Р. А. Салваторе
Потайно острие (11)

Глава 10
Неочаквана и неудовлетворителна разплата

Уолфгар кръстосваше подножието на планината с бърза и уверена стъпка, с надеждата някое чудовище да го открие и нападне, давайки му по този начин възможност да отприщи яростта, която клокочеше в гърдите му. На няколко пъти се натъкна на дири и се опита да ги проследи, ала не беше пазител и макар да се справяше отлично с тежкия живот в тундрата, търсаческите му способности не можеха да се мерят с тези на мрачния елф.

Същото се отнасяше и до умението му да се ориентира. Когато на следващия ден се изкачи до върха на поредния хълм, установи, че е оставил планината зад гърба си — в краката му се простираха равните, южни земи. Погледна назад, към Гръбнака на света, където несъмнено щеше да му е много по-лесно да намери битката, която търсеше. Ала полята, които се бяха ширнали пред него, го мамеха и той непрестанно обръщаше очи към тях, към горите, които тъмнееха на много места, и към неизвестните пътища, които ги прорязваха. Нещо в сърцето му трепна, копнеж по далечни земи и открити пространства, желание да се отскубне от примката на сковаващия живот, който водеше в Долината на мразовития вятър. Може би някъде там щеше да открие нови изживявания, които да му помогнат да се отърси от бъркотията от образи, бушуваща в съзнанието му. Може би, ако се откъснеше от познатото ежедневие, щеше да успее да се отдалечи и от ужаса на спомените от Бездната.

Кимвайки, за да си вдъхне увереност, Уолфгар пое надолу по стръмния южен склон. Няколко часа по-късно се натъкна на нови следи (най-вероятно оркски), но ги отмина. Докато слънцето достигне западния хоризонт, той вече бе оставил планината зад гърба си. Поспря, за да погледа залеза — огромни оранжеви и червени пламъци багреха тъмните облаци и изпъстряха небето с великолепни, искрящи шарки. Тук-таме, където облаците изтъняваха, прозираше по някоя блещукаща звездичка, ярка точица на фона на тъмното небе. Варваринът остана загледан в него, докато и последният цвят не избледня, а над полето и по небосклона се спусна мрак. Над главата му се надбягваха облаци, звездите ту припламваха, ту отново угасваха. Това, изведнъж си помисли Уолфгар, бе миг на обновление. Това бе мигът на неговото прераждане, ново начало за човек, който бе сам на света, човек, решен да се съсредоточи единствено върху настоящето и да загърби миналото, оставяйки бъдещето само да се подреди.

Най-сетне се раздвижи и тръгна да си потърси място за нощуване. Разположи се под надвисналите клони на висока ела, където, напук на твърдата му решимост, кошмарите отново го откриха.

Въпреки това, когато на другия ден отново пое на път, километрите сякаш се топяха под твърдата му крачка, докато уверено следваше вятъра, птиците и лъкатушещите, пролетни потоци.

Плодове и дивеч имаше в изобилие и с всеки изминал ден му се струваше, че миналото все по-малко спъва крачките му, докато примката на ужасяващите кошмари като че ли става мъничко по-хлабава.

Ала ето че един ден се натъкна на необичаен тотем — невисок, забит в земята прът, с връх във формата на пегас — и изведнъж усети как се връща назад във времето, към една случка, запечатала се съвсем ясно в съзнанието му и станала преди много години, когато заедно с Дризт, Риджис и Бруенор бяха тръгнали да търсят древните. Сребърни зали. Част от него му нашепваше да се обърне и да побегне възможно най-далеч от тотема и това място, но един спомен, една отдавна дадена клетва за мъст, не му даваше мира. Без да мисли, Уолфгар се огледа наоколо и като откри скорошни следи, тръгна подире им. Не след дълго достигна ниско възвишение, от чийто връх ясно видя лагер с палатки от еленова кожа, между които се разхождаха високи, тъмнокоси хора.

