия, но ако настоявате, няма да ми отнеме много време да се разправя с вас.

— Можеше да използваш вратата — сухо отбеляза Дуавел, която единствена изглеждаше спокойна.

— Не исках да ме виждат как влизам в заведението ти — обясни Ентрери, вече напълно съвзел се от замайването. — За твое собствено добро.

— И се появяваш по този начин? Неканен и с магия… а нито една от защитите, с които съм се обградила и за които съм платила немалко пари, дори не се задейства?

— Магията ми не би трябвало да те тревожи — отвърна палачът. — Същото, разбира се, не важи за враговете ми. Знай, че не се завърнах в Калимпорт, за да се крия из сенките и да изпълнявам чужди заповеди. Пътувал съм навред из Царствата и сега нося със себе си онова, което научих.

— Значи Артемис Ентрери се връща като завоевател — отбеляза Дуавел и войниците настръхнаха. Тя обаче ги удържа — щеше да им струва скъпо да го нападнат сега, когато той вече се намираше сред тях.

Твърде скъпо.

— Може би — съгласи се убиецът. — Ще видим как ще се развият събитията.

— Ще ти трябва повече от демонстрация на умението да се телепортираш, за да ме убеди да застана на твоя страна — спокойно заяви Дуавел. — В подобна война всеки погрешен избор може да бъде фатален.

— Изобщо не искам да избираш — увери я Ентрери.

Полуръстката го изгледа подозрително, после се обърна към верните си стражи, по чиито лица също беше изписано недоверие.

— Защо тогава си тук? — попита тя.

— За да ти съобщя, че се надига буря. Поне това ти дължа.

— И да ми кажеш да си отварям ушите, за да научаваш накъде духа вятърът? — предположи лукавата Дуавел.

— Както желаеш — отвърна Ентрери. — Когато всичко свърши и аз съм на върха, няма да забравя какво стори за мен.

— А ако загубиш?

Ентрери се разсмя.

— Бъди предпазлива — рече той. — И за свое собствено добро, Дуавел Тигъруилис, не се намесвай. Задължен съм ти и смятам, че приятелството ни е изгодно и за двама ни. Ала науча ли, че си ме предала, независимо с дела или с думи, ще сравня дома ти със земята.

И като се поклони с ръка на гърдите, прекрачи магическия портал.

Внезапно стаята се изпълни с кълба непрогледен мрак. Много скоро Дуавел и тримата войници (четвъртият все още лежеше на земята) се озоваха на пода и се опитваха да намерят изхода с пълзене, докато най-сетне един от тях не се натъкна на вратата и не ги повика.

Когато тъмнината се разпръсна и те се осмелиха да се върнат в стаята, видяха, че другарят им наистина е потънал в сън. А щом се вгледаха по-внимателно, забелязаха от рамото му да стърчи миниатюрна стреличка.

— Ентрери има приятели — отбеляза един от тях.

Дуавел кимна, без ни най-малко да се изненадва, доволна, че от самото начало бе избрала да помогне на изпадналия в немилост убиец. Артемис Ентрери не беше човек, когото искаше да има за враг.

* * *

— Ах, защо винаги ми усложняваш живота по този начин! — попресилено въздъхна Ла Вал, когато Ентрери, непоканен и без предизвестие, се появи сякаш от нищото в покоите му.

— Добра работа — похвали го магьосникът. — Бягството ти от Кадран Гордиън, имам предвид — добави, когато Ентрери не реагира.

Ла Вал всячески се стараеше да изглежда спокоен. В крайна сметка, палачът и преди бе прониквал в стаята му. Само че този път — това Ентрери виждаше със собствените си очи — наистина го беше изненадал. Боду значително бе засилил охраната на гилдията, както срещу магическо, така и срещу физическо проникване, и колкото и високо мнение да имаше за Ентрери, вълшебникът очевидно не бе очаквал той да ги преодолее с такава лекота.

