Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Little Moonlight, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Андро Нетросович, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,9 (× 48 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване, корекция и форматиране
- Xesiona (2010)
Издание:
Бети Нийлс. Лунен лъч
ИК „Арлекин България“ ЕООД, София, 1995
Редактор: Марияна Василева
ISBN: 954–11–0361–8
История
- — Добавяне
Първа глава
Беше средата на септември и нощта бързо настъпваше. Почти цялата Кралска болница бе окъпана в светлина, която се отразяваше в тъмните улици и къщи около нея. Само последният етаж на болницата бе потънал в мрак. Изключение правеше само една от ъгловите стаи, обзаведена като бизнес-офис с шкафове и етажерки, претъпкани със справочници, с широко бюро, върху което имаше пишеща машина и компютър, с табуретка и фотьойл.
Зад бюрото седеше момиче — дребно създание с приятно лице, широка уста и живи кафяви очи, обрамчени от дълги мигли. Косата й бе силно опъната назад. Тя печаташе с лекота — явно имаше богат опит. Беше се вторачила в ръкописа до нея, но изведнъж спря. Беше свикнала да разчита всякакви текстове, но сега не успя. След дълго взиране, тя проговори в празната стая.
— Е, сега какво? Ендометриома ли е това или ендометриози? Защо му е нужно да използва толкова дълги думи и защо не се е научил да пише правилно? — Гласът й бе изнервен и с право.
Вече беше минало пет часът и най-горният етаж, населяван от машинописки и чиновници, бе празен. Тя бе сама, а и гладна и все повече се ядосваше.
— Добре му е на него — продължи тя в същия дух, — ще се прибере, ще си вдигне краката, докато жена му приготвя вечерята…
— Всъщност — чу се дълбок глас зад гърба й — той е тук, независимо, че така описаната картина на домашно блаженство звучи много примамливо.
Момичето вдигна поглед и преди да успее да отговори, мъжът продължи:
— Предполагам, че трябва да се извиня за почерка си — мисля, че е вече малко късно да се направи нещо за него, а що се отнася до дългите думи — те са неизбежни в нашата професия.
Той влезе в стаята и спря пред нея.
— Защо не съм ви виждал досега и къде е госпожица Пейн?
Тя обърна глава към него и с нетърпелив израз, без чувството на страхопочитание, което той предизвикваше у обикновения персонал, отговори:
— Госпожица Пейн е болна — грип.
После посочи с поглед купчината книжа, останали за довършване и добави:
— И вероятно от претоварване, като гледам всичко това.
— Името ви?
— Серена Праудфут.
— Доктор Тер Фолен.
— О, чувала съм за вас, а и също, че сте холандски барон… — Тя му се усмихна, сякаш бе готова да му прости за това.
Той бе привлекателен мъж — широкоплещест и висок, с прошарена коса и светлосини очи, студени като зимно море.
Серена не обръщаше внимание на другите момичета от персонала, които бяха запленени от доктор Тер Фолен, но сега разбра, че имат право. Въпреки това, той изглежда бе доста арогантен и саркастичен.
— От агенция ли ви изпратиха?
— Да, но само временно — докато госпожица Пейн се оправи. А сега, ако нямате нищо против, бих продължила с…
Той не помръдна.
— А защо работите до толкова късно?
Глупав въпрос, но тя отвърна търпеливо:
— Защото писмата ви бяха недовършени, а ме предупредиха, че ги искате готови за подпис, преди да напуснете болницата.
— А те готови ли са?
— Не, но ако бъда оставена на спокойствие, ще ги имате след половин час.
Неочаквано той се усмихна:
— Отдавна ли работите като машинописка.
— Да, от няколко години.
— Но никога в болница, това е очевидно. — Той се отправи към вратата. — И бъдете така добра да ги донесете в кабинета ми, когато са готови. Вероятно никой не ви е казал, че в болницата не се съобразяваме с времето. И да се надяваме, че госпожица Пейн скоро ще се върне.
Тя постави нов лист в машината си.
— И защо въобще му трябваше да идва тук? — обърна се тя отново към празната стая.
— За да видя какво става с писмата ми? — отвърна доктор Тер Фолен. Той се бе върнал отново и стоеше пред вратата. — Дойдох да ви предупредя, че сутринта имам прегледи и ще трябва доста да поработите след това. Така че нека не се караме за късните часове: Госпожица Пейн не е проронвала и дума за това.
— Доста глупаво от нейна страна! — отвърна смело Серена.
След около час тя покри машината и изгаси лампата. Кабинетът му бе на приземния етаж. Серена почука на вратата и тъй като никой не отвори, влезе. В стаята светеше само малка настолна лампа. Тя постави книжата на масата и се обърна назад. Неочаквано дочу тих звук — доктор Тер Фолен се бе излегнал на фотьойла, а дългите му крака бяха опънати на масичката за кафе. Той спеше и дори тихичко си похъркваше. Тя се спря и се загледа в него. Той наистина бе красив мъж, независимо, че като се вгледа в лицето му, Серена разбра, че е много изморен.
Тя също бе изморена. Скоро напусна болница и се отправи към автобусната спирка. Слезе на Източен Щийн и продължи по страничната улица. От двете й страни се издигаха вили в стил от епохата на Едуард, изградени с червена тухла и много запазени. Отвори вратата, закачи палтото си и влезе във всекидневната. Майка й седеше пред печката.
— Закъсняваш — укорително погледна тя към часовника. — Тъкмо си мислех, че не ми се иска да приготвям вечерята. — Тя се усмихна приветливо. — Не съм ли една стара мързелива майка? Няма пресен пай и ако фурната е включена, си мисля, че можеш да приготвиш една от твоите плодови питки.
Серена прекоси зле обзаведената стая и целуна майка си.
— Веднага започвам да приготвям пая. Съжалявам, ако денят ти е протекъл зле.
— Нервите ми — отвърна госпожа Праудфут — и всичките грижи да се справя само с пенсията си. Ако баща ти само знаеше…
— Ние се справяме доста добре — отвърна Серена. — Пенсията ти не е зле, пък и моите пари…
— О, знам, скъпа, но нямаш представа колко нещастна се чувствам, като си помисля колко пропускаш — танци, театри, екскурзии. Би трябвало да си се омъжила досега — на двадесет и пет години си.
Госпожа Праудфут смирено погледна дъщеря си. Как й се бе паднало толкова сериозно и скромно момиче, което не се стремеше дори да си намери съпруг? Тя не можеше да я разбере. Като млада госпожа Праудфут беше красива и дори сега — на петдесет, все още беше или си мислеше, че е. Никога не забравяше да отдели голяма част от пенсията си за козметика, фризьори и хубави дрехи. Серена също й отделяше пари от заплатата си, защото на нейните години тя нямаше нужда от скъпи кремове и лосиони. Освен това работата й — пет дена в седмицата в офис, не й налагаше да си купува много дрехи.
— Днес видях прекрасна блуза, скъпа — заговори госпожа Праудфут, — точно като за тебе. Би освежила полите ти. — После взе книгата си и добави: — Спирам да говоря или както е тръгнало няма да вечеряме.
Серена влезе в кухнята, обели картофите и докато те се варяха, приготви тесто за питката. Почувства се изморена, толкова изморена, че й бе трудно дори да обясни на майка си, че бе имала тежък ден. Освен това тя я обичаше много и знаеше, че след пропилените години заради съпруга си, сега й бе трудно да промени начина си на живот. Серена си помисли за доктор Тер Фолен. Доста раздразнителен, отбеляза тя, вероятно от претоварване, но пък това не оправдаваше грубостта му. Какъв ли бе личният му живот? Без съпруга, сигурно сам си готвеше, живееше в апартамент под наем и затова бе толкова напрегнат.
Серена сложи питката във фурната заедно с пая, след което се захвана с подреждането на масата. Майка й винаги бе държала на това — подредбата на приборите, кристалните чаши, салфетките. За нея стандартът беше важен. Серена хапваше набързо сутрин в кухнята и сега щеше да е доволна да мине така и на вечеря.
Докато се хранеха, майка й говореше за отминалите дни.
— Тогава при нас бе Сади. Колко жалко, че ни напусна — толкова добре се грижеше за къщата. Ех, само да бях по-добре…
— Мамо, да не би денят ти да е минал зле? — попита състрадателно Серена.
— Скъпо дете, рядко се случва да е добър. Самото усилие да пазарувам ми коства много. — Госпожа Праудфут имаше вид на човек, който сякаш се бори с болестта без оплаквания. — Бих си взела още една хапка от този пай, скъпа. Цял ден не съм сложила залък в устата си — добави тя.
А това бе трудно за вярване. Тя бе закръглена и доста запазена за своите петдесет години. Обличаше се с вкус, а голяма част от дните й бяха отделени за фризьори и салони за красота. Докато съпругът й беше жив, Серена си имаше гледачка, а за къщата — прислужница. Госпожа Праудфут не мислеше за промяна на стила си на живот. От време на време се вайкаше затова, че дъщеря й не е наследила нищо от добрия й външен вид, но и не правеше нещо за това. Серена изкара курс за секретарки и си намери работа. Така че майка й пак имаше достатъчно пари, за да продължи да живее както преди. Ако все пак искаше нещо повече от живота, дъщеря й съзнателно потискаше мисълта за това.
— И утре ще закъснея — каза тя на майка си. — Докторът, за когото работя, ме предупреди тази вечер.
— Колко ужасно от негова страна! Трябваше да му кажеш, че майка ти е зле със здравето и се нуждае от теб вкъщи.
— Ако му кажа, мамо, вероятно ще си намери друга машинописка, докато се върне старата. А пък следващата ми работа може и да е по-зле…
— Е, скъпа — въздъхна госпожа Праудфут, — мисля, че тогава ще трябва да се справя сама. Вероятно ще отида в малкия ресторант на улица „Албърт“. А за себе си можеш да си направиш омлет.
— Да, майко — спокойно отвърна Серена и отиде да донесе кафето.
Следващата сутрин мина както винаги — писма, доклади, преписки. Вземайки предвид огромния им брой, Серена установи, че доктор Тер Фолен има доста богата практика. Докато пишеше на машината си помисли, че в живота на лекаря няма скука — кратки нощи, прекъснати обеди и отегчителни пациенти. Неговите дни едва ли бяха така монотонни като нейните.
Тя тръгна към павилиона за кафе заедно с други две колежки. Но изведнъж си спомни за предупреждението на доктор Тер Фолен и се върна на бюрото си. Имаше още някои дреболии за довършване, а искаше и да е готова за купищата работа, които я очакваха.
След около пет минути, когато вече бе привършила, телефонът иззвъня.
Госпожа Дън, старшата машинописка, го вдигна.
— Госпожице Праудфут, трябва да отидете в приемното отделение, като си вземете и бележника. И бъдете точна — доктор Тер Фолен не обича да чака.
Серена довърши работата си, взе бележник и химикалка и бавно се изправи.
— Побързайте, госпожице Праудфут! — изсъска госпожа Дън. — Не бива да карате доктор Тер Фолен да ви чака.
— Да, госпожо Дън — отвърна отново, без да бърза Серена, и се отправи към приемното отделение. Ако докторът си мислеше, че ще хукне — лъжеше се.
Той беше в консултантския кабинет, разглеждаше рентгенови снимки с регистратора.
— Викали сте ме, сър?
Той вдигна поглед:
— А, госпожице Праудфут, бъдете добра да отбелязвате имената на пациентите заедно с диагнозата им, напечатайте ги и ми ги донесете до вечерта.
— Ако мога да свърша дотогава. Зависи колко пациенти ще има, нали?
— В такъв случай ще е необходимо да останете, докато свършите. — Той повдигна заплашително вежди. — Мисля, че ви предупредих, че ще работите до късно днес.
— Така е — отвърна безгрижно Серена. — Тук ли ще работя?
Той все още я гледаше неодобрително, а съдейки и по израза на регистратора, тя явно не се държеше като госпожица Пейн.
— Да, това е мястото. Седнете на онзи стол. Ако не сте сигурна в нещо, питайте веднага. Съмнявам се дали имате същите медицински познания като госпожица Пейн.
— Не, разбира се, но тя работи тук от двадесет години, нали? — Серена му се усмихна приятелски.
По време на работата мислите й отново се насочиха към доктора. Изглежда, че той бе един свадлив ерген, който има нужда от жена и деца, които да омекотят характера му. Изненадващо внимателен стана по време на сутрешните прегледи — като че ли бе друг човек. Изслушваше търпеливо пациентите — жени на всякаква възраст, уверяваше ги, че нямат рак, преглеждаше ги и им предписваше лечение.
Серена записваше всичко, като понякога се затрудняваше на по-дългите думи, които й убягваха. А когато доктор Тер Фолен я запитваше: „Записахте ли всичко?“ — тя отвръщаше спокойно: „Да, сър“.
Когато прегледите свършат, тя щеше да попита регистратора за пропуснатите думи. Беше почти два часа, когато мина и последният пациент. Доктор Тер Фолен и регистраторът се отправиха към вратата. Серена остана на мястото си, като се молеше те да се разделят, за да може насаме да попита регистратора за термините. Но вместо това докторът се върна и попита:
— Е, какво не можахте да запишете?
Смути я фактът, че той смяташе за нормално тя да не може да се справи с работата. Измърмори думите, които не бе могла да схване и смело добави:
— Направих каквото можах, сър. Не забравяйте, че не съм госпожица Пейн.
Регистраторът бе ужасен от тези думи, а сестрата изсъска — поразил я бе фактът, колко е неподходяща да работи като помощник в известна болница. Нямаше нужното уважение към него, така че би било добре госпожица Пейн да се върне по-бързо, а Серена да се върне в агенцията и да си намери работа другаде.
— Думите? — повтори доктор Тер Фолен. — Моля да ги повторите. — И след като ги чу, бавно се отдалечи.
Обядът отдавна беше минал. Набързо хапна малко супа и руло, изпи чаша чай и се върна. Още не беше свършила, когато другите вече си тръгнаха. Часовникът на църквата отсреща удари шест, когато телефонът иззвъня.
— Донесете книжата в консултантския кабинет, госпожице Праудфут, когато свършите. — И доктор Фолен затвори, преди тя да успее да каже дори и дума.
Половин час по-късно, облечена за излизане, Серена го намери да пише в кабинета си.
— А, благодаря ви, госпожице Праудфут. — Той погледна часовника си. — Надявам се, че не съм развалил вечерта ви.
— Аз въобще не излизам вечер — увери го Серена и добави: — И сега сте толкова изморен, както бяхте и снощи — бяхте заспал и даже малко похърквахте. Тежък ден ли имахте?
— Да — учудено отвърна той. — Кажете, госпожице Праудфут, интересувате ли се от всички, които срещате?
— Ами, да, в повечето случаи. — Видя, че той се намръщи. — Мислите, че съм прекалено любопитна и не се отнасям с нужното уважение към вас — та вие сте главен консултант. Ще се помъча да запомня това, докато съм тук.
— Добре би било! Лека нощ, госпожице Праудфут, и благодаря.
— Лека нощ, сър. Би било добре, ако можете и вие да си легнете по-рано — изглеждате уморен, почти колкото вчера.
Тя тихо затвори вратата и го забрави, докато си мислеше какво да сготви — нещо бързо, но вкусно — майка й все нямаше апетит…
Доктор Тер Фолен седна, но не продължи да пише. Вгледа се в пространството и изведнъж се усмихна.
Госпожа Праудфут не беше в настроение, когато Серена се прибра.
— Наистина, скъпа — започна тя, още докато Серена влизаше, — това е ужасно, бях сама цял ден!
Серена я целуна и попита:
— Не излиза ли да хапнеш?
— Да, но не е в това въпроса. Наистина не се чувствам добре, за да бъда оставена толкова време сама.
Серена побърза да каже:
— Доколкото знам, утре ще се върна навреме, а вдругиден е събота.
— О, да, и съм поканила двама-трима души за вечерта, така че бихме могли да поиграем бридж. Пък и ако направиш малко от онези прекрасни бисквити, ще пием кафе…
— Да, мамо. А сега — един омлет? И може ли да ядем в кухнята? Късно е, пък и имах тежък ден…
— Но само този път — въздъхна госпожа Праудфут, — независимо, че не одобрявам този немарлив начин на хранене в кухнята.
Събота сутрин бе определена за покупки. Госпожа Праудфут обичаше да ходи до Ричмънд и да посещава някое от изисканите кафета, а след обиколката на бутиците, обикаляше художествените галерии или се виждаше с приятели, докато Серена пазаруваше за вкъщи.
Серена тъкмо влизаше в зеленчуковия магазин за карфиол и пропусна да види доктор Тер Фолен, който минаваше с бентлито си по улицата. Но той я видя и въпреки че не намали скоростта, забеляза пазарската чанта на рамото й.
Трима души дойдоха тази вечер да играят бридж — госпожа Праги от хотела до реката, господин Туил — притежател на антикварен магазин в Ричмънд, и господин Кинг — пенсиониран чиновник, който беше прекарал голяма част от живота си в чужбина и не спираше да говори за това. Четиримата играеха, докато Серена приготвяше кафе, бисквити и сандвичи. Никога не й предлагаха и тя да играе, и понеже никак не я биваше в картите, тя не приемаше това за обидно. Ако някога й минеше през ума да прекара съботната вечер по-забавно, тя не изказваше мислите си на глас.
Сега си седеше в стола до прозореца, плетеше жилетка за майка си и беше готова вежливо да обслужи всеки от играещите с нещо. Докато плетеше, позволи на мислите си да се реят. От юношеските си години знаеше, че няма добра външност и това я правеше стеснителна с хората. Нещо повече, никога не се вместваше във веселите разговори на връстниците си. Имаше приятели, но някак приятният светски живот, който те водеха, и убягваше. Най-вече майка й я възпираше — никога съзнателно, но като видеше печалната й физиономия и като я чуеше, че не иска да обръща внимание на мигрената й, а да излиза и се забавлява. Или тъжното й лице при мисълта за самотна вечер — това бе оказало влияние върху характера й през годините. Обикновено Серена си оставаше вкъщи, само когато майка й ходеше на кино или театър, отиваше с нея. Това не й пречеше да си мечтае, че някой привлекателен мъж ще се влюби в нея и ще се оженят. Той щеше да има хубава къща и достатъчно пари, за да й купува нови дрехи. Тя щеше да си позволява да влиза в бутици и да задоволява желанията си. Ще си има деца и някой, който да се грижи за тях.
Гласът на майка й я върна в реалността.
— Скъпа, бихме искали още малко кафе и от чудесните бисквити, които си приготвила.
Вечерта бе към края си. Серена почисти, изпрати майка си до леглото и влезе в стаята си. Нощта беше прекрасна. Тя отвори широко прозорците и се загледа в небето. То бе обсипано със звезди и лунната светлина меко се стелеше над къщите.
Проговори на луната:
— Странно, светиш над различни хора… Би било хубаво и други да гледат към теб в този момент.
Доктор Тер Фолен бе един от тях. След тежка спешна операция крачеше към колата си в двора на болницата. Беше уморен и без никаква причина изведнъж си спомни думите на онова обикновено момиче с красиви очи, което му бе пожелало да си легне рано. Тя сигурно отдавна спеше. А сигурно и животът й беше добре подреден. Малко съзерцание на лунна светлина би й се отразило добре. Засмя се при тази мисъл, качи се в колата си и тръгна за вкъщи.
Към края на следващата седмица, докато работеше отново до късно, Серена пак срещна доктор Тер Фолен. Той влезе без предупреждение. Тя спря да пише и зачака това, което според нея бе сигурно, че щеше да се случи. Отличната Пейн сигурно се връщаше и вече нямаха нужда от нея. Учудваше се колко я измъчва тази мисъл, независимо че работата в болницата беше трудна. Доктор Тер Фолен едва ли бе най-лесният работодател. Всъщност беше нетърпелив, с лош характер и перфекционист, който очакваше всички останали да са като него. Чудеше се само защо идва лично, а не е предал по госпожа Дън.
Доктор Тер Фолен стоеше срещу нея и я поздрави.
— Добър вечер — отвърна Серена. — Не съм довършила писмата ви. Искате ли да ви ги донеса за подпис? — Тя погледна часовника си и кисело добави: — Ще ми отнеме около петнадесет минути, ако не ме прекъсват.
— Прекъсвам ви, но за добро, госпожице Праудфут. Бях при госпожица Пейн. Тя реши да се пенсионира. Дойдох да ви предложа мястото й.
Серена го погледна с учудване.
— Аз? Да върша работата на госпожица Пейн? Вероятно няма да се справя! Вие казахте, че тя никога не е промълвила и дума, пък аз мърморя, освен това, вие не… — Тя спря и се изчерви.
— Не ви харесвам? — Той се взря в лицето й. То изразяваше изненада и паника. — Това няма никакво значение. Нека ви кажа — госпожица Пейн не проронваше и дума за късните часове, но тя не се боеше от мен. Вие също, нали?
— Не мисля.
— Добре. Тогава всичко е уредено. Няма да правите нищо за това. Аз ще оправя нещата. Ще получавате и по-добро заплащане, разбира се. — Той се изправи. — Заминавам за Холандия след две седмици. Там трябва да изнеса няколко лекции и да оперирам няколко седмици. Пиша също и книга. Бих искал да сте с мен, разбира се, ще ми бъдете необходима.
Серена стоеше безмълвна, докато хиляди мисли напираха в главата й. Ще пътува, ще види нов свят, дори и на неколкостотин мили през Северно море, ще срещне нови хора — ще й трябват и нови дрехи.
— А няма ли да се връщате?
— Разбира се. Повечето от задълженията ми са тук.
— Разбира се, не можете да пишете книга, да оперирате и изнасяте лекции едновременно.
— Мога, а вие ще трябва да пишете на машина бележки, писма, да отговаряте по телефона, да уреждате срещите ми и да печатате книгата ми. Госпожица Пейн се справяше, не виждам защо вие да не можете, най-малкото вие сте по-млада.
Серена се нацупи. Госпожица Пейн бе в пенсионна възраст и да й кажат, че бе само по-млада, не бе комплимент. Доктор Тер Фолен прочете мислите й.
— Вие сте на двадесет и пет — почти на половината на годините на Мюриел.
— Мюриел? А госпожица Пейн. Добре, може ли да си помисля? Имам предвид, трябва да…
Тя спря изведнъж и объркването, което се изписа по лицето й, го накара да седне отново. Неговото „Е?“ бе изречено с нужното внимание и интерес.
— Не мога! Наистина не мога! Майка ми…
— Вдовица?
Тя поклати глава утвърдително.
— Болна ли е?
— Не, просто е слаба.
— Какво означава това? Сърцето й ли не е в ред? Артрит? Диабет? — Той изстреля думите към нея, а тя примигна.
— Не, не, нищо такова. Страда от нерви. Трудно е да върши…
— Домашната работа, да пазарува и други такива?
— Да.
Той въздъхна. Себелюбиви вдовици с любящи дъщери все още се срещаха, а това младо хубаво момиче с красиви очи заслужаваше повече.
— В такъв случай с един куршум ще ударим два заека. Госпожица Пейн живееше близо до болницата, когато ме придружаваше. Майка ви ще дойде с нас и ще отседне там. През по-голямата част от времето ще бъдем в Амстердам и там ще има какво да се види.
— Но тя не знае холандски. Аз също.
— Скъпо момиче, почти всеки в Холандия говори английски.
Той видя, че надеждата надделява над безпокойството й.
— Наистина ли?
— Аз винаги казвам това, което мисля. Идете си вкъщи, обсъдете всичко с майка си и утре сутринта ме уведомете.
Той пак се изправи, но този път кимна, пожела й лека нощ и тръгна. Серена привърши работата си, прибра нещата си, но не беше сигурна какво да прави с купчината писма, които чакаха за подпис. Все още се чудеше, когато й звънна главният портиер. Трябваше да ги остави на него, а докторът щеше да си ги прибере по-късно. Побърза да хване автобуса, като мислено репетираше това, което щеше да каже на майка си. Въодушевлението й намаля, когато стигна у дома — майка й никога не би се съгласила с тази рязка промяна в живота й. Серена щеше да направи всичко възможно да я убеди, че промяна в обстановката би й се отразила добре. Завари майка си над писалището.
— А, ето те и теб, мила. Какви страхотни новини — имах дълъг разговор по телефона с доктор Тер Фолен. Той ми изглежда приятен човек. Извини се, че те е задържал до късно и каза, че разчита много на твоята подкрепа. И това ходене до Холандия! С нетърпение го очаквам. Той е на мнение, че промяна на обстановката е нужна на чувствителен човек като мен.
Майка й спря да си поеме дъх и Серена заговори като се стараеше гласът й да остане спокоен.
— Той е позвънил? Значи знаеш? И би желала да отидеш? Няма ли да ти дойде в тежест, мамо?