— Небесните жребци — прошепна младият мъж, припомняйки си варварското племе, присъединило се към тяхната битка с един оркски отряд.

След като орките бяха разгромени, новодошлите плениха Уолфгар, Риджис и Бруенор. Наистина, варварите се отнесоха към тях сравнително добре, а на Уолфгар дори дадоха възможност да си премери силите със сина на вожда — двубой, който той с лекота спечели. След това, по стара варварска традиция, му предложиха да се присъедини към племето. За съжаление, като изпитание за верността му, му наредиха да убие Риджис, нещо, което Уолфгар никога не би сторил. С помощта на Дризт приятелите успяха да избягат, но шаманът на небесните жребци, Валрик Пронизващото око, използва зла магия, за да превърне Торлин, сина на вожда, в ужасяващо чудовище.

Приятелите се бяха справили с него и там, над обезобразеното, прекършено тяло на доблестния Торлин, Уолфгар, син на Беорнегар, се закле да отмъсти за смъртта му.

Младият мъж усети как ръцете му се навлажняват ръце, които инстинктивно бяха стиснали дръжката на могъщия Щитозъб. Присви очи и се взря в далечния лагер. Не след дълго различи слабовата, очевидно развълнувана фигура, която изтича покрай една от палатките.

Нищо чудно Валрик вече да не беше между живите, напомни си Уолфгар — в крайна сметка, шаманът още тогава си беше възстар. И този път част от него му нашепна да си върви, да се спусне по другия склон на възвишението и да побегне — далеч от тази среща и от всичко, което би му напомнило за някогашния му живот.

Ала образът на сломеното, осакатено тяло на Торлин, наполовина човек, наполовина крилат кон, се бе запечатал в съзнанието му и не му даваше покой.

Не след дълго вече наблюдаваше лагера толкова отблизо, че без проблем различаваше отделните фигури.

Толкова отблизо, че ясно видя — небесните жребци преживяваха тежки времена. А и тежки битки, както личеше от немалкото ранени, налягали навсякъде из бивака. Броят на палатките и на хората (предимно жени, деца и старци) също бе по-малък, отколкото Уолфгар го помнеше. Загадката като че ли се изясняваше от дългата редица (поне четиридесет) прътове, които се издигаха в южната част на лагера и върху които бяха набучени оркски глави. От време на време отгоре им се спускаше по някоя граблива птица, настаняваше се сред рошавите коси и лакомо започваше да кълве очите и ноздрите на гнусните създания.

Гледката на очевидно западналото племе истински нарани Уолфгар — макар да се бе зарекъл да отмъсти на шамана им, той знаеше, че небесните жребци са доблестен народ, който по обичаи доста приличаше на неговите събратя. Поколеба се дали да не се откаже и тъкмо се накани да си тръгне, когато с крайчеца на окото си зърна от една палатка да изскача кльощав мъж, стар, но кипящ от енергия, облечен в бели одежди, които се разстилаха като крила зад гърба му, колчем разпереше ръце. Още по-издайническа бе украсената с голям изумруд превръзка, която покриваше едното му око. Откъдето и да минеше старецът, събратята му почтително свеждаха поглед, едно детенце дори изтича да му целуне ръка.

— Валрик — прошепна Уолфгар — нямаше как да го сбърка.

После се изправи и уверено се насочи към бивака, стиснал великолепния си боен чук в ръка. Самият факт, че влезе в лагера без никакви проблеми, говореше какъв хаос цари сред небесните жребци — никое варварско племе в що-годе добро състояние не би допуснало да бъде изненадано по този начин.

А ето че Уолфгар бе оставил първите палатки зад себе си и се бе приближил до Валрик достатъчно, за да може шаманът да го види и да зяпне от изумление, преди някой — висок, възрастен воин, силен, но по измършавял — да се опита да го спре.