— Не беше кой знае колко трудно, уверявам те — отвърна палачът с равен глас, така че думите му да не прозвучат като самохвалство, а като факт. — Пътувах навред из света, както и под него, и познах сили, много различни от всичко, което Калимпорт някога е виждал. Сили, които ще ми донесат онова, което желая.

Ла Вал се разположи на едно поовехтяло, но удобно кресло, подпря лакът на изтърканата облегалка и положи лице върху ръката си. Какво ли беше онова нещо у Ентрери, зачуди се той, което сякаш вземаше на подбив обикновените проявления на могъщество? Магьосникът огледа стаята, пълна с какво ли не: многобройни резбовани статуи — грозни водоливници и екзотични птици, изящно издялани подвижни стълби (някои магически, други — не), три черепа, които се хилеха зловещо откъм поставките си на писалището, кристална топка, сложена върху ниска масичка до отсрещната стена. В тези предмети се съдържаше неговата сила, тези предмети, които бе събирал цял един живот и с чиято помощ можеше да унищожи, или поне да се предпази от всеки човек, когото бе срещал някога.

Всеки, с изключение на един. Какво имаше у Ентрери? Дали бе начинът, по който стоеше? Начинът, по който се движеше? Аурата на сила, невидима, ала осезаема като сивия му плащ и черното болеро, която се излъчваше от него?

— Доведи Куентин Боду — нареди палачът.

— Няма да му се хареса особено да бъде въвлечен във всичко това.

— Той вече е част от него — увери го Ентрери. — А сега трябва да направи своя избор.

— Между теб и…?

— И всички останали — спокойно отвърна палачът.

Ла Вал наклони глава на една страна, видимо заинтригуван:

— Нима наистина смяташ да се изправиш срещу цял Калимпорт? — невярващо попита той.

— Срещу онези в Калимпорт, които ми се опълчат. — И този път от гласа на Ентрери лъхаше ледено спокойствие.

Магьосникът поклати глава, чудейки се какво да мисли. Вярно, имаше доверие в преценката на Ентрери, в крайна сметка, никога не бе срещал по-коварен и опасен човек, ала ето че сега той говореше безсмислици. Нима наистина вярваше, че би могъл да се справи с дома на Басадони, какво пък оставаше за останалите гилдии в града?

И все пак…

— Да доведа ли и Чалси Ангуейн? — попита Ла Вал, докато отиваше към вратата.

— Чалси вече разбра колко безполезна е всяка съпротива.

Магьосникът се закова на място и се обърна към Ентрери с изражението на човек, когото току-що са предали.

— Знаех, че ти ще се присъединиш към мен — поясни палачът. — Защото ме познаваш и обичаш като роден брат. Какво мисли той, обаче, нямах никаква представа. Трябваше или да го убедя, или да го премахна.

Ла Вал не сваляше поглед от Ентрери в очакване на присъдата.

— Вече е убеден — довърши палачът и се настани в креслото на магьосника. — И още как.

Ла Вал се насочи към вратата.

— Затова сега ми трябва само Боду — догониха го думите на Ентрери и той отново се обърна. Сигурен съм, че той ще направи правилния избор.

— Нима изобщо ще има избор? — осмели се да попита Ла Вал.

— Естествено, че не.

И наистина, когато магьосникът откри Боду в личните му покои и му съобщи, че Артемис Ентрери иска да говори с него, той пребледня като платно и се разтрепери толкова силно, че Ла Вал се уплаши да не рухне мъртъв още там.

— Значи си говорил с Чалси? — досети се магьосникът.

— Мрачни времена — отвърна Боду и тръгна към вратата с огромно усилие, сякаш тялото отказваше да му се подчини.

— Мрачни времена — повтори под носа си Ла Вал, без да може да повярва.

Какво би могло да накара господаря на цяла банда главорези да каже подобно нещо? Изведнъж думите на Ентрери вече не му изглеждаха толкова безумни. Докато вървеше след Боду, магьосникът с интерес забеляза, че с него няма нито един войник.

