Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Забравените кралства 4 — Пътеките на мрака (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Silent Blade, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Форматиране и корекция
mistar_ti (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Р. А. Салваторе. Потайно острие

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „ИнфоДАР“, София, 2007

ISBN 978–954–761–262–4

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Част 1
Апатия

Често присядам нейде и се замислям за безпокойството, което ме обзема, щом оставя оръжието настрани, а в света около мен се възцари мир. Това би трябвало да е идеалът, към който се стремя, покоят, за чието завръщане копнеем, докато воюваме и все пак, дойде ли мирно време (а през повече от седемте десетилетия на досегашния ми живот, това се е случвало наистина рядко), нямам чувството, че съм постигнал съвършенство. Тъкмо напротив, обзема ме усещането, че нещо липсва.

На пръв поглед изглежда странно, ала вече съм разбрал, че съм воин, създаден за действие. И когато дойде време, когато няма належаща нужда от действие, ставам неспокоен.

Когато пътят ми не е изпълнен с приключения, когато няма чудовища, с които да се боря, и планини, които да покорявам, ме обзема скука. Отдавна съм приел тази истина за себе си и дойдат ли тези редки, пусти времена, знам как да прогоня скуката. Знам точно как да открия нова планина, по-висока от онази, която току-що съм изкачил.

Много от тези симптоми забелязвам сега у Уолфгар, който се завърна сред нас от гроба, от мрачната вихрушка, която представлява онова кътче от Бездната, в което властва Ерту. Боя се обаче, че състоянието на Уолфгар е надхвърлило границите на обикновената скука и е навлязло в царството на апатията. Той също бе човек на действието, ала сега дори това не може да го извади от летаргията, в която е изпаднал. Собствените му събратя се обърнаха към него с молба за помощ. Помолиха го да застане начело на племената им. Дори упоритият Берктгар, за когото това би означавало да се прости с властта си, го подкрепя. И той, както и останалите варвари, знае, че в тези бедни времена никой не може да направи повече за тях, отколкото Уолфгар, син на Беорнегар.

Ала Уолфгар не се вслуша в молбите им. Не прекалената скромност го възпря, нито изтощението, не страхът от провал и от това да не излъже очакванията на събратята си, го накара да им обърне гръб. Всички тези затруднения можеха да бъдат преодолени — приятелите му, не на последно място и аз самият, щяха да разсеят съмнението и да уталожат страха. Но не в тези поправими злини се крие истинският проблем.

Уолфгар просто не го е грижа.

Възможно ли е собственото му страдание в хищните лапи на Ерту да е било толкова страшно и продължително, че да е погубило умението му да съчувства на чуждата болка? Възможно ли е да е видял толкова много ужаси и мъка, че вече да не чува виковете за помощ?

Точно от това се боя най-много, защото за тази загуба няма сигурен лек. И все пак, ако трябва да съм искрен, не мога да отрека, че именно това виждам отпечатано върху лицето му, едно състояние на пълна самовглъбеност, в което черният спомен за преживяното замъглява очите. Замъглява ги навярно дотам, че му пречи да види чуждата горест. А може би я вижда, но сравнявайки я с понесените от него нечовешки мъчения, я смята за незначителна. Загубата на способността да съчувства на другите е може би най-трайният и най-пагубен от всички белези потайното острие на невидим враг, което се домогва до сърцето и изпива не само силата, но и волята. Защото какво сме ние без съпричастност? Каква радост ни остава, ако оставаме слепи за щастието и страданията на тези, които ни заобикалят, ако не сме част от нещо отвъд нас самите? Добре помня годините, които прекарах в Подземния мрак, след като избягах от Мензоберанзан. Съвсем сам (ако не се броят редките посещения на Гуенивар), аз оцелях единствено благодарение на своето въображение.

Ала Уолфгар, боя се, е лишен дори от това, защото то изисква вглеждане в самия себе си, в най-личните и съкровени мисли, а се опасявам, че стори ли го, приятелят ми вижда единствено слугите на Ерту и ужасите на тънещата в безкрайна поквара. Бездна.

Сега Уолфгар е заобиколен от приятели, които го обичат и са готови да го подкрепят с цялото си сърце, да сторят всичко по силите си, за да му помогнат веднъж завинаги да срине стените на душевната тъмница, в която демонът все още го държи. Може би Кати-Бри, жената, която варваринът някога обичаше толкова силно (а навярно обича и досега), ще изиграе жизненоважна роля във възстановяването му. Боли ме, когато ги гледам заедно, не го отричам. Тя се държи така внимателно и състрадателно с него, макар той, убеден съм, да не усеща нежния й допир. По-добре би сторила, ако го удари, ако в очите й пламне твърда непреклонност и му покаже истината за летаргията, която го е впримчила. Осъзнавам го съвсем ясно, ала не мога да го кажа на Кати-Бри — отношенията между двамата далеч не са така прости. Единственото, което ме води в този момент, е обичта ми към Уолфгар и желанието да му помогна, но покажа ли на Кати-Бри своето съчувствие, думите ми могат (и непременно ще бъдат, поне от Уолфгар, в сегашното му състояние), изтълкувани като злонамерената намеса на ревнив съперник.

А това изобщо няма да бъде вярно. Макар и да не знам какво изпитва Кати-Бри към човека, за когото някога възнамеряваше да се омъжи (напоследък е станала особено затворена по отношение на чувствата си), в едно съм сигурен — в този момент Уолфгар не е способен да обича.

Не е способен да обича… нима може да се каже нещо по-тъжно за някого? Мисля, че не може и ми се ще да не бях прав. Ала истинската любов изисква съпричастност. Тя е споделяне — на радост и на болка, на смях и на сълзи. Истинската любов превръща душата в отражение на настроението на другия. Точно както една стая изглежда по-просторна, когато стените й са покрити с огледала, така и споделената радост е двойно по-голяма. И точно както отделните предмети в такава огледална стая изглеждат по-неясни, така и споделената болка отслабва и изчезва, когато си я поделим с някого.

