Р. А. Салваторе
Потайно острие (17)

Глава 16
Братя по ум и магия

Разположил се удобно, както винаги, мрачният елф се облегна назад и се заслуша, искрено развеселен. Върху великолепната одежда, която бе подарил на Рай’ги Бондалек, имаше магическо приспособление, един от многото вълшебни скъпоценни камъни, пришити върху черния плат. Точно този бе особено хитроумен, маскиран така, че ако някой усетеше излъчванията му, да си помисли, че с негова помощ магьосникът може да подслушва чужди разговори. Което си беше точно така, с малката подробност, че приспособлението притежаваше и още една способност — благодарение на идентичния камък у себе си, Джарлаксъл бе в състояние да чува всеки разговор на Рай’ги.

— Копието е отлично направено и съдържа голяма част от силата на оригинала — тъкмо казваше Рай’ги — очевидно ставаше дума за магическия медальон, с който възнамеряваха да открият Дризт До’Урден.

— Значи не би трябвало да срещнеш никакво затруднение, решиш ли да намериш изменника — отвърна Кимуриел Облодра.

— Все още са на борда на кораба — обясни Рай’ги. — И както чувам, още дни наред ще останат там.

— Джарлаксъл настоява за повече информация — предупреди го Кимуриел. — Иначе ще натовари мен с тази задача.

— А, да, ще я прехвърли на заклетия ми съперник — рече магьосникът с престорена сериозност.

Далеч от тях, Джарлаксъл се засмя. Кимуриел и Рай’ги смятаха за много важно да си придават вид, че не могат да се понасят и следователно не представляват заплаха за него, докато в действителност между тях съществуваше искрено и здраво приятелство. Джарлаксъл нямаше нищо против, всъщност дори го предпочиташе, защото знаеше, че макар да притежават значителни умения, двамата и представа си нямат как мислят останалите разумни същества, и затова никога няма да опитат нещо срещу него. И то не от страх да не загубят, а от страх, че може да победят и тогава отговорността за целия отряд ще легне на техните плещи.

— Най-добрият начин да научим повече за изменника е да се доближим до него под някакво прикритие и да го подслушаме — продължи Рай’ги. — Вече разбрах доста за това накъде отива, както и за събитията от миналото му.

Джарлаксъл се приведе напред и се заслуша в подетото от магьосника заклинание. Не след дълго разпозна част от думите и се досети, че става въпрос за гадание с помощта на мисловен басейн.

— Онзи там — каза Рай’ги малко по-късно.

— Момчето? — попита Кимуриел. — Да, лесна мишена ще бъде — човеците не подготвят децата си така добре, както ние.

— Можеш ли да проникнеш в съзнанието му?

— Без проблем.

— През басейна?

Последва дълга пауза.

— Не знам дали някой го е правил преди — призна най-сетне Кимуриел, но в тона му, както Джарлаксъл и сам чу, имаше не страх, а интерес.

— Така очите и ушите ни ще бъдат до изменника — продължи Рай’ги. — И то във форма, в която никога няма да му хрумне да се усъмни. Любопитно дете, което умира от желание да чуе за многобройните му приключения.

Джарлаксъл свали ръка от камъка и магията спря да действа. Широко усмихнат, той отново се облегна назад, доволен от находчивостта на своите подчинени.

Именно това бе най-голямата му сила, осъзнаваше той, умението да разпределя различните задачи, отдавайки дължимото на всеки от хората си. Да, макар и сам да беше страховит противник, могъществото му се дължеше най-вече на способните войници, с които се обграждаше. Да се изправиш срещу Джарлаксъл, означаваше да се изправиш срещу Бреган Д’аерте.

Да се изправиш срещу Джарлаксъл, означаваше да изгубиш.

Както много скоро щяха да се убедят и калимпортските гилдии, помисли си наемникът.

Както много скоро щеше да се убеди и Дризт До’Урден.

* * *

— Свързах се с една далечна Равнина и от нейните обитатели, велики и мъдри създания, за които ние сме като отворена книга, научих много за изменника и приятелите му, за това откъде идват и къде отиват — съобщи Рай’ги на господаря си на следващия ден.

Джарлаксъл кимна, без да обръща внимание на дребната лъжа.

— Както ти казах и по-рано — намират се на борда на кораб на име „Пътешественик“. Тръгнали са от Града на бездънните води и сега пътуват на юг, към Портата на Балдур, където би трябвало да пристигнат след три дни.

— А оттам? По суша ли ще продължат?

