Р. А. Салваторе
Потайно острие (20)

Глава 19
За Уолфгар

Дели пристегна палтото около себе си, по-скоро за да скрие факта, че е жена, отколкото, за да се предпази от хладния бриз. Движеше се бързо, като от време на време подтичваше, за да не изостава от загадъчния силует пред себе си, за когото един от клиентите на „Кривата сабя“ я бе уверил, че наистина е Морик Разбойника, без съмнение дошъл, за да шпионира.

Младата жена свърна в една уличка и налетя право на него. Той стоеше там и я чакаше с кама в ръка.

Дели се закова на място и вдигна ръце в отчаяна молба да не я убива.

— Моля ви, господин Морик! — проплака тя. — Искам само да си поговорим!

— Морик? — повтори непознатият и свали качулката си.

Лицето отдолу бе тъмно, прекалено тъмно, за да принадлежи на онзи, когото Дели търсеше.

— О, простете, добри ми господине — заекна тя и отстъпи назад. — Взех ви за някой друг.

Мъжът понечи да отговори, но Дели вече се бе обърнала и бързаше обратно към странноприемницата, колкото я държат краката.

Когато се отдалечи, младата жена спря, за да се поуспокои и да помисли. След битката с Дървотрошача, и тя, и мнозина от посетителите на „Кривата сабя“ често виждаха Морик Разбойника да се навърта из сенките и да се спотайва по ъглите. Но дали това не бе плод на страха им? Подразнена от тази мисъл, която най-вероятно беше вярна, тя въздъхна дълбоко и разтвори палтото си.

— Предлагаш се за продан, а, Дели Кърти? — разнесе се нечий глас съвсем наблизо и очите на младата жена се разшириха при вида на човека, подпрян на стената човек, чийто глас тя добре познаваше.

Нещо сякаш заседна на гърлото й. Да, тя сама го бе търсила, но сега, когато той я откри, изведнъж се почувства неимоверно глупава. Хвърли поглед зад себе си, а после и към „Кривата сабя“, чудейки се дали ще успее да се добере дотам, преди камата на опасния злодей да я застигне.

— Разпитваш за мен, търсиш ме — нехайно отбеляза Морик.

— Не съм правила нищо…

— Аз бях сред онези, които разпитваше — сухо я прекъсна той.

Изведнъж гласът му изтъня и придоби простовато произношение:

— Я ми кажи, миличка, за какво толкоз ти е притрябвал онзи проклетник?

Дели цялата се разтрепери, припомнила си съвсем ясно „старицата“, която наскоро й бе казала съвсем същото, със съвсем същия глас. А дори да не си бе спомнила тази среща, пак нямаше да се усъмни в думите на разбойника, който бе прочут из цял Лускан с умението да се дегизира. Самата тя на няколко пъти го бе виждала при съвсем интимни обстоятелства и всеки път той й се бе сторил съвършено различен, не само на външен вид, но и като държание и отношение, движеше се различно, говореше различно, дори любов правеше различно. В града отдавна се носеше мълвата, че всъщност Морик не бил един, а няколко отделни човека и макар че Дели никога не бе вярвала в подобни слухове, в този миг си каза, че никак няма да се учуди, ако те се окажат самата истина.

— Е, откри ме — твърдо заяви Морик.

Дели не бе сигурна как да постъпи, но тласкана от очевидното безпокойство и нетърпението на разбойника, избъбри задъхано:

— Искам да оставиш Уолфгар на мира. Дървотрошача си получи онова, което си просеше. Уолфгар никога не би му посегнал, ако той не го беше нападнал пръв.

— Какво ме засяга Дървотрошача? — думите на Морик прозвучаха така, сякаш случилото се с огромния побойник бе последното нещо, което го интересува. — Крайно неприятен главорез, нищо повече. Улицата на полумесеца е много по-добре без него.

— Е, значи не смяташ да си отмъщаваш за смъртта му — заключи Дели. — Въпреки това се говори, че имаш зъб на Уолфгар и че ще се опиташ да докажеш…

— Нямам какво да доказвам! — прекъсна я Морик.

— Ами Уолфгар?

Разбойникът сви рамене:

— Говориш така, сякаш го обичаш, Дели Кърти.

Младата жена пламна.