Именно в това е красотата на истинската любов, била тя между мъж и жена или между двама приятели. Споделяне, което увеличава радостта и намалява болката. Уолфгар е заобиколен от приятели, готови да споделят с него всичко, така, както правехме някога. Ала той не може да го стори, не е в състояние да събори стената, която неминуемо е трябвало да издигне около себе си, докато е бил заобиколен от чудовища като Ерту.

Уолфгар е изгубил умението да е съпричастен и аз мога само да се надявам, че все някога ще дойде денят, когато ще си го възвърне. Остава ми да се надявам, че времето ще му помогне да отвори сърцето си за тези, които се нуждаят от него, защото не чувства ли съпричастност към хората, които го заобикалят, животът му няма да има цел. Без цел никога няма да изпита истинско удовлетворение, а без удовлетворение никога не ще познае щастието.

И всички ние ще сме безсилни да му помогнем.

Дризт До’Урден

Глава 1
Странник у дома

Артемис Ентрери стоеше на скалистия хълм, надвиснал над големия, прашен град, и се опитваше да въведе ред в обърканите чувства, които бушуваха в гърдите му. Вдигна ръка, за да изчисти прахта и пясъка, които вятърът навяваше в лицето му, и докато обърсваше устните и козята брадичка, която си бе пуснал наскоро, осъзна, че от няколко дни не се е бръснал — малката брадичка се губеше сред наболите косми, които я обрамчваха.

Ентрери обаче изобщо не го бе грижа.

Подети от бурния вятър, няколко кичура от дългата му коса се отскубнаха от опашката, в която ги бе вързал, и го удариха през очите.

Ала Ентрери изобщо не го бе грижа.

Зареял поглед към Калимпорт, той се опита да надзърне дълбоко в себе си. Беше прекарал близо две трети от досегашния си живот в крайбрежния град и именно тук се бе превърнал в забележителния воин, който беше сега. Това бе единственото място, което можеше да нарече свой дом. И ето че то отново беше пред него, кафяво и прашно, а лъчите на безмилостното пустинно слънце се отразяваха в белия мрамор на богаташките къщи. Същото слънце, което огряваше и множеството коптори, схлупени колиби и изпокъсани палатки, скупчени покрай пътищата… разкаляни, поради липсата на отточна канализация. Докато се взираше в простряния в краката му град, завръщащият се убиец не бе сигурен какво точно изпитва. Преди време той отлично знаеше къде е мястото му в света. Беше достигнал върха в зловещото си поприще и името му се споменаваше със страх и уважение. Ако го наемеха да убие някого, не минаваше много време преди злощастникът да срещне смъртта си. Винаги. И въпреки че си бе създал немалко врагове, палачът никога не се криеше из сенките, а вървеше по улиците на южния град открито и без да се бои, напълно уверен, че никой не би дръзнал да вдигне ръка срещу него.

Никой не смееше да изпрати потайна стрела срещу Артемис Ентрери, защото всички знаеха, че имат един-едничък изстрел и ако той не е съвършен и не довърши палача на място, с тях е свършено. Издигнал се сякаш над обикновените хора, убиецът неминуемо щеше да тръгне по дирите им, да ги открие и да ги довърши.

Внезапно вниманието на Ентрери бе привлечено от едва доловимо раздвижване в близките сенки. Без ни най-малко да се изненада, той поклати глава и въздъхна, когато измежду купчина скали на няколко метра от него изскочи загърнат с плащ мъж и му препречи пътя, скръстил ръце върху масивните си гърди.

— Накъм Калимпорт ли си тръгнал? — попита непознатият с тежък южняшки акцент.

Ентрери не отговори, ала очите му бързо пробягаха по камъните, скупчени от двете страни на пътеката.

— Трябва да си платиш, за да минеш — продължи мъжът с плаща. — Аз ще съм ти водач.

И като се поклони, доближи до палача, изкривил устни в беззъба усмивка.

Ентрери неведнъж бе чувал разкази за тази „игра“, в която чрез сплашване някои хора изкарваха добри пари. Досега обаче, никой не бе дръзвал да се опита да му я приложи. Да, каза си той, наистина бе отсъствал прекалено дълго. Когато не получи отговор, изнудвачът се размърда и отметна плаща си, разкривайки меча, който висеше на кръста му.

— Колко предлагаш? — настоя той.

Ентрери понечи да му каже да се отдръпне, после обаче промени намерението си и вместо това отново въздъхна.

— Да не си глух? — сопна се едрият мъж и като извади меча, направи още една крачка напред. — Плащай или с моите приятелчета ще ти вземем и последния петак, след като те пречукаме.

Ентрери и този път нито отговори, нито помръдна, нито посегна към украсената с изумруди кама, единственото оръжие, което носеше у себе си. Просто си стоеше там и това сякаш още повече раздразни разбойника.

Изнудвачът хвърли светкавичен поглед вляво от него, ала от вниманието на опитния палач не убягваше нищо и с крайчеца на окото си той съвсем ясно видя стрелеца, спотаил се в сянката между два огромни скални къса.

— Сега! — заяви широкоплещестият. — Давам ти последна възможност.

И този път Ентрери не помръдна, само подпъхна незабелязано палеца на крака си под един камък, и продължи да се взира невъзмутимо в човека пред себе си, без обаче да изпуска от поглед и скрития стрелец. Той толкова добре умееше да разчита жестовете на хората срещу себе си — и най-слабото потрепване на някой мускул, и най-мимолетното примигване — че и този път първото движение бе негово. Десният му крак запрати камъка към двата скални къса, а самият той се хвърли напред и наляво, премятайки се през глава. Разбира се, дори Артемис Ентрери не бе в състояние да улучи скрития стрелец, ала и бездруго не това беше намерението му — целта му бе просто да отвлече вниманието му. Докато се премяташе, остави плаща да се развее зад него, с надеждата платът да улови и забави стрелата.

Оказа се обаче, че изобщо не е имало за какво да се тревожи — противникът му не улучи и нямаше да го стори, даже и ако той не се бе помръднал.

Щом се изправи, палачът здраво стъпи на крака и се приготви да посрещне атаката на широкоплещестия си противник, като не пропусна да забележи, че иззад камъните от двете страни на пътеката тичешком се задават още двама разбойници.