— Само за кратко — отвърна Рай’ги, — за едва половин ден, прекаран като каютен прислужник, Кимуриел наистина бе научил доста. — После отново ще се качат на кораб, този път по-малък, и ще следват някаква река, която ще ги отведе далеч от Саблен бряг. След това потеглят по суша към снежните планини и „Възвисяване на вярата“, храм, където живее могъщ духовник на име Кадърли. Отиват, за да унищожат магически предмет, надарен с голяма мощ — тези последни факти Рай’ги бе научил сам, без помощта на Кимуриел. — Нарича се Креншинибон, макар често да му казват просто кристалния отломък.

При тези думи Джарлаксъл присви очи. И преди бе чувал за Креншинибон, във връзка с един могъщ демон и Дризт До’Урден. Нещата като че ли си идваха по местата, а в главата му започна да се заражда пъклен план.

— Значи това са си наумили — изрече той на глас. — Не по-малко важно е, обаче, къде са били.

— Научих, че идваш от Долината на мразовития вятър. Земя на ледове и неспирен вятър. Освен това са се разделили с един свой приятел, могъщ воин на име Уолфгар. Смятат, че е в Лускан, на север от Града на бездънните води.

— Защо не е дошъл с тях?

Рай’ги поклати глава:

— Мисля, че нещо го измъчва, но не съм сигурен какво. Може би е понесъл някаква загуба или пък е преживял трагедия.

— Предположения — заяви Джарлаксъл. — Само предположения. А те могат да доведат единствено до грешки, каквито не сме в състояние да си позволим.

— Но каква е ролята на Уолфгар във всичко това? — учуди се магьосникът.

— Може би никаква, а може би — жизненоважна — отвърна Джарлаксъл. — Няма как да знам, докато не открия още за него. Ако ти не можеш да го сториш, навярно трябва да се обърна към Кимуриел.

При тези думи Рай’ги настръхна, сякаш току-що го бяха ударили, което не убягна от вниманието на наемника.

— За кого искаш да науча повече — за Уолфгар или за изменника? — остро попита магьосникът.

— За Кадърли — при този отговор изваденият от равновесие Рай’ги не можа да сдържи раздразнената си въздишка, но не каза нищо, само вдигна ръце и се отправи към вратата.

Джарлаксъл бездруго вече бе свършил с него. Имената на Уолфгар и Креншинибон го бяха хвърлили в размисъл. Беше чувал и двете. Уолфгар бе варваринът, когото йоклолата беше дала на Лолт, а Лолт — на Ерту, демона, който търсеше кристалния отломък. Като че ли бе дошъл моментът наемникът да посети Ерту, въпреки неприязънта, която изпитваше към непредсказуемите, крайно опасни обитатели на Бездната. В крайна сметка, той оцеляваше, благодарение на умението да разбира подбудите на своите врагове, ала демоните рядко имаха някакви специални подбуди за злотворствата си, още повече че желанията им непрестанно се променяха.

Именно затова към различните съюзници Джарлаксъл прилагаше различни подходи. Той извади тънка магическа пръчка и с една мисъл се телепортира в Мензоберанзан.

Най-новият член на отряда му, някога част от управляващия дом, го очакваше.

— Иди при брат си Громф — нареди наемникът. — Кажи му, че искам да науча историята на човек на име Уолфгар, демона Ерту и магическия предмет, наричан Креншинибон.

— Уолфгар бе заловен при първото нападение на Митрил Хол, владение на клана. Боен чук — отвърна Берг’иньон Баенре, който добре познаваше историята. — От една йоклола, която го предаде на Лолт.

— Но какво се е случило след това? По всичко личи, че той отново е в нашата Равнина, на Повърхността.

Берг’иньон не можа да скрие изненадата си. Малцина успяваха да се измъкнат от лапите на Лолт. От друга страна, помисли си той, нищо, свързано с Дризт До’Урден, не беше предсказуемо.

— Още днес ще говоря с брат ми — обеща той на Джарлаксъл.

— Кажи му също, че искам да науча повече за свещеник на име Кадърли — добави наемникът и му подхвърли малък амулет. — Напоен е с енергията на мястото, където се намирам, за да може той, или някой негов пратеник, да ме открие.

Берг’иньон отново кимна.

— Всичко наред ли е? — попита Джарлаксъл.

— Градът е все така тих — докладва младият Баенре.