Когато стигнаха до покоите на Ла Вал, Боду спря и го остави да влезе пръв. Ентрери още беше там, в съвсем същата поза, в която магьосникът го беше оставил, и изглеждаше напълно неподготвен за защита, уверен, че Боду никога няма да се осмели да вдигне ръка срещу него.

— Какво искаш от мен? — попита направо пашата, още преди Ла Вал да успее да измисли какво да каже, за да разведри очевидно неловката ситуация.

— Реших да започна с Басадони — спокойно отвърна Ентрери. — В крайна сметка, именно те поставиха началото на тази битка. Ето защо искам да разбереш къде са разположени войниците им, както и всичките им позиции и щабове, с изключение на сградата, където се помещава самата гилдия.

— Няма да кажа на никого, че си бил тук, освен това обещавам, че армията ми няма да се намесва — рече в отговор Боду.

— Армията ти не може да се намеси — ледено отсече Ентрери и в черните му очи проблесна гневно пламъче.

С нарастващо изумление Ла Вал видя, че Боду се мъчи да спре ужасеното си треперене.

— И няма да го сторим — обеща пашата.

— Вече ти казах какви са условията за вашето оцеляване. — В гласа на Ентрери се промъкна толкова смразяваща нотка, че Ла Вал внезапно си помисли, че ако не приемеха предложението на палача, всички в гилдията щяха да бъдат избити до крак още същата нощ. — Е, какъв е отговорът ти?

— Ще си помисля…

— Сега.

Боду хвърли ядовит поглед на магьосника, сякаш го винеше, че изобщо бе допуснал Артемис Ентрери в живота си, чувство, което не по-малко уплашеният Ла Вал напълно споделяше.

— Искаш от мен да се опълча срещу най-могъщите гилдии в Калимпорт — рече пашата, опитвайки се да събере поне малко кураж.

— Избирай!

След дълъг миг неловко мълчание, Боду най-сетне отрони:

— Ще видя какво можем да научим.

— Мъдър избор — кимна Ентрери. — А сега си върви. Трябва да поговоря с Ла Вал.

Повече от доволен да се махне от опасния убиец, Боду се завъртя и с един последен, гневен поглед към магьосника, изскочи от стаята.

— Не искам и да се опитвам да отгатна какви номера си научил, докато не беше тук — започна Ла Вал.

— Бях в Мензоберанзан — прекъсна го Ентрери. — Града на мрачните елфи.

Очите на магьосника се разшириха, а челюстта му увисна.

— Върнах се с нещо повече от обикновени дреболии.

— Съюзил си се с…

— Ти си единственият, който знае, и единственият, на когото смятам да кажа. Надявам се, че осъзнаваш каква отговорност е това. Отговорност, на която гледам повече от сериозно.

— А Чалси Ангуейн? Нали каза, че си го убедил.

— Един от моите приятели проникна в съзнанието му и го изпълни с образи, прекалено ужасни, за да може да им се противопостави. Чалси и представа си няма каква е истината, единственото, което знае, е, че опита ли да се съпротивлява, ще си навлече наказание каквото не си е представял и в най-страшните си кошмари. Когато отиде при Боду, ужасът му беше съвсем искрен.

— А къде е моето място в грандиозните ти планове? — попита Ла Вал, полагайки огромно усилие да не звучи саркастично. — Ако Боду се провали, какво го очаква Ла Вал?

— Ако се стигне дотам, все ще намеря начин да те измъкна — обеща Ентрери и като се приближи до писалището, вдигна тънката кама, която магьосникът използваше, за да отваря писмата си, или когато за някое заклинание му потрябваше малко кръв. — Това е най-малкото, което ти дължа.

Ла Вал прекрасно разбираше, че това е проява на прагматизъм, а не на милост — ако палачът наистина пожалеше живота му, щеше да го стори единствено защото имаше нужда от него.