Все така, без да вади оръжие, Ентрери неочаквано се хвърли напред и в последния момент се провря под размахания меч на неприятеля си, като по този начин се озова толкова близо до него, че с едната си ръка го улови за брадичката, а с другата го сграбчи за косата. Рязко завъртане запрати разбойника в прахта и Ентрери го пусна, като го държеше за десницата, в случай че противникът му се опита да го прониже. Широкоплещестият се сгромоляса по гръб и палачът стовари крака си върху гърлото му. Пръстите на поваления мъж мигновено се отпуснаха, сякаш той доброволно предаваше меча си на своя победител.

Палачът побърза да се отдръпне, преди другите двама нападатели (един отпред и един отзад) да са го достигнали — не искаше трупът да ограничава движенията му. Последва мощен удар наляво с новопридобития меч, след него — мълниеносен въртелив замах, който противникът му избегна с лекота. Ала той бездруго не бе предвиден да ранява. Убиецът прехвърли оръжието във вдигнатата си десница, после ненадейно отстъпи назад и придърпа острието пред себе си, само за да замахне миг по-късно назад. Макар да не видя, почувства как върхът на меча потъва в гърдите на мъжа зад него, чу и задавения хрип, когато оръжието прониза белия дроб на разбойника.

Доверявайки се на инстинкта си. Ентрери се завъртя надясно, без да изважда оръжието от тялото на нападателя си, което придърпа пред себе си, за да го използва вместо щит срещу скрития стрелец, който наистина тъкмо вдигаше лъка си. Ала и този път стрелата пропусна целта си и вместо това се заби в пръстта на няколко крачки от палача.

— Идиот! — промърмори Ентрери и с едно рязко движение захвърли тялото на последната си жертва на земята, издърпвайки в същото време забития в гърдите й меч.

Всичко стана толкова бързо и така прецизно, че другият му нападател изведнъж осъзна глупостта си и се втурна да бяга.

Ентрери отново се обърна, запрати меча по посока на стрелеца и хукна да се скрие.

Измина един дълъг миг.

— Къде отиде? — извика стрелецът, без да може да скрие страха и раздразнението в гласа си. — Мърл, виждаш ли го?

Още един миг се проточи.

— Къде отиде? — отново се обади стрелецът, а в тона му се прокрадна ужас. — Мърл, къде е?

— Точно зад теб — прошепна някой зад гърба му.

Мълниеносно проблясване и изумрудената кама сряза тетивата на лъка и, преди слисаният разбойник да успее да реагира, докосна врата му.

— Моля те… — заекна стрелецът и така се разтрепери, че сам се одраска на съвършено наточеното острие. — Имам деца! Да, много, много деца! Цели седемнайсет.

Остатъкът от изречението се изгуби в задавено клокочене, когато убиецът преряза гърлото на разбойника от едното до другото ухо и в същото време подложи крак под издъхващото тяло, за да го запрати по очи в прахта.

— Да си беше избрал по-безопасна професия тогава — рече, макар че противникът му вече не можеше да го чуе. После надникна иззад скалните късове и почти веднага забеляза четвъртия разбойник да се промъква от сянка на сянка.

Очевидно искаше да се добере до Калимпорт, но беше прекалено уплашен, за да излезе на открито и просто да хукне, колкото му държат краката. Ентрери знаеше, че е лесно да го настигне или пък да оправи тетивата на падналия лък и да го довърши на място. Не стори обаче нито едното, нито другото, защото просто не го беше грижа. Без да си даде труда да претърси убитите разбойници за плячка, той избърса магическата си кама от кръвта и я прибра в ножницата, след което се върна на пътя. Да, наистина бе отсъствал твърде дълго.

Преди да напусне пристанищния град, Артемис Ентрери знаеше къде е мястото му както в него, така и в света. Замисли се над това сега, когато след неколкогодишно отсъствие отново го виждаше пред себе си. Прекрасно познаваше сенчестия свят, който някога сам бе обитавал, и бе сигурен, че докато го е нямало, там несъмнено са настъпили немалко промени. Мнозина стари съюзници вече нямаше да са там и надали можеше да разчита единствено на старата си слава по време на първите си срещи с новите, нерядко самообявили се, главатари на многобройните гилдии и секти.

— Какво ми стори, Дризт До’Урден? — подсмихна се той.

И наистина, промяната в живота му бе започнала в деня, когато Пук паша го натовари със задачата да му възвърне рубинения медальон, задигнат от някакъв полуръст. Нищо работа, помислил си бе Ентрери. Полуръстът (казваше се Риджис) му бе познат и не би трябвало да представлява особен проблем.

Само че убиецът не предполагаше, че хитрият полуръст находчиво се е заобиколил с могъщи съюзници, сред които особено изпъкваше един необичаен мрачен елф. Колко години бяха минали, запита се Ентрери, откакто за първи път бе срещнал Дризт До’Урден? Откакто за първи път се бе изправил срещу равен в боя, срещу воин, който му разкри лъжата, която представляваше неговият живот? Почти десет години, осъзна, и докато той бе остарял и навярно бе станал малко по-бавен, за елфа, който можеше да доживее до шестстотин години, сякаш не бе минал и ден.

Да, именно заради Дризт Ентрери бе поел по-опасния път на вглеждането в себе си. Мракът, който палачът бе открил, се сгъсти още повече, когато се съюзи с малцината живи от семейството на елфа. Дризт го победи в битка върху една скална тераса край Митрил Хол и ако не бе един необикновен мрачен елф на име Джарлаксъл, Ентрери вече нямаше да е между живите. Джарлаксъл го бе взел със себе си в Мензоберанзан, един от градовете на мрачните елфи, бастион на Лолт, Кралица на хаоса. Там, в това царство на интриги и жестокост, Ентрери внезапно се бе оказал в ситуация, в каквато не бе изпадал никога. Мензоберанзан бе град на палачи и той, въпреки забележителните си умения в изкуството на смъртта, бе просто човек, факт, който автоматично го запращаше в дъното на социалната стълбица.

Но онова, което истински го разтърси, не бе положението му, а осъзнаването на истината за празнотата на собственото му съществувание. В този град, пълен с негови копия, Ентрери си бе дал сметка колко нелепа е самонадеяността му, смешната увереност, че ледено безстрастната му посветеност на воинското умение по някакъв начин го издига над обикновената паплач. Ала сега вече го знаеше, сега, когато се взираше в града, който някога бе негов дом, последното му убежище, както му се струваше, в целия свят.

