Р. А. Салваторе
Потайно острие (4)

Глава 3
Неприятно огледало

Добре ще сториш таз’ особа да проучиш — реката на прощаване Гуинта Гадателя на Ханд — опасност надушвам — за кого става дума и. Дамата знаем, макар да изречем името да се боим.

Разбойникът измърмори нещо неразбираемо и си тръгна, доволен да се махне от припрения магьосник и изключително дразнещия начин, по който той подреждаше думите си. Гуинта твърдеше, че така се говорело в някаква друга Равнина, но Ханд смяташе, че е просто опит да впечатли околните. Все пак от гадателя имаше и полза — от близо дузината магьосници, с които разполагаше домът на Басадони паша, никой не можеше да разплита загадки по-добре от него. Само по излъчванията от непознатите монети бе успял да възстанови почти напълно разговора между Ханд, Кадран и Шарлота, както и да установи самоличността на приносителя им. Когато се взря по-надълбоко, по лицето му се изписа силна тревога, а след като описа на Ханд държането и външния вид на „търговеца“, дал монетите на Тадио, и за двамата не бе особено трудно да поставят парченцата от мозайката по местата им.

Разбойникът познаваше Ентрери. Гуинта също, а за никого на улицата не бе тайна, че палачът бе напуснал Калимпорт в преследване на мрачния елф, станал причина за падението на Пук паша… елфът, който според мълвата живеел във владенията на някакво джудже, недалеч от Града на сребърната луна.

А сега, след като подозренията му бяха придобили съвсем ясни очертания, Ханд знаеше, че е дошло време да изостави магическите методи за събиране на информация и да се насочи към доста по-традиционни похвати. И така, той обиколи улиците и се погрижи да отвори очите на многобройните шпиони на гилдията, след което се накани да се прибере, за да поговори с Кадран и Шарлота. После обаче размисли. Шарлота не бе излъгала, като каза, че държи да познава враговете си.

А за Ханд бе много по-добре тя да не знае.

* * *

Стаята никак не подхождаше на човек, изкачил се толкова високо в уличната йерархия. Та някога, макар и за кратко, той бе оглавявал една от калимпортските разбойнически гилдии, а само обещанието да предостави услугите си бе достатъчно, за да му отвори вратите на всички хазни в града.

Ала Артемис Ентрери дори не забелязваше оскъдното обзавеждане на евтината странноприемница, дебелия слой прах по первазите, нито пък шума, долитащ от съседните стаи, където местните уличници забавляваха клиентите си.

Приседнал на леглото, той се замисли за възможностите пред себе си и за действията си, откакто се бе завърнал в Калимпорт. И сам осъзнаваше, че е проявил небрежност, най-вече при срещата с момчето, обявило се за господар на някогашния му квартал, както и пред къщата на Пук паша, когато бе показал камата си на мнимия просяк. Нищо чудно двете случки да не бяха просто случайност или лош късмет, а следствие от някакъв неосъзнат импулс. Може би дълбоко у него се таеше желание да се разкрие пред някого… пред всеки, който би се вгледал по-внимателно.

Но какво щеше да последва от това, запита се палачът. Какви ли промени бяха настъпили в гилдията, докато го нямаше, и къде ли щеше да е мястото на Артемис Ентрери в новата йерархия? И, което бе по-важно, искаше ли изобщо отново да стане част от нея?

Убиецът добре разбираше, че все още не е в състояние да си отговори на тези въпроси, ала осъзнаваше също така, че не може просто да седи и да чака някой да го намери. Трябваше да открие поне част от отговорите, преди да се изправи срещу по-влиятелните домове на Калимпорт. И, макар полунощ отдавна да минаваше, Ентрери стана, заметна се с тъмен плащ и излезе.