— Разбира се, че не! Вероятно ще ми трябват няколко дни да се съвзема от пътуването, но бих го направила заради теб. Сега си правя списък на дрехите, които ще ми трябват… Вечеряла ли си? Бях толкова заета… Ще можеш ли да приготвиш нещичко сега? Изглеждаш пребледняла. И ти имаш нужда от храна.
— Мамо, не съм казала, че приемам работата.
— Скъпа, защо не? Какво странно създание си!
— Не бях сигурна дали ще ти хареса идеята.
Майка й се засмя.
— Скъпа, идеята е великолепна! Кажи ми на колко години е доктор Тер Фолен.
— Не знам. Може би на тридесет и пет, тридесет и шест.
— Женен ли е?
— Нямам представа.
Малка лъжа и тя самата не разбра защо я изрече.
— Ще се запознаем с много хора в Амстердам. Налей ми чашка шери. Трябва ми енергия.
Трудно бе да се разгадаят мислите й тази вечер. Госпожа Праудфут кроеше планове, разглеждаше дрехи.
— Мамо, това няма да е ваканция — внимателно я предупреди Серена. — Работата ми ще е тежка през деня и ще си сама през по-голямата част от времето.
— Аз съм сама всеки ден, скъпа, и отегчена до смърт. Да имах здравето и силите ти само!
Най-после си легнаха, но Серена не можеше да заспи. Мислеше дали е постъпила правилно и дали бяха постъпили добре с нея, понеже нейното мнение не бе взето под внимание. Не беше сигурна дали е доволна и от намесата на доктора. Той като че ли я бе принудил и вече нямаше връщане назад, защото майка й бе съгласна да отиде. Реши, че на сутринта ще му каже, че той няма право да се намесва в живота им така категорично. С това твърдо решение заспа.
Втора глава
На другата сутрин Серена бе все още твърдо решена да се противопостави на решението на лекаря. За нейно съжаление не успя да се срещне с него до края на работния ден.
Вървеше вече към страничния изход, когато го срещна. Тя се спря и бързо рече:
— Добре, че ви срещнах. Исках да говоря с вас, доктор Тер Фолен.
— А, госпожице Праудфут, сигурно трябва да се чувствам поласкан от желанието ви да ме видите отново? — Той замълча и се вгледа в сърдитото й лице. — Не, това май е твърде много да очаквам? Да не съм ви ядосал с нещо?
Серена помисли, че той й се подиграва.
— Мисля, че беше доста нечестно от ваша страна да разговаряте с майка ми, преди аз да успея да направя това. Не съм ви казала, че приемам работата, нали? Така че, какво право имате вие да се… да се…
— Бъркам — допълни той мисълта й. — Да се бъркам в работите ви? Никакво право, разбира се. Моите намерения бяха изцяло егоистични. Толкова години Мюриел спокойно приемаше лошото ми настроение, нетърпеливост и лош почерк, че ми беше трудно да й намеря заместник. Кой знае какви недостатъци може да има? А тя имаше желание да се свърши работата навреме, не игнорираше настроенията ми, винаги отговаряше дръзко и четеше правилно. — Той й се усмихна. — Вие сте това, което най-много прилича на госпожица Пейн.
Нещо като комплимент — помисли си Серена. Това малко я успокои, но само за момент.
— Вие сте ненатрапчива. Няма да отвличате вниманието ми от работата.
— Точно като госпожица Пейн — отвърна Серена.
— Да, точно така. А също трябва да ви кажа, че промяната в климата ще се отрази добре и на майка ви. Тя е очарована от предстоящото пътуване.
Той се усмихна самодоволно и на Серена й се прииска да се откаже от работата, но мисълта за майка й я спря. Тя отговори неохотно:
— Добре, приемам работата, доктор Тер Фолен.
— Чудесно. — Той погледна часовника си. — И тъй като доста ви задържах, ще ви откарам до вас и ще се запозная с майка ви.
Тя опита да протестира, но се отказа. Раздразнението й бе леко смекчено от мисълта за приятното пътуване с бентлито, но не изцяло.
Когато отваряше външната врата, с престорена любезност каза:
— Заповядайте, доктор Тер Фолен.
— Серена? — чу се нетърпеливият глас на майка й. — Отново закъсня, скъпа. Надявам се, че си помислила за вечерята ми. Напълно съм изтощена, за да мога да направя нещо сама. Може би чашка шери…?
Лекарят се вгледа в побледнялото и изморено лице на Серена. Потвърдиха се догадките му за майка й — самодоволна и егоистична жена. Постави ръка на рамото й и се усмихна. А на Серена й се прииска да се хвърли в прегръдките му и хубаво да се наплаче. Но вместо това тихо рече:
— Моля, запознайте се с майка ми.
Доктор Тер Фолен имаше чар и самоувереност, които му позволяваха да се справя с трудни ситуации като тази. За половин час на чашка шери той успя да уреди всичко така, както желаеше. Госпожа Праудфут кимаше одобрително и независимо, че Серена участваше в разговора, тя като че ли нямаше глас във вземането на решенията.
Когато той си тръгна, госпожа Праудфут се облегна на стола и заговори възбудено:
— Скъпа моя, това е толкова вълнуващо, а колко малко време имам! Ще ми трябват няколко рокли. Бъди добро дете и приготви вечерята, докато аз се занимая със списъка на нещата, които трябва да приготвя.
Докато се хранеха, госпожа Праудфут обсъждаше предстоящото пътуване. Представяше си дните, заети в излети, театри, обеди и вечери. В плановете й не влизаше Серена.
— Мамо, не мисля, че е толкова вълнуващо, колкото си го представяш. Та ние не познаваме никой в Холандия. Няма да ме има по цял ден и предполагам, че там, където ще отседнем, няма да има много хора.
— Скъпа, колко си прозаична само! — отвърна нацупено майка й. — Та това е голям шанс в живота ти и би трябвало да си доволна, а не да ме отегчаваш с приказки за работата си. Серена, аз съм твоя майка и ти желая доброто. Не ставай педантична. — После добави с усмивка: — Не съм ли ужасна? Но ти казвам, за твое добро е. Не би желала да прекараш целия си живот в някакъв тъп офис, нали? Пък и може да се омъжа пак.
— Познавам ли го? — попита Серена.
— Ами не, скъпа. Но аз се лаская само, че съм все още млада и добра партия, пък и кой знае, може да ми хареса някой в Холандия.
Май беше сгрешила като пое работата, помисли си притеснено Серена.
Когато след няколко дни срещна доктор Тер Фолен, тя го помоли да й отдели минутка от времето си.
— Е, какво мога да направя за вас? — нетърпеливо попита той.
— Не мисля, че е от полза за майка ми да ходи в Холандия — каза тя, без да мисли за последствията. — Тя води толкова тих живот, толкова е деликатна…
— Тъй като се притеснявахте за здравето на майка си, госпожице Праудфут, аз я посетих. И трябва откровено да ви кажа, че на майка ви й няма нищо. Състоянието й ще се подобри доста бързо, ако се захване с нещо — домакинска работа, готвене, въобще някаква работа. Не искам това да ви звучи грубо, но е така. Не се съмнявам, че в Амстердам ще си намери приятели и нови занимания. — Той отново погледна часовника си. — Извинете ме, закъснявам за операционната.
Никакъв резултат, помисли си Серена.
През седмицата беше доста заета и вкъщи, и на работата. Серена не знаеше колко време ще отсъстват, но доста приготовления трябваше да се направят — вкъщи, от банката трябваше да се изтегли пенсията на майка й, да подготвят и паспортите си. Затова не й остана много време за собствени покупки.
Беше средата на октомври и независимо, че все още бе приятно и топло, вече се чувстваше повея на зимата. Серена изтегли част от спестяванията си и си купи късо вълнено палто в приятен лилав цвят и подходяща за него карирана пола. Кремав пуловер и две-три блузи допълниха гардероба й. Една официална кадифена рокля, шлифер, чифт официални и чифт всекидневни обувки — според нея това бе достатъчно за престоя й в Холандия. В последния момент добави една дебела вълнена пола, стар анорак, вълнени ръкавици и шапка. Гардеробът на майка й беше далеч по-богат и щеше да й е предостатъчен за цялата зима. Серена вече се въздържаше от забележки по този въпрос, след като подобен разговор завърши с репликата на майка й, че вероятно е нежелана и ще си остане вкъщи сама, както винаги.
— След всичко, което съм направила за теб! — завърши тирадата тя.
Независимо, че бе изцяло отдадена на майка си, Серена често мечтаеше да има свой собствен живот и приятели на нейната възраст. Тя, разбира се, имаше приятели, но повечето бяха или женени, или живееха далече от нея. От време на време й предлагаха да си наеме апартамент сама, но майка й винаги предотвратяваше това — не че се противопоставяше явно, а просто пребледняваше, утихваше и започваше да описва мрачното бъдеще, което я чакаше. Разбира се, че ще се справи — обясняваше тя на Серена. Щеше да продаде къщата, тъй като не би могла да се грижи за нея сама, щеше да наеме един от онези апартаменти, където има пазач, който се грижи за наемателите, когато се разболеят. Парите нямаше да й достигат, разбира се, без помощта на Серена, но не се съмняваше, че ще се справи. И всичко това, изречено с усмивка и тъжно кимане, разбиваше всякакви надежди у Серена за самостоятелен живот.
След няколко дни Серена видя на бюрото си писмо от доктор Тер Фолен, с което ги уведомяваше за деня на отпътуването. Щяха да получат билетите за самолета, да ги посрещнат на летище Схипхол и да ги придружат оттам до пансиона, в който им беше запазил стаи. Серена трябваше да се яви на работа в осем часа на следващия ден. Когато се прибра вкъщи, тя показа писмото на майка си.
— Не разбирам защо да не отидем с колата му дотам! Сигурно ще пътува по същото време — рече тя. — Да ходим до Хийтроу и оттам до Амстердам — това направо ще разбие нервите ми.
— Вероятно ще пътува в неудобно за нас време — тактично й отвърна Серена.
Лекарят й беше обяснил, че майка й е напълно здрава, но вероятно щеше в подходящ момент да й предложи промяна в начина й на живот.
Два дни преди заминаването им Серена случайно дочу, че доктор Тер Фолен вече е заминал.
— Тръгна снощи — й каза госпожа Дън — и няма да го има няколко седмици, независимо че го чакат няколко операции преди Коледа. Не знаеш ли колко време ще отсъствате?
— Не. Зависи от работата му в Холандия.
— Е, това е късмет — да заемете мястото на госпожица Пейн и да пътувате. Имайте предвид, че е много взискателен към секретарките си. Трудничко се живее по неговите стандарти.
Добра перспектива, няма що, но Серена бе готова за това. Независимо, че работата бе трудна, имаше си и добрите страни. Първо — ще бъде в чужбина. От момента, в който стъпи на холандска земя, щеше да печели доста повече пари. И ако се върнеха преди Коледа, а тя бе сигурна в това, щеше да ходи на театър, може би — щеше да си купи нещо от любимите магазини на майка й…
— Ще се постарая — отвърна весело Серена.
Госпожа Праудфут настоя да хванат такси до Хийтроу, разход, без който можеха да минат. А веднъж пристигнали там, тя не спря да се оплаква — за това, че имаше доста време до полета, за кафето, за това колко е изтощена… Серена, затрупана с багажи, уверяваше майка си, че всичко ще се оправи, когато се качат в самолета. Така и стана. Полетът беше кратък, а кафето и бисквитите допринесоха времето да мине неусетно и не след дълго кацнаха на летище Схипхол. Малко закъсняха, докато си вземат багажа. Вече се чудеха дали ще ги посрещнат, когато възрастен мъж се приближи до тях.
— Госпожа и госпожица Праудфут? Доктор Тер Фолен ме помоли да ви посрещна. Името ми е Кор. Ако обичате, последвайте ме.
Той пое чантите им и ги отведе до тъмносин ягуар, паркиран пред летището.
— Ще пътуваме около половин час — поясни той.
Госпожа Праудфут беше престанала да се оплаква, тъй като нямаше вече за какво. Доста се оживи, когато наближиха Амстердам. Гледаше в захлас църквите, старите къщи и каналите. Кор спря в тясна уличка, застроена с масивни тухлени къщи. Позвъни на вратата на една от тях. Отвори им жена на средна възраст с приятна външност.
— А, вие сте дамите от Англия — поздрави тя. — Добре дошли. Влезте, моля. — Тя говореше добре английски, но с акцент.
— Желая ви приятно прекарване — каза им Кор.
Донесе багажа им и го остави в антрето. Серена му благодари и извади портмонето си.
— Не, не, госпожице. Не е нужно — докторът е уредил всичко.
Той й се усмихна, каза нещо на хазяйката им и излезе.
— Сега да ви покажа стаите ви. Името ми е госпожа Блом. Приятно ми е да се запознаем. Елате…
Серена взе една от чантите, а госпожа Блом — другите две. Госпожа Праудфут носеше само чадъра си. Стълбите водеха до тесен коридор. Госпожа Блом отвори две от трите врати и покани двете жени. Стаите си приличаха — легло, маса близо до малък прозорец, огледало, нощно шкафче и голям старомоден гардероб.
— Починете си от пътя и слезте да пиете кафе, моля — весело каза госпожа Блом.
— А къде е банята? — попита Серена.
Вратата на третата стая беше на банята — с душ и умивалник вътре.
— Мислих, че ще сме в хотел — разочарована измърмори госпожа Праудфут, след като домакинята си тръгна. — А това е евтин пансион!
— Мамо, тук е чисто и топло и много добре подредено. И освен това не забравяй, че докторът плаща и за двете ни, за теб не е длъжен да плаща, но го прави. — Тя целуна майка си и добави: — Хайде да се измием и да слезем долу.
Госпожа Блом ги въведе в малка стая на гърба на къщата. Обзавеждането бе добро — удобни столове, малки масички, някои от които бяха подредени за обяд. В дъното имаше телевизор. Госпожа Праудфут се зарадва, като го видя, и веднага се настани пред него. Кафето и бисквитите, които им сервираха, бяха чудесни. Е, все пак не беше толкова зле.
— Имам писмо за вас, госпожице — каза госпожа Блом. — От доктор Тер Фолен. Пише ми, че сте на работа от осем часа, затова съм ви приготвила закуската за седем и тридесет. Болницата е на пет минути път — ще ви я покажа. Ще вечеряме тук, а ако закъснявате вечер няма проблем.
Серена промърмори някакво извинение и зачете писмото. Беше студено служебно послание, но тя и не очакваше друго. Трябваше да се яви пред портала в осем часа, откъдето щяха да я заведат до работното й място. Да е готова да ходи в отделенията, кабинетите и операционната и да опознае болницата възможно най-бързо. Нормално работният й ден ще приключва в пет, с един час обедна почивка, но това не беше сигурно.
Сгъна писмото и го сложи отново в плика. Можеше да бъде и по-вежлив. Но за него това би било излишно хабене на думи. На въпроса за съдържанието на писмото каза на майка си, че съдържа инструкции за работата й.
— Ще отсъствам цял ден, мамо, а може и до късно вечерта. Ще знам със сигурност едва след един-два-три дни.
Майка й беше готова да спори, но в стаята влезе госпожа Блом с още няколко души.
— Тези дами и господа също са отседнали тук — каза тя. — Моля, запознайте се.
Домакинята представи двете жени на средна възраст, които бяха в добра форма и усмихнати — госпожа Лагерфелд и госпожа Ван Тил. За успокоение на Серена господин Ван Тил я заговори на английски:
— Радвам се, че мога да упражнявам английския си! — допълни той.
За разлика от него, господин Лагерфелд скалъпи няколко изречения с извинението, че зле се справя с езика.
— А това е господин Хардинг — весело го представи госпожа Блом, — моята изненада за вас. Той е от Англия, изучава старите къщи в Амстердам.
Елегантен, средно висок, със сиви коси и сини очи, около шестдесетгодишен — помисли си Серена.
— Това е приятна изненада за мен — отвърна той. — Надявам се, че ще останете по-дълго тук.
Госпожа Праудфут му се усмихна чаровно.
— О, разбира се. Дъщеря ми ще работи няколко седмици в болницата. Аз съм тук с нея — моят лекар ми препоръча промяна в климата за подобряване на здравето. — Тя се огледа. Май не беше толкова лошо в пансиона. Щеше да си има компания, пък и господин Хардинг бе доста обещаващ.
Серена ги остави да си говорят и се качи горе, за да оправи багажа — своя и на майка си. После се върна в стаята си, за да прочете писмото отново.
Надяваше се да открие някаква топлина в него, но не успя.
Вечерята беше в шест часа — супа, кюфтета, зеленчуци, картофи. Госпожа Праудфут, която обикновено спазваше нещо като диета, изяде всичко. Серена беше учудена, но и доволна, че майка й бе така оживена. А когато й предложи да си лягат, госпожа Праудфут отвърна, че й харесва компанията и не може да я изостави. Серена я целуна, пожела лека нощ на всички и се качи в стаята си. Добре беше, че майка й е щастлива тук и беше истински късмет, че господин Хардинг щеше да й прави компания — мислеше си Серена, докато заспиваше.
Когато слезе в гостната на следващата сутрин, госпожа Блом вече я чакаше. Беше седем часа, но масите бяха подредени, а стаите блестяха от чистота.
— Добре ли спахте? — попита домакинята. — Ще ви донеса кафе и кифла.
Серена беше доста напрегната и гладна. Не й бяха споменали нищо за обяда й. Може би щеше да се наложи да ходи до града или да се връща при госпожа Блом, но в момента това най-малко я интересуваше. Мислите й бяха насочени към това да стигне навреме там, където я очакваше доктор Тер Фолен.
Болницата беше наблизо. Извисяваше се над останалите къщи и се виждаше от пансиона. Серена стигна дотам за десетина минути. Каза името си на портиера, а той вдигна телефона и заговори нещо на холандски. Серена се огледа наоколо. Входът на болницата беше огромен, с широко стълбище пред него. То водеше към площадка с много асансьори.
— Почакайте, ако обичате — каза портиера.
Серена погледна към големия стенен часовник — показваше осем без пет. Не й се искаше да закъснява от първия ден. Отнякъде се появи едра жена със сиви коси и строго изражение на лицето.
— Госпожице Праудфут, добро утро. Елате с мен. — Тя я изгледа и добави: — Вие сте доста по-млада от госпожица Пейн — и й подаде ръка. — Сестра Стаал, приятно ми е да се запознаем.
— Серена Праудфут — отвърна й с усмивка Серена, но сестра Стаал само кимна и я поведе по коридора.
— Ще минавате оттук всеки ден — обясняваше сестрата, — без да се обаждате на портиера.
Качиха се на третия етаж и влязоха в широк коридор със стаи от двете страни. В края му сестра Стаал спря и каза:
— Доктор Тер Фолен ще идва в тази стая всеки ден, за да диктува писмата си и да ви дава инструкции. Ще трябва да ходите в отделенията и кабинетите, за да записвате някои от случаите.
Показа й бюрото, на което щеше да работи, й продължи:
— Ще имате почивка за кафе в десет часа. Столът е на приземния етаж, ще ви го покажат. Ще обядвате там в дванадесет и петнайсет. Тоалетните са в края на коридора.
— Благодаря — отвърна Серена. — Вие говорите отлично английски.
Госпожица Стаал леко се отпусна от служебния маниер:
— Да, живяла съм в Англия около година и нещо. Вие ще сте тук за кратко, но ви съветвам да понаучите по-важните фрази, които ще ви трябват.
След като си тръгна сестрата, Серена извади пишещата машина, огледа чекмеджетата и шкафовете.
— Май трябва да стоя тук, докато някой се появи и дано да е по-скоро. Ще стане отново противен, ако закъснея! — Тя отново си говореше сама на висок глас.
Лек шум я накара бързо да се обърне към вратата. Доктор Тер Фолен беше в стаята. Намръщено я поздрави и добави:
— Тъй като не сте закъсняла, не виждам защо трябва да ви бъда противен. Доста лошо мнение имате за мен.
— Не, не, разбира се, просто съм малко нервна. Притеснявам се да не сгреша нещо. Пък и да закъснявам от първия ден…
— Добре ли се чувствате при госпожа Блом? — небрежно попита той.
— О, да, благодаря ви, и мама е толкова доволна. Там има и други хора, и един англичанин… — Тя спря, защото докторът изглежда не я слушаше, и бързо попита: — С какво да започна, сър?
Серена с притеснение забеляза, че доктор Тер Фолен внимателно я изучава. Добре, че се погрижи за външния си вид. Запита се дали не си бе развалила прическата по пътя, или блузата й се бе смачкала. Гледаше го с безпокойство, но накрая си отдъхна, като чу:
— Не, всичко е наред, госпожице Праудфут. Имате ли нещо против, ако ви наричам Серена.
— Не, разбира се.
— Тогава да се разходим из болницата, за да може като ви изпратя някъде, отиването ви дотам да не ви отнеме цял ден.
— Винаги можете да ме накарате да се чувствам неудобно — обидено отвърна тя. — Мисля, че мога и сама да се оправя без ничия помощ.
— Без съмнение. Но все пак добре би било да дойдете с мен.
Излезе от стаята, без да забележи усмивката му. След десет минути обиколка по коридори, които напълно си приличаха, тя вече бе склонна да си признае, че без него сигурно щеше да се загуби. Опитваше се да запомни откъде минаваха — през операционните, през отделенията. Запозна се със сестрите, а когато се върнаха в кабинета, в който тя щеше да работи, знаеше със сигурност, че щеше да се изгуби без водач.
— Съжалявам, че бях груба с вас — извини се тя. — Беше много любезно от ваша страна да ми покажете всичко тук.
— Разбира се, че щяхте да се загубите и щях да стана отново неприятен! Не, всъщност аз трябва да се извиня. Мисля, че в крайна сметка ще се сработим. И така — имам преглед след десет минути. Вземете лист и химикал. Предстои ви дълъг работен ден.
Всъщност той е много мил — помисли си Серена, когато доктор Тер Фолен се отдалечаваше.
Вечерта, когато си правеше равносметка на деня, реши, че се е справила доста добре с работата. Беше като в Кралската болница. Единственото различие беше, че лекарят говореше на холандски с пациентите си, но после й обясняваше всичко на английски. Отначало бе нервна, но после всичко тръгна добре. Следобеда печаташе бележките му — от записаното, а обясненията по операцията, която докторът проведе — от диктофон. Предаде му купа книжа към пет и половина, когато той пристигна. Каза й, че е доволен от работата й от този ден.
— Утре сутринта ще оперирам — добави той. — Ще ви изпратя писмата си и две касети. Пригответе ги до два часа.
Пожелаха си лека нощ и тя влезе в пансиона. Вечеря супа, свинска пържола и картофи, кафе и сладолед под сфинксовия поглед на госпожа Блом. Всички други бяха седнали пред телевизора. Забеляза, че майка й е съвсем променена — оживено разговаряше за изтеклия ден и задаваше само епизодични въпроси за работата на Серена. Нямаше и следа от лошото й настроение и оплакванията от главоболие — тя наистина бе душата на компанията и почти не забеляза, че Серена си легна след около час. А тя наистина се радваше, че майка й е щастлива.
Към края на седмицата работата вече й харесваше, независимо, че не й оставаше никакво свободно време. Доктор Тер Фолен беше истински работохолик. Когато не оперираше, диктуваше писма, изнасяше лекции или изпитваше студенти. Серена трупаше книжа, които после преписваше на машината и всяка вечер ги предаваше на сестра Стаал. Виждаше доктора всеки ден, но разговорите им бяха изцяло служебни. Вечер се прибираше уморена и гладна, но и доволна, че е свършила добра работа през деня. Майка й, й разказваше за приятните часове, прекарани с господин Хардинг, но не се интересуваше от нещата на дъщеря си — за нея те бяха отегчителни.
— В събота съм свободна — заяви й Серена.
— Чудесно, скъпа, трябва да пообиколиш магазините. Господин Хардинг ще ме води в Утрехт — там има няколко къщи, които иска да види. Казва, че имам усет за архитектура…
— Това звучи чудесно — отвърна Серена, като преглътна разочарованието си. Тя очакваше от толкова време този свободен ден, за да излезе с майка си, но отговори:
— Радвам се, че прекарваш добре, мамо, изглеждаш подмладена.
— Така е, нали — отвърна тя самодоволно и без особена заинтересованост я попита дали не се преуморява от работа.
Серена я увери, че се чувства добре.
На следващия ден и доктор Фолен я попита за събота.
— А утре сте свободна — добави той. — Предполагам, че ще излезете с майка ви.
— Ами, всъщност, тя ще ходи с господин Хардинг в Утрехт.
— А вие?
— Аз? Аз ще пообиколя по магазините.
Тя говореше весело, но нещо в изражението, й го наведе на друга мисъл.
— В Амстердам има много интересни места.
— А, да, зная и затова очаквам с нетърпение утрешния ден — бързо го прекъсна тя.