— Говоря и от името на Арумн Гардпек — заяви тя. — Уолфгар е добър за бизнеса му и, доколкото знам, не създава никакви неприятности извън „Кривата сабя“.

— Да, да — засмя се Морик. — Май здравата си хлътнала, Дели. А пък аз си мислех, че Дели Кърти обича всички мъже поравно!

Младата жена се изчерви още по-силно.

— Разбира се, ако го обичаш, тогава аз, а и всичките ти ухажори ще трябва да се погрижим за него — продължи разбойникът. — Ако го убия, ще направя услуга на цял Лускан, защото, виждаш ли, съкровище като Дели Кърти за нищо на света не бива да бъде заграбено от един-единствен човек.

— Не го обичам! — отсече младата жена. — Но те моля, заради мен и заради Арумн, да не го убиваш.

— Не го обичаш? — лукаво повтори Морик и Дели поклати глава. — Докажи го тогава! — рече той и посегна към връзката на роклята й.

Младата жена се поколеба за миг, после кимна. Правеше го само заради Уолфгар.

По-късно, докато лежеше сам във взетата под наем стая (Дели отдавна си беше тръгнала, при Уолфгар, както предположи той), Морик лениво пушеше, наслаждавайки се на опияняващия аромат на екзотичния, силен пушилист.

Тази нощ наистина извади късмет — беше минала повече от година, откакто за последен път Дели Кърти бе споделила леглото му, и той почти бе забравил колко прекрасна можеше да бъде тя.

Особено когато не му струваше нищо. Морик наистина следеше Уолфгар, макар да нямаше никакво намерение да го убива. Случилото се с Дървотрошача му бе показало колко опасно бе да се изправи срещу могъщия северняк.

За сметка на това, възнамеряваше да си поговори с Арумн Гардпек, а след тази вечер бе сигурен, че Дели ще го улесни допълнително. Нямаше нужда да убива варварина стига Арумн да го държеше на мястото му.

* * *

Силно разгневена от случилото се с Морик, Дели сърдито си оправяше дрехите, докато се качваше по стълбите. Сви зад един ъгъл и с изненада видя пред себе си улицата, миг по-късно вече беше навън. После всичко около нея се завъртя.

Когато най-сетне се съвзе и погледна назад, видя, че е застанала насред обляната от лунните лъчи улица, а странноприемницата, където бе оставила Морик, бе останала далеч назад. Но как бе възможно? Нали едва преди броени секунди се намираше вътре? И то на един от горните етажи? Младата жена сви рамене. И друг път й се бе случвало да не разбира какво точно се случва, така че тя просто поклати глава и като си каза, че срещата с Морик сигурно здравата я е раздрусала, се отправи обратно към „Кривата сабя“.

От другата страна на междупространствения портал, който я бе пренесъл извън странноприемницата, Кимуриел едва не се изсмя с глас. Доволен, че си бе взел вълшебния, маскиращ плащ, магьосникът сви в коридора и се приготви за следващия си скок през пространството. Джарлаксъл му бе казал да не оставя никакви следи от посещението си в Лускан, а за наемника убитите хора не бяха нищо друго, освен издайнически следи.

Не пропусна да си напомни, че този път трябва да бъде много внимателен — двамата с Рай’ги бяха проучили Морик Разбойника и бяха установили, че е доста опасен — разбира се, доколкото опасен можеше да бъде един човек. Елфът издигна кинетична преграда около себе си, съсредоточи се върху нея, след което отвори магическа врата в стаята на Морик.

Той все още беше в леглото, осветяван едва-едва от мъждукащия светлик на лулата си и от жарта в огнището. Усетил нечие присъствие, разбойникът се изправи. Кимуриел насочи цялата си енергия към кинетичната бариера и премина през портала. Ако замайването, неминуемо съпътстващо подобни пътувания, нарушеше концентрацията му, той най-вероятно щеше да е мъртъв, още преди да се е съвзел.

И наистина, не бе направил и една крачка в стаята, когато почувства как Морик замахва към корема му. Само че кинетичната защита си бе на мястото и пое удара вместо него. След още два удара от камата на разбойника, Кимуриел най-после дойде на себе си, отблъсна нападателя си и застана пред него, смеейки се самоуверено.