Джарлаксъл изобщо не се изненада. От последното нападение над Митрил Хол преди няколко години, при което матрона Баенре, главата на управляващия дом в Мензоберанзан, се бе простила с живота си, в града на мрачните елфи се беше възцарило привидно спокойствие, което всъщност прикриваше трескаво кроене на планове. Наистина, Триел Баенре, най-голямата дъщеря на убитата матрона, се бе справила нелошо, като не допусна домът да се разпадне, но въпреки усилията й, по всичко личеше, че много скоро между отделните домове ще избухне война, каквато Мензоберанзан не помнеше. Джарлаксъл бе решил да нанесе удар на Повърхността, за да разшири влиянието си и по този начин да направи отряда си незаменим за всеки дом, стремящ се към повече власт.

Ключът към успеха, добре осъзнаваше наемникът, бе да остане в добри отношения с всички, докато те враждуват помежду си.

— Върви при Громф още сега — нареди той на Берг’иньон. — Това е от жизненоважно значение. Отговорите ми трябват преди Нарбондел да огрее стълбовете на една ръка — допълни, използвайки често употребяван израз, който означаваше „пет дни“ — петте стълба на ръката бяха пръстите й.

Берг’иньон си тръгна, а Джарлаксъл се телепортира обратно в Калимпорт. С бързина не по-малко от тази на тялото, мислите му се насочиха към друг належащ въпрос. Берг’иньон нямаше да го разочарова, Громф, Рай’ги и Кимуриел също щяха да си свършат работата, сигурен бе той, което му даваше възможност да се съсредоточи напълно върху онова, което му предстоеше да свърши тази нощ — завземането на гилдията на Басадони.

* * *

— Кой е? — разнесе се старчески глас, напълно спокоен, въпреки надвисналата опасност.

Ентрери, който току-що бе прекрачил през междупространствения портал на Кимуриел и още се съвземаше, го чу сякаш от много, много далеч. Намираше се в личните покои на Басадони паша, зад богато украсен параван. Когато най-сетне си възвърна равновесието, палачът се огледа наоколо, наострил уши, за да долови и най-слабия шум, като дишането или сигурната стъпка на опитен убиец.

Но, разбира се, двамата с Кимуриел много внимателно бяха проучили и стаята, и местонахождението на тримата лейтенанти на пашата — старият, безпомощен мъж наистина бе съвсем сам.

— Кой е? — отново долетя глас иззад паравана.

Ентрери го заобиколи и навлезе в огряната от светлина част на стаята, като отметна качулката от главата си, за да може Басадони да го разпознае, а и той самият да вижда по-добре.

Колко жалка гледка представляваше старецът, бегло подобие на онова, което бе някога, бегла сянка на прежното си могъщество. Някога в цял Калимпорт нямаше по-влиятелен човек от Басадони паша, а ето че сега и той се бе превърнал в грохнал старец, фигурант, кукла на конци, играеща по волята на някогашните си подчинени.

Против волята си, Ентрери почувства, че го обзема ненавист към онези, които дърпаха конците на престарелия паша.

— Не трябваше да идваш — с мъка проговори Басадони. — Бягай надалеч от Калимпорт, защото тук няма живот за теб. Твърде много са, твърде много.

— Повече от двайсет години ме подценяваш — безгрижно отвърна Ентрери и приседна в крайчеца на леглото. — Кога най-сетне ще прогледнеш за истината?

При тези думи старецът избухна в мъчителен, дрезгав смях, а по устните на палача заигра рядко появяваща се усмивка.

— Знам истината за Артемис Ентрери още от времето, когато беше уличен хлапак, убиващ натрапниците със заострени камъни — напомни му пашата.

— Натрапници, изпратени от самия Басадони паша.

— Трябваше да те изпитам — ухили се старецът.

— И как се справих?

Ентрери се замисли над случващото се — двамата с Басадони си говореха като стари приятели и в известен смисъл наистина бяха такива. Само че действията на останалите господари на гилдията ги бяха превърнали в смъртни врагове. Въпреки това, макар и безпомощен, затворен сам в една стая с опасния убиец, пашата изглеждаше съвсем спокоен. В началото Ентрери предположи, че старецът е по-добре защитен, отколкото двамата с Кимуриел смятаха, но когато огледа цялото помещение, както и полуизправеното легло, у него не остана и капчица съмнение, че Басадони наистина не крие нищо. Ентрери напълно владееше положението, ала пашата изобщо не изглеждаше притеснен.

— Отлично, отлично — усмихна се Басадони, но бързо се намръщи. — Поне доскоро. Този път обаче се провали и то при съвсем лесна задача.

Палачът сви рамене, сякаш това нямаше особено значение.