Доктор Тер Фолен си тръгна, а тя се захвана с ежедневната си работа. Беше твърдо решена да не се самосъжалява. В края на работния ден почувства, че с нежелание почиства бюрото си при мисълта, че ще отсъства два дни. Тук се чувстваше сигурна, пък и вече се бе запознала с другите момичета. Серена угаси лампите и излезе на улицата. Запъти се към пансиона, без да забележи доктора, който беше попаднал в задръстване и я наблюдаваше отблизо.
Трета глава
На сутринта Серена се събуди рано, закуси с госпожа Блом и отиде при майка си да й каже добро утро.
— Скъпа, защо си станала толкова рано? — попита госпожа Праудфут. — Ще ходиш ли някъде?
— Да, ще се поразходя.
— И аз трябва да слизам долу. С господин Хардинг трябва да тръгнем след половин час. Ела да ми правиш компания, докато пия кафе.
Така че Серена отново слезе с майка си в трапезарията. Поприказваха си със семействата Лагерфелд и Тил.
Беше облечена като за дълга разходка — сако, пола и ниски обувки. Тъкмо се бе запътила към вратата, когато госпожа Блом я посрещна с думите:
— Серена, имате гост.
В стаята влезе доктор Тер Фолен. Серена го бе виждала облечен само в строги сиви костюми и бели престилки и си помисли, че вълненото сако, което носеше го подмладяваше. Това като че ли остана на заден план при мисълта, че той вероятно е дошъл, за да й възложи някаква работа. Но след като поздрави вежливо всички присъстващи, той се обърна към нея:
— Имам намерение да ви разведа из Амстердам, Серена. Освен, ако нямате други планове.
В дълбокия му глас се почувства нотка съмнение, че тя би имала някакви собствени планове. Серена се приготви да откаже, но вътрешният й глас й напомни, че така би било по-добре. Самотата, която почувства, когато майка й каза, че ще прекара деня с господин Хардинг, се стопи при появата му.
Тя дочу собствения си глас да отговаря с удоволствие:
— Не, нямам такива планове. Ще ми бъде приятно да разгледам Амстердам.
— Добре. Да тръгваме тогава, ако сте готова.
— Трябва само да взема нещо от стаята си…
Тя бързо се качи в стаята си. Оправи прическата си, сложи си още парфюм и слезе долу. Малко трудно прикриваше вълнението си, когато тръгваха.
Когато бяха вече вън, тя го запита:
— Помислих, че сте дошли да ми възложите някаква работа. Наистина ли искате да ме разведете из града?
— С вас свършихме доста работа. Така че една разходка би ви се отразила добре. — Той отвори вратата на бентлито и допълни: — А, освен това господин Хардинг можеше да вземе и вас.
— Е, не съм сигурна, че е така. Третият в компания е винаги излишен. Те двамата се разбират толкова добре. А майка ми наистина се забавлява.
— Е, да се надяваме, че и ние ще прекараме добре.
Той подкара колата. Серена все още беше учудена от неговото появяване, но мислеше да се наслади на всеки миг. Сигурно си има причина за това, помисли си тя, и вероятно я откри, като го чу да казва:
— В понеделник заминавам за Хага за няколко дни — ще оперирам и ще давам консултации. Вие ще дойдете с мен, разбира се. Ще имате стая в болницата, в която ще работя.
— Разбира се, докторе. Мама тук ли ще остане?
— Защо не? Тя се чувства добре тук.
— Да, разбира се.
— В такъв случай тя ще остане при госпожа Блом. А вие ще се върнете до края на седмицата.
— А защо ме поканихте да излезем? — изведнъж попита Серена.
— Двамата с Мюриел имахме малко време за разходки, когато идвахме тук — кратко отвърна той.
Това беше и отговорът, който тя очакваше.
Бяха стигнали центъра на града, където смятаха да паркират. Серена постоянно се озърташе, за да не изпусне някоя забележителност. Докторът паркира пред хотел „Европа“. Отвори вратата и небрежно тръгна към входа, като каза нещо на портиера.
— Ами колата ви? — учудено попита тя, като забеляза, че дори и вратите не бяха заключени.
— Ще се погрижат за това — каза той, влизайки в луксозното фоайе. — Ще я пазят, докато се върнем.
Седнаха на малка масичка до прозорец с изглед към реката.
— Ще се върнем в Амстердам в началото на следващата седмица — заговори той. — Ще бъда в болницата тук два-три дни, след което имам работа в болницата в Ливарден. Вие ще дойдете с мен, разбира се…
Серена наля кафе и му подаде чашата.
— Ами мама? — попита тя неспокойно. — Не мога да я оставя тук сама.
— Но вие я оставяте сама всеки ден, нали? И тя изглежда се чувства добре и без вас.
— Но вие знаете, че…
— Знам по-добре от вас — прекъсна я той, като пренебрегна сърдития й тон. — Не искате да ми повярвате, но тя е здрава колкото вас. Мисля, че е отегчена и от липса на занимание е съчинила тази болест. И не ме гледайте така — майка ви е чаровна жена и все още изглежда добре. Тя ще се омъжи отново.
— Е — въздъхна тя, — честно да си кажа аз никога…
— Прави ми впечатление, че сте откровено момиче, така че отговорете ми честно. — Топлотата в думите му я накара да трепне. — Майка ви е щастлива в компанията на господин Хардинг, нали? А поканиха ли ви днес да отидете с тях?
— Не, не ме поканиха — отвърна бавно тя.
— Добре. Сега, след като изяснихме този малък проблем, да се постараем да прекараме добре уикенда.
Той я заведе в Мунтплейн, като й разказваше историята му, а после завиха по Калверстраат — тясна дълга уличка, претъпкана с хора. Серена с удоволствие разглеждаше елегантните магазини, а докторът търпеливо я чакаше.
— О, съжалявам, сигурно магазините ви отегчават, но не съм разгледала много и…
— В Хага също има чудесни магазини. Ще ги разгледаме и тях — и като взе ръката й, поеха по друга улица.
— Бегинстег — обясняваше й той, — по нея има няколко сиропиталища, най-старото, от които е от четиринадесети век, и църква, която се е пренесла във вашата страна през седемнадесети век.
Разходиха се и из Бегинхоф, който бе прекрасен на фона на есенното небе. Серена усети присъщото спокойствие на квартала.
— Кой живее тук сега? — попита тя.
— Уважавани вдовици и стари моми. Харесва ли ви?
На лицето й бе изписано удоволствие.
— Карате ме да се чувствам удовлетворена — отвърна тя.
— Най-накрая да сме единодушни за нещо. Сега ще посетим музея на Рембранд. Той е в еврейския квартал, а там има и други интересни сгради.
Музеят беше затворен, когато пристигнаха, но докторът почука на вратата и им отвориха. Поканиха ги и те влязоха.
— Това е господин Вриес, уредник на музея — представи го докторът. — В момента е затворено, но благодарение на неговата любезност ще можем да разгледаме музея за половин час.
Господин Вриес се здрависа с доктора и се оттегли.
— Приятел ли ви е?
— Да, а сега елате и вижте това…
След половин час господин Вриес се присъедини към тях.
— Ще ви трябват два-три дни, за да разгледате всичко — извинително каза той.
— Половин час е повече от нищо — отвърна любезно докторът. — Много съм ви благодарен…
— Аз трябва да съм ви благодарен — вие спасихте живота на жена ми.
— Радвам се да го чуя. А сега трябва да тръгваме.
— Да не би той да отвори музея само заради нас? — попита Серена, когато тръгнаха.
— Да — отвърна докторът и махна на едно такси. — А сега е време да се поразходим по каналите.
Екскурзоводната лодка беше почти празна. Серена гледаше красивите стари къщи наоколо. Екскурзоводът обясняваше всичко на три езика и докторът мълчеше. Той се бе вгледал в лицето й и се чудеше защо я бе взел за съвсем обикновено момиче. Заостреният й нос му се стори очарователен, а очите й наистина бяха прекрасни с тези дълги мигли. Още не можеше да си обясни как му хрумна да излезе с нея, пък и вече малко съжаляваше за това. Можеше да прекара уикенда във Фризия с майка си, да посети братята и сестрите си, да се види с двама-трима приятели, а вместо това бе излязъл с това момиче, което живееше скучно с егоистичната си майка.
Той се усмихна при тази мисъл и Серена, поглеждайки към него, му отвърна на усмивката, като се надяваше, че все пак не му е толкова скучно с нея.
След разходката по каналите, обядваха в грил ресторант пържола, грах и картофи. Серена изяде всичко, изпи предложеното й вино и когато пиеше кафето имаше доволен вид. Докторът може да бъде толкова забавен, когато поиска, и маниерите му бяха отлични — помисли си тя.
— Къде другаде ще ходим сега? — попита го тя като малко послушно момиче.
— В музеят Рийкс. Мисля, че трябва да се види от всеки, който идва в Амстердам.
— Да — картини от шестнадесети и седемнадесети век, но нямаше ли там и галерии с порцелан и сребро?
— Наистина има, но много туристи забравят за тях. Ако сте готова, да тръгваме.
На улицата Серена отново вървеше до него.
— Вие, разбира се, ще излизате тази вечер? — спокойно го попита тя.
— Защо ми задавате този въпрос?
— Вие познавате много хора тук, имате семейство, сигурно не искате да пропилявате вечерта си. — Ядосаният му вид не я стресна.
— Да не би да казвате, че в момента си губя времето?
— Не, за Бога. Това би било крайно невъзпитано от моя страна, нали? Прекарвам чудесно и съм ви много благодарна за това. Но ако бях на ваше място, не бих излязла с момиче като мен.
— И защо не?
— Ами, първо, вие познавате града, нали? Пък и аз не съм привлекателна, забавна…
— Какво отвратително момиче сте!
— Така ли? Не искам да съм, но ще се спогодим по-добре, ако аз съм си аз и вие сте си вие. — Тя го погледна с безпокойство. — Нали разбирате?
Той спря да се смее.
— Отвратително момиче ли казах? Ще го кажа пак поради липса на по-подходяща дума.
Той я хвана за ръката и я поведе към музея, където прекараха повече от два часа. През цялото време той внимателно й разказваше историята на портрети, пейзажи, порцеланови и сребърни предмети. Вече падаше мрак, когато излязоха от музея.
— Чай? — попита той, когато пресичаха улицата. — Пък и трябва да знаете, че до срещата ми довечера има доста време.
— Тогава с удоволствие бих пила чаша чай.
Пиха чай в елегантния „Тийс“. Серена се стараеше да не се бави много, което не убягна от погледа на доктора. На връщане наеха такси до хотела, почакаха да им докарат бентлито, след което пристигнаха пред пансиона.
Докторът й пожела лека нощ и учтиво изчака, докато тя влезе вътре.
— Добре ли прекарахте? — попита я госпожа Блом. — Всички излязоха да вечерят навън, но аз ще ви приготвя нещо вкусно.
— Не съм гладна, госпожо Блом. Но може сандвич или нещо такова.
— Сандвич, да, и разбира се купичка от моята прекрасна супа, кафе — също. Ще има интересни предавания по телевизията. Съблечете се и след това слезте.
Серена се качи в стаята си. Къщата беше празна, в стаята й бе хладно. Тя си съблече палтото и се погледна в огледалото.
— Учудена съм, че прекара целия ден с теб, скъпа — заговори тя на отражението си. — Сигурно е умрял от скука. А къде ли ще ходи тази вечер? Вечеря? Танци? Театър? С някое прекрасно създание…
Не можа да си отговори на въпросите.
Когато слезе долу, госпожа Блом я попита:
— Добре ли се чувствате? Да ви правя ли компания…
— Добре съм, госпожо Блом. Ще погледам телевизия, а вечерята бе много вкусна, благодаря ви.
По телевизията имаше оживена дискусия между няколко умно изглеждащи мъже, но се говореше на холандски. В момента за нея това нямаше значение. Имаше за какво да мисли — за каналите, за прекрасните къщи около тях, за музеите, за хотела и разбира се — най-вече, за доктора. Сигурно вечеря в момента — помисли си тя, — а пред него стои елегантно красиво момиче, което го нарича „скъпи“… А как беше „скъпи“ на холандски? — Тази мисъл я разсмя. — Ресторантът сигурно е блестящ, има свещи по масите и тиха музика. Почувства тъга, особено при мисълта за доктора.
Колкото и странно да бе, Марк Тер Фолен, виден хирург, човек с благородно потекло, мислеше в този момент за Серена. Странно, тъй като вниманието му трябваше да е ангажирано от красивата жена пред него. Тя тъкмо му описваше пътешествията си из Южна Франция. Ако бе Серена, помисли си той, нямаше да има мелба пред нея с оправданието, че поддържа линия, а някое хубаво ядене. Леко се намръщи като си спомни, че бе очаквал деня му с нея да е скучен, но всъщност му беше приятно.
— И аз се намусих — каза в този момент момичето срещу него. — Да чакам повече от час самолета. Толкова мразя изморителни пътувания. Колко време ще останеш тук Марк? Не сме се виждали толкова отдавна.
— Няколко дни ще бъда в Хага, после в Ливарден и Лондон.
— Работиш прекалено много. Имаш нужда от жена, която да се грижи за теб.
— Твърде съм зает за това. Ще танцуваме ли?
Серена се събуди доста рано сутринта и влезе в стаята на майка си. Тя спеше дълбоко и затова реши да слезе долу. В салона всичко беше готово за закуска.
— Добре ли спахте? — попита я госпожа Блом. — Мисля, че другите ще станат след доста време — снощи се прибраха късно. Днес майка ви ще ходи с господин Хардинг в Скевенинген. А вие?
— Не, вероятно…
След закуска отново се качи в стаята на майка си. Тя тъкмо вдигаше сънената си глава.
— Скъпа, ти си станала толкова рано? Сигурно ще ходиш на някое интересно място, нали? Трябва дълго да си поприказваме тази вечер.
— Да, мамо. Приятен ден.
Денят трябваше да бъде запълнен някак и тя реши да отиде на църква. Само че в коя? Естествено в Английската църква в Бегинхоф.
— Ще се върна за обяд — каза тя на госпожа Блом.
Облече палтото си и излезе. Забърза по улицата. Помнеше пътя от разходката с доктора. Скоро стигна до църквата. Намери си място и седна, като дишаше тежко, тъй като почти пробяга последните метри. Серена се огледа. Паството беше доста голямо. Състоеше се предимно от възрастни хора с малки деца. Изведнъж погледът й се спря върху позната едра фигура — фигурата на доктор Тер Фолен. Хората коленичиха и Серена използва възможността да го разгледа. Той беше с гръб към нея и не можеше да я види, за нейно облекчение. А в момента, в който службата свърши, щеше да изтича навън. Тя се изправи заедно с всички други и докато пееше химна си мислеше, че ще й бъде неудобно, ако я срещне. Той дори можеше да си помисли, че тя го следи!
Докато слушаше проповедта, си мислеше как най-бързо да излезе. Но докторът я забеляза и я изчака пред църквата.
Серена вървеше право към него. Като го видя, рязко спря.
— Въобще не очаквах да ви видя — откровено рече тя.
Той въобще не й каза, че бе дошъл с предчувствието, че ще я види тук.
— Какво ще кажете да отидем да изпием някъде по чашка кафе?
Серена имаше намерение да откаже, но не успя. Той просто я хвана за ръката и я поведе към кафетерията отсреща.
— И какво възнамерявате да правите днес? — попита той на масата. — Излет с майка ви?
— Най-вероятно да — бързо изрече тя.
— Не забравяйте, че трябва да сте готова с багажа си. Утре в осем часа тръгваме за Хага. Не ме карайте да ви чакам.
— Госпожица Пейн някога карала ли ви е да чакате? — замислено попита тя.
— Никога.
— Ами, ако аз ви накарам?
— Просто не съществува такава възможност. — Той бе толкова сигурен, че тя несъзнателно се съгласи.
Мястото беше приятно, но тя отказа повече кафе, учтиво благодари и си тръгна. Вървеше бързо, като че ли искаше да направи впечатление, че знае точно къде отива, но всъщност се бе загубила сред тесните улички наоколо. След дълго лутане стигна до площад Дам. Беше почти дванадесет часа, а тя не знаеше накъде да върви. Появи се такси и тя успя да го спре. Даде адреса си с точно научените думи на холандски.
— Толкова се притесних — каза госпожа Блом, когато Серена се прибра. — Помислих, че сте се загубили.
— Ами, за малко. Надявам се, че не съм накарала всички да ме чакат.
— Не, те са в Скевингенен.
— Съжалявам, ако трябва само за мен да приготвяте обяд.
— Няма проблем. Имам супа за вас и сирене. А вие ще излизате ли днес?
— Не. Ще си приготвям багажа за утре.
— Нямате нищо против, ако отида в сестра ми, нали?
— Разбира се, че не.
В пансиона беше много тихо. Серена си приготви багажа, направи си чай и седна пред телевизора. Часовете бавно течаха и тя се зарадва, като чу стъпките на госпожа Блом. След около два часа пристигнаха и майка й с господин Хардинг.
— Здравей, скъпа — поздрави я госпожа Праудфут. — Добре ли прекара деня? Отдавна не съм се чувствала толкова щастлива… Но сега съм уморена. Бъди добро момиче и качи багажа ми горе. — Тя седна и се обърна към господин Хардинг: — Ела, седни при мен и ми разкажи повече за краля на Прусия — Уилям Първи, и за края на наполеоновите войни.
Малко след това Серена й съобщи за пътуването си до Хага.
— Хага? Но защо, скъпа? Знам, че докторът ще работи там, но ти можеш да се връщаш всеки ден.
— На петдесет мили е оттук, мамо, пък и ще бъда там само една седмица.
— И аз няма да видя нищо от града? — въздъхна майка й.
Господин Хардинг спаси положението:
— Маргарет, обещавам, че нищо няма да пропуснеш. Мисля да ходя там и ще бъде чудесно, ако дойдеш с мен.
Госпожа Праудфут се усмихна.
— Наистина, Артър, ще бъде чудесно да отида с човек, който ще ми обясни всичко за забележителностите. — Имаше леко тъжен вид. — Винаги съм живяла толкова затворен живот.
Серена въздъхна с облекчение, но в същото време й стана тъжно, защото майка й не я попита как е прекарала деня. Но това нямаше значение, тъй като, с изключение на половината час, прекаран в компанията на доктора, денят беше скучен.
Когато докторът пристигна на сутринта, Серена беше готова. Сбогува се с майка си и обеща да й се обажда всяка вечер. Докато излизаха с колата от градския трафик, и двамата мълчаха.
— Имам прегледи днес и ще искам да си водите бележки — каза докторът, когато бяха вече извън града. — Ще искам всичко да е напечатано до пет часа, а за книгата, която пиша — печатайте колкото можете, докато свърша работата си в болницата.
— А кога ще стане това? — попита Серена.
— Около шест часа — отвърна той безгрижно.
— Добре. А къде ще отседна?
— В общежитието на сестрите — на стотина метра е от болницата. Там има и стол. Всичко това вече е платено. Утре ще бъда в педиатрията и вие трябва да сте с мен.
— Очакват ви напрегнати дни?
— И вас, също. Да не ви тежи тази работа?
— Разбира се, че не. След като госпожица Пейн се е справяла, значи и аз мога.
— Повярвайте ми Серена, ако не се справяхте добре, щяхте вече да сте в Англия.
— Поласкана съм.
— Никога не лаская.
Изражението му бе толкова строго, че тя се въздържа от други въпроси.
Болницата в Хага беше просторна и модерна. Строга жена в старомодна сестринска престилка и бяла шапка посрещна Серена.
— Елате с мен — каза тя с тон, който изключваше всякакво несъгласие.
Тя преведе Серена през няколко коридора и стълбища и й посочи кабинета, в който щеше да работи. Посочи и банята.
— Ще дойде човек, който да ви покаже къде ще обядвате.
— А къде е моята стая?
— След обяда ще ви я покажат и ще ви оставят багажа там. Надявам се, че ще прекарате добре тук.
— Разбира се — отвърна Серена, но не беше убедена в това.
Четвърта глава
Серена тъкмо привърши с подреждането на бюрото си, когато телефонът иззвъня.
— Хванете асансьора — каза докторът — и елате на приземния етаж. — Той затвори, преди тя да успее да отговори.
На етажа я посрещна млад мъж.
— Дирк Моерман. — Той официално се ръкува с нея. — Насам — каза той и я поведе по коридор, пълнен с хора пред кабинетите.
Докторът седеше зад бюрото си и четеше бележките, дадени му от младата сестра до него. Тя се усмихна на Серена.
— Седнете на онзи стол в ъгъла, Серена — каза доктор Фолен и добави за нейна изненада: — Пихте ли вече кафе?
— Не, сър.
Той махна с ръка на сестрата, която й донесе веднага кафе, а на нея й рече:
— Изпийте го сега, защото после няма да имате време. Това е сестра Де Вриес. Тя говори много добре английски.
Серена й кимна приятелски. Докато пиеше кафето си, се опитваше да разбере какво си говореха докторът и сестрата, но единствено схващаше няколко медицински термина, които звучаха така и на английски.
В кабинета влезе доста уплашена жена. Докторът я успокои, преди да я прегледа. Серена си помисли, че той притежава чар, с който постигаше това. Стараеше се да записва правилно всички медицински термини. Толкова бе внимателен…
— Това е моят регистратор, Вилем Бакер — представи й той младия мъж, който влезе след пациентката в кабинета.
— Горката жена! — състрадателно изрече Серена.
— За радост, това се лекува.
Докторът и регистраторът прегледаха пациентката. От тихите гласове, с които говореха, Серена заключи, че са й казали, че трябва да се подложи на операция. Въпреки плача и въздишките й, докторът успя да я успокои.
После той посрещна следващия пациент — много слаб възрастен мъж със светлосини очи и спокойно лице. Двамата си поприказваха и влязоха зад преградата за преглед. Когато излизаше оттам, възрастният мъж изглеждаше весел.
— Лусиус де Грут — започна да диктува докторът. — Карцинома на белия дроб. Отказва да бъде приет за лечение. Неизлечимо. Прекрасен човек…
Наближаваше обяд, но никой не поглеждаше към часовника. Докторът бе неуморим и очакваше от другите същото. Едва към два часа приключиха прегледите. Докторът се изправи, благодари с хладна вежливост на всички и излезе заедно с регистратора.
— Дълга сутрин. Знаете ли къде ще обядвате? — попита сестра Де Вриес.
Серена поклати отрицателно глава.
— Елате с мен — усмихна й се сестрата.
Столът бе в задната част на болницата, също като в Англия, помисли Серена, докато се хранеха и разговаряха със сестра Де Вриес.
— Ще кажа на сестра Грааф да ви покаже стаята ви. Ще работите ли следобед?
— О, да. Доктор Тер Фолен иска бележките му да са готови до пет часа, освен това печатам ръкописа му.
— Той работи твърде много, така че и ние работим много — поклати глава сестрата.
— Той не е постоянно тук, нали? Какво правите, когато го няма?
— Работим, пък и докторът идва много често, понякога само за един ден — да оперира или да прегледа някой труден случай.
— И в Лондон е така — допълни Серена.
— Той е добър човек, но е твърде затворен в себе си — отбеляза сестрата, докато излизаха от стола.
После тя говори по вътрешния телефон.
— Сега ще дойде сестра Грааф. А сега трябва да се връщам — и усмихнато добави: — Утре ми е свободният ден. Ще ходя на гости в дома на годеника ми.
— Надявам се да прекарате чудесно. — Серена се почувства добре при тази новина, без да знае защо.
— А вие имате ли си приятел? Сгодена ли сте?
Серена поклати отрицателно глава и се опита да докара нещо като небрежна усмивка.
— А трябва, вие сте чудесно момиче. Така ми каза доктор Тер Фолен.
Докато Серена се чудеше какво ли означават тези думи на доктора, се появи строгата сестра.
— Елате с мен.
— Благодаря ви, сестра Грааф.
Лицето на сестрата придоби по-меко изражение при думите на Серена.
Стаята, в която я заведе сестрата, беше малка, но изглеждаше много удобна.
— Трябва да загасите осветлението в единадесет и тридесет — каза тя и си тръгна.
Серена разопакова багажа си. Мислеше си, че ако си вършеше стриктно работата през деня, щеше да загася лампата много преди това.
До пет часа привърши бележките и започна ръкописа, който беше изпълнен с неразбираеми думи, понятни единствено на кръга от професорите по медицина. Тя се стараеше много при разчитането на нечетливия почерк на доктора.
Беше почти шест часа и Серена бе вече гладна и изморена. Беше забравила да попита в колко часа е вечерята, а и никой не бе дошъл, за да й каже.
Погледна към вратата с надежда, когато тя се отвори, но в стаята влезе докторът с куп листа в ръцете и лицето й помръкна.
— Не се радвате, че ме виждате, нали?
— Бих се радвала да видя всеки. Искам да зная, докога трябва да работя и кога ще вечерям? А вие сте тук с още работа за мен!