Боецът се нахвърли отгоре му, без дори да го попита кой е, вдигнал тежка сопа за страничен удар. Уолфгар обаче, по-бърз, отколкото нападателят му очакваше, пристъпи напред, улови със свободната си ръка тоягата, преди да е набрала твърде много инерция, и със сила, каквато възрастният варварин не си беше и представял, изви китката му, издърпа оръжието и го захвърли надалеч. Воинът изрева и отново се опита да го удари, но Уолфгар го отблъсна назад.

Дотогава вече всички бойци в лагера — далеч по-малко, отколкото при предишната им среща — бяха наскачали и образували полукръг около своя шаман. Уолфгар отклони очи от омразния Валрик достатъчно дълго, за да ги огледа и да види, че това далеч не са мъже в разцвета на силите си. Бяха или прекалено млади, или твърде стари. Очевидно бе, че небесните жребци наскоро са водили жестока битка, в която никак не им беше провървяло.

— Кой си ти, който идваш неканен? — проговори един мъж, висок и силен, ала доста стар.

Уолфгар се вгледа в обадилия се, в проницателните очи и разрошената, прошарена коса, още гъста за човек на неговата възраст, в решителната, сурова извивка на челюстта. И друг път беше виждал тези черти, в лицето на един небесен жребец, когото бе срещнал преди много години, доблестен и храбър боец. Това, както и фактът, че непознатият се бе обадил пръв, преди всички и дори преди Валрик, окончателно затвърди предположението му.

— Бащата на Торлин — рече той на глас и се поклони.

Очите на възрастния варварин се разшириха от изненада. Очевидно бе, че иска да каже нещо, ала не намираше думи.

— Йерек Вълкоубиеца — провикна се вместо него шаманът. — Вожд на небесните жребци. А кой си ти, неканен гостенино? Кой си ти, та си позволяваш да споменаваш отдавна изгубения син на Йерек?

— Изгубен? — скептично повтори Уолфгар.

— Боговете ни го отнеха — отвърна Валрик и размаха украсените си с пера ръкави. — Пое на ловен поход, който го отведе по дирите на едно видение.

Невесела усмивка изкриви устните на Уолфгар. Най-сетне разбра огромната, поддържана вече цяло десетилетие, лъжа. Превърнат в чудовищно, безплътно създание, Торлин бе изпратен от Валрик по дирите на Уолфгар и останалите и бе срещнал ужасната си смърт от ръцете им. Само че шаманът, който вероятно не изгаряше от желание да съобщи страшната новина на вожда, някак си бе успял да изопачи истината, измисляйки история, с която да приспи подозренията на Йерек. Поел на боговдъхновен ловен поход или по дирите на видение, изпратено му от някое божество, Торлин можеше да не се върне с години, дори с десетилетия.

Уолфгар осъзна, че трябва да действа много внимателно — всяка прибързана постъпка или дума можеше да му навлече гнева на Йерек.

— Ловният му поход не продължи дълго — рече той. — Боговете — нашите богове — много скоро съзряха неговата несправедливост.

При тези думи по лицето на Валрик също се изписа смайване и той като че ли най-сетне започна да се досеща кой стои пред него.

— Кой си ти? — попита с леко потреперващ глас.

— Не си ли спомняш, Валрик Пронизващото око? — попита младият мъж и се приближи към него, при което най-близките до шамана воини също направиха крачка напред. — Нима небесните жребци толкова бързо забравиха Уолфгар, сина на Беорнегар?

Жрецът наклони глава на една страна — думите на непознатия събудиха далечен, смътен спомен.

— Нима небесните жребци вече не помнят северняка, комуто предложиха да се присъедини към техните редици и който пътуваше заедно с едно джудже, един полуръст и — тук варваринът направи пауза, сигурен, че довърши ли изречението си, самоличността му ще стане ясна като бял ден — с един елф на мрака?

Очите на Валрик замалко да изскочат от орбитите си.

— Ти! — изкрещя той и размаха разтреперан пръст във въздуха.

При споменаването на мрачния елф, може би единствения от тази раса, когото всички те бяха виждали някога, нещо се размърда в съзнанието на доста от небесните жребци. Разнесе се оживен шепот, повечето мъже стиснаха още по-здраво оръжията си, готови само при една дума на своя вожд да се нахвърлят върху нашественика и да се разправят с него.