— Онзи, когото трябваше да убия, беше прекалено жалък — обясни той. — Наистина. Нима очакваше аз, който преминах всички изпитания, на които ме подложи, аз, който се издигнах до самия връх, макар да бях още младеж, да се разправям с обикновени селяци заради сума, която и най-неопитният джебчия може да ви докара за половин ден?

— Не това беше важното — настоя Басадони. — Аз отворих вратите на гилдията за теб, но тъй като те нямаше дълги години, трябваше отново да се докажеш. Не, не пред мен — побърза да добави пашата, когато Ентрери се смръщи.

— А пред глупавите ти заместници!

— Те до един са си заслужили мястото.

— От това се боя.

— Сега ти ги подценяваш — рече Басадони. — Всеки от тримата има своя роля и ми служи добре.

— Достатъчно добре, за да ме изхвърлят от гилдията?

Старецът въздъхна дълбоко.

— Е, да ме убиеш ли си дошъл? — засмя се той. — Не, надали. Няма да ме убиеш, защото нямаш причина да го сториш. Прекрасно знаеш, че ако по някакъв начин успееш да се справиш с Кадран Гордиън и останалите, аз отново ще те приема.

— Поредното изпитание? — сухо попита Ентрери.

— Ако е така, ти сам си го изпроси.

— Като пожалих живота на един нещастник, който навярно предпочиташе да умре? — поклати глава палачът, комуто всичко това изглеждаше повече от нелепо.

Нещо проблесна в помътнелите, сиви очи на Басадони.

— А, значи не е било състрадание? — поклати той глава, широко усмихнат.

— Състрадание?

— Към нещастника — обясни пашата. — Не, изобщо не те е било грижа за него, не те е интересувало дали е жив или мъртъв. Трябваше да се досетя. Не състрадание е спряло ръката на Артемис Ентрери. Никога! Било е гордост, обикновена, глупашка гордост. Отказал си да паднеш толкова ниско и така започна война, която не можеш да спечелиш. О, наивни глупако!

— Не мога да спечеля ли? — повтори палачът. — Приемаш твърде много за даденост.

И като изгледа някогашния си господар, попита:

— Кажи ми, Басадони паша, кой искаш да победи?

— Все същата гордост — вдигна ръце старецът, което се оказа твърде голямо усилие, та трябваше да замълчи за миг-два, докато успее да си поеме дъх. — Пък и какво значение има? Онова, което искаш да знаеш, е дали все още ме е грижа за теб. Разбира се, че ме е грижа. Прекрасно помня пътя ти към върха, така, както един баща си спомня как синът му е пораснал пред очите му. Не ти желая злото в тази война, която сам започна, макар да разбираш, надявам се, че не мога да сторя нищо, за да предотвратя онова, което двамата с Кадран Гордиън забъркахте в глупашката си самонадеяност. И, както ти казах и по-рано, ти просто не можеш да спечелиш.

— Има неща, които не разбираш.

— Разбирам достатъчно — заяви пашата. — Нямаш подкрепата на никоя гилдия, дори тази на Дуавел и дребните й войници, нито пък тази на Куентин Боду и жалката му армия. О, да, те може и да твърдят, че няма да взимат страна. Нима мислиш, че бихме приели нещо друго? Със сигурност обаче няма да ти помогнат в битката нито те, нито която и да било от влиятелните гилдии в града. Обречен си, Артемис Ентрери.

— Значи си запознат с всички гилдии? — лукаво попита палачът.

— Включително с гнусните плъхочовеци от клоаките — убедено заяви Басадони, ала Ентрери не пропусна да забележи едва доловимото колебание, промъкнало се в тона му.

Старецът като че ли не беше толкова уверен, колкото се опитваше да изглежда. Във всичко това имаше нещо тъжно, усещане за немощ и отдавна изгубено влияние. Не Басадони, а заместниците му ръководеха гилдията.

— Ще ти кажа нещо от признателност за всичко, което си сторил за мен — бавно каза Ентрери, без да се изненадва особено, когато видя очите на стареца да се присвиват подозрително. — Наречи го лоялност, наречи го връщане на стар дълг — продължи палачът, напълно искрен… поне в предупреждението си. — Има неща, които не знаеш, а заместниците ти не могат да ме надвият.

— Самоуверен, както винаги — разсмя се задавено пашата.

— И прав, както винаги — при тези думи Ентрери кимна и с няколко крачки се озова зад паравана, където междупространственият портал го очакваше.

* * *

— Погрижихте ли се за всичко? — притеснението в гласа на стария паша бе съвсем искрено — в крайна сметка, познаваше Ентрери достатъчно добре, за да приеме предупреждението му напълно сериозно.