В мрачния и загадъчен Мензоберанзан Артемис Ентрери бе научил какво е смирение.

Докато слизаше към града, палачът неведнъж се запита дали наистина иска да се върне. Първите дни несъмнено щяха да са изпълнени с опасности, ала не страхът да изгуби живота си забавяше обикновено наперената му крачка. Не, онова, което го спъваше, бе страхът да продължи да живее.

На пръв поглед почти нищо не се бе променило в Калимпорт, Града на хилядите просяци, както обичаше да го нарича Ентрери. И те наистина бяха тук — десетки окаяни нещастници, облечени в дрипи, или дори голи, налягали покрай пътя. Мнозина от тях навярно бяха останали в същото положение, в което градските стражи ги бяха изхвърлили сутринта, за да могат позлатените карети на важните търговци да минат необезпокоявани. Бедняците запротягаха треперещи, мършави ръце към Ентрери ръце, толкова изпосталели и немощни, че клетниците не съумяваха да ги задържат във въздуха дори за няколкото секунди, за които безсърдечният убиец ги отминаваше.

А сега накъде, запита се той. Последният му работодател, Пук паша, отдавна бе мъртъв, убит от могъщата съюзничка на Дризт, пантерата Гуенивар, след като Ентрери, изпълнявайки нарежданията му, се бе върнал с Риджис и откраднатия рубинен медальон. Самият Ентрери не се бе задържал в Калимпорт дълго след този злощастен инцидент — в крайна сметка, именно той бе върнал полуръста в града, което пък бе довело до гибелта на един влиятелен калимпортец, а това неминуемо щеше да опетни репутацията на палача сред безмилостните му колеги. В действителност, нищо не му пречеше да поправи станалото като предложи обикновено безценните си услуги на някой друг могъщ паша или командир. Вместо това, той бе избрал да си тръгне, изгарян от желание за мъст… не заради убийството на Пук (какво ли го интересуваше то!), а защото ожесточеният двубой между него и Дризт в клоаките на града бе завършил без победител. Двубой, който, убеден бе убиецът, би трябвало да бъде спечелен от него.

Докато вървеше отново след всички тези години из мръсните улици на Калимпорт, Ентрери нямаше как да не се запита каква ли слава бе оставил след себе си. Несъмнено, мнозина от останалите наемни убийци бяха говорили лошо за него, опитали се бяха да преувеличат провала му с Пук паша, за да затвърдят собствената си позиция в йерархията на мръсната си професия.

Убеден, че предположенията му са самата истина, Ентрери се усмихна, сигурен, че злите думи по негов адрес са били изричани единствено шепнешком. Дори в отсъствието му, другите палачи се бояха от неговото възмездие. Да, Артемис Ентрери може и да не знаеше къде бе мястото му в света Мензоберанзан може и да бе вдигнал мрачно… не, не мрачно, а празно огледало пред очите му, ала нямаше как да отрече, че все още му доставя удоволствие да всява респект.

Респект, който, напомни си той, може би щеше да му се наложи да извоюва наново.

Докато вървеше по познатите улици, усети как го залива вълна от спомени. Не бе забравил къде се помещаваха по-голямата част от градските гилдии и подозираше, че освен ако някой от законните управници на града не се бе опитал да прочисти мястото, невзрачните постройки са си непокътнати и най-вероятно гъмжат от някогашните му съюзници. Домът на Пук бе разтърсен до основи от убийството на пашата, както и от избора на ленивия полуръст за негов наследник. Ентрери се бе погрижил за Риджис, справяйки се с лекота с този незначителен проблем и въпреки това, когато се беше отправил на север, следван от полуръста, домът на Пук бе оцелял. Навярно и досега си стоеше на мястото, макар че Ентрери нямаше никаква представа кой го управлява.

Като че ли най-разумно бе да започне възстановяването на влиянието си в Калимпорт именно от дома на Пук, ала той само сви рамене и подмина улицата, която щеше да го отведе дотам. Мислеше си, че просто се шляе безцелно из града, ала много скоро разпозна мястото, на което се бе озовал, и си даде сметка, че несъзнателно се бе насочил именно насам, навярно в опит да потърси изгубеното си сърце.

Това бяха улиците, откъдето преди години бе тръгнала славата на младия Ентрери улиците, където той, още хлапак, бе смазал всички домогвания до мястото му на върха. Именно тук се бе изправил срещу човека на Тийбълз Ройсет, лейтенант в могъщата гилдия на Басадони паша. Ентрери бе убил изпратения срещу него главорез, а след това се бе справил и с отвратителния Тийбълз. Изкусното убийство моментално му бе спечелило благоразположението на Басадони и така Артемис Ентрери бе станал лейтенант в една от най-влиятелните гилдии не само в Калимпорт, но и в цял Калимшан. А бе едва на четиринайсет години.

Днес обаче Ентрери не го беше грижа за това и споменът не извика и най-бледо подобие на усмивка върху устните му.

Мислите му се насочиха още по-назад във времето, към изпитанията, довели го дотам. Изпитания прекалено ужасни, за да бъдат надмогнати от момче на неговата възраст, лъжи и предателства от всички, които познаваше и на които вярваше, в това число и от собствения му баща. Ала и тези спомени не можеха да го развълнуват днес, вече не усещаше дори болка. Всичко беше безсмислено, пусто, лишено от стойност и съдържание.

Край един от многото коптори забеляза някаква жена да простира дрехи, но щом го видя, тя побърза да се скрие в гъстите сенки. Напълно разбираемо — в крайна сметка, с дебелия си, изкусно ушит плащ, Ентрери бе облечен прекалено добре, за да принадлежи към бедняшката част на града. А по тези места пришълците обикновено водеха след себе си само неприятности.

— От там до там! — долетя неочаквано глас, чийто наперен тон не можеше да скрие нотките на страх.

Палачът бавно се обърна и изгледа непознатия — дългурест младеж, който размахваше дебела сопа с шипове в единия край. За миг Ентрери видя себе си в лицето на момчето, после обаче долови очевидното му притеснение и бързо се поправи — то надали щеше да оцелее още дълго.