Младият варварин дори не трепна.

— Аз съм Уолфгар, син на Беорнегар — твърдо повтори той и прикова поглед в лицето на Йерек. — Не съм враг на небесните жребци. Тъкмо напротив — свързваш ни далечно родство и еднакви обичаи. Върнах се, както се зарекох над мъртвото тяло на Торлин.

— Торлин е мъртъв? — ахнаха мнозина от воините и възклицанието им бе подето от скупчилите се зад тях жени и деца.

— Аз и моите приятели не дойдохме като врагове — продължи Уолфгар, като очакваше на приказките всеки миг да бъде сложен край. — Бихме се рамо до рамо срещу общ противник и победихме.

— Ти ни отказа! — ревна Валрик. — Обиди народа ни!

— Какво знаеш за сина ми? — намеси се Йерек и като избута шамана настрани, пристъпи напред.

— Знам, че Валрик се опита да всели духа на небесния жребец в него и го изпрати да ни унищожи — отвърна Уолфгар.

— И се осмеляваш да дойдеш тук с подобно признание?

— Знам, че не божество се беше вселило в Торлин тогава, защото с приятелите ми погубихме онова, в което той се бе превърнал.

— Убийте го! — изкрещя Валрик. — Както унищожихме орките, които се промъкнаха сред нас под прикритието на нощта, така ще сразим и врага, който дръзва да дойде в лагера ни посред бял ден!

— Стойте! — нареди Йерек и разпери ръце.

Никой от воините не помръдна, макар да бе очевидно, че едва се сдържат да не се нахвърлят върху Уолфгар, като глутница ловджийски кучета на прекалено къса каишка.

Йерек пристъпи напред и застана пред младия варварин.

Уолфгар срещна погледа му, но не преди да забележи, че Валрик посяга към кожената кесийка на кръста си — свещен амулет, пълен със загадъчни магически съставки.

— Значи синът ми е мъртъв? — попита вождът, доближавайки се на сантиметри от Уолфгар.

— Вашият бог не беше с него — отвърна исполинът, — защото мисията, възложена му от Валрик, не беше справедлива.

Още преди да довърши, разбра, че уклончивите му думи изобщо не бяха успокоили Йерек, че жестоката вест бе прекалено страшна и болезнена за каквото и да било обяснение или оправдание. С яростен рев на уста вождът се нахвърли върху него, той обаче го очакваше и спря юмрука му, а после натисна ръката му, докато възрастният мъж не изгуби равновесие. След това пусна Щитозъб на земята и го блъсна в гърдите, запращайки го назад, към слисаните му воини.

Миг по-късно Уолфгар вече бе вдигнал оръжието си и се бе впуснал в атака, само че и небесните жребци сториха същото… за негово огромно раздразнение, тъй като сега нямаше как да се добере до Валрик. Можеше единствено да се надява в редиците на нападателите му да се открие пролука, та да успее да покоси омразния шаман, преди и той самият да рухне убит. Жрецът обаче изненада както него, така и своите събратя, когато се втурна напред и със заклинателен напев хвърли шепа билки и прахове по посока на исполина.

Уолфгар веднага усети магическото нахлуване. Въпреки че Йерек и останалите отстъпиха назад, връхлетя го усещането, че около него се затварят високи, черни стени, изпиват силата му и го приковават на място.

Вълна след вълна се стоварваше върху Уолфгар магията на Валрик, докато жрецът подскачаше край него и сипеше пъкления си прах.

Стори му се, че потъва, земята сякаш се надигна да го погълне.

Само че младият варварин не за първи път се изправяше срещу такава магия. Съвсем не. През годините, прекарани в Бездната, неведнъж бе ставал жертва на подобни заклинания. Слугите на Ерту — и най-вече скверните сукуби — нерядко ги бяха използвали, за да го подчинят на волята си и да правят с него каквото си поискат. Колко пъти бе усещал съвсем същото нахлуване в глъбините на съществото си! Достатъчно, за да знае как да се пребори с него.