В мига, в който палачът напусна покоите му, той повика и тримата си заместници. Нямаше намерение да им казва за посетителя си, но държеше да се увери, че гилдията е готова. Моментът наближаваше.

Шарлота, Ханд и Гордиън кимнаха… някак снизходително, както Басадони не пропусна да забележи.

— Ще дойдат тази нощ — заяви той и преди някой да е успял да попита как точно го е научил, добави: — Усещам, че ни наблюдават.

— Но разбира се, господарю мой — измърка Шарлота и го целуна по челото.

Басадони се изсмя, а смехът му се усили, когато един от стражите в коридора изкрещя, че в сградата са проникнали врагове.

— В подземията! — извика пазачът. — Идват от клоаките!

— Плъхочовеците? — не повярва на ушите си Гордиън. — Домо Куилило ни увери, че няма да…

— Домо Куилило е предпочел да не се пречка на Артемис Ентрери — прекъсна го пашата.

— Значи Ентрери не е сам — рече Гордиън.

— Тогава няма и да умре сам — преспокойно заяви Шарлота. — Колко жалко!

Гордиън кимна, извади меча си и се отправи към вратата. С огромно усилие Басадони го сграбчи за ръката.

— Ентрери ще се появи отделно от съюзниците си — предупреди го той. — Ще дойде за теб.

— Толкова по-добре — изръмжа Гордиън и като се обърна към Ханд, нареди: — Върви да оглавиш защитата. А когато Ентрери падне, ще ви донеса главата му, за да я показваме на всички, проявили глупостта да му помогнат.

Ханд едва-що бе излязъл от стаята, когато отгоре му връхлетя задъхан войник, идващ право от подземията:

— Коболди! — изкрещя, сякаш и сам не можеше да повярва на думите си. — Ентрери е довел коболди!

— Да вървим тогава! — рече Ханд, много по-уверено отпреди.

Какво бяха някакви си коболди, пък били те и цели пълчища, в сравнение с могъществото на гилдията, с нейните двамина магьосника и двеста войници!

В стаята останалите двама заместници на пашата се спогледаха, без да могат да повярват на ушите си, после по лицата им бавно плъзнаха широки усмивки.

Ала Басадони, който ги наблюдаваше изпитателно от леглото си, не споделяше задоволството им. Ентрери си беше наумил нещо, сигурен бе той, нещо грандиозно, и коболдите съвсем не бяха най-лошото, което ги очакваше.

* * *

Нападението над гилдията наистина беше предвождано от коболди. Дребните същества нахлуха във великолепната постройка през клоаките, където уплашените плъхочовеци (както се бяха споразумели с Ентрери) се бяха изпокрили в сенките. Джарлаксъл бе довел голям брой от миризливите създания, които обитаваха. Хищния процеп, огромна пропаст, която прорязваше елфическия град и край която живееше и неговият отряд, Бреган Д’аерте. Триста коболда връхлетяха в сградата и се втурнаха из коридорите на долните нива, като неволно задействаха многобройните капани, механични и магически, и откриваха местата, където имаше бойци на Басадони.

Безшумни като смъртта, зад тях идваха четиридесет елфи на мрака.

Кимуриел Облодра, Джарлаксъл и Ентрери поеха по един стръмен коридор, заобиколени от четирима воини с миниатюрни арбалети в ръце. В края на коридора имаше просторна стая, през която тъкмо в този момент притичваха групичка коболди, преследвани по петите от трима стрелци.

Миниатюрните арбалети прищракаха и тримата мъже се олюляха, после рухнаха на земята, приспани дълбоко от напоените с отрова стрелички.

Силен взрив принуди коболдите, които изведнъж оредяха наполовина, да се втурнат в обратната посока.

— Не беше магически — отбеляза Кимуриел.

Джарлаксъл изпрати двамина от бойците си натам, откъдето бе долетяла експлозията, докато Кимуриел отвори междупространствен портал напряко през коридора. Миг по-късно двамата с Ентрери видяха мъжете, които бяха стреляли — група войници, полускрити зад висока барикада, край която имаше няколко големи бурета.

— Мрачен елф! — изкрещя един от тях и посочи магическата врата.

— Подпали го, подпали го! — изрева един от другарите му, докато трети доближи факлата си до дългия парцал, който стърчеше от най-близкото буре.