— Изненадан си, че Боду се съгласи толкова лесно — спокойно отбеляза Ентрери. — Мисля, че не разбираш напълно какъв избор имаше — да бъде наказан от гилдията на Басадони, в случай че аз се проваля и те започнат да си отмъщават на съюзниците ми, или да срещне смъртта си тук и сега… смърт бавна и крайно мъчителна.

Ла Вал се опита да си придаде безстрастно изражение, преструвайки се на напълно безразличен, сякаш всичко това изобщо не го интересуваше.

— Предполагам, че те чака доста работа — рече палачът и с едно движение на китката запрати камата покрай магьосника, така че тя се заби в стената зад него. — Време е да си тръгвам.

И наистина, миг след като оръжието се удари в стената, Кимуриел Облодра призова псионистките си способности, за да може Ентрери да излезе.

Ла Вал видя зейналия портал и, тласкан от любопитство, за миг се поколеба дали да не последва убиеца, за да разкрие тайната му.

После обаче здравият разум надделя.

Магьосникът остана сам, за свое огромно облекчение.

* * *

— Не разбирам — заяви Рай’ги Бондалек, когато Ентрери се присъедини към него, Джарлаксъл и Кимуриел в тунелите под града, мястото, което убиецът им бе осигурил.

Изведнъж си спомни, че трябва да говори по-бавно — макар да владееше донякъде езика на мрачните, палачът все още не го говореше напълно свободно. Той самият изобщо не възнамеряваше да се занимава с човешкия език, нито да го научи, нито дори да направи някое заклинание, с чиято помощ те всички да се разбират помежду си, независимо на какъв език говорят. Всъщност решението му да използва собствения си език, дори когато Ентрери бе с тях, целеше преди всичко да разклати увереността на убиеца.

— От онова, което си ни казал досега, изглежда така, сякаш полуръстовете ще се справят по-добре и по-охотно със задачата, която си възложил на Куентин Боду.

— Не се съмнявам в лоялността на Дуавел — отвърна Ентрери на калимпортско наречие, без да сваля поглед от Рай’ги.

Магьосникът безпомощно се обърна към Джарлаксъл, който само се подсмихна на дребнавостта им и извади от гънките на плаща си неголямо кълбо, вдигна го нависоко и изрече някаква заповед. Сега вече щяха да се разбират без проблем.

— Лоялност към собственото й благополучие, имам предвид — поясни Ентрери и този път на своя език, само че сега в ушите на Рай’ги думите му прозвучаха на елфически. — Не представлява заплаха за нас.

— Ами жалкият Боду и придворният му магьосник? — недоверчиво попита Рай’ги и вълшебното кълбо направи така, че Ентрери да чуе всичко на родния си език.

— Не подценявай силата на тяхната гилдия — предупреди убиецът. — Позициите им са силни и малко неща им убягват.

— Затова отрано ги принуждаваш да се присъединят към теб — одобрително се намеси Джарлаксъл. — За да не могат после да твърдят, че не са знаели.

— А сега накъде? — обади се и Кимуриел.

— Ще се погрижим за гилдията на Басадони — обясни Ентрери. — Тя ще ни послужи като основа за онова, което ще изградим, а Дуавел и Боду ще държат другите под око, за да сме сигурни, че не заговорничат срещу нас.

— А след това? — продължи да настоява Кимуриел.

Ентрери се подсмихна и по погледа му Джарлаксъл разбра, че хитрият палач вече се бе досетил чии всъщност са всички тези въпроси.

— След това ще видим какви възможности ни се откриват — отвърна елфът вместо него. — Може би онова, което сме съградили, ще се окаже достатъчно здраво. Може би няма.

По-късно, когато палачът си тръгна, наемникът се обърна към двамата си помощници, без да прикрива самодоволството си:

— Не направих ли прекрасен избор?

— Мисли досущ като елф на мрака — отвърна Рай’ги, най-голямата похвала, която някога бе изричал по адрес на когото и да било от друга раса. — Макар да ми се ще да научи по-добре езика ни, както и този на жестовете.

Доволен от постигнатото, Джарлаксъл само се засмя.