Р. А. Салваторе
Потайно острие (23)

Глава 22
Спасение

Риджис простена и потръпна конвулсивно, което още повече увеличи агонията му. И най-незначителното помръдване караше копието да вибрира и изпращаше вълни от раздираща болка по цялото му тяло.

Бруенор стисна зъби и преглътна сълзите си — със слабост нямаше да помогне на тежко ранения си приятел.

— Направи го бързо! — рече той на Дризт и като коленичи край Риджис, улови го за раменете и притисна крак в гърба му, за да го задържи напълно неподвижен.

Елфът не бе сигурен какво точно да стори. Че на върха си копието имаше шипове бе съвсем очевидно, но да го избута в обратната посока, като изкара дръжката от другата страна, му се струваше прекалено жестоко и твърде опасно в сегашното състояние на Риджис. Ала как да среже онази част, която стърчеше навън, достатъчно бързо и точно, за да спести това жестоко изтезание на приятеля си? Та нали и най-слабото потрепване на копието го караше да вие от болка? Какво оставаше за рязкото разместване, което неминуемо щеше да последва и най-добре премерения удар с ятагана на Дризт?

— Хвани го с две ръце — обади се Кати-Бри. — Постави едната върху раната, а другата — около копието, над мястото, където искаш да бъде счупено.

Дризт вдигна поглед към нея и видя, че в десницата си младата жена държи Таулмарил, а в тетивата му е поставила една от среброперите си стрели. Не му беше трудно да се досети какво е намислила и макар да се съмняваше доколко разумен е планът й, той самият нямаше по-добра идея, затова стисна копието малко над входното отвърстие, а другата си ръка сложи около две педи над него. После погледна към Бруенор, който още по-здраво натисна полуръста, при което горкият Риджис отново изскимтя от болка, и мрачно му кимна.

След това кимна на Кати-Бри, която се приведе, за да се прицели по-добре и за да е сигурна, че след като мине през копието, стрелата й няма да рани някой от останалите. Добре разбираше, че ако не е съвършено точна, или късметът й изневери, стрелата може да се отплесне и тогава до Риджис ще легне още някой от приятелите й, също толкова тежко ранен. Тази мисъл я накара да наведе лъка, ала в този миг Риджис отново простена и тя осъзна, че времето им е на свършване.

Твърдо решена, тя вдигна Таулмарил и отново се прицели. Заслепяващо сребърно сияние проряза въздуха, мина през стърчащото копие, а после и през борда, прелетя над реката и се изгуби между дърветата.

Въпреки че го бе очаквал, Дризт за миг остана неподвижен, зашеметен от внезапния блясък. Когато сетивата отново започнаха да му се подчиняват, той подаде счупеното копие на Бъмпо, след което се обърна към Бруенор:

— Вдигни го много внимателно.

Приятелят му го послуша и крайно предпазливо повдигна раненото рамо на Риджис от палубата.

После, с един умолителен, безпомощен поглед към останалите, елфът улови остатъка от копието и натисна.

Риджис запищя и се загърчи толкова неистово, че състрадателният Дризт беше принуден да спре. Без да знае какво да прави, елфът пусна копието и безпомощно разпери ръце.

— Медальона! — възкликна Кати-Бри неочаквано и коленичи до приятелите си. — Ще го накараме да си мисли за нещо по-хубаво.

Бруенор начаса повдигна стенещия полуръст още мъничко и младата жена побърза да бръкне под ризата му и да откачи искрящия рубинен медальон.

— Не сваляй поглед от него — на няколко пъти повтори тя, докато примамливо полюляваше магическото украшение пред полузатворените очи на Риджис.

Главата на полуръста започна да се отпуска, ала Кати-Бри го улови за брадичката.

— Спомняш ли си празненството, след като те спасихме от Пук? — меко проговори тя и се насили да се усмихне.

Постепенно успя да го увлече с думите си, връщайки го назад към онзи приятен ден, когато пиршеството бе продължило часове наред и той се бе почерпил почти до забрава. В забрава като че ли бе изпаднал и сега — Вече не стенеше, а очите му не се отделяха от искрящия камък.