— От там до там! — повтори младежът по-силно, посочвайки първо единия край на улицата, откъдето бе дошъл Ентрери, а след това и другия — там, накъдето палачът отиваше.

— Прощавай, млади господарю — рече убиецът и леко се поклони, като в същото време незабелязано попипа втъкнатата в пояса му кама. Едно-единствено светкавично движение с китката и оръжието щеше да прелети няколкото метра до младежа, за да прониже гърлото му.

— Господарю — повтори момчето с нещо средно между невярващ въпрос и опит да демонстрира самоувереност. — Да, господарю! — заяви най-сетне, очевидно решило, че титлата му се нрави. — Господар на тази улица, на всички тези улици и никой не може да ходи из тях без разрешението на Тадио — заяви то, като при последните думи на няколко пъти заби палец в гърдите си.

Ентрери се изпъна и за миг в черните му очи припламна смъртоносен огън, а в съзнанието му отекнаха думите „мъртъв господар“. Хлапакът току-що го беше предизвикал, а някогашният Артемис Ентрери — човек, който приемаше и преодоляваше всички предизвикателства — би го убил на място.

Сега обаче този мимолетен проблясък на гордост отмина така бързо, както се бе появил, оставяйки Ентрери напълно равнодушен. С примирена въздишка той се запита колко ли безсмислени битки щеше да проведе в един ден. И за какво, зачуди се, гледайки жалкия, объркан хлапак и пустата улица, за господство, над която никой разумен човек не би си и помислил да претендира.

— Както вече казах, съжалявам, млади господарю. Не знаех — нов съм по тези земи и не познавам обичаите ви.

— Значи трябва да ги научиш! — ядовито отвърна младежът и, добил кураж от покорното държание на непознатия, направи една-две крачки към него.

Ентрери поклати глава и посегна към камата, но после промени решението си и вместо това извади една златна монета от кесията си и я хвърли в краката на наперения хлапак.

Момчето, свикнало да пие от канавките и да се храни с огризки, не можа да прикрие изненадата и благоговението си при вида на подобно съкровище. Миг по-късно си възвърна самообладанието и изгледа Ентрери с превъзходство:

— Не е достатъчно.

Убиецът извади още една златна, както и една сребърна монета.

— Това е всичко, което имам, господарю — рече и разпери ръце.

— Ако те претърся и открия, че ме лъжеш… — заплашително започна момчето.

Ентрери отново въздъхна и реши, че ако младежът се приближи, ще прояви милосърдие и ще го убие бързо.

Момчето се наведе и вдигна трите монети.

— Ако отново решиш да навлезеш във владенията на Тадио, погрижи се да носиш повече пари у себе си — заяви то. — А сега се махай! Оттам, откъдето се появи!

Ентрери хвърли поглед към пътя, по който бе дошъл. В действителност, за него нямаше особено значение в коя посока ще поеме, затова след още един лек поклон се обърна и напусна „територията“ на Тадио, който дори не осъзнаваше какъв невероятен късмет бе извадил току-що.

* * *

Сградата се издигаше на цели три етажа, украсена с изкусни скулптури и блестящ мрамор — безспорно, никоя друга разбойническа гилдия в Калимпорт не можеше да се похвали с по-величествено обиталище. Обикновено тези сенчести братства гледаха да не се набиват на очи и постройките, в които се помещаваха, макар и разкошни отвътре, отвън изглеждаха съвсем обикновено. Но не и домът на Басадони паша. Старецът (а той наистина бе стар, по-близо до деветдесетте, отколкото до осемдесетте) обичаше не само лукса, но и неговата демонстрация. Доставяше му истинско удоволствие да излага на показ могъществото и великолепието на своята гилдия.

В една голяма зала по средата на втория етаж, мястото, където се събираха най-висшестоящите помощници на Басадони (двама мъже и една жена, които в действителност ръководеха ежедневната дейност на гилдията), тримата тъкмо посрещаха един млад уличен разбойник, по-скоро момче, отколкото мъж. Всъщност съвсем незабележителна особа, която дължеше цялата си власт не на някакви свои умения, а на благоволението на Басадони паша.

— Поне ни е верен — отбеляза Ханд (тих и изкусен крадец, истински господар на сенките), когато Тадио си тръгна. — Две златни и една сребърна монети — никак не е зле за оная дупка, в която работи.

— Ако това наистина е всичко, което е получил от посетителя си — подметна Шарлота Веспърс с пренебрежителен смях.

Шарлота бе най-високата от тримата, цели шест фута и един инч (близо метър и осемдесет), със стройно тяло и грациозни движения… толкова грациозни, че Басадони паша я бе оприличил на върба. За никого не беше тайна, че той я беше взел като своя любовница и дори сега се случваше да я използва за това в редките случаи, когато престарялото тяло му го позволеше. За никого не бе тайна също така, че Шарлота се бе възползвала от връзката си с Басадони и че пътят й до върха на гилдията бе минал през леглото му. Тя самата си го признаваше най-открито, обикновено мигове преди да убие човека, дръзнал да се оплаче от този факт. Сега Шарлота отметна дългата си до кръста коса, така че Ханд да може да види киселата й усмивка.

— Ако Тадио бе получил повече, щеше и да донесе повече — увери я дребният мъж, а в тона му, въпреки обзелия го гняв, се промъкна и зрънце от обичайното раздразнение, което и той, и третият човек в стаята, Кадран Гордиън, изпитваха винаги, когато си имаха вземане-даване с надменната жена.

Ханд управляваше безшумните дейности на гилдията, джебчиите и проститутките, които обслужваха тържището, докато Кадран Гордиън отговаряше за бойците от уличната армия. Шарлота обаче бе приближена на Басадони повече, отколкото който и да било от тях. Тя бе най-довереният му човек и обикновено всички нареждания и изявления на все по-рядко появяващия се старец идваха от нейната уста.

Когато Басадони най-сетне умреше, между тримата неминуемо щеше да избухне битка за надмощие и докато тези, които познаваха само малка част от начина, по който се управляваше гилдията, биха заложили на шумния и нахален Кадран, други (в това число и Ханд), които бяха наясно със същинското положение на нещата, отлично разбираха, че Шарлота Веспърс вече бе взела не една и две мерки, с които да укрепи позицията си, независимо дали пашата е жив.