Младият варварин стисна зъби и издигна около себе си стена от леден гняв, отбивайки всяко магическо внушение за покорство и капитулация с десет яростни вика, десет спомена за Ерту и сукубите. При все това, отстрани Уолфгар изглеждаше победен — нарочно остана на мястото си като вцепенен, позволявайки на чука да се изплъзне измежду уж безчувствените му пръсти. До ушите му достигаха напевите на жреца, с крайчеца на окото си видя как неколцина от небесните жребци подхващат ритуален танц в благодарност към своя бог и към Валрик, човешкото въплъщение на този бог.

— За какво говори? — обърна се Йерек към жреца. — С какво се зае Торлин?

— Както ти казах — отвърна шаманът и без да прекъсва ритуалния си танц, се доближи до Уолфгар. — Елф на мрака! Този мъж, на пръв поглед толкова достоен, пътуваше заедно с един елф на мрака! Кой, освен Торлин, можеше да се нагърби с тежката магия и да погуби подобен страшен враг?

— Но ти каза, че е поел по дирите на видение! — възрази Йерек.

— Защото мислех, че е така — излъга Валрик. — И кой знае дали наистина не е. Недей да вярваш на измислиците на този северняк! Нима не виждаш колко лесно го прекърши силата на Утгар и го направи съвършено безпомощен? Не е ли много по-вероятно да се е върнал, защото и тримата му приятели са паднали от ръката на Торлин и това е единственият начин да получи удовлетворение за смъртта им, след като не е могъл да се справи с него дори с помощта на мрачния елф?

— Но нали синът на Беорнегар надви Торлин, когато си мериха силите — напомни му Йерек.

— Това бе преди да разгневи Утгар! — провикна се Валрик. — Виж го сега, безпомощен и победен…

Още преди жрецът да успее да довърши, Уолфгар сякаш изригна — хвърли се напред, захлупи тежка длан върху лицето на шамана и го вдигна във въздуха, после го стовари на земята, само за да го вдигне отново и отново да го блъсне в земята.

— Кой бог, Валрик? — изрева Уолфгар, като го раздруса с все сила. — С какво ти и Утгар сте по-добри от мен, воина на Темпос?

За да подсили думите си и все така с една ръка, младият варварин напрегна мускули, вдигна жреца във въздуха и го задържа така, без да обръща внимание на отчаяните му опити да се отскубне.

— Ако Торлин бе убил приятелите ми в честна битка, никога не бих се върнал да диря разплата — искрено заяви Уолфгар на вожда. — Не съм тук, за да си отмъщавам за смъртта им, защото те и тримата са добре. Дойдох, за да отмъстя за Торлин, могъщ и доблестен воин, използван най-безсрамно от тази отрепка.

— Валрик е нашият шаман! — провикнаха се мнозина от небесните жребци.

Уолфгар върна жреца на земята с гневно ръмжене и го принуди да коленичи, извивайки главата му назад. Валрик го сграбчи за ръката и кресна:

— Убийте го!

Миг по-късно думите му преминаха в гъргорещ стон, задушени от желязната хватка на исполина.

Уолфгар огледа заобиколилите го бойци. С нападението над Валрик си бе спечелил малко време, но приключеше ли с шамана, небесните жребци несъмнено щяха да го убият. Ала не това го спря — какво го интересуваше дали е жив, или мъртъв! Не, онова, което го укроти, бе изражението на Йерек, изражение на напълно прекършен човек. Младият варварин бе дошъл с новини, които можеха да съсипят гордия вожд, а ако сега той убиеше Валрик и мнозина от небесните жребци, преди сам да рухне мъртъв, Йерек навярно никога нямаше да се съвземе. Нито пък племето.