— Не — успокоително отвърна той. — Това е работата ви за утре. Съжалявам за това, че никой не ви е казал в колко часа е вечерята. Работното ви време е до шест часа, а вечерята е в седем и тридесет. Но си помислих, че може би ще желаете да вечеряме заедно?
— Ние? Да вечеряме заедно? — изненадата й бе пълна.
— Е, трябва да вечеряме, нали? Пък и утре денят ще бъде напрегнат и няма да имам време да ви кажа какво да правите.
— Е, в такъв случай. Но няма какво да облека…
— Ще отидем в приятно и тихо място — увери я той. — Ще ви чакам след петнадесет минути в колата отпред.
Тя вече мислеше какво да облече. Спря се на зеления костюм. Изкъпа се, оправи прическата и грима си, облече се и застана пред огледалото. Не остана доволна от вида си. Полата й беше елегантна и й отиваше, но в такива дрехи никой не я беше виждал. Сложи си сакото и тръгна към болницата, но на външната врата вече я чакаше доктора.
— Свикнал съм да чакам. С четири сестри съм се научил, че жените закъсняват поне с петнадесет минути след уговореното време.
— Четири сестри? — изненадано попита тя. — А братя?
— Трима. Аз съм най-големият — с усмивка отговори докторът и допълни: — Предполагам, че сте гладна, защото аз пропуснах обеда.
Беше тъмно и Серена не знаеше къде отиват. Минаха с колата през центъра на Хага, а после поеха по широка магистрала.
— Има едно приятно място във Васенар, в покрайнините на Хага. Предполагам, че сте изморена. Да не съм ви преуморил?
— Предупредихте ме — напомни му тя. — Но работата ми е интересна. Бих искала да разбирам повече от вашата работа, но…
Колата спря пред нещо като провинциален ресторант. Това малко успокои Серена, която се притесняваше заради облеклото си. Вътре обзавеждането беше също като в странноприемница — с малки масички с цветни покривки, със запалени свещи по тях, с нисък таван. Серена въздъхна с облекчение — нещо, което не убягна от погледа на доктора.
След като изпиха шерито, разгледаха менюто. Може и да беше провинциален ресторант, забеляза Серена, но беше много скъпо. Опита се да избере възможно най-евтините ястия.
— Повярвайте — каза й той, — гъбите с чесън са много вкусни, а също и омарите. Нека аз избера вместо вас. — Не дочака отговора й и поръча за двамата, след което се облегна на стола и заговори: — Какво мислите за болницата?
Серена отдавна не бе имала толкова внимателен и разбиращ събеседник, тъй като майка й въобще не се интересуваше от работата й. Докторът внимателно слушаше откровеното й мнение и само тук и там вмъкваше по някоя дума, а ако с нещо не бе съгласен с нея, то видът му не показваше това.
Вечеряха на маса близо до прозореца, откъдето можеха да виждат всичко. Серена се огледа и се зарадва, че бе избрал маса, където не можеше да бъде забелязана с какво е облечена. На пръв поглед жените в заведението бяха облечени просто, но всъщност дрехите им бяха скъпи и семпли, забеляза Серена.
Когато искаше, докторът беше приятен събеседник. Серена изяде гъбите, омарите, а после и шоколадовия сладолед.
— Не съм свикнала с това — каза тя, когато докторът й предложи втора чаша вино. — Нали знаете, че не излизам често.
— Искам утре да продължите работата си по ръкописа. Ще получите бележките ми в късния следобед…
Той продължи с детайлите — прегледи, операции, на които тя трябваше да присъства.
— Ще бъдете свободна в събота и неделя. В понеделник сутринта се връщаме в Амстердам.
Свърши приятната вечеря, помисли си Серена и го помоли да се прибират.
— Тъй като имаме доста работа утре, бих желала да се прибираме! Благодаря ви за прекрасната вечеря. — Тя отново се огледа. — В това чудесно място.
— Изглеждате много добре, Серена — откровено й каза докторът. — Пък и на мен не би ми направило впечатление дори и да бяхте облечена в чувал — което не бе съвсем истина, но когато човек има четири сестри, винаги знае какво да каже в подходящ момент. Затова бе възнаграден с най-искрена усмивка от страна на Серена.
Когато пристигнаха в болницата, докторът я изпрати до входа и се сбогува с нея. По забързаната му походка тя заключи, че вече я е забравил.
Пък и защо да ме помни? — помисли тя, когато влизаше в стаята си.
На следващия ден не го видя. Печаташе ръкописа му с желанието да разбира поне малко от написаното. След четири часа портиерът й донесе куп писма и бележки. Тя остави ръкописа с облекчение. Привърши работата си към шест и тридесет и се отправи към общежитието. Вечеря и гледа телевизия с някои от другите сестри. Когато си лягаше, взе със себе си холандско-английски разговорник. Започна с фразите в главата „Ресторанти и вечери“, въпреки че беше малко вероятно докторът отново да я покани на вечеря, но човек никога не знае… Стигна до „пържени, печени“ и заспа.
Останалата част от седмицата премина в непрекъсната работа. В петък вечер вече й се искаше да изхвърли пишещата машина през прозореца, но успя да се справи с всички задачи, които й беше поставил докторът. За нейна изненада той влезе, когато вече чистеше бюрото си и й благодари за усърдната работа.
— Ще взема тези книжа, ако са готови — каза той и ги прибра. — Бъдете готова в осем часа в понеделник. Ще отидем до болницата, но след сутрешните прегледи ще бъдете свободна и ще можете да отидете и видите майка си.
Когато си тръгна, тя загаси и напусна стаята. Спомни си, че беше забравила да му благодари за плика, който намери на бюрото си сутринта. В него имаше няколко банкноти и бележка, в която й беше написал, че вероятно очаква част от заплатата си, за да си купи желани от нея неща.
Колко приятно бе да има цял ден свободен. Предната вечер беше телефонирала на майка си, но госпожа Блом й каза, че е излязла с господин Хардинг, а уикенда щели да прекарат в Арнхем. Беше се надявала, че майка й ще дойде в Хага и ще излязат заедно, но вероятно в Арнхем щеше да й бъде по-интересно.
На другата сутрин Серена излезе рано, въоръжена с карта и пътеуказател на града. Първо влезе в Маурициус — прекрасна средновековна къща, в която имаше изложба на картини от седемнадесети век. Обядва набързо в едно от малките живописни кафета и тръгна по магазините. Беше решила да посвети неделята на разходка по църквите и парковете, така че сега денят й бе зает с ходене по бутици, магазини за бижута и кожени изделия. Пи чай на балкона на „Биенкорф“, над тезгяхите с разнообразни стоки, след което тръгна да купува подаръци — сребърни обеци за майка й, копринен шал за госпожа Блом. Обиколи и козметичните щандове и след дълго колебание си купи ново червило и крем против бръчки.
В неделя започна с църквите. Първо посети „Свети Якобс“, а после — „Свети Дух“. Оттам се отправи към малък ресторант на площад „Клостеркерк“ и там обядва супа от грах с малки резенчета шунка и салам.
Отдавна искаше да посети Мадуродам. Той наистина беше толкова красив, колкото й го описаха сестрите — миниатюрен град с осветени улици, красиви канали, прекрасни къщи-театри и множество магазини. Беше забравила за времето, но настъпването на студената нощ й напомни, че трябва да се прибира. Върна се с трамвай в центъра на Хага и пи чай в елегантно заведение. Прекрасен уикенд, отбеляза си Серена като влизаше в стаята си.
В понеделник сутринта беше точна, но докторът я чакаше вече в колата.
— Не съм закъсняла… — започна тя.
— Добро утро, Серена. Не, аз подраних, тъй че се успокойте и ми разкажете как прекарахте уикенда.
Доктор Фолен беше дружелюбен и тя с радост заразказва преживяното, като внимаваше да не го отегчи.
— Трябва да прекарам няколко дни в Ливарден във Фризия — каза той, когато вече влизаха в Амстердам — имам лекции и консултации. Оттам се прибираме в Англия. Вие ще дойдете с мен — това ще е добра възможност да се справите с ръкописа.
— Да, докторе — тихо отвърна тя. — А майка ми?
— Предполагам, че тя няма да има нищо против да остане още някой друг ден в Амстердам? Ще я вземем на връщане. Можете да го обсъдите с нея днес.
— Да. А кога смятате да ходите във Фризия?
— Ами, днес е понеделник. Трябва да съм там в петък — значи тръгваме в четвъртък вечерта. Ще ви настанят в стаите на сестрите. Ако няма някакви пречки, оттам тръгваме следващия понеделник. Съжалявам, но в момента не съм напълно сигурен.
Настъпи тишина, докато спряха пред входа на болницата.
— Ще ви чакам след двадесет минути в кабинета — каза й той. — Имам прегледи.
През този ден имаше много пациенти. Серена изпълни бележника си със записки. Просто се молеше докторът да не й ги поиска напечатани до пет часа. Най-сетне прегледите свършиха.
— Можете да отидете до госпожа Блом след обяд. До утре няма да имам нужда от вас — напечатайте каквото можете дотогава. Утре сутринта ще имам операция. За вас — писма след обяд.
Серена почисти стаята си, обядва набързо, хвана такси и се озова пред вратата на пансиона точно за следобедния чай. Посрещнаха я топло.
— Серена, тъкмо свалям чайника! Съблечете се и отидете в хола. Аз ще се погрижа за багажа ви — усмихнато рече госпожа Блом. — После ще ми разкажете всичко, нали?
Този ден всички се бяха събрали в хола. Отвърна съвсем тихо на всички поздрави и се отправи към майка си.
— Скъпа — възкликна госпожа Праудфут, — колко се радвам, че те виждам. Изглеждаш ми малко уморена. Добре ли прекара? Запозна ли се с нови хора? Разгледа ли много места? — Тя дръпна стола до себе си и добави: — Ела, седни до мен. Аз прекарах прекрасна седмица. Ние — аз и господин Хардинг, ходихме къде ли не.
Серена си поприказва и с останалите — господата Ван Тил и Лагерфелд и съпругите им. После госпожа Праудфут се извини и каза, че ще се качи с дъщеря си горе да й помогне с багажа — нещо, което никога не бе вършила. Серена разбра, че го прави, за да си поприказват, а това бе добра възможност да й каже за пътуването си до Фризия. Пък и тя се чувстваше толкова добре в пансиона.
— Мамо — започна Серена предпазливо, — мислех, че ще се прибираме тази седмица, но докторът ще ходи в Ливарден и аз трябва да съм с него. Нали нямаш нищо против да останеш тук още няколко дни.
— Разбира се, скъпа, това е много хубаво. Господин Хардинг се връща в Англия в сряда и ще ме закара с колата си, знаеш колко мразя да пътувам със самолет.
— А ще се справиш ли сама вкъщи? Аз ще се върна до една седмица.
— Ще се справя много добре — рязко отвърна майка й. — Знаеш, че не съм толкова възрастна, Серена! — Тя се погледна в огледалото и поглади косата си.
— Ще кажа за това на доктора.
— Защо да го безпокоиш? — намръщи се госпожа Праудфут. — На него трябва да му е все едно дали ще остана, или не. Кажи му го в сряда — даже по-добре да му напиша една бележка и ти ще му я дадеш.
— Много добре. Жалко, че не можахме да излезем някъде заедно, да разгледаме магазините.
— А, тъкмо ми напомни — купих си прекрасна рокля в Арнхем — каза тя и се отправи към вратата. — А сега те оставям да се оправиш тук, скъпа. Ще се видим на вечеря. Ще останеш ли?
— Само за следобеда. Сутринта рано съм на работа. Докторът ме пусна, за да се видим.
— В такъв случай ще му напиша няколко реда, че довечера ще си лягам рано. Знаеш колко ужасно се чувствам, когато не съм спала. Пък и ще излизам утре вечер.
Когато тя излезе, Серена седна на леглото си. Плачеше й се, но нито беше време за това, нито подходящото място. Би трябвало да е доволна, че майка й отново бе щастлива след толкова години. Но не беше. Беше наранена и самотна. Свърши с багажа. Оправи прическата и грима си и слезе долу.
Сбогува се с майка си, взе писмото за доктора и взе багажа си. В този момент си помисли кой ли се грижеше за костюмите на доктора. Той винаги изглеждащ безупречно.
В девет часа на бюрото й вече я чакаше куп с писма и бележки. Там беше и ръкописът. След като се върна от обедна почивка, положението беше същото — този път бяха бележките от сутрешната операция. Привърши с тях към пет и тридесет и тъкмо се зае с ръкописа, когато докторът влезе.
— Ще подпиша всичко сега. Предполагам, че ще ги вземете с вас надолу — бяха обичайните му думи.
— Да, сър. — Също обичаен отговор.
— Добре ли е майка ви?
— Да, благодаря. Помоли ме да ви предам това писмо.
След като привърши работата си докторът отвори писмото. Серена се опита да разбере нещо за съдържанието по изражението на лицето му, но то въобще не се промени.
— Нямате нищо против да останете още няколко дни, нали? Майка ви изглежда си е направила собствени планове.
— Разбира се, че ще остана. Майка ми дойде благодарение на вас. Тя е толкова щастлива.
— И не боледува повече — иронично подметна докторът. Подписа книжата. — Трябва да тръгвам, вече закъснявам. А какво правите вечер, Серена?
Тя се учуди и леко се запъна с отговора.
— Вечеря, телевизия и се опитвам да науча и някоя друга фраза на холандски…
Той й пожела лека нощ, като не забрави да й напомни за задачите за следващия ден. Дните минаваха бързо. В сряда се обади на майка си.
— Ще ти се обадя вечерта — каза й Серена.
— Недей, скъпа. Ще бъда изморена от пътуването. Дай си телефонния номер, аз ще ти се обадя.
— Заминавам за Фризия в четвъртък — напомни й тя.
— Ще се свържа с теб сутринта — и затвори.
В четвъртък сутринта бяха последните прегледи и на Серена й се стори, че има повече пациенти от всякога. Трябваше да тръгнат в шест часа от болницата и тя се обади на госпожа Блом. Преди това бе говорила с майка си.
— Ще се видим скоро, скъпа — безгрижно й рече тя, — и гледай да се забавляваш.
Като гледаше купищата бележки, които я чакаха, едва ли щеше да има много време за забавление. А така щеше да бъде във Фризия, и в Лондон. Но пък нямаше за какво да се оплаква. Заплатата й беше добра, имаше си дом и компанията на майка си.
Парите щяха да й стигнат за всички дрехи, които искаше да си купи, и да внася повече в семейния бюджет. Покри машината и се приготви за тръгване.
Пета глава
— Обядвахте ли? — попита я докторът, когато влезе в колата.
Серена не бе имала време, но отвърна:
— Да, благодаря.
— Жалко. Аз пих чаша чай, което само ми отвори апетита.
— Всъщност не успях да хапна нищо. — А след хладния му въпросителен поглед добави: — Да, знам, но не исках… Мисля, че вие бяхте толкова любезен, нали разбирате?
— Не, не разбирам и никога не съм любезен, ако случая не го изисква. Серена не ме лъжете повече.
— Ами, никога не го правя, освен, ако случаят не го изисква.
— Няма да възниква такава ситуация. Има едно място в Хорн. За половин час ще сме там.
Той подкара колата на север от Амстердам. Ресторантът в Хорн беше много приятен и почти празен. Седнаха на маса до прозореца. Докато се хранеха, докторът й говореше за програмата им през следващите дни.
— Утре през целия ден ще бъда в операционната, а в събота ще имам два случая. Ще трябва да напишете бележките ми от тях, а през останалото време — книгата ми.
— Ще работите в неделя!?
— Не. Ще тръгнем в понеделник сутринта. Ще ви кажа точно кога по-късно.
Когато напуснаха ресторанта, вече се бе стъмнило. Отпътуваха към Фризия. Когато минаваха през малките селца, Серена се взираше през стъклото, но докторът не й разказваше нищо за тях.
— Почти стигнахме — рече докторът, когато минаваха през Франекер.
— Табелките не са надписани на холандски.
— Разбира се, не. Вече сме във Фризия, а тук всички говорят фризийски.
— А холандски?
— Разбира се, че говорят и холандски, но помежду си — не.
— А английски? Успях да науча някоя и друга фраза на холандски.
— Наистина ли? Не се притеснявайте — английски се говори и тук.
Навлязоха в Ливарден по широка улица с тухлени къщи от двете страни — също толкова живописни и красиви като тези във Ват. Докторът спря колата пред сграда с каменни колони. Това беше болницата. Беше по-голяма, отколкото Серена очакваше. Портиерът им отвори вратата и след кратък разговор с доктора, пое багажа й и тръгнаха към телефона.
— Но вие не говорехте на холандски? — забеляза Серена.
— Разбира се. Аз също съм фризиец.
След разговора по телефона отново се обърна към нея:
— Старша сестра Гримстра ще ви посрещне. Тя ще ви заведе в стаята ви. Сутринта ще ви покажат къде ще се храните и кабинета, в който ще работите. Ако срещнете някакви трудности, обадете ми се.
— Но аз не зная къде да ви намеря.
— Не, но всеки тук знае как да се свържете с мен. — Той каза нещо на портиера и продължи: — Пиет ще каже на другите портиери да се грижат за вас. Ако имате нужда от мен, но само ако е спешно, е достатъчно да им споменете само името ми.
Какво ли е да си толкова важна личност, че всеки да знае кой си? — запита се Серена. Тя му благодари и се усмихна. Пристигна и сестрата — привлекателна жена на средна възраст с леко посивяла коса и красиви сини очи. Размениха няколко думи с доктора.
— Това е Серена Праудфут — старша сестра Гримстра. Вървете с нея Серена. — Видя, че тя леко се нацупи и добави: — Ако обичате. Ще се видим утре сутринта.
Серена трябваше да подтичва, за да върви заедно със сестрата. Минаха през широк коридор от единия до другия край на болницата и се изкачиха до втория етаж.
— Това е вратата на сестринското общежитие.
Пред тях се показа също такъв дълъг коридор със стаи от двете страни. Нейната стая бе същата като другите, в които бе спала.
— Желаете ли чай? Тук има чайник и котлон.
— Колко мило от ваша страна — усмихна й се Серена. — Много ви благодаря.
— Ще ви се обадят в седем часа, а друга сестра ще ви покаже столовата. Лека нощ, Серена.
Сестра Гримстра й кимна усмихната и излезе. Серена разгледа стаята си — бяха й оставили чай, мляко и чайник. Възхити се на вниманието от страна на сестрата. Не подозираше, че такива бяха заповедите на доктора. Нещо, което тя не очакваше от него.
Сутринта млада сестра я заведе на закуска, след което сестра Гримстра й показа кабинета на последния етаж на болницата. На бюрото й бяха оставени ръкописа и достатъчно много други листа, които щяха да ангажират целия й ден.
Денят мина бързо, независимо че Серена се чувстваше малко самотна. Но веселите разговори с другите сестри през обедната почивка поразсеяха това чувство.
От доктора нямаше никакво известие. Едва към четири часа един портиер й донесе купчина бележки.
— Писал ги е с лявата си ръка и със затворени очи — рече тя на празната стая. — Никога не съм виждала такива драсканици!
Отне й около час да ги разчете и препише. Привърши работата си и тъй като докторът не се появи, тя слезе във фоайето.
— Доктор Тер Фолен — каза тя и подаде записките на портиера. Той ги взе, подаде ги на колегата си и му даде някакви инструкции.
— Доктор Тер Фолен? — отново го попита тя.
— Да, госпожице. Ще ги получи.
Вечеря заедно с другите сестри. Поприказваха си, а после гледаха телевизия. Легна си с мисълта, че денят е минал добре, независимо, че не беше виждала доктора.
Когато влезе в кабинета си, ръкописът вече я чакаше върху бюрото. Писа на машината през цялата събота, с радостната мисъл, че ще е свободна в неделя. Искаше да разгледа Ливарден и да хапне нещо хубаво. Магазините щяха да се затворени, но щеше да гледа през витрините… Свърши с печатането, подреди бюрото си, покри машината и подреди ръкописа. Трябваше да го занесе на портиера, защото от доктора нямаше и следа. Вероятно беше твърде зает, помисли си тя и загаси лампите.
Но те светнаха почти мигновено след това и доктор Тер Фолен попита:
— Свършихте ли? Прекрасно! Бихте ли ми ги подала. Бъдете утре сутринта в девет пред входа!
— Още една болница? — уморено попита Серена.
— Не. Ще се насладим на няколко приятни отморителни часа, преди да се върнем в понеделник.
— Къде?
— Нека бъде изненада. — Той отстъпи, за да я пропусне пред себе си и затвори вратата.
— Удобно ли се чувствате тук?
— Да, благодаря — отвърна Серена. — Аз смятах да се разходя и… Не съм сигурна, че…
— Е, като не сте сигурна, надявам се, че можете да го отложите за някой друг път, нали?
Бяха стигнали до края на стълбището и тя се обърна, за да се прибере.
— Девет часа, не забравяйте — каза, усмихвайки й се той. — Лека нощ, Серена.
Докато вечеряше и гледаше с другите сестри някакъв стар американски филм, Серена се опита да подреди в главата си всички причини, за да му откаже.
Като помисли отново обаче, всички тези причини изглеждаха детски и смешни, още повече, че той вече бе спечелил изцяло доверието й. Щеше да си сложи плисираната пола, жакета и бялата копринена блуза, която за щастие носеше със себе си. Все още се чудеше кои обувки да обуе, когато заспа.
Беше ясна, но студена сутрин. Серена се облече, гримира се и обу ниски обувки. Закуси, оправи багажа си и слезе във фоайето. Не знаеше кога ще тръгнат, така че добре щеше да бъде да е готова. Доктор Фолен каза след няколко часа, което можеше да означава всичко. Но бентлито беше спряно пред портала, а докторът си говореше с възрастен мъж.
— Добро утро, Серена. Запознайте се с доктор Херинга, директора на болницата. — Той се обърна към мъжа. — Моята секретарка и дясна ръка — Серена Праудфут.
— Добро утро — поздрави го тя.
— Ще прекарате чудесен ден, сигурен съм. Радвам се, че се запознахме. Няма да ви отнемам от времето. — Доктор Херинга потупа доктор Фолен по рамото. — Ще се видим, преди да тръгнеш, Марк.
В удобната и затоплена кола я обзе приятно чувство. Но еуфорията й трая за кратко.
— Трябваше да облечете зимно палто — безгрижно подхвърли докторът.
— Ами, реших, че не е нужно. Пък и сама решавам какво да обличам.
— Скъпо момиче, не ми говорете така. И това е моя грижа. Не искам да имам болна секретарка. — Той спря колата и се обърна към нея: — Ще сключим ли мир?
— Разбира се, докторе — с достойнство отвърна тя и добави малко по-смело: — А къде отиваме?
— Почакайте и ще видите — лаконично отвърна той.
Излязоха от Ливарден и скоро, подминаха табелката за Докум.
— Към крайбрежието ли сме поели?
— Да.
Намусеният му профил я накара да замълчи. Знаеше, че Докум е свързан с Англия. Сигурно искаше да й покаже нещо от града.
От двете страни на пътя бяха разположени ферми, свързани със селскостопански сгради. Движението бе слабо и селцата, през които минаваха, бяха безлюдни.
— Хората са на църква — обясни й докторът.
На Серена й се искаше да спрат в Докум, когато стигнаха там. Имаше канал, който минаваше през центъра на града, и очарователни стари сгради, но докторът продължи на север. Бяха се отклонили от главния път и се движеха по селски път близо до канал.
Стигнаха до селце, скрито зад малка гора. Църква се издигаше над малкия площад, а малките къщички наоколо бяха боядисани в ярки цветове.
— Какво красиво малко местенце — като илюстрация от приказка! Как се казва?
— Остерзум.
Селцето остана зад тях. Навлязоха в алея с каменни колони от двете страни и стигнаха до голяма къща с бели стени и зелени капаци по прозорците.
— Къде сме? — попита Серена.
— В моя дом.
Той спря колата пред масивна врата. Отвори вратата, хвана я за ръката и я поведе по чакълената пътека.
— Семейството ми — рече докторът, когато вратата се отвори и Серена видя деца, млади жени и мъже, по-възрастни хора, кучета.
Представи й сестрите си — четири млади, стройни, синеоки блондинки.
— Талита, Сана, Уибек и Приша — каза той. — Може би ще започнеш да ги различаваш по-късно.
Остави я при тях и отиде да се види с братята си. После й ги представи:
— Братята ми — Вилбрен, Кае и Стендерт.
— Не се опитвайте да запомните имената ни — каза весело Вилбрен.
— Елате да се запознаете с майка ми — покани я докторът.
Преминаха през хола — стая, каквато не си е представяла и в сънищата си — висок таван, стени, отрупани с картини с широки дървени рамки, красиви кристални полилеи. В края на хола имаше вита стълба.