— Още колко приказки ще изприказваме за някакъв си хлапак! — възнегодува Кадран Гордиън. — Трима нови търговци са се установили в тържището, на един хвърлей камък оттук, без никакво разрешение от наша страна. Ето това е наистина важен въпрос, който заслужава цялото ни внимание.

— Вече го обсъдихме — заяви Шарлота. — Искаш разрешение да изпратиш група войници, а може би дори и някой боен маг, които да дадат на търговците един добър урок. Само че няма да го получиш, не и в момент като този.

— Ако продължим да чакаме Басадони паша най-сетне да каже какво мисли по въпроса, останалите търговци като нищо ще решат, че и те вече няма да ни плащат за привилегията да работят на нашата територия — възрази Гордиън и се обърна към Ханд, негов чест съюзник в споровете им с Шарлота.

Само че дребният мъж очевидно не ги слушаше и вместо това заинтригувано се взираше в една от монетите, които Тадио им бе донесъл. Усетил най-сетне погледите на другите двама, той вдигна очи.

— Какво има? — попита Кадран.

— Досега не съм виждал такава — обясни Ханд и му подхвърли монетата.

Кадран й хвърли бърз поглед, после я подаде на Шарлота, без да прикрива изненадата си.

— Нито пък аз — призна той. — Според мен не е от Калимпорт, нито от който и да е град в Калимшан.

Шарлота внимателно се вгледа в монетата и в поразителните й светлозелени очи нещо проблесна.

— Полумесец от едната страна и профил на еднорог от другата — рече тя. — Тази монета идва от Града на сребърната луна.

Двамата мъже се спогледаха, не по-малко изненадани от нея.

— Града на сребърната луна? — невярващо повтори Гордиън.

— Намира се далеч на север, източно от Града на бездънните води — обясни Шарлота.

— Знам къде се намира — сухо отвърна Гордиън. — Доколкото си спомням, управлява го лейди Алустриел. Но не това не разбирам.

— Какво дири някакъв си търговец, ако изобщо е бил търговец, от Града на сребърната луна из бедняшките сокаци на Тадио? — Думите на Ханд съвършено предадоха подозренията на неговия другар.

— Именно! Това, че човек с повече от две златни монети в джоба се е навъртал по онези места, ми се видя необичайно още в началото — съгласи се Гордиън и присви устни в обичайната си гримаса, която така извиваше устата му, че единият край на дългите му, засукани мустаци щръкваше нагоре и придаваше на смуглото му лице странно разкривен вид. — А сега „необичайно“ е дори меко казано.

— За да се заблуди из Калимпорт, сигурно е пристигнал на пристанището — предположи Ханд — и не е могъл да се оправи из лабиринта от улици и миризми. В крайна сметка, голяма част от града изглежда доста еднакво. За един чужденец не е никак трудно да се изгуби.

— Не вярвам в съвпаденията — заяви Шарлота и върна монетата на Ханд. — Дай я на някой от магьосниците… Гуинта би трябвало да свърши работа. Да се надяваме, че по парите все още има достатъчно следи от предишния им собственик, за да може той да го открие.

— Не е ли прекалено много работа заради човек, който се е уплашил от някой като Тадио? — отвърна Ханд.

— Не вярвам в съвпаденията — повтори Шарлота. — Освен това не вярвам, че който и да било може да се стресне от Тадио, освен ако не знае, че хлапакът работи за Басадони паша. И никак не ми се нрави, че някой, така добре осведомен за начина ни на действие, се навърта из територията ни без наше знание. Дали не е търсил нещо? Някоя слабост, може би?

— Въобразяваш си твърде много — рече Гордиън.

— Само когато съществува опасност — отсече Шарлота. — Аз смятам всекиго за враг, докато не ми докаже, че греша и съм установила, че познавам ли противниците си, мога да се справя с всяка изненада, която решат да ми поднесат.

Иронията в думите й, насочени към Кадран Гордиън, бе повече от очевидна, ала дори опасният воин бе принуден да се съгласи с прозорливостта и предпазливостта й. Не всеки ден търговци с пари от Града на сребърната луна в джобовете се губеха из окаяните бедняшки квартали на Калимпорт.

* * *

Познаваше тази постройка по-добре от всяка друга в града. Зад невзрачните кафяви стени, зад фасадата на обикновен склад, се криеха зали, украсени с пищни гоблени и великолепни оръжия. Зад винаги залостената странична врата, край която сега се бе свил стар просяк в опит да намери поне някакъв подслон, имаше прекрасни танцьорки, изтъкани сякаш само от ефирни воали и пленителни ухания, топли вани с ароматна вода и изтънчени лакомства, дошли от най-далечните кътчета на Царствата.

Това бе домът на Пук паша. След неговата смърт най-заклетият враг на Ентрери бе оставил управлението в ръцете на полуръста Риджис, който обаче не се бе задържал на върха кой знае колко… Всъщност, докато Ентрери не реши, че дребният глупак се е разпореждал достатъчно дълго. Когато палачът напусна Калимпорт заедно с него, в дома на Пук паша цареше хаос, а няколко групички се бореха за власт. Ентрери подозираше, че накрая е надделял Куентин Боду, изключително изкусен в кражбите с взлом, с повече от двайсет години опит. Онова, което не знаеше, като имаше предвид объркването и гнева, които царяха сред редиците на гилдията, бе дали тази битка изобщо си е заслужавала да бъде спечелена. Може би някоя друга гилдия бе заграбила територията на Пук паша и сега кафявата сграда бе еднакво безлична както отвън, така и отвътре.

Ентрери се засмя при тази мисъл, ала веселието му продължи само миг, изместено почти веднага от прежното безразличие. Може би след време щеше да се промъкне вътре, за да задоволи слабото си любопитство. А може би нямаше.

Позастоя се край вратата, при което мина достатъчно близо до уж еднокракия просяк, за да различи хитроумното приспособление, с което другият му крак бе извит назад и привързан към задната страна на бедрото му. Мъжът очевидно бе страж, а по-голямата част от медните монети в разтворената му торба, бяха поставени там от него самия, за да направят дегизировката му по-достоверна.