Всичко около него — звуци, гледки, миризми — го връщаше назад във времето, когато бе по-млад, а нощта бе най-верният му съюзник. Не пропусна да забележи колко внимание привлече върху себе си още преди да бе оставил улицата на странноприемницата зад гърба си… много повече от беглия интерес, който някой обикновен чуждоземен търговец би предизвикал. Неволно си припомни колко бързо се разпространяваха новините из Калимпорт. Несъмнено поне няколко различни гилдии вече го държаха под око. Нищо чудно ханджията или пък някой от останалите посетители да го беше разпознал или поне да бе видял достатъчно, за да се усъмни, че новодошлият не е точно това, за което се представя. Престъпните среди на Калимпорт бяха същинска джунгла, а опасността бе постоянен спътник на всеки, дръзнал да навлезе в дебрите й, затова бдителността им беше изострена до степен, каквато в много други по-спокойни страни не познаваха. Досущ като степните плъхове, които живееха в огромни подземни дупки, побрали хиляди гризачи, така и обитателите на калимпортските улици си бяха създали сложна предупредителна система, която включваше най-различни викове и подсвирвания, жестове и дори положения на тялото.

Да, докато вървеше по тихите улици, безшумен като котка, Ентрери бе сигурен, че го наблюдават.

Дошло бе време и той да се поогледа наоколо… и знаеше точно откъде да започне. Не след дълго се озова на авеню Рай, долнопробно място, където открито се предлагаха не само всевъзможни силни треви и билки, но и оръжия, крадени стоки и плътски наслади. Дръзка подигравка с всичко изискано и чисто, за низшите класи авеню Рай олицетворяваше върховното удоволствие. Тук просякът, стига да му се намираха няколко монети в повече, можеше да се почувства за малко като истински крал, да се заобиколи с облени с благоухания жени или да погълне достатъчно упойващи вещества, за да забрави гнойните язви, покрили мръсното му, изпосталяло тяло. Тук момчето, на което Ентрери бе подхвърлил парите по-рано, можеше за два-три часа да поживее като самия Басадони паша.

Разбира се, всичко наоколо бе изкуствено и празно — лъскави фасади, зад които се криеха проядени от плъхове съборетини богато украсени рокли, които обгръщаха телата на уплашени момиченца и уличници с погаснал поглед, обилно напоени с евтин парфюм, за да прикрият потта и прахта, полепнали по некъпаните им с месеци тела. Ала за мнозина от низшите прослойки на Калимпорт, чиято постоянна нищета бе съвсем истинска, дори този фалшив разкош беше достатъчен.

Ентрери крачеше бавно по улицата, но не вглъбен в собствените си мисли, както обикновено напоследък, а нащрек, без да пропуска и най-малката подробност. Стори му се, че разпознава няколко от по-възрастните проститутки, но в действителност той никога не се бе отдавал на нездравите и безвкусни изкушения, които авеню Рай предлагаше. В малкото случаи, когато решеше да се отдаде на плътски наслади (а то се случваше наистина рядко, защото смяташе, че за боец, стремящ се към съвършенство, те са проява на слабост), палачът ги намираше в харема на някой влиятелен паша. А опияняващи вещества — всичко, което замъгляваше ума му и го правеше уязвим — той дълбоко ненавиждаше. Въпреки това, често бе посещавал авеню Рай в търсене на онези, които бяха прекалено слаби, за да им устоят. Уличниците не го харесваха, а и те сякаш не съществуваха за него, макар да знаеше колко много информация може да получи от тях. Само че Ентрери не бе в състояние да се довери на жена, която си изкарваше хляба по този начин.

Ето защо сега убиецът много по-внимателно изучаваше разбойниците и джебчиите, при което установи, че самият той е станал обект на интерес за един от тях. Преглъщайки развеселената си усмивка, нарочно промени пътя си, така че да се озове още по-близо до младия глупак.

Както и очакваше, не бе направил и десетина крачки, когато джебчията го настигна и докато го задминаваше, се „подхлъзна“, за да прикрие движението на ръката си, стрелнала се към кесията му.

Миг по-късно провалилият се крадец се преви одве, зашеметен от свирепата болка, плъзнала чак до рамото му, когато непознатият „търговец“ жестоко стисна върховете на пръстите му. После, безшумно и бързо, изумрудената кама на палача леко убоде дланта на нападателя, докато самият Ентрери се поизвъртя, за да прикрие оръжието, отпускайки по този начин парализиращата си хватка.

Видимо объркан от отслабналия натиск, джебчията посегна със свободната си ръка към пояса си, отметна наметката си и сграбчи дълъг нож.

Ентрери впи леден поглед в камата си и магическото острие започна да пие жизнената сила на злощастника.