— А помниш ли как се забавлява. В стаята с възглавниците? — сега Кати-Бри заговори за харема в дома на Пук. — Имахме чувството, че никога няма да излезеш!

Без да спира да говори, младата жена погледна към Дризт и кимна.

Без да губи време, елфът отново улови крайчеца на строшеното копие и след като се увери, че Бруенор здраво държи раменете на приятеля им, бавно натисна.

Риджис изкриви лице в болезнена гримаса, когато остатъкът от копието се показа от другата страна на рамото му, но не опита да се съпротивлява, нито пък запищя. Не след дълго острието остана в ръката на Дризт.

То обаче бе последвано от дебела струя кръв, която шурна от зейналата рана толкова мощно, че въпреки усилията на Дризт и Бруенор, които се хвърлиха да я спрат, ръката на полуръста бързо започна да побледнява.

— Има вътрешен кръвоизлив — процеди джуджето през стиснати зъби. — Ще се наложи да му отрежем ръката, ако не успеем да го овладеем.

Дризт не каза нищо, но се залови за работа с удвоени усилия — махна превръзките от рамото на полуръста и бръкна направо в раната, мъчейки се да спре кръвта.

В това време Кати-Бри продължаваше да полюшва медальона пред очите на Риджис и да му говори успокояващо. Дотолкова се бе съсредоточила в задачата си, с която се справяше наистина превъзходно, че едва съумяваше да хвърли по някой разтревожен поглед към Дризт, за да види какво прави.

Ако в този миг Риджис бе зърнал лицето на елфа, вероятно и магическият камък не би могъл да го удържи в обятията на забравата. Защото Дризт изобщо не се заблуждаваше колко тежко е положението на дребния му приятел. Така и не успяваше да спре кръвотечението, а единственият изход, който изглеждаше все по-неизбежен — да ампутират ръката — навярно щеше да го убие.

— Спря ли го? — час по час питаше Бруенор. — Спря ли го?

Дризт се смръщи и хвърли многозначителен поглед към окървавената му секира, след което се залови за работа с удвоено усърдие. Най-сетне поохлаби натиска върху вената и неволно затаи дъх, докато едва-едва я отпускаше. Кръв обаче не потече.

— Отсичам я! — заяви Бруенор, разчитайки погрешно изражението на приятеля си.

Елфът вдигна ръка и поклати глава:

— Кръвта е спряна.

— За колко дълго? — тревожно попита Кати-Бри, ала Дризт само поклати глава.

— Трябва да се махаме оттук — обади се Бъмпо, когато видя, че суетнята около полуръста е намаляла. — Онез’ гоблини не ще да са далече.

— Все още не — настоя Дризт. — Не бива да го местим, докато не сме сигурни, че раната няма да се отвори наново.

Бъмпо хвърли притеснен поглед на брат си, после двамата погледнаха към своите братовчеди.

Ала Дризт беше прав, разбира се — Риджис не трябваше да бъде местен. Тримата му приятели останаха край него, Кати-Бри с медальона в ръка, готова отново да го използва, ако се наложи. За момента обаче, Риджис не усещаше нищо, освен блажения мрак на безсъзнанието.

* * *

— Притеснен си — отбеляза Кимуриел Облодра, комуто очевидно доставяше искрено удоволствие да гледа как обичайно невъзмутимият Джарлаксъл крачи напред-назад из стаята.

Наемникът спря и го изгледа сърдито.

— Глупости! — отсече той. — Преобразяването на Баелтимазифас в Басадони паша беше съвършено.

Така си беше. На важната среща, която се бе провела тази сутрин, допелгангерът се бе престорил на Басадони наистина безукорно, което бе немалко постижение, като се имаше предвид, че старецът бе мъртъв и Баелтимазифас не можеше да проникне в мислите му и да си набави информация за характера и особеностите му. Разбира се, ролята му в срещата не бе особено голяма — както Шарлота беше обяснила на останалите, господарят й беше твърде стар и с доста поразклатено здраве. Ронинг паша бе повярвал напълно в превъплъщението на допелгангера, а след като могъщият Ронинг бе доволен, Домо Куилило и неговите плъхочовеци, както и по-младите и подозрителни пратеници на Рейкърс нямаше срещу какво да възразят. Над калимпортските улици отново се възцари прежното спокойствие и всичко потече постарому… поне що се отнасяше до другите гилдии.