Не че това имаше някакво значение, помисли си палачът. Преструвайки се на невеж чужденец, той се приближи до мнимия просяк и пусна една сребърна монета пред него. Не пропусна да забележи как очите на далеч не толкова стария мъж за миг се отвориха широко, когато зърнаха дръжката на изумрудената кама — оръжие, прочуто в цял Калимпорт — да се подава изпод плаща му, докато Ентрери бъркаше в кесията си.

Дали не бе сглупил, като бе показал оръжието си по този начин, запита се убиецът, докато се отдалечаваше. На идване не бе имал намерение да се разкрива пред никого, ала в същото време не бе имал намерение и да се спотайва. Както и любопитството му за съдбата на някогашния дом на Пук паша, така и този въпрос и породеното от него притеснение не се задържаха задълго в блуждаещите му мисли. Може би беше сгрешил. Може би беше показал оръжието си в отчаян опит да предизвика нещо вълнуващо. А и кой знае, стражът може да беше разпознал камата на Артемис Ентрери, а може и да й бе обърнал внимание, само защото тя наистина бе великолепно оръжие.

Като че ли всичко това изобщо имаше някакво значение!

* * *

Ла Вал отчаяно се мъчеше да успокои дишането си и да не обръща внимание на притеснените си съдружници, докато по-късно същата вечер се взираше в глъбините на кристалната си топка. Развълнуваният „просяк“ бе побързал да им съобщи за случилото се отвън — получил бе странна монета от непознат мъж с тихата, уверена стъпка на опитен воин и кама, достойна за капитан от кралската стража.

Описанието на тази кама бе докарало по-възрастните членове на гилдията, в това число и магьосника Ла Вал, до ужас. Затова Ла Вал, който по време на дългогодишното си познанство и съюзничество със смъртоносния Артемис Ентрери неведнъж бе виждал това оръжие (и то нерядко в твърде смущаваща близост), сега използваше всичко, което знаеше за него, за да открие непознатия. С помощта на кристалната топка, погледът му бързо обхождаше улиците на Калимпорт, прониквайки дори в най-дълбоките сенки, докато най-сетне един образ не прикова вниманието му и той разбра със сигурност, че изумрудената кама на Артемис Ентрери отново е сред тях. Образът бавно се проясняваше и Ла Вал и останалите мъже в стаята (крайно притесненият Куентин Боду, както и двама млади и доста наперени наемни убийци) с трепет чакаха да видят дали именно страховитият палач я бе донесъл в града.

Пред очите им се появи малка спалня.

— Странноприемницата на Томнъди — разпозна я Дог Пери, който наричаше себе си сърцето, заради навика си да изтръгва сърцата на жертвите си, докато злощастниците бяха още живи, та с очите си да видят последните им удари (макар че никой, освен самия Пери не бе ставал свидетел на тази ужасяваща сръчност).

Ла Вал вдигна ръка, за да го накара да замълчи, тъй като образът, който междувременно бе ставал все по-ясен и по-ясен, се бе спрял върху колана, провесен от таблата в долния край на леглото… колан, в който проблясваше добре позната кама.

— Наистина е неговата! — простена Боду.

В този миг един мъж се приближи до леглото. Беше гол до кръста, с тяло, така изваяно от дългите години практика, че при всяко движение железните му мускули се разиграваха. При вида на дългата коса и козята брадичка, която почти се губеше върху небръснатото лице, Куентин Боду придоби учудено изражение. Ентрери открай време се славеше с крайната си педантичност и перфекционизъм. Разбойникът вдигна въпросителен поглед към Ла Вал.

— Той е — мрачно го увери магьосникът, който познаваше палача може би по-добре от всеки друг в Калимпорт.

— Какво означава това? — попита Боду. — Дали се връща като приятел или като враг?

— Най-вероятно нито едното, нито другото — отвърна Ла Вал. — Артемис Ентрери винаги е бил свободен дух и никога не е обявявал преданост към която и да било гилдия. Вместо това се възползва от съкровищниците на всички, като се наема при онзи, който предложи най-много за безценните му услуги.

При тези думи магьосникът хвърли поглед към двамата убийци, прекалено млади, за да познават Ентрери другояче, освен по все още живата му слава. Чалси Ангуейн се засмя притеснено (и с основание, помисли си Ла Вал), ала Дог Пери, по-възрастният от двамата присви очи и още по-изпитателно се вгледа в дълбините на кристалната топка. Очевидно бе, че завижда: нямаше нищо друго на света, което Пери да жадува по-силно от онова, което Ентрери притежаваше — репутацията на най-смъртоносния наемен убиец.

— Може би трябва още сега да измислим някаква причина, за да потърсим услугите му — рече Куентин Боду, като се опитваше да не изглежда притеснен — в опасния свят на калимпортските разбойнически гилдии притеснението бе равносилно на слабост. — Така по-лесно ще разберем какви са намеренията му и защо се е върнал.

— А защо просто не го убием? — намеси се Дог Пери и Ла Вал прехапа устни, за да не се изсмее с глас на предсказуемата му реакция, особено когато той самият отлично разбираше, че самонадеяният младок и представа си няма докъде в действителност се простират забележителните умения на Ентрери.

Всъщност магьосникът, комуто дръзкият главорез изобщо не се нравеше, почти се надяваше Куентин да се вслуша в предложението му и да го изпрати срещу палача. Ала главатарят на гилдията, въпреки че никога не се бе срещал очи в очи с Артемис Ентрери, прекрасно помнеше десетките истории за неговите подвизи и в погледа, който отправи към Пери, се четеше единствено изумление от глупостта му.

— Наеми го, ако имаш нужда от него — рече Ла Вал. — Ако нямаш, просто го наблюдавай отдалеч, без да се опитваш да го заплашваш.

— Та той е само един човек срещу гилдия от стотина! — възпротиви се Дог Пери, но вече никой не го слушаше.