Минаха през двойна врата от масивно дърво, гравирана с гирлянди от цветя по сводовете, и влязоха в светла стая с огромни прозорци. Кадифените пердета бяха в същите тонове като красивия килим, който покриваше почти цялата стая. Старо и безценно — помисли си Серена.
Четирима мъже и две жени седяха и си говореха. Най-възрастната от тях стана да ги посрещне. Косите й бяха сиви и бе облечена във френско плисе. Имаше приятно лице и нежни сини очи. Докторът се наведе и целуна майка си.
— Мамо, това е Серена. Тя работи доста през последните дни и й беше нужна промяна на обстановката.
Серена се ръкува с възрастната жена.
— Скъпа моя, вероятно ще си помислите, че Марк ви е докарал в лудница! Толкова много сме тук. Когато се връща в Холандия, се опитваме да се съберем, правим нещо като семейно тържество. А вие имате ли братя и сестри? — запита я приятелски тя.
— Не, госпожо. Живея с майка си.
— Сигурно и вие сте твърде заета. — Тя се обърна към останалите в стаята. — Запознайте се със Серена — и добави: — Това са зетьовете ми и годеника на най-малката ми дъщеря. Двете момичета са съпругите на Вилбрен и Стендерт.
Беше прекрасен ден. Серена разговаря с всички. След вкусния обяд се разходи из къщата и градината. Не успя да размени нито дума само с доктора. Изглежда я беше оставил на приятелските грижи на братята и сестрите си и скоро тя преодоля стеснението си. Дали това не беше сън — мислеше си Серена, като гледаше как докторът си играе с децата и кучетата — тази страна от личността му й бе непозната. Нямаше и следа от обичайната му студенина, безразличие и от увереността му, че тя ще стори това, което той очаква от нея. Отнасяше се към нея както към братята и сестрите си.
След чая Серена си поприказва с майка му. Някои от жените останаха с тях и плетяха, а мъжете отидоха да играят билярд. Наоколо се носеше шум от смеха на децата и лая на кучета. Серена никога не се бе чувствала толкова щастлива.
След приятната вечеря и кафето докторът се изправи и каза:
— Време е да се връщаме. Утре ще пътуваме рано сутринта.
— Ще дойдеш ли скоро пак? — попита майка му.
— Да, ще изпитвам студенти в медицинското училище в Грьонинген след две седмици.
— А Серена?
— Аз? Ами не мисля, че ще дойда отново в Холандия. — Забеляза въпросително повдигнатите вежди на доктора и бързо добави: — Имам предвид, ако докторът не ми възложи някаква работа тук.
— Натоварва ли ви с много работа? — попита Кае. — И винаги ли се обръщате към него с „докторе“?
— Да, винаги. — Тя се усмихна на забележката на най-малкия брат, който с непринудеността си беше разтопил стеснението й.
— Не се съобразявайте с това, Серена — обади се докторът. Този разговор изглежда го забавляваше. — И ме наричайте Марк, ако желаете.
— Благодаря ви, но не мисля, че е редно.
— Напълно съм съгласна. Марк не би имал и един пациент, ако всички се обръщаха така към него. Около доктора трябва да има нещо тайнствено… — отбеляза баронесата, с което предизвика смеха на всички около масата, и добави: — Не и за мен, разбира се, но все още има хора, които обръщат внимание на това.
— Направо ми съсипахте самочувствието — закачливо подметна докторът в отговор на думите на майка си. — Добре че имам операции утре.
След веселите разговори докторът се приготви за тръгване, а Серена се ръкува с всички за довиждане.
— Прекарах чудесен ден — каза тя на баронесата. — Ще го запомня завинаги. Никога не съм предполагала, че…
Домакинята я целуна по бузата и отвърна:
— Радвам се, че дойдохте, скъпа моя, и се надявам, че ще се видим отново.
Когато се качваше в колата, Серена си мислеше, че не би желала нищо повече от това. А може би пък беше само проява на вежливост от страна на домакинята.
Освен че я попита дали е изморена и няколкото забележки за предстоящото им пътуване, докторът не пророни ни дума повече, когато се връщаха обратно. Беше вече в обичайното си настроение — затворен в черупката си.
— Много приятно момиче — възкликна баронесата, след като ги изпрати. — Напълно подходяща.
— Мамо, каква си сватовница! — отбеляза Талита. — Независимо, че наистина е подходяща.
— Разбира се, че е, скъпа моя.
— Но Марк…
— Марк иска тя да е щастлива, загрижен е за нея, но не го показва. Влюбвал се е много пъти сигурна съм, но да обичаш истински е съвсем друго нещо. Той все още не го е изпитвал.
— А Серена?
— Тя пък не може и да си представи, че някой я обича. Ще видим.
Те влязоха, а старият слуга Хаис затвори вратата зад тях.
— Хубава млада дама доведе барона. И Гиела мисли така, госпожо.
— И двамата сте прави, Хаис, наистина е чаровна млада дама. Да се надяваме, че ще я видим отново.
Пред болницата Серена се спря и се обърна към него.
— Благодаря ви за прекрасния ден, докторе. Не си спомням кога друг път съм била толкова щастлива. А семейството ви е прекрасно. Не знам много за големите семейства — добави тя свенливо, — сигурно са много весели.
— Така е — увери я докторът и пое ръката й. — Радвам се, че сте прекарали добре с нас.
— Никога няма да забравя този ден. Лека нощ, докторе. — Тя тръгна, но изведнъж спря. — Трябва ли да ви наричам „бароне“? Не знаех, че… Че сте толкова важна личност! Една от сестрите ви — не, една от снахите ви ми каза, че сте глава на семейството, че къщата и фермите наоколо са ваши и че семейството ви живее там от много години.
— Трябва да е била Себи, мърмораната. И никога не ме наричайте така, Серена. Това би било нормално във Фризия, но в болницата е немислимо.
Думите му бяха строги, но ги каза по толкова мил начин, че предизвика топлата й усмивка.
На следващата сутрин валеше и духаше силен вятър. Серена се намести в удобната седалка, подготвена за дълъг път. Докторът й беше казал, че тръгват към Булон. След като потеглиха, той й обясни:
— Ще минем през Амстердам, Утрехт, южно от Антверп и оттам към Булон.
— Но това ще ни отнеме цял ден.
— Не и с тази кола. Предполагам, че ще сте си у дома късно следобед, а може и преди това. Ще спрем за по кафе северно от Амстердам, а ще обядваме около Бреда, но ако искате някъде да спрем, не се колебайте да ми кажете.
Известно време пътуваха в мълчание.
— Починете си утре — обади се докторът. — Аз няма да ходя в болницата и вие можете да си прекарате деня както пожелаете.
— Благодаря ви. — Чудеше се какво още да добави, но не й дойде наум нещо разумно. Гледаше навън дъждовния ден с убеждението, че напуска Холандия с неохота. Отчасти, защото бе видяла какъв може да бъде животът в голямо семейство. И че хората могат да са щастливи в него.
Спряха за кафе в Хорн. Хотел „Кайзерскруп“ беше стар, а ресторантът му — приятен, но не се бавиха много и след двадесет минути бяха отново на път.
Колкото повече се приближаваха до Амстердам, толкова по-натоварено ставаше движението. Не влязоха в града, а продължиха по околовръстната магистрала за Утрехт. Южно от Бреда докторът спря.
— Тук има ресторант — „Мирабела“. Сигурно сте гладна — и усмихнато добави: — Аз със сигурност съм!
Обядваха и след освежителната чашка кафе поеха отново на път.
— Остава ни още малко — увери я докторът. — Не сте уморена, нали?
Дори и да беше, нямаше да му каже. Той си бе планирал пътя и нямаше да е добре, ако го забави. Минаха през Антверп, Лил и накрая стигнаха Булон.
Все още валеше и бавно настъпваше мрак. Качиха се на ферибота и не след дълго стигнаха Дувър. След бързото минаване през митницата излязоха на магистралата за последната част от пътуването. Като влизаха вече в покрайнините на Лондон, Серена каза:
— В болницата ли отивате? Може ли да ме оставите някъде наоколо?
— Не отивам там. Ще ви оставя у вас. — Той говореше с онзи тон, който не търпеше противоречие, пък и щеше да е добре да я остави пред тях.
Източен Шийн зле контрастираше при мисълта й за Остерзум, а къщата им и изглеждаше малка и неприветлива. Беше тъмно и той рязко попита:
— Никой ли няма у вас? Майка ви не знае ли, че се връщате днес?
— Опитах се да се свържа с нея вчера и завчера по телефона, но я нямаше и… Предполагам, че е на гости и ще се върне за вечеря.
Тя излезе от колата.
— Не искам да ви оставям сама — каза той, изваждайки багажа й.
— Често се прибирам, когато мама я няма. Не се безпокойте.
Въпреки това той взе ключовете от ръцете й, отвори вратата и светна лампите. Стаите бяха чисти, но нямаше и помен от посрещане или приготвено ядене. Той бавно изрече:
— Мисля, че е по-добре да дойдете с мен и ще ви върна обратно, когато майка ви се прибере.
— Много мило от ваша страна, но не е необходимо — добре съм.
— Искате да си вървя?
— Да.
В момента, в който го каза, знаеше, че не е истина. Изведнъж самата мисъл, че няма да го види цял ден й се стори непоносима. Разбира се, че не искаше той да си отиде. Тя искаше той да остане с нея до края на живота й. Тази мисъл я шокира — разбра, че е влюбена в него.
— Моля ви, вървете си и благодаря ви, че ме докарахте у дома — трескаво изрече тя.
Стоеше близо до нея и я гледаше в очите.
— Ще се обадя по-късно, за да съм сигурен, че всичко е наред.
И изведнъж се наведе към нея и я целуна, след което бързо отвори вратата и излезе.
Тя затвори вратата и застина. Защо ме целуна? — мислеше си замаяна Серена и тогава видя отражението си в огледалото. Като че ли това беше отговорът — беше пребледняла и имаше много изморен вид. Това явно беше целувка от състрадание. Както би постъпил някой добър човек, като види малко коте или загубено куче — би го погалил. Тя избърса сълзите си с все още несвалените ръкавици, които оставиха две тъмни следи по бузите й. Сълзите няма да помогнат — реши тя. Отиде в стаята си, разопакова багажа си и се изми. Слезе до кухнята и напълни чайника. Чаят щеше да я накара да се почувства по-добре. Вероятно майка й не я очакваше. Може и писмото, което й изпрати, да не е пристигнало. Отиде във всекидневната и запали газовата печка. Писмото й беше оставено върху масичката в ъгъла. Качи се в стаята на майка си — всичко си беше както преди.
Когато входната врата се отвори, се върна в хола.
— А, ето те и теб, скъпа — поздрави я майка й. — Къщата е направо ледена. — Тя потрепери. — Ще настина!
Серена я целуна.
— Забрави ли, че се връщам, мамо?
— Ами, не, скъпа, само че правя някои приготовления — и изведнъж се засмя. — Имам изненада за теб, Серена! Ще се омъжа за господин Хардинг, за Артър!
Шеста глава
Серена дълго мълча и майка й сприхаво отсече:
— Е, няма ли да ми пожелаеш щастие?
— Разбира се, мамо, пожелавам ти много щастие — рече тя с усмивка, но като че ли лицето й потъмня. — Ела във всекидневната, за да ми разкажеш всичко. Запалих печката.
Майка й седна във фотьойла и продължи:
— Сигурно си изненадана. Но ти беше толкова погълната от работата си — тонът и бе обвинителен, — че нямаше смисъл да ти говоря за това. Все пак, всичко тръгна добре. Артър — господин Хардинг, има къща в Шропшир, близо до Лъдлоу, и ти можеш да прекарваш празниците там. Ще се оженим веднага. Няма смисъл да чакаме. А къщата съм я обявила за продан.
Забеляза удивлението, изписано на лицето на Серена, и добави:
— Част от парите са за тебе, за да си наемеш апартамент. Това ще ти хареса, скъпа — ще живееш собствен живот и ще се забавляваш с приятелите си. Вече имам купувач за къщата. Ще ми се обади утре. А каквато мебелировка ти трябва, можеш да я вземеш. — Тя се засмя и добави: — Скъпа, ще трябва да започнеш да си търсиш жилище — можеш ли да си вземеш няколко почивни дни?
— Само утре.
В същия момент звънна телефонът. Серена беше забравила, че докторът обеща да й се обади.
— Серена, майка ви прибра ли се?
— Да, докторе. Благодаря ви, че се обадихте.
— Какво има?
— Нищо — отвърна тя, като си мислеше, че гласът й звучи както винаги. — Просто съм изморена.
— Тогава си лягайте. Трябва да бъдете в приемното отделение в осем часа в другиден.
— Кой беше? — попита майка й без особен интерес. — Докторът? Каза ли му за женитбата ми?
— Не, мамо. А къде ще се жените?
— В местната община. Купила съм си страхотни дрехи — в перлено сиво. Ти ще си там, разбира се…
— Кога ще бъде подписването?
— В четвъртък, другата седмица. Оттам заминаваме за Лъдлоу. Нали е вълнуващо! — и следващите й думи прозвучаха като обвинение. — Разбира се, не знаещ какво преживявам като живея тук сама. Върша цялата домакинска работа — пазаруване…
— Но, мамо, и аз съм живяла също тук… — беше й на езика да допълни „та аз вършех цялата работа“, но си замълча.
— Да, но ти имаш интересна работа и се срещаш с хора на твоята възраст — госпожа Праудфут говореше все по-раздразнено, — но пък никого не си довела тук. А, само доктор Тер Фолен, но ти не си негов тип. Той може да има, което момиче си пожелае.
Серена мислено се съгласи с това, но всичко, което каза, бе:
— Ще има ли много поканени на сватбата?
— Артър няма близки роднини и аз също, с изключение на по-голямата сестра на баща ти, която не ме понася.
— Леля Едит? Тя е омъжена за пастора на едно село в Дорсет, нали?
— Голяма работа. Не съм ги виждала от смъртта на баща ти.
Серена реши, че сега не е подходящият момент да казва на майка си, че леля Едит й пишеше от време на време — сухи писма, но поне се обаждаше и Серена им отговаряше.
— Лягам си — изрече майка й, като се прозяваше. — Изтощена съм, но Артър настоя да ме води на обяд утре. — Целуна Серена и добави: — Донеси ми чаша топло мляко, след като се изкъпя. Трябва да издържа на още един претрупан с работа ден… Почти съм сигурна, че този човек ще купи къщата.
Серена отиде в кухнята да приготви млякото. Добре че имаше какво да прави, защото мислите й бяха съвсем объркани. Явно бе много важно за майка й да направи, толкова дълбока промяна в живота си. Занесе млякото, заключи вратата и си легна. Стана й студено й си приготви ваната. Замисли се за предстоящия ден. Имаше доста работа за вършене — да изпере и изглади дрехите си, а трябваше и да помисли за вида си — изискваше го работата. Майка й спомена за апартамент, но Серена знаеше, че не може да си го позволи. Май щеше да наеме мебелирана стая или нещо такова.
Легна си и продължи да мисли. Нямаше смисъл да се притеснява за бъдещето, просто трябваше да намери някое място за живеене, колкото се може по-бързо и да се отдаде на работата си. Майка й не й предложи да си намери работа близо до Лъдлоу, но дори и да беше — Серена щеше да откаже — това означаваше, че никога повече няма да види Марк. Усмихна се в тъмното при спомена за деня, прекаран в къщата му. С тази приятна мисъл заспа дълбоко.
Закуси сама, тъй като майка й сънено каза, когато и занесе чай в стаята:
— Тъй като си вкъщи, скъпа, трябва да ме поглезиш малко. С удоволствие бих закусила в леглото.
Серена почисти къщата и тъкмо когато, се зае с дрехите си, пристигна бъдещия купувач. Той огледа къщата, каза, че точно това търсят с жена си и че веднага ще се свърже с адвоката си. Госпожа Праудфут го попита за датата на продажбата.
— Ще се омъжвам отново и бих желала да е уредено, преди да тръгна.
— А дъщеря ви ще идва ли с вас? — попита мъжът.
— А, не. Тя си има хубава работа и ще й намерим някой удобен малък апартамент. — Каза го толкова убедително, че Серена й повярва.
Къщата бе продадена на добра цена и вероятно бе да останат достатъчно пари за малък апартамент. Когато мъжът си тръгна, тя попита:
— Да започна ли да си търся жилище, мамо, или ще ходим заедно?
— Аз ще ходя на обяд с Артър след половин час. Ти на всяка цена трябва да започнеш да търсиш нещо, което е по възможностите на заплатата ти.
— Да купя? Мамо, знаеш, че почти нямам свои собствени пари. Чух, че, каза на човека, че ще ми купиш апартамент…
— Така ли? Бях превъзбудена не знаех какво говоря. Обсъдих въпроса с Артър. Той бе на мнение, че трябва да ти вземем нещо, но аз му изтъкнах колко си независима. Ти би предпочела да наемеш нещо, нали? Ако искаш да смениш работата или жилището, ще ти бъде толкова по-лесно. Можеш да вземеш по-малките мебели — големите вървят с къщата. Разбира се, ще останеш тук, освен, ако по-рано не си намериш нещо. — Тя въздъхна. — Скъпа, престани да се тревожиш за себе си. Аз имам толкова неща, за които да мисля! А, ето го и Артър, а пък аз все още не съм готова.
Тя се отправи към стаята си, а Серена посрещна господин Хардинг. Той я попита за работата й. От думите му тя заключи, че според него бъдещето й е осигурено. Когато остана сама вкъщи, взе лист и химикал и седна — ако си запише всичко, щеше да подреди плановете си. Беше объркана, защото мислеше и за Марк. Написа улиците, които бяха близо до болницата, и на които имаше вероятност да намери апартамент. Заплатата й беше добра, а имаше и малко спестени пари. Ако Марк си отидеше в Холандия, щеше да й е трудно да си намери друга работа. Самата мисъл накара сърцето й да се свие.
Беше обед и тя реши веднага да хване автобуса до болницата. Веднъж стигнала дотам, започна търсенето. Тръгна към малките странични улички в тих квартал — на десет минути от болницата. Само че нямаше нищо свободно. Започна да оглежда магазините и обявите на прозорците на информационната агенция. Там намери няколко свободни квартири на улиците, на които търсеше. Избра си една, която според нея беше подходяща. Беше близо до болницата, което означаваше, че другите квартири вероятно са наети от медицински сестри. Квартирата представляваше голяма стая в задната част на къщата, частично обзаведена, с малка кухня и баня към нея. Наемът щеше да отнеме голяма част от заплатата й, но си заслужаваше — все пак това щеше да е домът й. След като хапна сандвич с кафе близо до информационната агенция, се отправи към улица „Парк“.
Почука и на вратата се появи висока жена на възраст между четиридесет и шестдесет години. Серена не успя да я определи точно. Гласът й бе рязък, но тих.
— Да? Аз съм собственичката — госпожа Пек.
— Давате стая под наем, госпожо Пек. Свободна ли е още?
— Заповядайте. Насам. — Госпожа Пек я заведе в задната част на къщата и отвори една врата. — Сутерен — поясни тя.
Квартирата беше по-добра, отколкото очакваше — два прозореца, които гледаха към запусната градина. Стаята бе тъмна, но чиста. Кухнята също беше чиста с малка мивка и с печка. Серена огледа мебелировката — само най-необходимото — диван до стената, малка масичка, два стола и няколко етажерки. Госпожа Пек й поясни:
— В обявата пише — полуобзаведена.
— Аз имам някои неща, ще имате ли нещо против да ги донеса? Работя в болницата, оттам ще ви дадат препоръка за мен.
— Няма нужда. На първия етаж живеят три медицински сестри. Плаща се на седмица, газта — отделно. Токът влиза в наема.
— Мога ли да ползвам градината? Има ли изход към улицата оттук?
— Да, но е заключен. Вие сама ли живеете?
— Да. Възможно ли е да си взема котка?
— Да, ако седи единствено при вас.
— Тогава идвам, госпожо Пек. Не зная кога точно ще се нанеса. Може ли сега да ви платя за седмица напред, а нещата ми да бъдат пренесени по-късно?
— Устройва ме.
Когато се върна вкъщи, нямаше никой. След като хапна отново взе химикал и лист и започна да обикаля къщата. Трябваше да определи нещата, които би искала майка й да й остави.
Мислите й се насочиха към Марк и тя забрави за нещата от деня. Сега сигурно си бе вкъщи? А къде ли бе домът му? Вероятно живееше в някой от скъпите апартаменти от другата страна на Лондон. Или в къща? Сигурно не бе нужна къща за сам човек, но би ли могъл да живее в апартамент, дори и голям, при наличието на комфортната къща във Фризия?
— Защо си губя времето? — проговори тя в празната стая. — Защо ли се притеснявам за него? Той отлично се грижи за себе си и получава винаги това, което желае. За себе си трябва да се тревожа.
Майка и се прибра късно вечерта. Серена чу, че спря кола пред тях, но господин Хардинг не влезе.
Майка й беше прекарала чудесно деня — описа го в най-големи подробности.
— А ти, скъпа? Забавлява ли се?
— Наех си жилище до болницата — на улица „Парк“. Приятна стая с изход към градина. Частично обзаведена.
— Много добре. Трябва да си избереш някои неща оттук, Серена. Кога смяташ да се преместиш?
— Когато си взема мебелите оттук. Ще ти липсвам ли, мамо? — изведнъж попита тя.
— Да ми липсваш? Ами, разбира се, скъпа, но ти ще идваш по празниците при нас, пък и ние ще идваме в града от време на време. Сигурно ти харесва това, че вече ще живееш сама.
Не, че е невнимателна и неучтива — помисли Серена за майка си, — а си мисли, че да живееш сам в малка стаичка е много приятно.
— Направих списък. Погледни го.
— Скъпа, ти искаш твърде много. Все пак, можеш да ги вземеш — не струват кой знае колко. Не вземай хубавия порцелан. Доста е скъп, а има един човек от антикварния магазин в Ричмънд, който ми дава добри пари за него.
— Добре, мамо — отвърна Серена с безизразен глас.
През всичките тези години — помисли си тя, — направих всичко възможно да се грижа за нея, да я обичам, а това нищо не е значело за нея. Бих се чувствала по-добре, ако бях по-млада и по-хубава.
Серена бе разумно момиче и не се отдаде на самосъжаление. Може пък живота на улица „Парк“ да бъде интересен.
— Ще си взема котка.
— Серена, старите моми си взимат котки — с усмивка отвърна майка й.
— Ами, че аз съм стара мома. Сега ми кажи кога ще е сватбата?
— В два часа в община Ричмънд и след това ще отидем за по едно питие в хотел „Хил“. Там ще разрежем тортата и след това ще тръгнем.
Сигурно докторът нямаше да има нещо против тя да отсъства за няколко часа. После ще си отработи до късно… Изведнъж се сети, че не е купила сватбен подарък. Трябваше да избере нещо.
Не и остана време за подарък на следващата сутрин. Вече бе седнала зад бюрото си, когато влезе госпожа Дън:
— А, върнахте ли се? — без нужда попита тя. — Имаше ли много работа? Госпожица Пейн винаги се връщаше изтощена.
— Работих много, но не съм изморена.
— Тази сутрин докторът има допълнителни прегледи. Трябва да сте там до осем и тридесет. — Тя погледна часовника си и добави: — А сега е осем и двадесет.
Госпожа Дън имаше навика винаги да изтъква очевидното.
— Ще бъда там. Госпожо Дън, искам свободен ден в четвъртък следобед. Съгласна ли сте, ако получа разрешение от доктор Тер Фолен.
— Устройва ме. Пък и вие работите само за него. Той няма да е много доволен — винаги иска хората му да са наоколо и на разположение.
Това е точно така, помисли си Серена. Но трябваше да отиде на сватбата, каквото и да кажеше той. Дано да е в добро настроение.
Но тази сутрин доброто настроение беше подминало доктора. На веселия й поздрав той измърмори нещо. После към обяд изрече само обичайните благодарности към хората, които са работили с него.
Като слизаше към столовата Серена мислеше как да уреди нещата.
— Защо закъснявате? — сърдито я запита жената, която сервираше.
— Опитайте се да попитате доктор Тер Фолен.
Писа на машината без прекъсване до пет часа. Портиерът й се обади и каза, че трябва да остави работата в хирургичното отделение, защото докторът е там. Серена написа молба за свободен четвъртък следобед поради „семейни причини“ и го закрепи най-отгоре на купчината бележки. Докторът беше там, заобиколен от сестрата и регистратора, отрупан с бележки и пишеше нещо. Вероятно мъдри неща, помисли Серена, които можеха да бъдат дешифрирани с помощта на лупа и медицински речник. Тя остави книжата върху бюрото, пожела на всички лека нощ и си тръгна. До сутринта той щеше да има време да прочете молбата й.
Вече бе стигнала изхода на болницата, когато я настигна докторът. Дишаше нормално, но явно беше тичал. Тя се направи, че не го вижда и се опита да отвори вратата. Той я спря, като я хвана за ръката.