— Каза им точно това, което искаха да чуят — съгласи се Кимуриел.

— А сега ще сторим съвсем същото и с Дризт и неговите приятели — увери го Джарлаксъл.

— Ала този път ще си имаме работа с много по-опасен противник. По-съобразителен и повече… елф на мрака.

Джарлаксъл изгледа псиониста от глава до пети, после избухна в смях, без да може да отрече, че наистина е притеснен.

— Там, където е намесен Дризт До’Урден, винаги е интересно — обясни той. — Колко пъти само е надвивал, надхитрял и надигравал и най-страшните противници, които можеш да си представиш! И виж го сега — при тези думи наемникът кимна по посока на магическия басейн, който Рай’ги бе оставил в стаята. — Все още е жив… къде ти, надали някога е бил по-добре. Лично матрона Баенре се зарече да окачи главата му на стената си, а ето че не той, а тя е мъртва!

— Само че ние не желаем смъртта му — напомни му Кимуриел. — Въпреки че и от нея можем доста да спечелим.

Джарлаксъл рязко поклати глава:

— Никога — категорично заяви той и псионистът го изгледа заинтригувано.

— Нима си започнал да харесваш изменника? Няма да ти е за първи път.

Джарлаксъл отново се разсмя:

— По-точно би било да се каже, че го уважавам.

— Той никога няма да се присъедини към Бреган Д’аерте.

— Не и съзнателно — отвърна наемникът. — Не и съзнателно.

Кимуриел не продължи да го разпитва и вместо това развълнувано кимна към мисловния басейн:

— Моли се Баелтимазифас да си заслужи парите, които му плащаме.

Джарлаксъл, който бе видял не един и двама да се провалят безславно срещу Дризт До’Урден, със сигурност се молеше.

В този миг Артемис Ентрери се появи на вратата, точно както наемникът му беше наредил. След като хвърли изпитателен поглед на двамата елфи, той предпазливо се доближи до магическия уред… и очите му се разшириха при вида на онова, което съзря там — образа на най-заклетия си враг.

— Защо се учудваш? — попита го Джарлаксъл. — Нали обещах да ти дам онова, което желаеш повече от всичко на света.

Палачът трябваше да положи доста усилия, за да си придаде безразличен вид — не искаше да достави на наемника удоволствието да види колко е развълнуван. Да, сега вече разбираше, че Джарлаксъл — проклетият Джарлаксъл! — е бил прав. Там, в мисловния басейн, беше източникът на неговата апатия, доказателството, че целият му живот е бил една лъжа. Там стоеше единственото предизвикателство, което не бе преодолял, единствената пречка, която го спираше да се наслади на живота.

Дризт До’Урден.

Ентрери вдигна поглед към Джарлаксъл и кимна.

Без изобщо да се учудва, наемникът се усмихна.

* * *

Риджис се гърчеше и стенеше жаловито. Този път опитите на Кати-Бри да го успокои с помощта на магическия медальон не помагаха — всичко бе станало толкова бързо, че тя бе успяла да се намеси, чак когато пръстите на елфа вече бяха в раната, мъчейки се да открият скъсаната вена.

С брадвата до себе си, Бруенор правеше всичко по силите си, за да удържа полуръста неподвижен, ала въпреки това Дризт се мръщеше и час по час тръсваше ядосано глава. Раната отново се беше отворила и то толкова лошо, че дори той не беше в състояние да се справи с нея.

— Отсечи проклетата ръка! — отчаяно извика най-сетне и се отдръпна, целият покрит в кръв.

Четирите джуджета от „Тинолок“ простенаха в един глас, но Бруенор, на когото винаги можеше да се разчита да запази самообладание, разбра, че приятелят му има право и посегна към брадвата си.

Кати-Бри все така мълвеше успокояващи думи, ала Риджис отдавна не я чуваше, пропаднал в бездната на безсъзнанието.