— Не можеш да ме раниш — проговори той със запъване, тъй като дори с магиите на Рай’ги не владееше езика на Повърхността особено добре.

При вида на неочаквания посетител, очите на Морик се разшириха от смайване — мрачен елф в неговата стая! Огледа се наоколо, отчаяно търсейки някакъв изход.

— Идвам, за да говорим, Морик — обясни Кимуриел, тъй като нямаше никакво желание да го преследва из целия град. — Не за да те раня.

Думите му ни най-малко не успокоиха разбойника.

— Нося дарове — продължи елфът и хвърли на леглото малка, подрънкваща кутия. — Белаерн и пушилист от голямата йоганитска пещера. Много добър. Трябва да отговориш на въпросите.

— Какви въпроси? — все така притеснен, разбойникът остана приклекнал, с кама в ръка, готов да се брани. — Кой си ти?

— Моят господар е… — Кимуриел поспря, търсейки подходящата дума. — Щедър. Щедър и безмилостен. Ще работиш с нас.

Преди Морик да успее да каже каквото и да било, елфът вдигна ръка. Усещаше как енергията пулсира в него и знаеше, че не може да я удържа още дълго, затова се концентрира върху един малък стол и му вдъхна живот, след което го накара да се приближи.

Когато внезапно оживялата вещ стигна до него, той я докосна, освобождавайки енергията на ударите, които Морик се бе опитал да му нанесе, и столът се строши на хиляди трески.

Разбойникът го изгледа с недоверие, без да разбира какво става:

— Предупреждаваш ли ме?

Кимуриел само се усмихна.

— Или не ти харесваше стола ми?

— Господарят ми иска да те наеме — обясни магьосникът. — Нуждае се от очи в Лускан.

— Очи и меч? — присви очи Морик.

— Очи и нищо друго — настоя Кимуриел. — Сега ми кажи за човека на име Уолфгар, а след това ще го следиш и ще ми съобщаваш, когато се върна.

— Уолфгар? — промърмори Морик под носа си — от това име сериозно започваше да му дотяга.

— Уолфгар — отвърна Кимуриел, който изобщо не би трябвало да го чуе, но, разбира се, от острия му елфически слух не убягваше нищо. — Ще го наблюдаваш.

— Защо да не го довърша? Ако ви пречи…

В тъмните очи на елфа припламна убийствен огън и Морик не посмя да продължи.

— Не това — настоя Кимуриел. — Киорлин… наблюдавай го. Незабелязано. Ще се върна с още Белаерн за още отговори.

И като махна към кутията на леглото, натърти:

— Белаерн!

Преди Морик да успее да попита каквото и да било, в стаята се спусна непрогледен мрак, толкова плътен, че човек не можеше да види ръката си, дори да я размахаше на сантиметър от лицето. Опасявайки се от нападение, разбойникът се наведе и замахна с камата си.

Ала елфът вече го нямаше — беше минал през магическата врата, отвеждаща в коридора, после през онази, която водеше на улицата, а след това и през телепортаторния портал на Рай’ги. Още преди мракът в стаята на Морик да се разсее, магьосникът се намираше в Калимпорт. Рай’ги и Джарлаксъл, които бяха наблюдавали посещението му в Лускан, кимнаха одобрително.

Влиянието на Джарлаксъл на Повърхността започваше да нараства.

* * *

Морик изпълзя изпод леглото, едва когато жарта в огнището угасна напълно. Каква странна нощ! Първо Дели, макар че случилото се с нея не беше чак толкова необичайно — очевидно бе, че е влюбена в Уолфгар и добре разбираше, че Морик лесно може да го убие.

Но елф на мрака! Истински елф на мрака, дошъл, за да говори за варварина! Нима всичко в Лускан изведнъж бе започнало да се върти около него? Кой беше този човек и защо привличаше толкова много внимание?

Морик погледна останките от стола — колко впечатляващо наистина! — и гневно запрати камата си към срещуположната стена, където тя се заби до дръжка. После отиде до леглото.

— Белаерн — тихичко повтори той, чудейки се какво ли означава тази дума.

А неканеният му посетител не беше ли казал нещо за пушилист? Много предпазливо Морик докосна малката кутийка, търсейки някакви клопки. Не видя нищо подозрително и си помисли, че ако мрачният елф бе искал да го убие, можеше да намери много по-лесен начин да го стори, затова постави кутийката на нощното шкафче, отвори ключалката и повдигна капака.