Крадецът почувства, че изнемощява, ножът изпадна от пръстите му, очите му се разшириха от ужас, а челюстта му увисна в беззвучен, агонизиращ и безуспешен опит да извика.

— Усещаш ли празнотата? — прошепна убиецът в ухото му. — Безнадеждността? Знаеш, че в ръцете си държа не само живота, но и душата ти.

Напълно вцепенен, мъжът не можеше дори да помръдне.

— Знаеш го, нали? — продължаваше Ентрери и останалият без дъх мъж кимна. — Кажи ми, има ли полуръстове наоколо тази нощ?

Докато говореше, Ентрери леко забави живото–изпиващото действие на камата и по лицето на крадеца се изписа объркване.

— Полуръстове — повтори палачът и подсили въпроса си, като накара магическото острие отново да подеме пагубната си работа и то с такава мощ, че трябваше да улови омекналото тяло на мъжа, за да не рухне на земята.

Треперейки неудържимо, джебчията някак си успя да вдигне свободната си ръка и да посочи далечния край на улицата, където се издигаха няколко сгради, които Ентрери добре познаваше. За миг палачът се поколеба дали да не му зададе един-два по-подробни въпроса, но после се отказа — и без това необичайната му кама вече бе издала повече от достатъчно.

— Изпречиш ли ми се пред очите още веднъж, ще те убия — каза с такова хладнокръвие, че и последната капка кръв се оттече от лицето на ужасения крадец.

Когато Ентрери най-сетне го пусна, той се свлече на колене и се отдалечи, пълзейки. Убиецът го проследи с отвратен поглед и за пореден път се запита защо изобщо се бе върнал в този окаян град.

После, без дори да се обърне, за да се увери, че джебчията наистина си е отишъл, решително се отправи към края на улицата. Ако полуръстът, когото търсеше, бе жив и все още бе в Калимпорт, нямаше никакво съмнение в коя от трите сгради може да бъде открит. Средната и най-голяма от трите постройки, „Медната миза“, някога бе любимият игрален дом на мнозина от полуръстовете, обитаващи крайбрежната част на града, не на последно място и заради публичния дом на горния етаж, в който работеха само жени от собствената им раса, както и заради кафявия таянски пушилист, който се предлагаше в задната стая. И наистина, още с влизането си, Ентрери забеляза доста полуръстове — поне за град като Калимпорт, където те по принцип не бяха особено многобройни — насядали край игралните маси. Погледът му внимателно обходи помещението, докато се опитваше да предположи как би изглеждал някогашният му приятел. От последната им среща бяха минали няколко години, през които полуръстът несъмнено щеше да се е закръглил още повече — открай време обичаше да си похапва, а тогава тъкмо си бе намерил местенце, което му позволяваше да го прави по десет пъти на ден, стига да искаше.

Палачът седна на свободното място край една маса, на която шестима полуръстове играеха на зарове с такава бързина, че за някой новак би било почти невъзможно да разбере какъв анонс бе обявен и коя купчина с монети пред кого и заради кое хвърляне се озовава. Това обаче не се отнасяше за Ентрери, който установи без капчица изненада, че и шестимата мамеха. Всъщност, повече от всичко друго, „играта“ им като че ли бе надпревара кой ще грабне най-много пари за най-малко време, а като гледаше колко са добри в това, палачът подозираше, че до един ще си тръгнат с почти същото количество монети, с което бяха дошли.

Самият той пусна четири златни къса на масата, взе първите зарове, които му попаднаха, и ги подхвърли едва-едва. В мига, в който те спряха да се въртят, най-близкият полуръст посегна към парите, ала Ентрери го изпревари и здраво стисна китката му.

— Но ти загуби! — изцвърча дребосъкът, опитвайки да се освободи.

Петимата му другари впериха погледи в непознатия и един след друг запосягаха към оръжията си. Посетителите край околните маси също прекратиха играта си и се обърнаха да видят какво става.

— Не играех — спокойно отвърна Ентрери, без да отслабва желязната си хватка.

— Нали сложи пари на масата и хвърли заровете? — намеси се един от другите полуръстове. — Тук на това му казваме да играеш.

Леденият поглед на палача накараха обадилия се да се свие уплашено на мястото си.