Кимуриел впрегна псионистките си умения и се съсредоточи върху бурето и енергията, спотаена в него. Мисълта му я докосна и я взриви. Мъжът с факлата тъкмо избутваше бурето иззад барикадата, когато то избухна в ръцете му, а миг по-късно, когато пламъкът от запаления парцал го докосна, се разнесе втора експлозия.

Обгърнат от пламъци човек изскочи с писъци и се затъркаля по коридора в опит да ги потуши. Един от другарите му, отървал се по-леко, се показа иззад барикадата само за да бъде покосен от елфическа стреличка.

Кимуриел изостави магическата врата — сега вече беше по-лесно просто да прекосят стаята — и те се втурнаха покрай догарящия труп, покрай ранения мъж, потънал в сън, покрай човека, когото взривът бе убил на място. Свърнаха зад ъгъла, където имаше неголямо помещение, и продължиха по един страничен коридор. Там, в краката на двамината елфи, които Джарлаксъл бе пратил по обиколен път, откриха още трима мъже, двама от тях — заспали, а третият — мъртъв.

Подобни сцени се разиграваха навсякъде из долните нива. Мрачните елфи с лекота преодоляваха всички препятствия. Джарлаксъл бе довел само най-добрите си воини на Повърхността — изгнаници, принадлежали някога към влиятелни домове, обучавани десетилетия, дори векове наред в изкуството на точно такива битки: битки на тясно, стая по стая, тунел след тунел. Ако сражението се водеше на открито, а срещу себе си имаха отряд рицари с лъскави доспехи и магическа подкрепа, войниците на Джарлаксъл несъмнено биха срещнали сериозна съпротива. Ала тези улични главорези, с тънките си ками и къси мечове, със смешните си магийки и без никаква предварителна идея за врага, срещу когото щяха да се изправят, нямаха никакъв шанс срещу съвършено организираното нападение на мрачните елфи. Хората на Басадони отстъпваха позиция след позиция, бавно, но сигурно изтласквани все по-високо и по-високо в сградата.

В един коридор на нивото на улицата, Джарлаксъл се натъкна на Рай’ги и дванадесетима от своите бойци.

— Имаха двама магьосници — съобщи Рай’ги. — Потопих ги в облак от тишина и…

— Само не ми казвай, че си ги убил — не можа да се въздържи Джарлаксъл, който добре знаеше каква полза може да има от един добър магьосник.

— Изпратихме сънотворни стрелички срещу тях — обясни Рай’ги. — Но единият се бе обградил с вълшебен щит и трябваше да бъде унищожен.

Джарлаксъл остана доволен.

— Довършете си работата — рече той на Рай’ги. — Ние отиваме на горните етажи, където Ентрери ще обяви намеренията си.

— Ами той? — смръщи се Рай’ги и кимна по посока на Кимуриел.

Посветеният в малката им тайна Джарлаксъл с мъка прикри развеселената си усмивка.

— Води ни! — обърна се той към палача.

В един от коридорите се натъкнаха на група въоръжени до зъби войници, но с помощта на магическата си пръчка, Джарлаксъл ги обви в гигантски лепкави пашкули. Един от тях успя да се измъкне… или поне щеше да успее, ако Ентрери не познаваше прекалено добре тактиката на подобни хора. Без да сваля поглед от сянката, която плъзна по стената, той се прицели.

* * *

Очите на Кадран Гордиън се разшириха от изумление, когато Ханд връхлетя в стаята, залитайки, притиснал ръка към бедрото си.

— Мрачни елфи! — с мъка проговори той и се свлече в ръцете на своя другар. — Ентрери. Кучият син е довел мрачни елфи!

После рухна на земята, потънал в сън.

Гордиън го остави да падне и хукна да бяга. Изскочи през задната врата, прекоси просторната бална зала на втория етаж и пое нагоре по стръмната стълба.

Ентрери и съюзниците му следяха всяко негово движение.

— Той ли е? — попита Джарлаксъл.

Палачът кимна.

— Ще го убия! — отсече той и се накани да тръгне след противника си, но спря, когато наемникът го улови за рамото.

Обърна се и видя погледа, който Джарлаксъл и Кимуриел си размениха.

— А не ти ли се иска преди това да го унижиш? — лукаво попита наемникът.

Преди Ентрери да отвърне каквото и да било, магьосникът се приближи до него и посегна към челото му:

— Ела с мен.

Винаги нащрек, палачът отблъсна ръката му.