Уолфгар сведе поглед към жалкия шаман. Докато обмисляше следващия си ход, неволно бе засилил натиска си и сега мършавият жрец се бе превил одве и изглеждаше така, сякаш няма да издържи още дълго. Колко лесно би било на исполина да свали ръката си още по-надолу и така да прекърши гръбнака му.

Колко лесно и колко безсмислено. Със сърдито ръмжене, което нямаше нищо общо със състраданието, Уолфгар го дръпна, за да се изправи и като го улови през слабините, го вдигна над главата си и го запрати на няколко метра, право в собствената му палатка, където шаманът се стовари с гръм и трясък, насред кожи и рухнали прътове.

Неколцина воини начаса се нахвърлиха върху Уолфгар, той обаче ги отблъсна с един мощен замах на Щитозъб, при което изби оръжието на едного, а другиму едва не откъсна ръката.

— Спрете! — разнесе се гласът на Йерек. — Ти също, Валрик! — натърти той, виждайки жреца да се изправя на крака и да насъсква воините.

След това мина покрай бойците си и се изправи пред Уолфгар с убийствен пламък в очите.

— Ще ме заболи, ако се наложи да погубя бащата на Торлин — спокойно каза младият варварин.

Думите улучиха право в целта. Изражението на стария вожд омекна и без да каже нищо повече, Уолфгар се обърна и си тръгна. Никой от близкостоящите воини не си и помисли да го спира.

— Убийте го! — ревна Валрик, но едва-що бе довършил, когато Щитозъб полетя към него.

Само за няколко секунди магическото оръжие стопи десетината метра, които го деляха от коленичилия жрец, стовари се в гърдите му и го остави проснат насред рухналата палатка, мъртъв.

Всички очи се насочиха към Уолфгар, мнозина направиха крачка-две към него.

Ала ето че Щитозъб неочаквано и драматично се озова отново в ръката му и небесните жребци се дръпнаха назад.

— Неговият бог Темпос го подкрепя! — провикна се някой.

Уолфгар отново се обърна и си тръгна, мислейки си, че нищо не би могло да е по-далеч от истината. Очакваше Йерек да хукне след него или да нареди на воините си да го убият, ала зад гърба му цареше странна тишина. Не се разнесоха нито заповеди, нито гневни възгласи, сякаш нищо не помръдваше. Абсолютно нищо. Той така бе слисал бездруго съкрушеното племе, зашеметил бе Йерек с истината за съдбата на сина му, а след това и съплеменниците му с неочакваната си свирепа разплата с Валрик, че те просто не знаеха как да реагират.

Докато се отдалечаваше от лагера, последното, което Уолфгар изпитваше, бе облекчение. Изпълнен с гняв, той крачеше по пътеката, бесен на проклетия Валрик, на проклетите небесни жребци, на целия прокълнат свят. Изрита изпречилия се на пътя му камък, после вдигна друг и го запрати надалеч с предизвикателен, яростен рев. Вървеше, без и сам да знае къде отива, без цел и посока. Не след дълго се натъкна на следите на група орки, най-вероятно същите, които предишната нощ бяха нападнали небесните жребци — ясно различима диря от кръв, смачкана трева и прекършени клонки, която се отклоняваше от пътеката и навлизаше в близката горичка.

Без дори да се замисли, Уолфгар я последва, като все така блъскаше дърветата, покрай които минаваше, и сипеше проклятия. Постепенно се успокои и спря да ръмжи, заменил безцелното бродене с набързо съставен план. Сега вече вървеше много по-предпазливо, обръщаше внимание на всяка пътека, където би могло да има вражески съгледвачи, отделени от основния отряд. Не след дълго забеляза подобно място, както и диря, оставена от четири крака, която потвърждаваше предположението му. Безшумно я проследи, оглеждайки се за сенки и други местенца, предлагащи добро прикритие.

Денят вече преваляше, сенките бързо се удължаваха, ала Уолфгар знаеше, че няма да му бъде никак лесно да открие съгледвачите, преди те да го забележат, не и ако вече бяха нащрек, което бе повече от сигурно след скорошната тежка битка с небесните жребци.