— Играя, когато аз кажа — обясни убиецът, — не преди това. И плащам единствено залози, които са били обявени, преди да хвърля заровете.

— Ама нали видя как се върти масата? — дръзна да се обади трети от играчите, но Ентрери го прекъсна, като вдигна ръка и кимна повелително, после се обърна към полуръста отдясно, онзи, който се бе пресегнал за златото, и почака няколко секунди, докато всички се успокоят, а от останалите маси престанат да ги зяпат.

— Искаш парите? Твои са, както и още толкова отгоре — проговори той най-сетне и тревогата, изписана по лицето на алчния полуръст, моментално отстъпи място на широка усмивка и блеснал поглед. — Не дойдох, за да играя, а за да попитам нещо. Получа ли отговор, златото е твое.

Докато говореше, убиецът бръкна в кесията си и извади още монети, дори повече от онези, за които дребният играч се беше полакомил.

— Добре тогава, уважаеми… — не довърши полуръстът.

— До’Урден — отвърна Ентрери, без да се замисли, макар че после трябваше да прехапе устни, за да не се разсмее, когато чу точно това име да излиза от собствената му уста. — От Града на сребърната луна.

Всички край масата го изгледаха любопитно — необичайното име им звучеше някак познато. Всъщност както много скоро установиха, те до един го знаеха. Така се казваше мрачният елф, който покровителстваше Риджис, най-известният полуръст, кръстосвал някога улиците на града.

— Ама кожата ти… — необмислено започна играчът, чиято ръка Ентрери все още държеше затисната под своята, ала изведнъж млъкна, преглътна шумно и пребледня като платно.

Ентрери почти можеше да го види как си припомня историята на Риджис и мрачния елф, както и на онзи, който бе прогонил Риджис от гилдията, а после бе тръгнал след елфа.

— Добре тогава — отвърна полуръстът с цялото самообладание, което успя да събере. — Питай.

— Търся един от твоята раса — обясни Ентрери. — Стар приятел на име Дондон Тигъруилис.

Полуръстът си придаде объркан вид и поклати глава, ала не и преди в тъмните му очи да проблесне пламъче, което говореше, че знае за кого става дума… и което не убягна от острия поглед на палача.

— Всички на улицата знаят кой е Дондон — заяви Ентрери. — Или поне някога беше така. Не си дете, а от уменията ти със зара личи, че от години си редовен посетител на „Медната миза“. Познаваш — или някога си познавал — Дондон. Ако е мъртъв, искам да разбера какво се е случило. Ако не е — искам да говоря с него.

Шестимата си размениха мрачни погледи.

— Умря — избъбри един от полуръстовете, ала по тона му веднага си пролича, че лъже и че Дондон, който винаги оцеляваше, е още жив.

Калимпортските полуръстове обаче винаги се поддържаха.

— Кой го уби? — престори се, че им вярва Ентрери.

— Разболя се — обади се друг от играчите по същия издайнически бърз начин.

— И къде го погребахте?

— Че кого погребват в Калимпорт? — отвърна първият лъжец.

— Хвърлиха го в морето — включи се трети.

Ентрери кимаше през цялото време, развеселен от това как само за няколко мига шестимата бяха успели да съчинят една доста сложна лъжа… която той много скоро щеше да обърне срещу тях.

— Е, наистина ми казахте доста — изрече той на глас и най-сетне освободи ръката на полуръста до себе си.

Алчният комарджия начаса посегна към купчинката монети, но преди да успее дори да мигне, между нея и ръката му се заби остра, инкрустирана със скъпоценни камъни кама.

— Нали обеща да платиш! — възнегодува полуръстът.

— За някаква измислица? — спокойно отвърна Ентрери. — Попитах за Дондон, преди да вляза, и ми казаха, че е тук. А че е жив, знам отлично — едва вчера говорих с него.

Шестимата около масата се спогледаха, опитвайки се да открият някакво противоречие. Как можаха да паднат в капана толкова лесно?

— Тогава защо говореше за него в минало време? — обади се онзи, който пръв бе заявил, че Дондон е мъртъв, доволен от хитростта си и уверен, че е уловил Ентрери в лъжа… което си беше точно така.