Елфът се опита да обясни, ала в ушите на Ентрери, който не говореше езика на мрачните достатъчно добре, онова, което псионистът му предлагаше, повече от всичко друго приличаше на сливането на двама любовници. Раздразнен, Кимуриел се обърна към Джарлаксъл и заприказва толкова бързо, че на убиеца му се стори, че от устата му излиза една-единствена, неимоверно дълга дума.

— Иска да ти покаже нещо интересно — обясни наемникът на общия език на Повърхността. — Ако го допуснеш за малко в съзнанието си, ще издигне кинетична бариера и ще ти покаже как да я използваш.

— Кинетична бариера? — объркано повтори Ентрери.

— Довери му се — рече Джарлаксъл. — Кимуриел Облодра владее до съвършенство рядката и могъща псионистка магия, дотам, че е в състояние да я заеме другиму, макар и за кратко.

— Иска да ме научи? — скептично попита палачът и Кимуриел избухна в смях.

— Мисловната магия е рядък дар, а не урок, който може да бъде предаден току-така — поясни Джарлаксъл. — Но пък Кимуриел може да ти заеме част от своята сила, достатъчно, за да унижиш Кадран Гордиън.

Изражението на Ентрери красноречиво говореше, че това предложение доста го съмнява.

— Ако искахме да те убием, отдавна да сме го сторили, без да ни се налага да прибягваме до подобни хитрости — напомни му Джарлаксъл и кимна на Кимуриел, който отново се доближи.

Този път Ентрери не се отдръпна.

Това бе първият личен досег на палача до псионистката магия и когато малко по-късно пое по стръмната стълба, у него нямаше и следа от страх. От едно скривалище в стената долетя стрела и се заби в гърба му или по-скоро щеше да се забие, ако кинетичната бариера не я бе спряла, поглъщайки напълно силата й.

* * *

Шарлота чу врявата, която се носеше откъм външните стаи на покоите на Басадони, и предположи, че Гордиън се е върнал. Все още не знаеше нищо за разгрома, който подчинените й бяха понесли на долните нива, затова реши да не губи повече време и да се възползва от предоставилата й се възможност. От дългия ръкав на изкусителната си роба тя извади тънък кинжал и се насочи към вратата, отвеждаща в стаята на пашата.

Най-сетне щеше да се разправи със стареца и то така, че да изглежда сякаш Ентрери или някой от неговите съюзници го е направил.

Изведнъж в другата стая се разнесе шум от затръшване на врата и звук от тичащи стъпки и Шарлота застина на мястото си. Гордиън бягаше, следван от още някого.

Нима Ентрери се бе добрал чак дотук?

При тази мисъл младата жена се олюля, но дори това не бе в състояние да я откаже от намерението й. Имаше и други пътища, по-тайни, макар и по-дълги. Отиде в другия край на стаята, извади една книга от полицата и се шмугна в коридора, открил се зад нея.

* * *

Ентрери застигна Кадран Гордиън в неголямо помещение, което свързваше няколко стаи. С меч в ръка преследваният мъж се обърна и се нахвърли отгоре му, нанасяйки удар след удар. Впрегнал цялата си воля, Ентрери се съсредоточи върху магията и дори не се опита да се предпази. Вместо това пое всички удари и открадна енергията им, усещайки как тя се натрупва у него.

Гордиън зяпна, очите му се разшириха от изумление и той трескаво заотстъпва.

— Какъв демон си ти? — ахна той и влезе заднишком в същата стая, в която тайният пасаж на Шарлота току-що я беше отвел.

Стиснала острия кинжал в ръка, тя стоеше до стената край леглото на стария паша.

Преливащ от самоувереност, Ентрери прекрачи прага.

Гордиън отново се хвърли в атака. Този път палачът извади меча, който Джарлаксъл му бе дал и започна да се отбранява, отбивайки всички удари на противника си. Почувства как концентрацията му започва да отслабва и разбра, че ако не действа скоро, ще бъде погълнат от енергията, която бе събрал. Ето защо, когато Гордиън замахна за страничен удар, той провря острието си под меча му, после рязко го вдигна и го завъртя, докато сам пристъпваше напред. Гордиън не успя да запази равновесие, не можа да устои на натиска и се сгромоляса на земята. Ентрери го последва.

* * *

Шарлота вдигна ръка, за да запрати кинжала в гърдите на Басадони паша, но после се поколеба, помамена от превъзходната мишена, която гърбът на Ентрери й предлагаше.

Миг по-късно в стаята влезе още някой и младата жена се сепна. Понечи да хвърли оръжието си по новодошлия, ала елфът я изпревари. Тънка кама прониза китката й и я прикова към стената. Втора кама последва първата и изсвистя вдясно от лицето й, третата се заби вляво от нея, на сантиметри от главата й. Четвъртото острие одраска гърдите й, петото също не се забави. Канонадата на нападателя й не секваше и за миг, оръжията му сякаш нямаха край.