— Какво означава това?
— Ами не е ли ясно? — попита тя учтиво. — Искам в четвъртък следобед да съм свободна.
— Прочетох го. А защо?
— Семейни работи.
Докторът очакваше да чуе причината. Семейни работи все пак можеше да означават всичко. Тя тихо каза:
— Сватба.
— Вашата?
— Разбира се, че не.
— Добре тогава, свободна сте в четвъртък. — Той й отвори вратата. — Вероятно ще ви се натрупа допълнителна работа.
— Зная — усмихнато отвърна тя. — Много ви благодаря, докторе. Лека нощ.
Вратата беше отворена, но тя не би могла да мине, без да го настъпи. Той стоеше, наблюдаваше я и изведнъж се усмихна. Това накара дъхът й да спре и леко се изчерви. Той се отмести и тя продължи по пътя си.
Майка й си беше вкъщи — седеше зад бюрото си и пишеше.
— А, ето те и теб, скъпа. Тъкмо навреме, за да ми направиш един чай. Бях толкова заета днес.
Не повече от мен — раздразнено си помисли Серена, но свали дрехите си и отиде в кухнята, за да приготви чая.
— Артър е толкова внимателен — обади се майка й. — Знам, че ще си му благодарна — уредил е пренасянето на багажа ти. Ще дойдат за него утре сутринта. Предполагам, че с нетърпение очакваш да се нанесеш.
— Ще опаковам багажа си в събота и неделя, а в понеделник след работа ще се нанеса — и с искрена тъга добави: — освен, ако не искаш да остана до сватбата.
Госпожа Праудфут бързо отсече:
— Разбира се, че не, скъпа. Не бих искала да те спирам. Всъщност, помислих си, че можеш да се преместиш преди уикенда.
— Аз съм на работа.
— Разбира се, колко съм глупава. Толкова неща има за вършене. Добре, че Артър е тук да ми помага — знаеш колко съм безпомощна в тези неща. И не забравяй, скъпа, че си винаги добре дошла в Лъдлоу. А, почти забравих — ще отсъстваме за Коледа и Нова Година. Артър смята, че топлият климат е добър за мен. Знаеш, че никога не съм понасяла зимата тук, но ти ще си прекараш добре. Има ли други момичета при теб?
— Няколко сестри от болницата.
— Нали ти казах — победоносно изрече тя. — Знаех, че ще си намериш нещо, което да ти хареса. Жалко, че нямам време да дойда да го видя, преди да тръгна. Пък и ти сигурно не би искала посетител, преди да си се установила.
Серена напълни чашите с чай отново и майка й продължи:
— Вече ти споменах, че ще ти оставя пари за апартамент. Сега имаш достатъчно, нали? Ще мине известно време, преди да ги получа, но няма да забравя. Ако изпаднеш във финансови затруднения, винаги можеш да ми се обадиш.
Седмицата бавно изтече, изпълнена с доста работа. Освен обичайните поздрави сутрин и вечер Серена не си размени нито дума повече с доктор Тер Фолен.
Уикендът Серена прекара в опаковане на багажа, а в събота отиде на улица „Парк“, за да подреди доставените мебели. Стаята придоби по-добър вид, след като сложи малкия фотьойл, масичката до леглото и цветния килим, който майка й никога не бе харесвала. Закачи две картини, подреди си сервизите и кухненските принадлежности, постави абажури, покри дивана. После тръгна по магазините за хранителни продукти, уреди доставянето на млякото и си купи букет от красиви жълти и червени гергини. Щяха да освежат стаята. Реши, че е имала късмет с жилището, а и наемът беше разумен. Заключи вратата и си тръгна обратно към Източен Шийн.
Майка й, й беше казала, че ще си бъде вкъщи в неделя. Господин Хардинг беше отишъл да се види с негов приятел и тя бе заявила, че ще прекара деня със Серена. Но вместо това откри бележка от майка си, че Артър й се обадил и я убедил, че уикенд сред природата ще й се отрази добре.
„Така че ще се върнем утре и ще вечеряме заедно“ — завършваше бележката. Тъй че Серена можеше да прекара събота вечер пред телевизора и да си легне с книга в ръка. Беше сама и нямаше смисъл да става рано в неделя сутринта.
Прочете вестниците, обиколи къщата и направи кейк, защото майка й беше споменала, че ще вечерят заедно — значи трябваше да приготви нещо. Взе от хладилника продукти за плодова пита и салата. После отиде в стаята, за да се увери, че е взела всичко за новото си жилище.
Беше късно вечерта, когато майка й и господин Хардинг се прибраха.
— Скъпа, тук сме! Беше късно и спряхме по пътя да вечеряме. Ти сготви ли си нещо?
Серена излезе от кухнята, целуна майка си и поздрави господин Хардинг.
— Не, мислех, че ще вечеряме заедно, не се притеснявай — ще си сваря яйца.
На разтревожения поглед на господин Хардинг тя отвърна с усмивка и се върна в кухнята. Опита се да забрави обидата, като се захвана с готвене. Сложи мляко, масло и яйца в тигана. Изчисти масата и си приготви салата. Извади си бутилка шери и си наля една чаша. Яденето беше почти готово, когато госпожа Праудфут влезе в кухнята.
— Скъпа, мислех, че правиш кафе…
Серена отпи голяма глътка и отвърна:
— Вечерям, мамо.
Каза го безгрижно, но в момента й се плачеше. Вместо това си наля трета чаша. Щеше да съжалява за думите си после. Мислите й се насочиха към доктор Тер Фолен — щеше да го види сутринта, единствено това очакваше с нетърпение. Изяде яйцата, докато майка й приготвяше кафето, мърморейки колко са неблагодарни децата и колко е изморена. Серена, обзета от мисли за Марк, почти не я чуваше.
На следващата сутрин, преди да излезе занесе чаша чай на майка си. Увери я, че ще присъства на сватбата в четвъртък.
— Как ще се справя сама? — промърмори тя безпомощно. — Предполагам, че би могла да идваш след работа? Трябва да си събера багажа.
Серена твърдо отказа, като в същото време осъзна, че става коравосърдечна.
— Свършвам около шест и тридесет, мамо, и ако дойда не бих могла да се върна обратно на улица „Парк“.
Целуна я, взе си куфара и тръгна за работа.
Доктор Тер Фолен беше в обичайното си настроение — вежлив и студен. „Добре, така да бъде“, помисли си Серена, когато влезе в кабинета му. Двамата играеха по-добре играта.
Но деня не бе за игра. Работи непрестанно. Остави последните бележки в консултантския кабинет в шест часа. Пое тежкия куфар и се отправи към къщи.
Той стоеше точно пред портала, говореше си с регистратора и когато тя мина покрай него, рече:
— Прибирате ли се Серена? Много поздрави на майка ви.
Тя му благодари и побърза да отмине, преди той да е успял да я попита нещо друго. После си спомни, че спирката за Източен Шийн бе надясно от изхода, а сега трябваше да върви в противоположна посока и ако той я видеше…
Отправи се към спирката за Източен Шийн, подмина я, пресече улицата и хвана автобуса за улица „Парк“. Реши за в бъдеще да взема разстоянието пеша.
Къщата изглеждаше добре. Изкачи предните две стъпала и отключи входната врата. Навсякъде светеше, а вътре бе топло и приятно. И в стаята не бе зле. Запали лампите и газовия котлон, дръпна пердетата и си приготви вечеря. Докато ядеше, се оглеждаше наоколо. Столовете и масите, които беше донесла, подхождаха на стаята, а телевизорът, който в последния момент майка й доста неохотно се бе съгласила да й даде, придаваше приятното впечатление, че някой живее тук. Изми, подреди всичко за сутринта и пусна новините в девет часа.
По-късно, когато си легна, я обзе неприятното чувство, че се е отделила от нещо. Не бе останало нищо от предишния й живот. Трябваше да започне всичко наново.
— И ще го направя! — заяви тя на глас.
В сряда, тъкмо привършваше работата си, когато в стаята влезе доктор Тер Фолен. Резкият му въпрос: „Какво става Серена?“ я изненада. Тя мълчеше и дълго го гледаше, преди да отговори:
— Какво да става? Нищо.
Той повдигна рамене и допълни:
— Няма значение. Сам ще разбера.
— Няма нищо за откриване… — бързо изрече тя.
Той се усмихна. Тази усмивка не беше много приятна, помисли си Серена. Спомни си предупреждението му никога да не го лъже. Независимо, че не бе кой знае каква лъжа, тя се почувства виновна. Той забеляза изчервяването й и каза:
— Мисля, че ви казах да не ме лъжете, Серена. Така че не бих си губил времето, ако бях на ваше място.
Тя се сепна от това, че той прочете мислите й, но нямаше какво да му отговори. Той излезе, без да каже нищо повече. Обзе я съмнение, че той вероятно ще разбере за майка й, но не знаеше как щеше да стане това.
Върна се в стаята си и започна да приготвя дрехите си за сватбата на другия ден — зимното й палто не беше ново, сакото нямаше да отива на зелената рокля, но кадифената й барета беше в тон с палтото, а обувките и ръкавиците й бяха в добро състояние.
Захвана се да чисти мебелите и се опита да не мисли за доктора.
Беше студен ясен ден. Серена работи усилено цялата сутрин, за да може да свърши повече работа и точно на обяд привърши. Хапна набързо сандвич, после хвана автобуса и пристигна в общината точно навреме.
Майка й наистина изглеждаше чудесно — бе облечена в бледорозово и носеше букет виолетки. На церемонията присъстваха няколко души. Серена ги познаваше и после на чашка шампанско в хотела си поприказва с тях. Съгласи се с мнението на гостите, че майка й изглеждаше млада, колкото дъщеря си, й какъв късмет бе имала тя самата — имаше хубава работа и апартамент.
Господин Хардинг отведе булката след около час и всички се разотидоха. Беше почти четири часът и Серена хвана автобуса към болницата. По-голямата част от персонала вече си бе отишъл, но тя беше обещала, че ще си довърши работата. Отвори машината, съблече си палтото, хвърли го на стола и седна.
Докторът беше удържал на думата си — беше се събрала голяма купчина от бележки. Серена се захвана с работата.
Седма глава
Марк Тер Фолен имаше много добро зрение. Той видя как Серена подмина автобусната спирка, прегърбена от тежестта на куфара. Ставаше нещо и искаше да разбере какво е то. В деня след сватбата той успя да задоволи любопитството си.
Беше почти седем часа, когато се качи в бентлито и се отправи към Източен Шийн. Серена трябваше вече да си е вкъщи, но нещо му подсказваше, че тя не е там.
Къщата беше окъпана в светлина. Той позвъни на вратата. Отвори му млада жена, която на въпроса му отвърна вежливо:
— Госпожа Праудфут не живее вече тук. Омъжи се вчера и замина някъде, Лъдлоу мисля беше — и попита подозрително: — Вие приятел ли сте й?
— Доктор Тер Фолен. Отсъствах от страната през последните седмици. Не знаех, че ще се омъжва отново. А Серена — дъщеря й?
Подозрението изчезна от лицето на жената:
— А, вие сте лекар? В такъв случай би било добре да ви кажа къде е госпожица Праудфут. Тя се изнесе бързо, след като майка й продаде къщата. Съпругът ми казва, че трябвало да си търси жилище. — Тя отвори вратата. — Влезте, сега ще ви донеса адреса.
Когато се върна, със съмнение рече:
— Мисля, че правилно постъпвам, като ви го давам, близо е до болницата.
— Ако мислите, че не трябва да ми го давате без проблем ще го взема от болницата.
— Да, разбира се — каза тя и му подаде листа с адреса. — Много хубаво младо момиче, каза съпругът ми, и много тихо.
Той мълчаливо се съгласи. Усмихна й се, пожела „лека нощ“ и се качи в бентлито.
Беше изморен и гладен, защо ли ходеше по следите на Серена.
— Досадно момиче — измърмори той.
Валеше ситен дъждец. Улица „Парк“ беше слабо осветена и обстановката беше леко депресираща. Също и къщата, независимо че бе добре поддържана. Докторът се вгледа в табелките по звънците. Натисна този, на който липсваше обозначение.
Госпожа Пек отвори и рязко попита:
— Кой е?
— Съжалявам, че ви безпокоя. Дошъл съм да се обадя на госпожица Праудфут. Доктор Тер Фолен от Кралската болница.
Госпожа Пек дръпна веригата и го покани в хола. Странно как се успокояват хората, като им кажеш, че си лекар — помисли си той.
— Тя е в сутеренното помещение. Тук — посочи му тя вратата.
Серена беше отворила консерва боб и тъкмо слагаше тигана на малкия котлон. Запали го и с тигана отиде да отвори вратата.
— Очаквах госпожа Пек. — Това бе всичко, което успя да каже, при появата на доктора.
— Това вечерята ли ви е? — попита той, като влезе в стаята.
Тя се беше отдръпнала и облегнала на масата.
— Откъде разбрахте къде живея?
— Ходих в Източен Шийн. — Усмихна се и добави: — Обличайте се, отиваме на вечеря, а после ще ми разкажете всичко.
— Не! Няма! — отвърна тя твърдо, без да поглежда към него.
— Само една стая? — попита тихо той и обиколи наоколо. Влезе в кухничката и банята и каза: — Вземете си палтото, Серена.
Нямаше смисъл да се спори повече — наистина тя искаше това. Взе си палтото и го облече:
— Косата ми… — ядосано рече тя. — Нямах време даже да…
— Изглеждате много добре — отвърна той с любезния глас, с който успокояваше по-нервните пациенти, и Серена се успокои без дума повече.
Госпожа Пек беше в хола. Докторът се спря пред нея.
— Ще водя госпожица Праудфут на вечеря и ще я върна навреме.
— Има нужда да качи някой килограм — усмихнато рече хазяйката.
Навън тя се спря и рязко се обърна към него:
— Изглежда забравяте — студено рече тя, — че съм на двадесет и пет години и мога сама да преценявам кога да се прибирам.
— Сега пък това — меко отвърна той. — Звучи обещаващо. Ще танцуваме ли тази вечер или ще ходим извън града? След вечеря, разбира се.
— Нямах това предвид и вие го знаете. Мисля, че няма да излизам повече с вас, но ви благодаря все пак.
Тя се опита да отвори вратата, но докторът я спря.
— Изморена сте — каза й той с по-различен тон. — Елате да вечеряме и после ще си изкарвате яда върху мен.
Тя го погледна и забеляза, че той отново се усмихна. Не можа да се въздържи — и тя се усмихна.
— Така е по-добре. — Той се наведе и я целуна по бузата. — Колко заплашително ме гледахте само. Направо се стреснах.
Той й отвори вратата на колата. Мисълта й бе обзета от целувката, за да забележи къде отиват. След известно време видя, че се движат на запад и след като подминаха няколко странични улици стигнаха до Уигмор, после Уимпъл и накрая паркираха пред редица от тесни къщи. По пътя не си бяха говорили много. Докторът просто не й даде възможност да зададе някакъв въпрос и чак по средата на улицата тя попита:
— Защо сме тук?
— Аз живея тук.
Той я поведе по тясната пътека и й отвори красива врата. Антрето беше дълго и тясно, дискретно осветено. След като докторът затвори вратата след себе си, дребничък мъж със сива коса излезе да ги посрещне.
— Добър вечер, Бишъп. Това е госпожица Праудфут — ще сподели вечерята ми. — Серена, Бишъп и жена му се грижат за мен. — Той й помогна да свали палтото си и добави: — Банята е на горния етаж, ако искате да се измиете. Бишъп ще ви заведе. Ще ви налея междувременно едно питие.
В банята имаше всичко за подобряване на външния вид. Като се погледна в огледалото, Серена се запита колко ли момичета бяха правили същото. И то по-хубави от мен, помисли си тя. Защо ли прави това за мен?
Каквито и да бяха мотивите му, не ги показваше. Покани я в приятна всекидневна, обзаведена с удобни столове и маси, залени от мека светлина, с кадифени завеси, които бяха в тон с мекия килим.
Докторът я покани да седне. Тя се огледа и се настани до камината. Подаде й чаша и седна срещу нея. Тогава забеляза, че до стола му се бе излегнало куче — рунтаво, не много голямо и от неизвестна порода.
— Харлей — рече докторът. — Страх го е от непознати. Обичате ли кучета?
— О, да! Имах едно като малка.
— Кажи „здрасти“, Харлей.
Кучето се приближи до нея и я загледа с красивите си очи.
— Много е хубав — рече тя. — Откъде го взехте?
— От една канавка на улица „Харлей“. Беше малък тогава. Имам го от две години.
След няколко минути влезе Бишъп и им съобщи, че вечерята е сервирана. Трапезарията беше зад хола, с кръгла маса в средата за около осем души. Приборите на масата бяха от сребро и кристал. Храната също беше превъзходна: супа от марули, пиле „а ла кинг“ с пържени картофи и задушена цикория, а накрая — ябълков пай и пудинг. Серена изпи и чаша бяло вино — сухо и вкусно. Не знаеше какво да очаква, но вечерята досега бе приятна.
Пиха кафе в хола и тогава докторът я попита:
— Сега ми кажете всичко, Серена. — И тъй като тя мълчеше той продължи: — Майка ви се е омъжила отново, нали? — Тя утвърдително кимна: — Тогава започнете отначало и не пропускайте нищо.
Серена започна бавно, като се стараеше да не споменава по-трудните моменти, но той връщаше разговора именно върху тях и накрая тя разказа всичко. Настъпи неловко мълчание. Серена рече тихо:
— Мисля, че е по-добре да си вървя, ако нямате нищо против.
Той не обърна внимание на думите й.
— Мога ли да направя нещо, за да улесня нещата за вас.
Тя поклати отрицателно глава.
— Ами на Коледа? Ще ходите ли в Лъдлоу?
Досега бе искрена, но в този момент изрече:
— О, да, всичко е уредено. Ще имам няколко свободни дни, така че ще остана там за празниците.
— Как ще стигнете дотам? Пътят е дълъг.
Като каза вече една лъжа трябваше да продължи в същия дух.
— Господин Хардинг ще ме вземе.
— Това е добре, тъй като аз ще бъда във Фризия. Добре ли се чувствате в новото си жилище? Може ли да си позволите наема?
— Да. Много мило от ваша страна, че се интересувате.
Изведнъж той като че ли се отдалечи:
— Не трябва да забравяте, че вие сте моя секретарка, Серена, и в известна степен аз съм отговорен за вас.
— Глупости — ядосано отвърна тя. — Трябва ли да ви казвам пак, че съм на двадесет и пет години и съм способна да се грижа за себе си? Не съм част от вашето домакинство.
— Няма нужда да ми го напомняте — отвърна той. — Трябва да ви се извиня, че се меся в живота ви. Не се притеснявайте — няма да се повтори. Сега мога ли да ви предложа чаша кафе?
Тя се изправи и той заедно с нея.
— Мисля, че е по-добре да се прибирам. Прекарах прекрасна вечер.
— Удоволствието е мое, Серена.
Той натисна звънеца до камината и Бишъп влезе в хола. Серена му пожела лека нощ и се качи в колата. По пътя си говореха за различни неща. На вратата на къщата вече на улица „Парк“ тя каза:
— Благодаря ви отново, беше чудесно. Извинете ме, ако бях груба.
Тя не виждаше лицето му.
— Няма такова нещо. Аз трябва да ви благодаря за хубавата вечер.
Той взе ключа от ръката й, отвори вратата и влезе с нея в хола. Стоя там, докато тя си отключи нейната врата. След като тя влезе в стаята си, той й пожела лека нощ и си тръгна.
Серена дълго седя, мислейки за Марк и вечерята, без да усеща студа в стаята. Не знаеше дали ще продължи да работи за него, като знаеше, че освен загриженост, той не изпитваше други чувства към нея. Това той го доказа с думите си само преди час. От друга страна, да не го види отново бе немислимо.
И му наговорих всички тези лъжи за Коледа — промърмори тя, когато си лягаше. — Добре че няма да успее да разбере, нали ще е в Холандия.
Все пак притеснението й за Коледа излезе неоснователно. На другата сутрин получи писмо от леля Едит, препратено й от Източен Шийн. Леля й беше научила от неин познат, че майка й се е омъжила отново. В писмото питаше за повече подробности. „Аз и чичо ти сме обезпокоени за твоето положение след тези събития“ — пишеше тя.
Имаше и послепис. На нея и чичо й ще им бъде много приятно, ако Серена ги посети за Коледа. Освен, ако няма други ангажименти. Същата вечер Серена й написа отговор. Беше й трудно, понеже знаеше, че леля Едит не понасяше майка й. Подробно й описа събитията от последния месец, като пропусна нещата, които леля й не би одобрила, и накрая написа, че приема поканата за Коледа.
Добро начало на седмицата — помисли си Серена, когато отиде на работа в понеделник. На бюрото й я чакаха купчина бележки, а по изражението на лицето на госпожа Дън предположи, че я чака много работа.
— Знам, че доктор Тер Фолен е в операционната, но в последния момент е дошъл спешен случай, тъй че ще получите бележките за него не по-рано от късния следобед. — Тя се вгледа в бледото лице на Серена и добави: — Изглеждате изморена. Нямате възможност да се шляете, щом работите за него, нали?
Независимо за кого работя нямам такава възможност — помисли си Серена.
— Мисля, че ще намали темпото, ако се ожени. — Думи, които накараха дъхът на Серена да секне.
— Той ще се жени? — попита тя.
— Казал е на регистратора си. Казал е, че иска да свали от плещите си част от трудната работа. Чудя се коя е тя? Веднъж го видях с едно хубаво русо момиче. Но която и да е, се е уредила добре. Ще стане баронеса или както го наричат това в Холандия и ще има каквото си пожелае. Той има къща тук, близо до улица „Уигмор“, с кабинет и къща в Холандия също. Всъщност вие сигурно въобще не се интересувате от това? Всичко е наред при вас, нали?
— Да, благодаря, госпожо Дън.
Госпожа Дън си тръгна, Серена сложи листа в машината. Опита се да започне работа, но ръцете й не я слушаха. Опитваше се да свикне с мисълта, че Марк се жени. Минаха няколко дни, преди да успее да го види отново. Той се обаждаше, за да дава инструкции и допълнения към бележките си, но освен това друго нищо не чу от него.
А така е най-добре — помисли си Серена.
Във вторник получи писмо от майка си. Пишеше, че е очарована от новия си дом и най-вече от това, че има кой да върши домашната работа и да готви. Имало хубави магазини в Лъдлоу, а тъй като времето било много студено, заминавали за остров Мадейра няколко седмици по-рано, което означаваше, че Серена няма да може да ги посети по-рано от Нова Година. И това бе всичко.
Писмото от леля Едит беше далеч по-вълнуващо. Очакваха я с нетърпение за Коледа и можеше да остане при тях, колкото си пожелае. Не споменаваше нищо за майка й, а само, че ще я посрещнат като собствена дъщеря.
„Защото обичах много баща ти“ — пишеше леля Едит.
Колко хубаво бе да си желан! За първи път тази седмица Серена заспа спокойно.
На следващия ден си намери котка. Прибра се вкъщи мокра и измръзнала. Навън имаше лапавица. Освен това денят й беше много тежък — трябваше да пита отново доктора за някои от бележките му, а когато привършваше работа, той й изпрати половин дузина писма, които искаше напечатани веднага.
Независимо от абажурите във весели тонове, които си купи, стаята й изглеждаше празна. Запали огъня, свали си мокрите дрехи, включи телевизора и сложи чайника на огъня. Телевизорът й издаваше странни звуци и тя отиде да види какво му има. Но звуците не идваха от телевизора, а от градината — някой се опитваше да влезе. Помисли си, че някой е забравил да заключи вратата на градината… Шумът се повтори, а после се чу тихо мяучене.
Серена отвори вратата и в стаята полази премръзнало коте. То беше толкова мокро, че не можеше да се определи цвета на козината му, сплъстена върху крехкото тяло. Серена го зави с хавлия и му стопли мляко.
— Е, исках котка — заговори му тя — и сега се появи ти! Само ще трябва да те нахраня, нали?
После го уви с вълнен шал и го сложи до огъня, където то заспа. Когато тя вечеря, нахрани и него. Взе го със себе си, когато си легна. Погали го нежно и му заговори:
— Ще ти оставя храна за утре, а в събота ще сме заедно цял ден.
Стана по-рано от обикновено, за да види котето. То вече показваше признаци на живот. Направи му голяма закуска, след което то се качи на дивана и се сви на кълбо.
Времето се развали и скоро заваля сняг. На връщане от работа се чудеше дали да хване автобус, но накрая реши да тръгне пеша. Вече излизаше от болницата, когато пред нея се изпречи докторът:
— В една посока сме, ще ви откарам.
Бентлито спря пред къщата. Серена се опита да излезе, но той я спря. Излезе, отвори й вратата и я придружи до входната врата. Докторът влезе заедно с нея в хола, отвори нейната врата и я последва в стаята.