— Защото знам, че един полуръст никога не разкрива местонахождението на своите събратя пред някой от друга раса — отвърна палачът, а държанието му изведнъж стана безгрижно и почти дружелюбно, нещо, което никога не му се бе удавало лесно. — Между мен и Дондон няма лоши чувства, уверявам ви. Стари приятели сме, но отдавна не сме се виждали. Хайде, кажете ми къде мога да го открия и парите са ваши.

Полуръстовете отново се спогледаха, после един от тях прокара език по устните си и с жаден поглед към купчинката злато посочи една врата в задната част на помещението.

Ентрери прибра камата си в ножницата и с неопределен жест, който можеше да мине и за поздрав, уверено прекоси стаята и отвори вратата, без да си даде труда да почука.

Там, удобно излегнат, се намираше най-дебелият полуръст, когото убиецът някога беше виждал, създание по-голямо на ширина, отколкото на височина. Погледите на двамата се срещнаха и Ентрери, насочил цялото си внимание към лицето на пълното същество, почти не забеляза полуголите полуръстки от двете му страни. Да, с ужас установи палачът, това наистина бе Дондон Тигъруилис. Въпреки изминалите години и десетките натрупани килограми, нямаше никакво съмнение, че това е Дондон, който някога бе един от най-лукавите и изкусни мошеници в цял Калимпорт.

— Да беше почукал! — Дрезгавият глас на полуръста сякаш едва успяваше да си проправи път през дебелото гърло до устните. — Ами ако с моите приятелки бяхме заети с нещо по-лично?

Ентрери не се и опита да си представи как изобщо би било възможно подобно нещо.

— Добре де, какво искаш? — попита Дондон, като едва свършил да говори, побърза да натъпче огромно парче пай в устата си.

Ентрери затвори вратата и пристъпи напред, преполовявайки разстоянието между себе си и полуръста.

— Искам да си поговоря с един стар приятел.

Дондон спря да дъвче и се втренчи в него. Няколко мига по-късно го позна и така се задави, че без да иска, изплю голяма част от несдъвкания пай обратно в чинията. Успешно прикривайки отвращението си, двете жени побързаха да я отместят встрани.

— Аз не… имам предвид… Риджис не ми беше приятел… тоест… — заекна полуръстът — обичайна реакция при появата на Артемис Ентрери.

— Спокойно, Дондон — твърдо рече убиецът. — Дойдох, за да говоря с теб, нищо повече. Не ме е грижа за Риджис, нито за ролята ти в свалянето на Пук паша. Улиците принадлежат на живите, а не на мъртвите, нали?

— Така е, разбира се — съгласи се Дондон, видимо разтреперан, и се примъкна напред, опитвайки се да се изправи.

Едва тогава Ентрери забеляза веригата, която излизаше от дебела халка, пристегната около левия му крак. След няколко безуспешни опита, Дондон най-сетне се отказа и отново се излегна назад.

— Стара рана — сви рамене той.

Ентрери се направи, че не е чул нелепото извинение и като приклекна край полуръста, отметна края на дългата му одежда, за да разгледа по-добре скобата.

— Върнах се наскоро — обясни той. — Надявах се Дондон да ме осведоми за ситуацията на улицата.

— Дива и опасна, разбира се — изсмя се полуръстът, ала смехът му бързо премина в пристъп на кашлица.

— Кой държи властта? — ледено попита Ентрери. — Кой е най-могъщият дом и кои войници го подкрепят?

— Ще ми се да можех да ти помогна, приятелю — нервно каза Дондон. — Наистина. Никога не бих скрил нещо от теб. Никога! Но нали виждаш — при тези думи той посочи окования си крак, — вече не ме пускат да излизам навън.

— Откога си тук?

— От три години.

При тези думи палачът хвърли на полуръста поглед, изпълнен с отвратено изумление, което бързо беше изместено от явно съмнение при вида на сравнително простата заключалка на халката… заключалка, с която някогашният Дондон би се справил за по-малко от минута с помощта само на един косъм.

В отговор полуръстът вдигна дебелите си ръце, толкова масивни, че върховете на пръстите му не се докосваха:

— Вече не усещам почти нищо с тях.