Бруенор взе секирата и се приготви за удар. Младата жена, осъзнавайки, че друг изход наистина няма и че на всяка цена трябва да спрат кървенето, дори ако това означава да отрежат цялата ръка и да обгорят жестоката рана, с нежелание повдигна ранената ръка.

— Давай! — нареди Дризт и четирите джуджета отново простенаха.

Бруенор си плю на ръцете и вдигна оръжието, ала погледът му се спря върху нещастния полуръст и по лицето му се изписа колебание.

— Давай! — повтори Дризт и джуджето замахна, но после пак свали оръжието.

— Отсечи я! — обади се и младата жена.

— Недей! — разнесе се непознат глас някъде съвсем наблизо и когато се обърнаха, приятелите видяха към тях да се приближават двама мъже.

— Кадърли! — извика Кати-Бри.

Радостта и изненадата на двамата с Дризт беше толкова голяма, че никой от тях не обърна внимание, че свещеникът изглежда по-стар в сравнение с последния път, когато го бяха видели… което беше необичайно, при положение че със завръщането на силите му, той бе започнал да си възвръща и преждевременно изгубената младост. Неимоверното усилие, което младият мъж бе положил, за да издигне „Възвисяване на вярата“ от отломките, му бе струвало скъпо.

Кадърли кимна на своя спътник, който начаса се завтече към Риджис:

— Добре е, че при вас дойдохме — отбеляза другият духовник, любопитна забележка и то на диалект, който никой в лодката не бе чувал преди.

На никого обаче не му хрумна да се усъмни, не и когато непознатият беше с Кадърли и още по-малко, когато го видяха да се надвесва над полуръста и да подхваща тих напев над изопнатото му тяло.

— Моят приятел, Арабел, ще се погрижи за раната — обясни Кадърли на останалите. — Наистина съм изненадан да ви срещна толкова далеч от дома ви.

— Тръгнали сме към теб — рече Бруенор.

— Е, ще трябва да се върнете обратно — драматично заяви приелият образа на Кадърли допелгангер, точно както Джарлаксъл го бе научил. — На драго сърце бих ви приветствал във „Възвисяване на вярата“, ала сега пътят ви води в друга посока — имате приятел, който отчаяно се нуждае от помощта ви.

— Уолфгар! — ахна Кати-Бри, изричайки на глас онова, което всички си мислеха.

Кадърли кимна:

— Изглежда, че се е опитал да Ви последва. Сега се намира в едно малко селце на изток от Портата на Балдур. Реката бързо ще ви отнесе дотам.

— Кое село? — намеси се Бъмпо.

Баелтимазифас сви рамене:

— Няколко къщурки зад едно обрасло с дървета възвишение.

— Туй ще да е Йогервил — предположи Донат и брат му кимна в знак на съгласие.

— Ще ви откараме дотам само за ден — обърна се капитанът към Дризт, който хвърли въпросителен поглед на свещеника.

— Ще ми трябва цял ден, докато измоля заклинание, за да ви пренеса — обясни мнимият Кадърли. — А дори тогава мога да взема само едного.

В този миг Риджис простена и всички погледи се насочиха към него. С изумление и огромна радост, приятелите му го видяха да се надига — не само че изглеждаше много по-добре, но дори успя да свие пръстите на ранената си ръка.

Коленичил край него, превъплътеният в човек Рай’ги се усмихна и мислено благодари на Лолт за проявеното разбиране.

— Вече може да пътува — уверено заяви Баелтимазифас. — А сега тръгвайте. Приятелят ви е в смъртна опасност. По всичко личи, че избухливият му нрав е ядосал фермерите и те се канят да го обесят. Все още имате време да го спасите, защото селяните смятат да изчакат завръщането на своя старейшина, но трябва да побързате.

Дризт кимна и откачи кесийката си от колана на Риджис.

— Ще дойдеш ли с нас? — попиша той и заедно с преобразения Рай’ги слезе на брега при Кадърли, докато Кати-Бри, Бруенор, полуръстът и четирите джуджета подготвяха лодката за път.