Котето се бе свило на дивана. Когато те влязоха, то отвори едното си око, но после отново заспа.
— Имате си компания — рече докторът и нежно го погали. — Гладувало е. Къде го намерихте?
— До вратата, снощи. Надявам се да се оправи — беше мокро, като го намерих. Но не мога повече да го наричам „то“…
— Малко женско коте — рече докторът и го взе в ръцете си — мисля, че ще е много красиво, като се оправи. Докато го храните, ще сложа чайника. Ще му измислим име, докато пием чай.
С котката в едната ръка, докторът сложи чайника, приготви чаши, мляко и захар и извади бисквити от шкафа. Той съумяваше да изглежда като човек, който се нуждае от чашка чай след тежък ден и сърце не й даваше да му откаже. Освен това той така приготвяше чая, като че ли го е правил винаги, в което Серена дълбоко се съмняваше.
Докато пиеха чая, решиха да кръстят котето Бюти. Докторът погледна часовника си.
— Имам среща тази вечер. — Той стана и попита небрежно: — Уредихте ли всичко около Коледа?
— Да, благодаря ви.
Изпрати го до вратата и го наблюдаваше, докато изчезна от погледа й. Ще прекара вечерта с момичето, за което ще се жени. Подреди и изми всичко в кухнята. Вечерта беше пред нея. Тя вече беше свикнала да не вечеря рано, понеже след това й оставаха доста свободни часове. Затова седна и започна да пише писмо до госпожа Блом, която още не знаеше за сватбата на майка й.
На следващата сутрин все още валеше. Серена нахрани Бюти. После облече палтото си и си обу високите ботуши. Тръгна по-рано, тъй като беше решила да стигне до болницата пеша. Пътят й минаваше покрай малък неизползваем канал. Снегът беше силен и Серена бе нахлупила шапката си ниско над очите, така че не виждаше много. Но когато стигна до канала, чу вик и се спря. Не видя никой. Трябва да е бил някой от къщите насреща. Тя продължи пътя си, но втори вик я накара да спре и да се огледа сред пелената от сняг. В канала имаше човек и главата му бавно потъваше. Серена се огледа. Нямаше никой наоколо, пък и не можеше да очаква помощ от къщите насреща. Въздъхна, съблече си палтото, свали си ботушите и влезе в мръсната и много студена вода. Беше добър плувец и не се съмняваше, че ще извади човека. Въздъхна тежко, когато ледената вода проникна до тялото й.
В това време Марк седеше във всекидневната си и гледаше през прозореца. Отвратителен ден, помисли си той и заговори на кучето:
— Не завиждам на този, който е принуден да излиза в такъв ден. — Погледна часовника си. Сега Серена сигурно излизаше за работа. Представи си я как пристига в болницата с прогизнало тънко палто…
След няколко минути Марк напусна къщата заедно с верния Харлей. Нямаше смисъл да ходи до улица „Парк“. Серена сигурно вече беше излязла, но ако тръгнеше по пътя от болницата, по който тя му беше казала, че минава, сигурно щеше да я срещне и да я откара. Но от нея нямаше и следа. Сигурно бе хванала автобуса. Той навлезе в уличката с канала и видя група хора, които гледаха нещо във водата. Докато стигне до мястото, докторът вече бе извикал полиция и линейка и се спусна към брега. Двамата във водата вече бяха близо. Докторът позна лицето на Серена в мръсните води.
— Излез на брега — каза докторът. — Аз ще я хвана!
Серена бе измръзнала и изморена до смърт. Тя чу гласа на Марк и усети как няколко ръце я поеха и я положиха на заснежената пътека. Лежеше там, доволна, че е жива. Чуваше тежко дишане до себе си. Някой я покри с палто и чу Марк да казва.
— Дръж се момиче. Тя е жива.
Когато линейката и полицията пристигнаха, със спокоен глас добави:
— Серена, качи се в линейката. Трябва да те прегледат и да се стоплиш.
— Не, отивам си… Тя ще се оправи ли? Жената?
— Благодарение на теб, да. — Чу, че той се засмя. — Следващият път гледай да е някой на твоите килограми. Тя тежи колкото петдесет камъка. — Той я погали по главата.
— Мръсна съм — прошепна тя.
— Така е. — Той я погледна. Лицето й бе кално и бледо, имаше малка драскотина над окото.
Стори й се, че лежи там от часове, а всъщност бяха изминали само няколко минути. Докторът я вдигна и я занесе до линейката. Сложи я на носилката до жената, която бе спасила. Марк беше прав — наистина бе много дебела.
Почувства се зле в спешното отделение, а мръсните дрехи и калта, полепнали по нея, само усилваха това чувство. Серена се разплака, докато сестрите я събличаха и я поливаха с топла вода. Все още плачеше, когато влезе докторът — облечен елегантно както винаги.
— Добре ли сте? Добре, сестра, ще прегледам гърдите й. Има ли наранявания?
Бяха я облекли в болничната дреха. Сестрата показа няколко ожулвания.
— За по-сигурно направете й анти тетанус — каза докторът. — Всичко е наред — добави той, след като я прегледа със стетоскопа си. — Настанете я в отделението за двадесет и четири часа.
Той усмихнато й подаде легенчето, като забеляза позеленялото й лице. Тъкмо навреме.
— Много съжалявам — промълви тя.
— Няма защо. Това е добре. — Той я потупа по рамото и излезе.
— Вземете — каза сестрата, — сигурно ще сте по-добре утре.
— Той влезе във водата, нали? — попита Серена.
— Да. Добре, че е минавал и ви е видял. Вие сте много смело момиче. — Тя й се усмихнали й подаде легенчето отново.
Сестрата беше права — Серена се почувства добре на следващата сутрин. Настаниха я в отделна стая, даваха й хубава храна и можеше да седи с часове в топлата вана. Стана рано и започна да се притеснява за Бюти, но сестрата от нощното дежурство я увери, че някой се погрижил за котето и че са донесли палтото и чантата й.
— Ще ви донесат дрехи, с които да се приберете. Имате нужда от почивка.
— Жената, която беше във водата, добре ли е?
— Чувства се отлично. Сега ще повикам санитарката да ви донесе чаша чай.
Серена заспа след закуската и когато се събуди, дрехите й бяха оставени на стола. Чу тракане на чинии, което означаваше, че е време за обяд. Облече се — вероятно щяха да й позволят да се прибере. Седеше в очакване да се случи нещо, когато докторът влезе.
— Готова ли сте да се приберете, Серена?
— Да, благодаря ви, сър. — Тя взе сакото си. То не беше достатъчно топло, но сестрата й каза, че палтото й е оставено за пране.
В коридора тя се спря.
— Нямах възможност да ви благодаря, че ме… Че ни спасихте вчера.
Той й кимна приятелски.
— Ще си хвана едно такси.
Той хвана вдигнатата й ръка, а с другата отвори вратата на бентлито.
— Няма нужда… — промълви тя.
— Не спорете, Серена.
— Но това не е пътят за улица „Парк“ — рече тя, когато потеглиха.
— Ще останете у дома няколко дни. Госпожа Бишъп ще се грижи за вас.
— Не мога. Бюти ще бъде сама.
— Тя е вкъщи. Взех я вчера, когато ходих за дрехите ви.
Тя погледна твърдия му профил.
— Но нямаше нужда…
Той не отговори и тя замълча. Беше учудена. Нещо не бе наред, знаеше това, защото го обичаше и искаше да го попита, но нямаше право.
Госпожа Бишъп излезе от кухнята поведе я по стълбите и я настани в прекрасна стая.
— Свалете си палтото, госпожице, и елате да обядвате — каза й тя.
Изпиха с доктора шерито си и Бишъп ги покани в трапезарията. Той седеше през цялото време в стаята и тя не можа да каже това, което искаше. Нямаше нужда да му говори баналности. Вгледа се в лицето му отново. Явно беше ядосан. Защо ли? Скоро разбра. Седяха до огъня — Харлей свит в краката на господаря си, а Бюти — в ръцете й. Серена наля кафе, като още се чудеше какво да каже. През последния половин час реши, че да остане в къщата му няма да е добре. Той бе любезен само защото го чувстваше като задължение.
— Обадих се на майка ви, Серена. — Тихият му глас накара тръпки да полазят по гърба й. — Наговорили сте ми куп лъжи!
Осма глава
Нямаше полза да отрича повече.
— Да, зная. Съжалявам. — Думи, които предизвикаха повдигане на вежди от негова страна. Затова тя добави. — Вие сте последният човек на света, когото бих излъгала.
Глупава забележка — по-добре да си бе мълчала. Той я погледна недоверчиво.
— А сега по-добре ми кажете истината.
— Виждате ли — бяха последните думи от разказа й, — всичко се уреди много добре. Ще прекарам Коледа при леля Едит.
— Ами котето?
— Ще го взема в една кошница.
Правеше всичко възможно да се държи естествено, но все пак усещаше бариерата помежду им. Сигурно няма да ми има повече доверие, помисли Серена. Внезапно я обзе смешно самосъжаление — поиска й се да се бе удавила в канала, вероятно тогава той щеше да съжалява за нея. Представи си безжизненото си тяло, а той — обзет от мъка, наведен над нея…
— Престанете да фантазирате, Серена, и ме чуйте. Ще отсъствам два дни. През това време вие ще останете тук и Бишъп ще се грижи за вас. Той ще ви откара до вас. Ще можете да започнете работа на следващата сутрин. Ако не се чувствате напълно възстановена, уведомете госпожа Дън, за да намери кой да ви замести.
— Това означава ли, че искате друг да работи за вас вместо мен? Аз… Аз ви разбирам, ако е така.
— Не ставайте смешна, Серена! Мислех ви за разумно момиче, а говорите като раздразнено дете.
Това беше прекалено! Тя се изправи, взе котката и рече:
— Най-добре ще е да си лягам.
— Добре, разумът ви ще се върне след здрав сън.
Той й отвори вратата. Минавайки покрай него, тя промълви „лека нощ“, без да го погледне.
Когато си легна, се опита да помисли разумно. Най-достойно ще бъде да си намери друга работа далеч от него, но вероятно той ще се досети за причината, а това бе немислимо. Любовта й към него бе тайна, която никой не трябваше да разбере. Все пак разумът надделя и тя реши да продължи всичко както досега. Все пак тя бе само момиче, което работи за него, а след време той ще забрави всичко. Освен това мислите му ще бъдат насочени към новата му съпруга. Серена се опита да си я представи — млада и красива, с прекрасни дрехи.
Нямаше по-внимателен човек от госпожа Бишъп. Закуска в леглото, малка разходка в градинката заедно с котето, а после Бишъп идваше да й съобщи, че кафето е готово. Отнасяха се към нея като към много важен гост. Двата дни отминаха неусетно. В края на втория ден Серена събра нещата си и с Бюти в ръка се качи в колата, с която Бишъп я откара у тях.
Все още под покривка от мръсен сняг улица „Парк“ изглеждаше негостоприемна.
— Ще донеса нещата ви, госпожице — каза Бишъп, когато тя излизаше от колата. — Вие вървете и отворете вратата.
Госпожа Пек я поздрави топло, нещо, което не се очакваше от нея, и я последва в стаята й. Някой й беше запалил печката, а на масата имаше цветя.
— Колко мило от ваша страна, госпожо Пек. Благодаря ви — рече Серена.
Бишъп също влезе и остави на масата голяма картонена кутия.
— Госпожа Бишъп ви приготви вечеря, за да ви улесни.
Той огледа стаята, забелязвайки колко неподходяща беше тя за това мило момиче и добави:
— Ако мога да направя още нещо за вас, госпожице…
— Не, благодаря ви, Бишъп. Благодарете и на госпожа Бишъп от мое име. И двамата бяхте толкова мили.
— Удоволствие бе за нас — каза той и поглеждайки госпожа Пек, добави: — Без съмнение ви оставям в добри ръце.
Той не грешеше. Госпожа Пек, въпреки резките си маниери, имаше добро сърце. Освен това доктор Тер Фолен й беше оставил доста пари за цветята, за газта, чая, кафето и бисквитите. Тя приготви чая, като заяви, че Серена е герой и това е най-малкото, което би могла да направи за нея.
Когато остана сама, Серена нахрани котето и седна да изпие чая. Нямаше как да не направи сравнение на стаята си с удобствата в къщата на доктора. Отвори кутията. Освен вечеря — пилешки пай и салата, имаше яйца, масло, сирене, бутилка вино и кутия с плодове. Започна да приготвя вечерята си, като мислено благодари на госпожа Бишъп.
На сутринта откри, че някой бе закачил палтото й зад завесата — изпрано и изгладено. Тръгна за работа. Като минаваше покрай канала, не искаше да си спомня за случката, но ако жената не бе паднала, Марк нямаше да се появи, а в последствие да разбере за майка й. Е, всичко свърши, а вероятно и той е забравил всичко.
Когато влезе в кабинета, освен обичайното „добро утро“ той не й каза нищо друго. Денят й бе ангажиран, както винаги. Някои от персонала й направиха комплимент за смелостта, но тя им напомни, че без намесата на доктор Тер Фолен вероятно не всичко щеше да е така.
През следващите няколко дни докторът като че ли я отбягваше. Някой оставяше бележките на бюрото й, понякога с надраскани допълнения. Успя да го види едва на прегледите му.
— Възстановихте ли се вече? — студено попита той.
— Да, благодаря ви — и допълни: — Много съм благодарна и на госпожа и господин Бишъп. Бяха толкова мили… Вие също, сър. — Стана й неудобно.
Вежливото му „благодаря ви, Серена“ я трогна. Дори да искаше да се коригира не успя — със студен глас й пожела лека нощ и си тръгна.
Оставаше малко време до Коледа и всички казваха, че този път ще има сняг. Серена получи две картички от майка си. И двете с описания на удоволствия завършваха с безсмисленото „Ще се видим скоро!“ Получи писма и от леля Едит, в които пишеше, че я очакват с нетърпение и нямат нищо против котето. Серена им купи подаръци, а за себе си — кошница за котето и доста скъпи ботуши.
Животът й би бил доста скучен, ако не беше мисълта, че като отиде на работа, ще види Марк. Разбира се, той бе заобиколен от екипа си и освен официалните и хладни поздрави, не чу друго от него. Но това бе по-добре от нищо. Трудно й бе да повярва, че това е същият човек, който я заведе при семейството си във Фризия. Явно го беше раздразнила по някакъв начин, но не знаеше как. Разбира се, че съсипа един костюм, като влезе във водата, но беше достатъчно богат, за да си купи друг. Пък и беше доволен от работата й. Тогава какво? Толкова се притесняваше за това.
Коледа, както винаги, дойде бързо и неочаквано. Докторът имаше прегледи в празничния ден и никой не можеше да отсъства. Щяха да започнат работа час по-рано и да свършат в четири часа, така че всеки да може да се прибере навреме. Серена приготви багажа си, уведоми госпожа Пек, че ще отсъства два дни и тръгна за работа. През цялата сутрин беше сама и затова почисти бюрото си, а тъй като беше Коледа, нямаше много пациенти.
Изглежда фактът, че е празник, не вълнуваше особено доктора. В четири часа все още имаше двама пациенти. Главната сестра си тръгна, тъй като трябваше да хваща влак до Йорк, но другите останаха. Серена подостри още един молив и се опита да не изглежда нетърпелива. Не беше успяла да си вземе билет, а ако опашката бе дълга щеше да изпусне и другия влак. Последният пациент мина в пет без петнадесет и Серена започна да почиства около доктора, който все още пишеше.
Серена сърдито попита:
— Кога ще искате тези бележки?
— Като се върнете на работа. С влак ли ще ходите до леля си.
— Да.
— Трябва да отида до Бристъл тази вечер. Пригответе се до шест часа и ще ви закарам дотам. Взехте ли си билет за влака?
— Не — намусено отвърна тя.
— Добре. И без това няма да успеете да хванете и последния влак тази вечер.
— Това е много добре, сър — въздъхна тя. — Какъв късмет извади Серена! Бягай бързо и се приготви, за да не караш доктора да чака.
Всички се усмихнаха, с изключение на доктора.
— Благодаря ви, сър — изрече тя, като се вгледа в присмехулния му вид.
Май бе по-добре да не го беше казвала. Събра си нещата, пожела на всички весела Коледа и тръгна. Да се приготви до шест часа, бе казал с неговия заповеднически маниер, което й даваше около час време.
Щеше да е готова, когато той почука на вратата, но Бюти реши, че кошницата не е подходяща за нея и се скри зад печката.
— Не сте ли готова? — попита докторът с тон, който подсказваше, че не е очаквал друго.
— Аз съм готова, но Бюти не харесва кошницата.
Изненада се, когато чу неговото „Пъс — пъс“. Котето излезе и не се възпротиви, когато той я взе и я сложи в кошницата.
— Готово.
— Ох. Все пак можех да си хвана влака.
— Да, ако бяхте хванали Бюти навреме, също — такси, и да вземете билет, преди последният влак да е тръгнал.
Което бе истина.
Движението бе спокойно, тъй като хората вече се бяха прибрали. Докторът излезе от града и пое по магистрала А303. След около два часа стигнаха Грейнинг.
— Мисля, че къщата на пастора е до църквата — несигурно рече тя.
Скоро видяха приятна къща със светнали прозорци.
Докторът спря пред нея.
— Ще влезете ли? Леля и чичо ще искат да ви видят ако имате време.
— С удоволствие. В колко часа ви очакваха?
— Около десет. Щях да хвана такси…
— В такъв случай звъннете на вратата, а аз ще взема багажа ви и котето.
Леля Едит отвори вратата.
— Серена, мило момиче — топло я посрещна тя и я целуна. — Да не си хванала по-ранен влак.
Тогава видя доктора, а Серена каза:
— Това е доктор Тер Фолен, който бе така любезен да ме докара. Той трябва да ходи в Бристъл.
Леля й се здрависа и го погледна през очилата.
— Много мило от ваша страна! Заповядайте, влезте. Имате ли време за чаша чай или кафе?
Той отговори утвърдително, остави куфара в антрето и подаде Бюти на Серена. Леля й ги поведе към всекидневната — удобна стая с много цветя в нея и камина.
— Свалете си палтата. Извинете ме, не очаквах… Тоест не знаех, че имаш приятел, Серена.
Серена леко се изчерви, а докторът, които я наблюдаваше, се усмихна. Той не каза нищо, а остави Серена да отговори както намери за добре.
— Не е приятел, лельо — опита се да бъде естествена Серена. — Доктор Тер Фолен е консултант в Кралската болница, а аз съм му секретарка. Той… той просто минава оттук и защото съм с Бюти, пък и не успях да си взема билет…
— Не е точно така. Серена е дясната ми ръка.
Леля Едит седна до тях и попита:
— Вие женен ли сте?
Дори и да бе изненадан от въпроса докторът с нищо не показа това.
— Предполагам, че в скоро време ще се оженя.
— Лекарите трябва да са женени — отбеляза леля Едит, — както и пасторите.
В стаята влезе мъжът й.
— Чух гласове — каза той и се усмихна. — Виждам, че Серена е дошла. Чудесно! Когато те видях последния път, моето момиче, ти беше дете. — Той я целуна и се обърна към доктора, който се бе изправил на краката си. — А вие сте нейния приятел?
— Така си помислих и аз — каза леля Едит, — но не е. Това е доктор Тер Фолен, при когото работи Серена, докарал я е до тук…
— Много мило от ваша страна — подаде му ръка пасторът. — Ще останете ли тази вечер?
— Съжалявам, но тази вечер имам ангажимент…
— В Бристъл — като че ли искаше да му напомни Серена.
— Ще донеса кафето — рече леля Едит и поклати глава, когато Серена каза, че ще й помогне.
Двамата мъже поведоха разговор за средновековни църкви. Докторът разговаряше за завеси и олтари с увереността на специалист. Серена седна и се заслуша в разговора им.
— Чичо ви трябва да е горд от църквата си — каза докторът. — От дванадесети век и с такава история.
— Не съм била тук от малка — отвърна Серена — и не мога да си спомня църквата.
— Е, добре — снизходително рече той, — ще имате възможност да си припомните църквата.
Докторът изпи кафето си, пожела щастлива Коледа на всички и се изправи. Здрависа се с лелята и чичото на Серена и те излязоха да го изпратят. Той се спря до вратата и преди Серена да успее да се помръдне, я целуна и рече:
— Ще се върна вдругиден в осем часа — и се качи в колата.
Чичо й затвори вратата, а леля й каза:
— Чудесен човек! Сигурно е удоволствие да се работи с него. — А после като влязоха в стаята добави: — Сигурно е нормално сега да се целувате. Ние сме малко остарели.
Серена, все още замаяна, се съвзе и рече:
— Това е защото е Коледа — и с облекчение забеляза, че двамата приеха обяснението й. Но за нея не бе така. Нямаше причина Марк да я целува така… така страстно. Но каквато и да бе причината, на нея й хареса.
Марк караше към летището, откъдето му предстоеше чартърен полет. И на него целувката също му беше харесала. Жалко, че не успя да остане да види как реагира Серена.
Летището беше на няколко мили от Лондон и час и половина път с кола от това място. Самолетът го чакаше. Прехвърли багажа си, а бентлито остави на паркинга.
— Бързо ще стигнем — каза пилотът, — преди полунощ сме там. Ще ви чака ли някой в Ливарден?
— Да. Ще летите ли обратно довечера?
Мъжът се нацупи:
— Имам жена и деца. Но след два дни ще съм там.
— Не си почивате много, нали?
— Не, но сега е Коледа, заслужава си да опитам.
— Сигурно имате нужда — лекар сте, нали? Записано е в бележката. Труден ден сте имали, нали?
— Щом вие казвате, ще послушам съвета ви.
Докторът затвори очи, но не можа да заспи. Мислеше за Серена.
На вечерята тя седеше между леля си и чичо си. Никой не спомена нещо повече за Марк, което я разочарова, тъй като желаеше да говори за него. Вместо това я разпитваха за майка й и новия й съпруг и за условията, при които живееше тя самата.
— Не е моя работа да критикувам — започна леля й, но всъщност вършеше именно това, — но сигурно са й останали достатъчно пари от продажбата на къщата, за да можеш да си купиш малък апартамент. Както знаеш, моето момиче, аз и майка ти не се разбираме. Надявам се, че си се устроила добре. Улица „Парк“ звучи добре. — Тя погледна към котето. — А и това мило коте навярно допълва домашния уют.
Серена се съгласи, без да нарушава представите им за прелестите на улица „Парк“. Мнението им за живота беше различно от нейното, но й желаеха доброто. Върнаха се във всекидневната и леля Едит я попита дали не й се спи.
— Защото сигурно ще искаш да дойдеш с мен на църква утре сутринта. Чичо ти ще води нощната служба, но ти вероятно ще си уморена тогава.
— Бих желала да дойда. Най-хубава е службата на Коледа, а и не съм изморена.
Беше прекрасна Коледа. Върнаха се в един часа сутринта, пиха горещо какао и Серена заспа.
Чичо Едгар трябваше да води сутрешната служба и Серена и леля й почистиха къщата и приготвиха закуска. След утрешната молитва и коледния обяд отвориха подаръците. Чичо Едгар й подари книга, а леля й, й бе изплела вълнена жилетка. От своя страна Серена им подари — шал за леля й и бележник за чичо си. Ядоха пуйка, пудинг и пиха портвайн, който викарият сам бе произвел, а после седнаха до огъня. Серена се почувства щастлива от коледния празник, а стоейки там с тихите си роднини можеше да мисли за Марк. Не знаеше как прекарват Коледа в Холандия, но сигурно цялото му семейство се бе събрало. Но той тръгна за Бристъл. Може би там щеше да се срещне със семейството, за чиято дъщеря щеше да се жени.
Леля й я откъсна от мислите й, като я покани да пият чай. Леля Едит не обичаше да говори със заобикалки и затова я попита направо какво й е изпратила майка й за Коледа.
— Ами, мисля, че тя е забравила, че е Коледа — отговори Серена. — Там сега е лято и вероятно нищо не й напомня за това.
— Двадесет и пети декември е навсякъде по света — твърдо отвърна тя, пренебрегвайки думите на мъжа си за географски ширини и разлика във времето.
— Мисля, че ще ми подари нещо като се върне — каза Серена, като се стараеше да избегне острите въпроси.
— А този хубав млад доктор, който те доведе — познаващ ли го добре? Ти работиш за него, следователно имаш тесни контакти с него.
— Ами, да. Но много често не го виждам по няколко дни — той работи, тогава ми дава бележки. Разбира се на прегледите записвам всичко около пациентите и после го пиша на машина. Наистина е удоволствие да се работи с него.
Говореше с топлота за него, без да осъзнава това.
— Значи имаш късмет, Серена. А откарва ли те вкъщи, когато е късно?
— О, да, и когато ме извади от канала ме заведе у тях, където прислужницата му се грижеше за мен. Тя бе толкова мила.