В гърдите на палача се надигна люта ярост. Имаше чувството, че всеки момент ще изригне и само за няколко минути ще смъкне излишните килограми от гърба на Дондон с изумрудената си кама. Вместо това обаче, се наведе над заключалката и след като я завъртя, за да се увери, че няма някоя скрита клопка, извади тънък шперц.

— Недей! — разнесе се висок глас зад него, ала Ентрери вече беше доловил нечие присъствие зад гърба си и рязко се обърна, приклекнал и с кама в ръката.

Още една полуръстка, с тънка туника и панталони, къдрава кестенява коса и големи кафяви очи, стоеше на вратата с широко разперени ръце, сякаш за да покаже, че не го заплашва с нищо.

— Не би било разумно нито за теб, нито за мен — подсмихна се тя.

— Не я убивай! — примоли се Дондон и се опита да улови Ентрери за ръката, но не успя и отново се отпусна назад, мъчейки се да си поеме дъх.

От изострените сетива на убиеца не убягнаха потайните движения на двете жени край полуръста — едната бръкна в джоба си, а другата — в гъстата си, дълга до кръста коса, несъмнено, за да извадят скритите там оръжия. Очевидно дошлата бе главната измежду тях.

— Дуавел Тигъруилис, на твоите услуги — рече тя и се поклони изящно, а после уточни с усмивка: — На твоите услуги, но не и на твоите прищевки.

— Тигъруилис? — тихо повтори Ентрери и хвърли кос поглед към Дондон.

— Братовчедка — сви рамене той. — Най-влиятелният полуръст в цял Калимпорт и новият собственик на „Медната миза“.

Ентрери отново се обърна към жената на прага, която стоеше с ръце в джобовете, привидно напълно спокойна.

— Разбираш, сигурна съм, че не идвам сама, не и за да се изправя срещу някого като Артемис Ентрери — заяви тя.

При тези думи палачът не можа да сдържи усмивката си, представяйки си скритите из помещението полуръстове. Всичко това ужасно му приличаше на миниатюрна версия на методите на друг негов познат — мрачният елф Джарлаксъл от Мензоберанзан. Само че в случаите, когато на Ентрери му се бе налагало да се срещне очи в очи с винаги добре охранявания наемник, у него нямаше и грам съмнение, че и най-малката грешка, и най-незначителното движение, което Джарлаксъл или някой от пазачите му сметнеше за заплашително, със сигурност щеше да му коства живота. Да изпитва подобен респект от Дуавел Тигъруилис, а и от който и да било полуръст, му се струваше смехотворно. Все пак, не бе дошъл, за да се бие, въпреки че войнът у него приемаше думите на Дуавел като предизвикателство.

— Разбира се — отвърна той.

— Неколцина прашки те държат на прицел с куршуми, обработени със специална взривоопасна смес. Крайно болезнена и унищожителна.

— Колко находчиво — отбеляза Ентрери, опитвайки се да изглежда впечатлен.

— Само така можем да оцелеем — обясни Дуавел. — С находчивост и като знаем всичко за всички, за да сме винаги подготвени.

С едно мълниеносно движение, което неминуемо би довело до мигновената му смърт в двора на Джарлаксъл, палачът прибра камата си в ножницата, изправи се и се поклони ниско и почтително на полуръстката.

— Половината от децата на Калимпорт отговарят пред Дуавел — обади се Дондон. — А другата половина изобщо не са деца — смигна той многозначително, — и също отговарят пред нея.

— И, разбира се, и двете половини не са изпускали от поглед Артемис Ентрери от мига, в който той стъпи в Калимпорт — додаде Дуавел.

— Радвам се, че славата ми ме е изпреварила — придаде си надменен вид убиецът.

— До съвсем скоро изобщо не знаехме, че си ти — сряза го Дуавел, подразнена от привидната му самонадеяност.

— И как разбрахте?

Едва тогава полуръстката осъзна, с немалка доза неудобство, че Ентрери я бе изиграл, в опит да изкопчи нужната му информация.

— И защо смяташ, че ще ти отговоря? — опита се да замаже положението тя. — Нито пък виждам защо да помагам на човека, свалил Риджис от престола на Пук паша. Та Риджис имаше възможността да се погрижи за всички полуръстове в Калимпорт.

Ентрери нямаше какво да отговори, затова си замълча.