Вътре имаше купчинка злато и искрящи скъпоценни камъни, както и няколко пакета тъмен пушилист.

— Белаерн — прошепна разбойникът и лицето му грейна по-силно и от малкото съкровище пред него.

От него се очакваше единствено да следи Уолфгар — нещо, което той бездруго възнамеряваше да прави — и в замяна щеше да бъде възнаграден пребогато.

Мисълта му се насочи към Дели Кърти и той хвърли поглед към смачканите чаршафи, а после отново към отворената кутийка.

Нощта се бе оказала нелоша.

* * *

В продължение на няколко дни в „Кривата сабя“ цареше отдавна невиждано спокойствие — след случилото се с Дървотрошача никой не смееше да предизвиква Уолфгар. Но след известно време на спокойствието най-сетне бе сложен край и то по грандиозен начин. В пристанището хвърли котва нов кораб, чийто екипаж бе прекарал твърде дълго в открити води и сега жадуваше за един хубав побой.

Откри го в лицето на Уолфгар, в една кръчма, която едва не бе срината до основи.

Най-накрая, след близо половинчасов пердах, Уолфгар вдигна последния съпротивляващ се моряк над главата си и го изхвърли през дупката в стената, която бе изкъртил с предишните четирима побойници. Един от тях се опита да се върне обратно в кръчмата и варваринът го цапардоса с бутилка по главата.

След това прокара окървавена ръка по изцапаното си с кръв чело, взе друга бутилка (този път — пълна) и със залитане отиде до най-близката здрава маса, където се строполи на един стол и отпи голяма глътка, изкривявайки лице в болезнена гримаса, когато алкохолът опари раздраната му устна.

Изтощени и изранени, Йоси и Арумн седяха. Все пак, Уолфгар бе поел почти цялата тежест на битката, те имаха само няколко дребни порязвания и синини.

— Лошо пострада днес — подхвърли Йоси и кимна към варварина, чийто панталон беше подгизнал от кръв.

Един от моряците здравата го беше праснал с дебела дъска, която се строши, разкъсвайки и плата, и кожата под него, при което в крака на Уолфгар се забиха цяла шепа дълги трески.

Арумн и Йоси още го наблюдаваха, когато Дели отиде при него, коленичи и уви парче чист плат около крака му. След това се зае да вади треските една по една. Уолфгар изкрещя от болка и побърза да надигне бутилката.

— И този път Дели ще се погрижи за него — отбеляза Арумн. — Това май се превърна в нейна съдба.

— Тежка съдба, значи — мрачно се съгласи Йоси. — Защо ли ми се струва, че Роси Дуун и неговите приятелчета са подшушнали на ония нехранимайковци да дойдат насам. Винаги ще се намира някой нов побойник, който да предизвика момчето.

— И рано или късно той ще си намери майстора — тихо отвърна Арумн. — Както стана с Дървотрошача. Боя се, че няма да умре от старост.

— Нито ще ни надживее — добави Йоси, докато гледаше как Уолфгар, облягайки се тежко на Дели, си тръгва от стаята.

Точно в този момент още двама моряци нахлуха през дупката в стената и се насочиха към гърба на олюляващия се варварин. Миг преди да го достигнат, младият мъж намери още малко сила у себе си и като отмести Дели на безопасно разстояние, се обърна и стовари юмрук между очите на един от нападателите, който се свлече на пода, сякаш краката му бяха от масло.

Другият моряк се блъсна в Уолфгар, но не успя да го поклати дори с двете си бързи крошета.

Миг по-късно варваринът го стисна под мишниците и го вдигна във въздуха. Морякът замахна да го удари, после се опита да го ритне, но Уолфгар го разтърси толкова силно, че той неволно отхапа връхчето на езика си.

После полетя във въздуха — варваринът направи две крачки и го запрати към дупката в стената, но не уцели и нещастникът се блъсна на около половин метър от нея.

— Аз ще го изхвърля — извика му Йоси, а Уолфгар кимна, облегна се на Дели и излезе.

— Но преди това ще завлече не един и двама злосторници, а? — засмя се Арумн Гардпек.