Куентин се накани да каже нещо, но после размисли, макар изражението му красноречиво да говореше — поне за Ла Вал — какво точно се върти в главата му. Разбойникът се боеше — и то не без основание — че Ентрери се е върнал, за да завземе гилдията. Страховитият палач все още разполагаше с немалко могъщи съюзници в града, напълно достатъчни, за да успее човек с неговите изумителни способности да се справи с някой като Куентин Боду. Ла Вал обаче не смяташе, че опасенията му са основателни — в крайна сметка, ако знаеше нещо за Ентрери, то бе, че палачът никога не е ламтял за подобна отговорност. Артемис Ентрери бе вълк единак, не главатар на гилдия. Когато полуръстът Риджис изгуби властта си заради него, нищо не можеше да му попречи сам да застане начело на гилдията. Ала вместо това убиецът си бе тръгнал — не само от битката, но и от Калимпорт — оставяйки други да се борят със зъби и нокти, за да се докопат до върха.

Не, Ла Вал не вярваше, че Ентрери се е върнал, за да завземе тази или която и да било гилдия, и затова стори всичко по силите си, за да успокои безмълвно разтревожения Куентин.

— Каквото и да решим в крайна сметка — думите, които изрече на глас, бяха насочени към двамината наемни убийци, — за мен изглежда съвсем ясно, че поне в началото е разумно просто да го държим под око, докато не разберем дали е приятел, враг или изобщо не го интересуваме. Не виждам какъв е смисълът да предизвикваме човек като Ентрери, преди да сме се уверили, че наистина се налага. А това не е така.

Куентин кимна, доволен от чутото и с един нисък поклон Ла Вал напусна стаята, следван от двамата млади мъже.

— Ако Артемис Ентрери представлява заплаха, значи трябва да бъде премахнат — заяви Дог Пери, настигайки магьосника в коридора. — Господарят Боду щеше и сам да стигне до това заключение, ако го беше посъветвал различно.

Ла Вал дълго се взира в безочливия главорез. Никак не му харесваше да му говорят по този начин и то някакъв си младок, наполовина на неговите години и без никакъв опит в подобни ситуации. Та Ла Вал си бе имал вземане-даване с опасни убийци като Артемис Ентрери много преди Дог Пери да се роди!

— Не мога да се преструвам, че не съм съгласен с теб — отвърна той.

— Тогава защо не го каза на Боду?

— Ако Ентрери е в Калимпорт по искане на някоя друга гилдия, всеки по-невнимателен ход на нашия господар може да има пагубни последствия за всички ни — смело импровизира магьосникът, без да вярва и на думичка от онова, което говореше. — Предполагам, че знаеш, че Ентрери се е учил под крилото на самия Басадони паша.

— Иска ли питане! — излъга убиецът.

Ла Вал прокара пръст по свитите си устни, придавайки си замислен вид.

— Разбира се, разчуе ли се, че Ентрери се е завърнал (един по-стар и по-бавен Ентрери, останал навярно с далеч по-малко връзки отпреди), нищо чудно и той самият да бъде взет на прицел.

— Няма как да не си е създал доста врагове — развълнувано предположи Дог Пери, видимо заинтригуван от думите и тона на магьосника.

Ла Вал обаче поклати глава:

— Повечето врагове на палача са мъртви — твърде отдавна напусна Калимпорт. Не, не врагове има той сега, а съперници. Колко ли млади и находчиви убийци жадуват могъществото, което един-едничък удар на оръжието може да им даде!

Главорезът присви очи, усетил най-сетне накъде бие Ла Вал.

— Онзи, който убие Артемис Ентрери, си спечелва заслугата за всеки живот, който палачът някога е отнел — продължи магьосникът. — Един-единствен добре премерен удар може да донесе някому огромна слава. Онзи, който премахне Ентрери, начаса ще се превърне в най-скъпоплатеният наемен убиец в цял Калимпорт.

Ла Вал сви рамене и вдигна ръце, после влезе в стаята си, оставяйки Дог Пери дълбоко замислен над чутото току-що.

В действителност, възрастният мъж слабо се вълнуваше дали неприятният главорез ще се повлияе от думите му или не, ала завръщането на Ентрери наистина го тревожеше. Убиецът го плашеше повече от всички опасни типове, с които бе работил през годините. Ла Вал беше оцелял като бе внимавал да не се превръща в заплаха за никого, служейки безкритично на всеки, стигнал до върха на гилдията. Докато Пук паша бе жив, магьосникът беше изпълнявал задълженията си безукорно. След смъртта му съвсем лесно бе насочил верността си към Риджис, при това толкова достоверно, че бе успял да убеди дори елфа и останалите недоверчиви приятели на полуръста, че наистина не представлява заплаха за новия си господар. По същия начин, когато Ентрери се надигна срещу Риджис, Ла Вал се беше оттеглил, оставяйки ги да се оправят сами (макар нито за миг да не се бе усъмнил кой от двамата ще надделее), готов да отдаде пълната си лоялност на победителя. Постъпил бе по същия начин и в хаоса, който се възцари, след като Ентрери си тръгна, и така до ден-днешен, когато предано служеше на Куентин Боду.

Положението с Ентрери обаче, беше малко по-различно. С течение на годините магьосникът се бе обградил с доста сигурна защита. Освен че всячески се стараеше да не си създава врагове и то в свят, където всеки сякаш бе вкопчен в надпревара на живот и смърт с някой друг, Ла Вал отлично разбираше, че и най-доброжелателният страничен наблюдател може да стане неволна жертва в нечия чужда битка. Ето защо се бе погрижил да се предпази с могъща магия, която му даваше увереност в случаите, когато някой, като Дог Пери например, решеше, че предпочита да се отърве от него. Ако се стигнеше дотам, злосторникът много бързо щеше да установи, че Ла Вал е напълно готов и повече от способен да се защити. Не така обаче стояха нещата с Ентрери и именно по тази причина завръщането на палача толкова го тревожеше. Дългите години, през които магьосникът бе наблюдавал отстрани на какво е способен убиецът, го бяха научили, че става ли дума за Артемис Ентрери, достатъчно могъща защита просто не съществува.

Тази вечер Ла Вал остана буден до късно, опитвайки да си припомни и последната подробност от всичко, разигравало се някога между него и палача, мъчейки се да се досети каква ли причина (ако изобщо имаше такава) го бе довела в Калимпорт след толкова години.