— Въпреки това, смятам, че трябва да си поговорим — рече Дуавел и като се извърна леко, кимна към вратата.

Ентрери хвърли поглед на Дондон.

— Да го оставим на развлеченията му — каза полуръстката. — Ти се канеше да го освободиш, ала мога да те уверя, че той няма никакво желание да си тръгне оттук. Хубава храна и хубава компания.

Очите на Ентрери, в които ясно личеше отвращението му, се преместиха от подносите с най-различни сладкиши към едва движещия се Дондон, а после и към двете жени.

— Не е особено придирчив — изсмя се едната от тях.

— Единственото, което иска, е мек скут, където да прислони сънливата си глава — изкикоти се другата и двете избухнаха в смях.

— Имам всичко, от което се нуждая — потвърди Дондон.

Ентрери само поклати глава и последва Дуавел в една по-закътана и със сигурност по-добре охранявана стая във вътрешността на „Медната миза“. Полуръстката се настани в нисък, плюшен стол и даде знак на Ентрери да седне насреща й.

— Не се случва често да приемам гости от друга раса — извини се Дуавел при вида на неудобното положение, което палачът бе принуден да заеме в прекалено малкото за него кресло. — По принцип сме доста потайни.

За Ентрери бе очевидно, че от него се очаква да се покаже поласкан, но това съвсем не беше така и той продължи да си седи с каменно изражение на лицето, вперил обвинителен поглед в своята домакиня.

— Държим го за негово собствено добро — направо каза тя.

— Някога Дондон беше сред най-изкусните крадци в Калимпорт — парира я убиецът.

— Някога — повтори Дуавел. — Само че скоро след като ти си тръгна, Дондон си навлече гнева на един особено влиятелен паша. Той се оказа мой добър приятел, та успях да измоля живота на братовчед си, но при условие, че си стои вътре. Завинаги. Ако някога го забележат да се разхожда из улиците на Калимпорт — било пашата, било който и да било от многобройните му подчинени, — трябва да им го предам, за да бъде екзекутиран.

— За предпочитане е пред бавната смърт, на която сте го обрекли, прикован в онази стая.

При тези думи Дуавел се разсмя с глас:

— Види се, че не познаваш Дондон. Хора, много по-благочестиви от мен, отдавна са разпознали седемте най-пагубни за душата гряха. Дондон може и да не притежава никой от първите три — не е горделив, нито завистлив, нито пък гневлив — но за сметка на това, от останалите четири има в излишък — и леност, и алчност, и лакомия, и похот. Двамата с него сключихме сделка, която му спаси живота. Зарекох се да му давам — безусловно и без да го съдя — всичко, което поиска, в замяна на обещанието му никога да не излиза навън.

— Защо тогава е окован?

— Защото рядко му се случва да е трезвен — обясни Дуавел. — Не искам да започне да създава неприятности в заведението или пък да се озове на улицата. Веригата е за негово собствено добро.

На Ентрери му се искаше да възрази — рядко бе виждал по-жалка гледка от онова, в което се бе превърнал полуръстът. Той самият хилядократно би предпочел да умре от бавна и мъчителна смърт, пред това да води подобно гротескно съществувание. Ала после си спомни онзи Дондон, когото познаваше, и живота, на който той се радваше тогава и който включваше купища сладкиши и много жени, и осъзна, че единствено собствените му недостатъци бяха довели полуръста до сегашното състояние, а не загрижената за него Дуавел.

— Докато си стои в „Медната миза“, никой няма да го закача — проговори Дуавел след малко. — Никой слуга на пашата, никой наемен убиец. Макар, разбира се, да разчитаме само на обещание, дадено преди цели пет години. Сега разбираш, предполагам, защо се стреснахме, когато човек със славата на Артемис Ентрери се появи на прага ни и започна да разпитва за Дондон.

Палачът я изгледа скептично.

— В началото не бяхме сигурни, че си ти — обясни жената. — Но от два дни знаем, че наистина си в града. Всъщност, това не е тайна за никого на улицата, но, както можеш да се досетиш, слуховете са доста повече от фактите. Някои казват, че си се върнал, за да изместиш Куентин Боду и да завземеш властта над дома на Пук. Други пък подозират, че имаш много по-важна цел и че си бил нает от управниците на Града на бездънните води, за да се разправиш с неколцина от най-влиятелните лидери на Калимшан.