Гордиън стовари юмрук в лицето на Ентрери.

Кинетичната бариера го пое.

— Глупостта ти започва да ме уморява — заяви Ентрери и сложи длан върху гърдите на противника си, без да обръща внимание на размаханите му пестници.

Само с мисъл палачът отприщи цялата енергия — стрелата, ударите с меч, юмруците на Гордиън. Ръката му потъна в гърдите на главореза, прогаряйки кожата и ребрата под нея. От зейналата дупка бликна огромна струя кръв и опръска тавана, а после обля лицето му и изпълни устата му, отворена в ням писък.

Миг по-късно всичко свърши.

Ентрери се изправи и видя Шарлота да стои с вдигнати ръце, една, от които беше прикована към стената. Насреща й, с кама в десницата, стоеше Джарлаксъл. Още неколцина елфи, в това число Рай’ги и Кимуриел, също се намираха в стаята зад своя предводител. Палачът побърза да застане между нея и Басадони, като не пропусна да забележи кинжала до леглото, очевидно изпаднал от пръстите й. Проницателният му поглед се спря върху лицето на опасната жена.

— Май идвам точно навреме, Басадони паша — проговори убиецът и вдигна оръжието. — Уверена, че ще бъдем отблъснати, Шарлота май е решила да се възползва от битката и най-после да се отърве от теб.

Двамата мъже изпитателно се взряха в младата жена, която стоеше с безучастно изражение на лицето, без да се опитва да се защити, макар че междувременно бе успяла да освободи ръкава си от острието на камата.

— Не знаеше истината за своите врагове — обясни Джарлаксъл.

Ентрери се обърна към него и кимна. Елфите отстъпиха назад — това си беше неговата битка.

— Да я убия ли? — попита палачът Басадони.

— Нима имаш нужда от разрешение? — сопна се пашата. — Може би очакваш да съм ти задължен? Задето доведе елфи на мрака в дома ми?

— Сторих онова, което трябваше, за да оцелея — отвърна Ентрери. — Повечето от подчинените ти са живи, обезвредени — да, но не и убити. Кадран Гордиън е мъртъв, никога не бих се доверил на човек като него, но Ханд е жив. Така че всичко ще си продължи постарому — трима лейтенанти и един господар на гилдията.

При тези думи погледът му обходи лицата на Джарлаксъл и Шарлота.

— Разбира се, приятелят ми Джарлаксъл държи да бъде един от тримата и мисля, че напълно си го е заслужил.

Шарлота настръхна, убедена, че е настъпил сетният й час — в крайна сметка, не беше особено трудно да разбере какво намеква палачът.

И наистина, Ентрери бе дошъл с намерението да я убие, но когато хвърли поглед към Басадони, немощен старец, който дори не можеше да стане от леглото, бледа сянка на някогашния велик паша, промени решението си и вместо в нейните, заби меча в неговите гърди.

— Трима лейтенанти — рече той на слисаната Шарлота. — Ханд, Джарлаксъл и ти.

— Значи от днес Ентрери е господар на гилдията — усмихна се накриво тя. — Казваш, че не можеш да се довериш на човек като Гордиън, но и сам разбираш, че на мен можеш да вярваш — изкусително прошепна и пристъпи към него.

По-бързо, отколкото погледът й бе в състояние да проследи, мечът на Ентрери проблесна във въздуха и докосна нежната й шия.

— Да ти вярвам? — сряза я палачът. — Не, не ти вярвам, но и не се боя от теб. Прави, каквото ти казвам, и ще живееш.

При тези думи той едва-едва премести върха на оръжието си и я одраска под брадичката.

— Точно каквото ти казвам — предупреди я студено, — иначе ще ти отнема красивото лице, парченце по парченце.

После се обърна към Джарлаксъл.

— Къщата ще бъде прочистена до един час — увери го елфът. — След това ти и двамата ти заместници може да решите съдбата на пленниците и да съобщите на всеослушание, че гилдията има нов господар.

Ентрери очакваше този миг да му донесе поне някакво удовлетворение. Доволен бе, че Кадран Гордиън е мъртъв и че онзи нещастник, старият Басадони, най-сетне ще си отдъхне.

— Както наредиш, Ентрери паша — измърка Шарлота.

При звука на тази титла, Ентрери почувства как стомахът му се обръща.