— Не — отвърна допелгангерът, имитирайки до съвършенство гласа на свещеника, благодарение на Друзил, от когото наистина бе научил много. — Няма да ви трябвам, а имам и други, не по-малко належащи задачи.

Дризт отново кимна и му подаде кесийката:

— Бъди предпазлив — предупреди го той. — Има способността да си привлича съюзници.

— Само след няколко минути ще си бъда обратно във „Възвисяване на вярата“.

Тази странна забележка накара елфа да повдигне вежди — та нали Кадърли току-що беше казал, че ще му трябва цял ден, за да задейства магията за подобно придвижване?

— Повторно заклинание — побърза да се намеси Рай’ги, виждайки недоумението на Дризт. — Обратно в храма може да ни отведе, но не и на друго място.

— Хайде, елфе! — провикна се Бруенор. — Момчето ми чака!

— Върви! — мнимият Кадърли взе кесийката, която Дризт му подаваше, после сложи ръка върху рамото му, завъртя го към реката и лекичко го побутна. — Върви още сега. Нямате нито миг за губене.

В подсъзнанието на елфа забиха предупредителни камбани, но той просто нямаше време да спре и да се вслуша в онова, което му нашепваха. Бъмпо и останалите вече обръщаха лодката и всеки миг щяха да потеглят. С един ловък скок Дризт се озова при тях, а когато се обърна, видя Кадърли да му маха усмихнат. Междувременно, другарят му беше подхванал нова магия и още преди „Тинолок“ да се бе отдалечил кой знае колко, двамата свещеници се бяха изпарили.

— Защо проклетият му глупак не отведе поне един от нас при момчето? — попита Бруенор.

— Защо наистина? — отвърна Дризт, докато се взираше в пустия бряг, чудейки се.

Чудейки се.

Рано на другата сутрин лодката хвърли котва на около двеста-триста метра преди Йогервил и четиримата приятели, в това число и Риджис, който вече се чувстваше много по-добре, слязоха на брега.

Бяха се разбрали джуджетата да останат на борда, Бруенор, Риджис и Кати-Бри да отидат да говорят със селяните, а Дризт да заобиколи поселището, за да проучи местността.

Тримата бяха посрещнати от дружелюбни фермери, чиито широки усмивки отстъпиха място на искрено недоумение при споменаването на Уолфгар.

— Нима мислите, че ще забравим някой с таквоз описание? — изкиска се една старица и приятелите я изгледаха разтревожено.

— Донат е объркал града! — тежко въздъхна Бруенор.

* * *

Тревожните мисли не даваха мира на Дризт. Кадърли очевидно бе използвал магия, за да дойде при тях, но ако Уолфгар наистина се намираше в такава опасност, защо свещеникът не бе отишъл първо при него? Разбира се, причината може да бе тежкото състояние на Риджис, което правеше присъствието му по-необходимо на борда на „Тинолок“, отколкото тук. Но защо тогава двамата свещеници просто не се бяха разделили? И този път логично обяснение имаше — може би двамата имаха само едно заклинание, което да ги пренесе толкова бързо, и са били принудени да избират. Въпреки това, нещо продължаваше да гложди елфа.

Ами да, осъзна той миг по-късно. Защо изобщо Кадърли бе издирвал Уолфгар, човек, когото никога не бе виждал, и за когото надали бе чувал повече от няколко думи?

— Просто щастливо стечение на обстоятелствата — каза си Дризт, опитвайки се да намери логика в действията на свещеника — може би докато се беше опитвал да открие него, Кадърли бе видял Уолфгар недалеч от лодката им?

Да, добрият късмет ще да му бе показал къде се намира варваринът.

Вярно, и това обяснение накуцваше, но елфът се надяваше Уолфгар да им помогне да си изяснят всичко, когато го спасят. С такива мисли в главата, Дризт сви зад възвишението, което се издигаше от южната страна на селцето, далеч от тримата си приятели и изненадващата реакция на фермерите, които очевидно нямаха никаква представа кой е този Уолфгар.

Ала той нямаше нужда да става свидетел на разговора им — всичко му се изясни в мига, в който остави хълма зад гърба си и видя лъчите на утринното слънце да обливат висока кристална кула.