Изражението на Ентрери ясно говореше какво мисли той за подобни нелепици.

— Това са оковите на славата — сви рамене Дуавел. — Мнозина са готови да платят пребогато за всяко късче информация — пък била тя и най-невероятният слух — което би им помогнало да разбулят загадката на неочакваното ти завръщане. Присъствието ти ги тревожи, убиецо. Приеми го като комплимент!

И като помълча за миг, добави:

— Но и като предупреждение. Когато гилдиите се боят от някого или нещо, те често взимат мерки, за да го премахнат. Неколцина души вече проявиха особено настоятелен интерес към местонахождението ти, а мисля и сам разбираш какво означава това в твоята професия.

Ентрери сложи ръка върху облегалката на малкия стол и като подпря брадичката си с длан, се вгледа в жената пред себе си. Рядко някой се бе осмелявал да му говори толкова смело и без заобикалки и така само за няколко минути Дуавел Тигъруилис си спечели уважение, с каквото палачът не даряваше други и за цял живот.

— Мога да ти намеря още по-подробна информация — лукаво додаде полуръстката. — Говори се, че имам по-големи уши и от сосалански мамут и повече очи от цяла стая с хора. И е вярно.

Ентрери раздрънка кесията си:

— Надценяваш възможностите ми.

— Огледай се наоколо — отвърна му Даувел. — Нима мислиш, че имам нужда от злато, пък дори и от Града на сребърната луна?

Уж небрежното споменаване на сребърния град бе недвусмислен знак, че Дуавел знае за какво говори.

— Смятай го за услуга между приятели — думите й изобщо не изненадаха Ентрери, за когото подобни услуги от дълги години бяха начин на живот. — А може би един ден ще имаш възможност да ми се издължиш.

Изражението на Ентрери нито за миг не издаде мислите, въртящи се в главата му. Какъв лесен начин да се сдобие с информация! Силно се съмняваше, че Дуавел някога ще поиска да се възползва от услугите му — не това бе начинът, по който полуръстовете решаваха своите проблеми. А даже да го стореше, нищо не му пречеше да й откаже — мисълта тя да изпрати еднометровите си главорези подире му, не го плашеше особено. Не, единственото, което Дуавел искаше, в случай че нещата се развиеха в негова полза, бе възможността да се похвали, че Артемис Ентрери й е задължен… твърдение, което бе достатъчно, за да накара кръвта да се отдръпне от лицето на повечето от обитателите на калимпортските улици.

Въпросът пред Ентрери бе друг — беше ли го изобщо грижа за информацията, с която тя разполагаше? След още минута-две той най-сетне кимна. Лицето на Дуавел засия.

— Върни се утре вечер — рече тя. — Тогава ще мога да ти кажа повече.

Веднъж излязъл от „Медната миза“, Ентрери отново се замисли за Дондон. Всеки път, щом си представеше как тъпче огромно парче пай в устата си, усещаше как го обзема ярост. Не отвращение, а ярост. Като се вгледа по-внимателно в себе си, осъзна, че Дондон Тигъруилис бе най-близкото подобие на приятел, което някога бе имал. Басадони паша бе негов покровител, Пук паша — негов работодател, но отношенията му с Дондон бяха съвсем различни. Двамата си помагаха не за пари, разменяха си информация не в замяна на същото от страна на другия. Връзката им беше изгодна и за двамата. Ала ето че Дондон, отдаден единствено на наслади и забавления, бе пропъдил всяка следа от смисъл от живота си. За Ентрери това не бе нищо друго, освен бавно самоубийство.

Че гневът му се дължи на състрадание, палачът не можеше и да си помисли — ясно бе, че не затова видът на Дондон го отвращава толкова. Не, като имаше предвид собственото си състояние напоследък, причината трябва да беше у него. Той може и да не беше окован в компанията на жени и купища храна, ала в крайна сметка, също както и Дондон, се беше предал.

Като че ли бе дошло време да свали бялото знаме.

В известен смисъл, полуръстът някога му бе приятел, също както и още някой в Калимпорт. Дошло бе време да навести Ла Вал.