Младият варварин се бе разправял с гнусната раса на орките години наред, рамо до рамо с Дризт До’Урден, научавайки от опитния пазител всичко за навиците и подбудите им. Целта му сега бе да се погрижи отделилите се съгледвачи да не успеят да предупредят основния отряд. И знаеше точно как да го стори.

Приклекнал зад един храсталак край пътеката, той събра шепа гъвкави клонки и ги уви около бойния си чук, за да го прикрие, след това размаза малко кал по лицето и дръпна плаща си назад, уж, че е скъсан. Мръсен и привидно немощен, той излезе иззад храстите и пое по пътеката, като куцаше, стенеше и час по час проплакваше „Момичето ми!“.

Не след дълго усети, че го наблюдават и закуцука още по-мъчително, дори се препъна, използвайки падането, за да се огледа по-добре.

И наистина, между близките клони зърна тъмен силует — орк с копие в ръка, вдигнато за удар. Още няколко стъпки и оръжието щеше да полети към него.

Другото противно създание несъмнено също беше наблизо, макар и да не се забелязваше. Най-вероятно се бе спотаило на земята и видеше ли го да пада с копие в гърдите, щеше да се нахвърли отгоре му и да го довърши. Двамината съгледвачи би трябвало да предупредят събратята си, те обаче явно предпочитаха да запазят привидно лесната жертва за себе си, та да ограбят мъртвото тяло, преди да съобщят на главатаря си.

Уолфгар знаеше, че трябва да се разправи с тях възможно най-бързо, само че не смееше да се приближи твърде много до онзи с копието. Изправи се на крака и, залитайки, направи още една крачка по пътеката, после спря и като вдигна ръце към небето, заплака за изчезналото си дете. След това се олюля, обърна се с мъка и бавно се запъти натам, откъдето бе дошъл, а раменете му се тресяха от престорено ридание.

Сигурен бе, че оркът няма да устои на подобна прекрасна мишена, колкото и голямо да бе разстоянието между него и целта му. Напрегна мускули и едва-едва завъртя глава, опитвайки се да долови и най-слабия шум, долитащ от мястото, където се криеше противникът му.

Миг по-късно му се наложи да отскочи, за да избегне свистящото копие. С ловкост, каквато малцина биха очаквали от исполин като него, Уолфгар улови оръжието и го притисна към тялото си със силен стон, след което политна назад, като с другата си ръка още по-здраво стисна Щитозъб.

Почти веднага някъде над дясното му рамо нещо прошумоля, той обаче остана да лежи в прахта и да чака търпеливо.

Само след секунда-две вторият орк изскочи от прикритието си и се заклатушка към падналия мъж. Уолфгар изчака подходящия момент и се преметна презглава, пускайки копието на земята. Изправи се и се обърна, размахал бойния си чук, оркът обаче спря по-рано и Щитозъб изсвистя, без дори да го докосне. Без да се впечатли особено, варваринът продължи започнатото движение. Докато се завърташе, забеляза копиеносеца в короната на едно дърво и запрати оръжието си към него. Не можеше да спре, за да види дали е улучил, ала ясно чу звука на трошащи се кости и стона, с който гнусното същество тупна на земята.

Другият орк изскимтя, метна сопата си срещу него и хукна да бяга.

Тоягата се удари в широките гърди на Уолфгар, той обаче дори не я усети, пресегна се, улови дребното създание и го принуди да коленичи, точно както и Валрик, с глава извита назад и изкривен гръбнак. Пред очите му изплува образът на омразния шаман и той натисна с всичка сила, ръмжейки, без да обръща внимание на размаханите ръце на орка. Миг по-късно се разнесе звучно пращене и дребното същество спря да се съпротивлява, а ръцете му увиснаха, треперейки неудържимо.

Уолфгар го пусна и то се свлече мъртво в прахта.

В този момент Щитозъб се завърна в ръката му и младият варварин се обърна да провери какво става с другия му противник. Видя го да лежи в корените на дървото, мъртъв като свря събрат.

Вместо да му донесе удовлетворение, тази победа само още повече разпали жаждата му за кръв и той се втурна да бяга, докато не достигна мястото, където двамата съгледвачи се бяха отделили от основния отряд. Пое по дирите му и по мръкване зърна в далечината лагера на гнусните създания. Трябва да наброяваха поне двадесетина, а наоколо несъмнено се навъртаха още, някои — за да охраняват бивака, други — излезли на лов. Уолфгар би трябвало да изчака докато се спусне нощта и всичко утихне, докато всички се приберат и мнозина заспят. Би трябвало да почака, докато придобие по-добра представа за противника срещу себе си, да проучи силите и слабостите му.

Би трябвало да изчака, ала не можеше.

Свистейки зловещо, Щитозъб профуча между двама дребновати орки и се стовари върху един по-едър техен събрат, като събори не само него, но и събеседника му.

Със страховит рев на уста, Уолфгар се хвърли в атака. Измъкна копието от ръката на най-близкото чудовище и прониза другаря му, след което го издърпа и като се завъртя, цапардоса първия орк по главата. Оръжието се строши и той заби двете парчета в слепоочията на противника си. Злото създание се опита да ги извади, ала Уолфгар го вдигна във въздуха и го запрати надалеч. Мощен юмрук повали следващия орк, още преди той да успее да откачи меча си, други двама рухнаха под тежестта на разярения варварин. Миг по-късно Уолфгар отново беше на крака, без да спира да раздава юмруци и ритници, където свари, в опит да сломи всяка съпротива. И наистина, хванати неподготвени, орките като че ли искаха единствено да избягат колкото се може по-надалеч от страховития исполин, вместо да се изправят срещу него.

Уолфгар улови едного, завъртя го и го удари с глава, а когато гнусното същество политна назад, го сграбчи за косата и с все сила стовари юмрука си в грозната му мутра.

После скочи, готов да се заеме със следващия си противник. Първоначалният му устрем като че ли започваше да отслабва, ала в този миг Щитозъб се завърна в десницата му и той начаса го запрати към поредната си жертва, която се строполи на земята с разбит череп.

Неколцина орки се нахвърлиха върху него, размахали ножове и тежки сопи, и дори успяха да го ранят един-два пъти. Но и за най-малката драскотина исполинът се отплащаше с безжизнени тела, довършени от него с голи ръце. Много скоро Щитозъб отново бе в десницата му и орките бяха принудени да отстъпят. Целият покрит с кръв, размахал тежкия чук със зверска сила и диви крясъци на уста, Уолфгар бе прекалено страшен за малодушните създания. Онези, които успяха да се откопчат, побягнаха в гората, онези, които не можаха, паднаха от ръката му.

Няколко минути по-късно Уолфгар си тръгна от пометения бивак, като ръмжеше яростно и стоварваше чука си върху изпречилите се на пътя му дървета. Знаеше, че гнусните създания го наблюдават, знаеше също така, че никое от тях няма да посмее да го нападне.

Не след дълго излезе от гората и се озова пред невисок хълм, откъдето се разкриваше прекрасна гледка към угасващия залез, същите пъстроцветни пламъци, които бе видял и от северните покрайнини на Гръбнака на света преди няколко вечери.

Този път обаче, нищо у него не трепна при вида на великолепните багри. Сега вече осъзнаваше — надеждата, че може да избяга от миналото си, е била напразна знаеше, че спомените ще го следват, където и да отиде, каквото и да стори. Не изпитваше никакво удовлетворение, задето си бе отмъстил на Валрик, никаква радост от това, че бе разгромил злите орки.

Нищо.

Младият мъж крачеше в нощта, без дори да си даде труда да измие кръвта от себе си, нито да превърже многобройните драскотини, с които бе покрито тялото му. Просто вървеше напред, към залеза, докато луната се издигаше зад гърба му и поемаше своя път по небосвода.

Три дни по-късно достигна източната порта на Лускан.