— Паднала си в канала?
— Ами, всъщност не… Разбираш ли, имаше жена, паднала в канала, отидох да й помогна и той ни извади и двете.
Леля Едит знаеше кога да спре.
— Имала си късмет, че е бил наблизо — и промени темата. — В Лондон сигурно е лудница. От години не сме били там.
Поговориха си за това и името на доктора не се спомена повече.
На Свети Стефанов ден отново имаше църковна служба, но леля й предложи, че една хубава разходка ще й се отрази по-добре. Серена тръгна към Раундхедо, мястото на реалистката победа през седемнадесети век. То бе на миля от селото и Серена повървя доста. Денят беше студен, но дори и в средата на зимата наоколо бе тихо и красиво.
По-късно през деня, след като обядваха и седнаха до огъня леля Едит неочаквано попита:
— Ти не си щастлива, Серена. Разстрои ли те сватбата на майка ти.
— Да, мисля, че да, но не мисля, че ме изненада. Тя е такъв човек, който се нуждае някой да се грижи за нея.
— Нещо, което ти вършеше! — язвително добави леля й.
— Да, но виждаш ли, тя беше сама по цял ден. Не се прибирах преди шест…
— Тогава е имала цял ден свободен, в който да се грижи за къщата, да пазарува и готви.
— Имахме добра прислужница, когато татко беше жив.
— И ти продължи нейната работа. А къде майка ти срещна господин Хардинг?
— В Амстердам.
— Така ли? Не е ли по-добре да ми разкажеш всичко, скъпа. Има нещо, което те прави нещастна и ако говориш за това, може да ти е от полза. Мисля, че скоро няма да се видим, така че ще ти бъде по-лесно — на строгото й лице се появи усмивка. — Не е само майка ти, нали?
— Не, но е малко… малко глупаво.
— Любовта не е глупост. Започни отначало, скъпа.
Беше такова облекчение да говори за това. Веднъж започнала, не можеше да спре, а Марк присъстваше във всяка нейна дума. Опитваше се да говори спокойно, но когато стигна до момента, когато леля й го обърка с неин приятел й се доплака.
— Ти много го обичаш, нали скъпа? — нежно я попита леля й.
— О, да! — през сълзи отвърна тя — И какво да правя?
Тя отиде, седна до креслото на леля си.
— Поплачи си, детето ми. Това ще пооправи мислите ти…
— Но той ще е тук…
— Каза в осем часа, а сега е едва четири. Наплачи се Серена, но когато той дойде, бъди с весело лице.
След хълцанията и сълзите леля й попита:
— А той харесва ли те?
— Не знам — измърмори тя. — Той се държи високомерно с мен.
Детинска забележка, което предизвика усмивката на леля й.
— Не разбирам много от тези неща и не мога да ти дам съвет… — Тя млъкна, защото влезе съпругът й заедно с доктора.
Марк се ориентира веднага в ситуацията и каза:
— Извинете ме. Малко подраних.
Той не успя да види Серена, независимо, че повдигна кичура коса от очите й и й подаде носна кърпичка.
— Пасторът ме покани, но май трябваше да ви предупредя.
Леля Едит се справи със ситуацията:
— Радвам се, че ви виждаме и няма нужда да се извинявате. Наистина се радвам, защото ще вечеряме заедно, преди да тръгнете. — Тя потупа Серена до рамото. — А ти бягай и вземи два аспирина, преди да ти се е пръснала главата.
Серена се изправи, толкова добре се чувстваше с нея.
— Здравейте — най-сетне успя да промълви нещо Серена. Лицето й вече бе изсъхнало от сълзите и тя си помисли, че вероятно не изглежда по-зле от всяко друго плакало момиче, и се поуспокои.
— Не ви очаквахме толкова рано.
На което той нищо не отвърна, само й отвори вратата и седна до леля й след поканата.
— Добре ли прекарахте в Бристъл? — попита леля Едит.
— Бях в Холандия, у дома. — Той леко се усмихна. — Исках да докарам Серена и трябваше да си намеря повод — Бристъл бе добър повод.
— Съжалявате ли за Серена?
— Разбира се не, ако имате предвид дали изпитвам съжаление към нея. Тя е твърде независимо момиче и, ако мога така да се изразя, костелив орех.
— Но вие ще го пречупите? — с усмивка рече тя.
— Разбира се.
Те се усмихнаха един на друг съзаклятнически, а Серена — гримирана и с оправена прическа, влезе в стаята.
Девета глава
— Леля ви ми каза, че Бюти се е държала добре и е превърнала всички в нейни роби — каза докторът и се изправи.
Тази забележка включи Серена в разговора и тъй като трябваше да даде отговор, това намали причината да се чувства неудобно. Викарият се присъедини към тях и двете жени отидоха да донесат чая.
— Сандвичи — реши леля Едит в кухнята. — Нарежи хляба, скъпа. Аз ще стопля пая. — Тя обикаляше кухнята и говореше сама за подготовката на вечерята. — Студена пуйка и шунка, ще сложа и малко картофи. Ти ще направиш салата. Мислиш ли, че бисквити и сирене вървят или да приготвя нещо друго с пудинга?
— Сирене и бисквити. Лельо Едит, той дали забеляза нещо? Сигурно съм изглеждала страшно уплашена.
— Мъжете не са наблюдателни — отсече леля Едит и тихо добави: — Само когато искат.
— Беше много мило от твоя страна да кажеш, че ме боли главата.
— Чичо ти не одобрява лъжите, но в случая — сълзите винаги водят до ужасно главоболие.
— Той спомена ли как е прекарал Коледа?
— Да, каза ми, че е прекарал чудесно, но много малко говорихме.
— Е, сигурно — тъжно промълви Серена, като си го представи как неохотно се сбогува, с която и да беше в Бристъл. — Утре ще има прегледи.
— Значи ще имаш тежък ден, скъпа. Но трябва да ми обещаеш, че ще дойдеш пак скоро. Винаги сте добре дошли, ти и Бюти. — Тя погледна сандвичите. — Дали да нарежа коричките? Ще ги оставя отвън на птичките. Ще нахраниш ли Бюти, преди да тръгнете? Докато пристигнете, ще стане късно за вечерята й.
Те внесоха чая във всекидневната.
— Чай около огъня е винаги огромно удоволствие — отбеляза викарият, — нещо като компенсация на зимата. Добре ли прекарахте Коледа, докторе?
— Много добре — отвърна Марк, избягвайки погледа на леля Едит. — Ще водите ли вечерната молитва? Може ли да дойда с вас?
— Да — окуражително го погледна пасторът.
— С удоволствие, тъкмо дамите ще имат възможност да приготвят вечерята.
Вечеряха, после водеха оживен разговор и след като се сбогуваха, отпътуваха.
Откара я на улица „Парк“. Марк бе толкова любезен и спокоен, че тя забрави сълзите и се наслаждаваше на всяка минута от пътуването. Занесе багажа й заедно с Бюти в нейната стая, светна лампата, пожела й лека нощ, като не забрави да й напомни, че сутрешните прегледи ще бъдат трудни.
Беше почти полунощ. Тя си приготви топло питие, нахрани котката и си легна. Коледата, която очакваше да бъде скучна, се превърна в една от най-приятните в живота й и то не без съдействието на Марк. Знаеше, че го обича много, дори и когато беше ядосан.
— Все едно — каза си Серена — трябва да отида някъде далеч оттук, а аз не мога да понеса факта той да ме… съжалява. Сигурно ще се преместя някъде наблизо до леля Едит.
Денят започна лошо — успа се, не успя да си оправи лицето и косата, а в съчетание с мрачната и студена сутрин, това не допринасяше за добър външен вид. Автобусите бяха нарядко и претъпкани с хора, ядосани, че вместо да си седят вкъщи на празника трябва да ходят на работа. Серена трябваше да качва по две-три стъпала и да мине бегом по коридорите, когато стигна в болницата. Добре, че никой не я видя. Стигна в кабинета на доктора почти останала без дъх, пожела им добро утро и се опита да не забележи погледа, който й отправи докторът — сякаш я нямаше там.
Никой не беше в добро настроение. Мисълта, че другите хора празнуват останалите дни от празника не беше основание за това, а и самите пациенти нямаха намерение да се откажат от свободните дни.
Докторът не обръщаше внимание на всичко това — и тези, които работеха с него, знаеха, че е по-добре да не изразяват лошите си чувства. Все пак те го харесваха, дори одобряваха и начина му на работа.
Прегледите свършиха. Серена обядва и след това започна с бележките от деня и с тези от преди празника, а книгата трябваше да почака до следващия ден. Прибра се вкъщи доста след пет часа.
През следващите няколко дни работата й беше спокойна. Докторът наваксваше работа в отделенията, в операционната и с частни пациенти. Коледа бе отминала и всички говореха за Нова Година. Беше решила да се излежава целия ден в компанията на Бюти. Срещаше рядко Марк през изминалите дни, но не спираше да мисли за него. Повече от всякога бе решена да се махне от Лондон. Веднъж или два пъти си беше помислила, че той я харесва — беше любезен и мил, но от Коледа отново се затвори в черупката си и говореше с нея само когато бе необходимо. Нямаше смисъл да продължава така. Трябваше да направи нещо.
Нахрани котката, а за себе си реши да приготви супа от консерва и бъркани яйца. Приготви се да се изкъпе. Тъкмо облече халата си, когато на вратата се почука. Тя се намуси. Беше почти осем часа и хазяйката каза, че сестрите от горния етаж ще ходят на парти. Разбира се, може би беше госпожа Пек — дошла е да си поклюкарстват.
— Госпожо Пек, вие ли сте?
Не можеше да обърка този глас с никой друг.
— Разбира се, че не. Бъдете добра и отворете вратата, Серена — каза докторът.
— Ами, не мисля, че мога — по халат съм, а и вечерям.
— Малко е рано за вечеря. И не забравяйте, че имам четири сестри и съм ги виждал по халат. — Звучеше като по-голям брат.
Тя отвори вратата. Той погледна консервите със супа и се нацупи.
— Помислих си, че можем да прекараме заедно Нова Година. Госпожа Бишъп е приготвила чудесна вечеря и е грехота да съм сам.
— Ами, аз тъкмо… — измърмори Серена.
— А, виждам — доматена супа от консерва. Ще ви чакам отвън. Ще взема Бюти в кошницата, а вие се облечете — десет минути стигат ли?
— Ами, аз не съм…
Той я погледна, без да казва нищо и се усмихна.
— Добре. Трябва ли да се обличам по-специално?
— Каквото искате обличайте, но за Бога, сложете си по-дебело палто. Навън е страшен студ.
Беше хванал вече котето и го сложи в кошницата.
— Десет минути — напомни й той, като затваряше вратата.
Облече се набързо, оправи си лицето и косата, облече си палтото. Марк я чакаше и й отвори вратата на колата. Серена остави Бюти на задната седалка и видя Харли.
— Радвам се, че те виждам Харли — погали го тя.
Мина й през ума, че вероятно Марк има приятели, с които би искал да прекара Нова Година и затова го попита:
— Ще правите ли парти?
— Не, само вие и аз, Серена.
Движението беше натоварено и тя не искаше да привлича вниманието му с повече въпроси.
Бишъп ги посрещна. Въведе ги в гостната. Стаята бе приятно затоплена, стелеше се мека светлина и се чуваше тиха музика.
— Делиус? — попита Серена.
— Тази музика е много успокоителна.
Той седна срещу нея, а Харли — в краката му. Разговорът се завъртя около класическата музика и Серена, която се чувстваше отначало несигурна, се успокои. След като й наля питие, я заразпитва за нейните дела. Направи го много внимателно. Серена осъзна, че той я подтиква да му разкаже повече неща, отколкото тя възнамеряваше да му каже. Завърши разказа си доста неубедително, но изведнъж го попита:
— Защо се интересувате от мен? И без това знаете достатъчно. — Забеляза втренчения му поглед и се изчерви. — Това бе ужасно грубо. Не исках да кажа това. Просто предположих, че има толкова други неща, за които да мислите и… — Тя остави чашата си на масата. — Не мога да изпия това шери. Не съм хапнала нищо.
— Госпожа Бишъп ще се зарадва като чуе това. Ще се насладите на вечерята.
В този момент влезе Бишъп и им каза, че вечерята е сервирана.
— Ще взема котето, госпожице. Госпожа Бишъп ще го нахрани заедно с Харли.
Вечерята беше превъзходна. Госпожа Бишъп, чиито блюда оставаха наполовина изядени от изящните дами, които вечеряха с доктора, сега с удоволствие бе приготвила чудесни сосове, омари, зеленчуци в масло и супа.
— Защото — обясняваше тя на Бишъп — тази мила госпожица Праудфут харесва хубавата храна, а някой и друг килограм няма да навреди на фигурата й.
Серена, която не очакваше нищо от празника, сега се чувстваше чудесно. Вечерята беше чудесна, но и без нея тя щеше да е щастлива, само защото Марк беше с нея.
След вечерята седнаха до огъня. Разговаряха за различни неща. И изведнъж докторът я попита:
— Какво ще си пожелаете за Новата Година, Серена?
Опита се да събере мислите си, преди да отговори, но успя да каже само:
— Ами, не знам.
И като, че ли това бе най-разумно. Можеше разбира се да му каже, че единственото, което желае, бе да прекара остатъка от живота си с него. Как ли щеше да реагира?
— Сигурно имате някаква идея — каза докторът, — да пътувате, да забогатеете, да се омъжите?
Усмивката му накара сърцето й да потръпне. Тя реши, че сега е моментът да му каже, че иска да замине — веднага да напусне Лондон, тъй като за нея това бе най-разумното. Не можеше да изтърпи това да го вижда всеки ден, да го обича все повече и повече и накрая да се превърне в стара мома с разбито от любов сърце. Той щеше да се жени. За хиляден път се запита кое е момичето. Вероятно холандка…
— Да, има нещо, което искам най-много — да напусна Лондон, болницата и да отида далече — в някой малък град. Вероятно някъде близо до леля Едит. Искам да започна нов живот.
Ако бе изненадан, Марк с нищо не го показа. Само бавно каза:
— Не мислите ли, че очаквайки нещо ново, пропускате друго нещо? Като се взирате в луната, не виждате лунната светлина.
— Ами, искам да направя кариера.
— Започвате от Новата Година?
— Да.
Тя се наведе над Бюти, за да не го погледне. Вече съжаляваше, че реагира толкова бурно и се чудеше как да продължи, когато влезе Бишъп с бутилка шампанско. Така че не говориха повече по въпроса, тъй като и госпожа Бишъп се присъедини към тях и зачакаха да чуят звъненето на часовника Биг Бен. След наздравиците и поздравленията за щастлива Нова Година, семейство Бишъп излязоха и Серена трескаво рече:
— Беше чудесно. Благодаря ви за чудесната вечер. Трябва да се връщам.
Марк сякаш не я чу. Седеше си в стола напълно спокоен и каза:
— Искате да започнете наново? Сериозно ли говорите, Серена?
Искаше й се да отрича, но каза:
— Разбира се.
— Искам да улесня нещата за вас. Можете да напуснете в края на седмицата — нищо по-лесно. Излизам в отпуск за две седмици, а през това време ще се намери ваша заместничка. Искам да получа оставката ви писмено, когато дойдете на работа, и ще уредя нещата.
Това бе шок за нея, грешна стъпка. Серена го бе зяпнала, сякаш търсеше подходящи думи:
— Искате да кажете просто така?
Той кимна усмихнато.
— Не бях ли достатъчно добра в работата? — глупав въпрос, но трябваше да знае.
— Разбира се — отвърна той сериозно, — почти колкото Мюриел.
— Бих искала да си вървя. Беше чудесна вечер, но вече е късно.
Бишъп донесе палтото й. Докторът я откара на улица „Парк“, с кошницата с Бюти и Харли на задната седалка. По улиците имаше празнуващи хора. Серена твърдо бе решена да държи на решението си, започна разговор и успя да забележи, че той почти нищо не каза.
Щом спряха пред къщата, докторът излезе от колата, отвори й вратата, взе Бюти и ключовете от Серена.
— Много ви благодаря — вежливо изрече тя — за прекрасната вечеря. Госпожа Бишъп е съкровище, нали? Вашата съпруга ще е очарована от нея.
— Много ще си паснат — отговори той.
Отвори вратата, включи лампите, провери прозорците и пердетата, както правеше винаги, сложи Бюти до камината и започна да я пали.
— Много ви благодаря — толкова й се искаше да каже нещо друго.
Той прекоси стаята и застана до нея. Без да проговори, я прегърна и целуна.
— Все още ли искате да заминете?
Би било толкова лесно да каже не. Тя се дръпна леко и той веднага я пусна.
— Да, искам.
— Ще ми кажете ли защо? Не мислите ли, че е редно?
Тя го погледна. Изглеждаше разбиращ и в същото време незаинтересован.
— Вие ще се жените.
Той кимна усмихнат.
— Да, много скоро. Лека нощ, Серена.
Отиде си. Тя стоеше и гледаше към вратата, потънала в дълбока скръб.
— Дори се смееше! — заговори тя на котето. — Не явно, а вътре в себе си.
Тя грабна една възглавница и я запрати по вратата. После избухна в плач.
— Май е искал да се отърве от мен. Той сам изкара думите от устата ми, нали? За да не ме уволнява.
Тя седна. Говореше си сама. Не беше на себе си. Думите, изречени с приглушен от сълзите глас, бяха напълно нелогични. Дълго време не можа да заспи, а щом успя, я събуди Бюти. Серена стана, нахрани котето и сложи чайника. Болеше я главата, а образът в огледалото съвсем развали настроението й.
— Какво ли прави сега? — обърна се тя към котето.
Марк беше на бюрото си. Току-що бе провел три удовлетворителни телефонни разговора, оставаше му да говори и с госпожа Бишъп. Вече бе разговарял с Бишъп, докато закусваше. Беше в добро настроение. Стана и изведе Харли на разходка в Хайд Парк.
Серена влезе под душа, изми косата си, оправи маникюра си и се опита да пооправи лицето си — сълзите бяха помрачили свежестта му. После се облече, изпи чаша кафе и бързо се запъти навън. Тръгна към болницата, като се опитваше да прогони мислите за бъдещето. Оставаха три дни до края на седмицата, съвсем малко време, в което да реши какво да прави. Щеше да е по-добре да плати за още една седмица на госпожа Пек, докато успее да намери нещо друго. Чудеше се дали да помоли леля Едит да остане при тях докато си намери работа, но не знаеше колко ще продължи това. Имаше малко пари, с които да изкара още една седмица. Утре, обеща си твърдо, ще отиде до обществената библиотека и ще разгледа обявите във вестниците. Марк поне можеше да й даде добри препоръки. Връщайки се към къщи, си мислеше къде би искала да живее — далеч от Лондон, за да започне нов живот…
Вече в стаята си се зарече да не мисли за Марк. Нещо напълно невъзможно. Ужасяваше я мисълта, че ще го види на следващата сутрин.
Отиде рано в болницата, написа оставката си, а тъй като Марк имаше прегледи до късно, отиде в отделението и остави плика на бюрото му. Почувства се по-добре. На бюрото й я чакаше доста работа и тя се захвана с нея, докато дойде време да поеме към отделението.
Както винаги след празници, чакалнята бе претъпкана с хора и за първи път Серена бе доволна, тъй като щеше да мисли единствено за работа. Марк вече беше там, заобиколен от сътрудниците си — регистратора, сестрата и трима студенти — така, че бе лесно да поздрави всички, без да го погледне.
Работата като че ли бе безкрайна. Някой донесе кафе, но то изстина, преди да им остане време за него, а докторът все така неуморно работеше. Обръщаше максимално внимание на всеки пациент, а когато прегледа и последния, тръгна веднага към вътрешното отделение, за да довърши работата си там, но не забрави да благодари на останалите за труда им.
— Боже Господи, това свърши най-сетне! — рече тя на сестрата, като събираше бележките и рентгеновите снимки. — Умирам от глад! Този човек е работохолик! Добре, че ще се жени — поне ще мисли и за нещо друго, освен за работа.
Всички си тръгнаха, но Серена реши, че е необходимо да зададе няколко въпроса.
— Вие ще ходите ли на сватбата? — бе единственото, което й дойде наум.
— Мисля, че ще е тихо празненство. Но аз го познавам и мисля, че ще покани тези, които работят за него. Може да е барон в страната си, виден консултант тук и богат като Крез, но не е сноб. Е, жена му е късметлийка. Хайде да отидем в стола да видим какво е останало.
До края на седмицата Серена почти не видя доктора. Намираше бележките на бюрото си — като че ли той искаше да й стовари възможно най-много работа, преди да е напуснала. Като се върнеше вкъщи вечеряше, нахранваше Бюти, проверяваше местата за работа в обявите и не й оставаше време за нещо друго, освен да си легне.
Беше ужасно нещастна, но трябваше да уреди бъдещето си, а не да се поддава на лични чувства, но нямаше с какво да се захване. Бе решила да се опита да започне като регистратор в някоя провинциална болница — възможно по-далеч от Лондон.
Настъпи последната сутрин. Очакваше я обичайния куп от книжа, но първо отиде да се види с госпожа Дън. Вече й беше казала, че напуска и се успокои от това, че сестрата прие нещата като нещо нормално — Серена й беше казала, че иска да е по-близо до майка си. Повечето от хората в болницата мислеха така и Серена бе доволна от това, че не знаеха истинската причина.
Следобед имаше прегледи и Серена се постара да отиде по-рано в отделението, преди Марк да е пристигнал, за да се сбогува с останалите. Така щеше да може да се измъкне след прегледите, да напечата бележките и тихо да си замине.
Този ден нямаше много пациенти. Към четири часа привършиха и докторът отправи обичайните благодарности към останалите, а после се обърна към Серена.
— Пожелаваме ти всичко най-хубаво Серена. Ще ни липсваш. Надявам се, че ще намериш това, което търсиш. Изпрати ни пощенска картичка. — Той й се усмихна мило и излезе.
— Не мога да повярвам — каза сестрата — и дори не подаде ръка или нещо такова.
— Ами аз ще се видя с него пак, преди да тръгна — отвърна Серена. — Трябва да му предам бележките.
Този отговор задоволи сестрата.
След като свърши с бележките, ги сложи в плик, за да ги остави на портиера, почисти бюрото си за последен път и отиде да се сбогува с госпожа Дън и другите машинописки. Имаше странното чувство, че всичко това не бе истина, че в понеделник щеше да е там отново, както винаги, и че това не се случваше с нея. Но всъщност бе така. Отиде до централния вход, остави плика на портиера и тръгна да излиза. В същия момент портиерът извика след нея.
— Госпожице Праудфут, чакат ви в офиса на старшата сестра.
Защо ли я чакаше сестрата. Тя едва ли искаше лично да се сбогува лично с нея. Те почти не се познаваха.
— Да не съм направила нещо? Каза ли за какво става въпрос?
— Не, госпожице Праудфут.
Тя тръгна по централния коридор, почука на вратата и след като светна зелената лампа влезе в офиса.
Не старшата сестра, а Марк я очакваше там. Серена пребледня и промърмори:
— О, не, не вас… — обърна се тя назад, но се спря от думите му.
— Не бягай, Серена.
Той стана и бавно се приближи до нея. Сложи ръката си на рамото й и затвори вратата.
— Винаги съм мислил, че момичетата разбират кога някой е влюбен в тях — замислено рече той.
Тя се опита да се дръпне, но Марк я прегърна с другата си ръка и я придърпа към себе си. Тя тихо проговори:
— Но вие ще се жените… всички говорят, а и вие…
— Ами да, разбира се. За теб, скъпа моя.
— Но ти ме уволни! Дори не помисли, че…
— Разбира се. Бе удоволствие за мен. И ти не работиш вече за мен и можем час по-скоро да се оженим.
— Но ти не ме попита дали искам!
Той я целуна нежно.
— Ще се омъжиш ли за мен, любов моя?
— Разбира се — твърдо отвърна Серена и нежно добави — О, Марк, бях толкова нещастна.
— Няма да е вече така. Бъди сигурна. — Целуна я по-силно. — Сега отиваме вкъщи и ще определим дата за сватбата.
— На улица „Парк“?
— Опазил Бог! Повече няма да се връщаш там.
— Трябва — Бюти и нещата ми…
— Бюти е в колата, а госпожа Пек опакова нещата, които мисли, че ще ти трябват — идваш с мен, скъпа.
— А, мама, леля Едит, твоето семейство…
— Ще изпратим телеграма на майка ти. Колкото до леля Едит — обадих й се вчера. Ще останеш, докато чичо ти ни венчае. Майка ми и семейството също знаят и с нетърпение те очакват.
— Ти беше сигурен?
— О, да! Бях сигурен, че те обичам, и че ще се омъжиш за мен.
— Можех да кажа не — каза Серена не твърде убедена в думите си.
— Но ти прие, скъпа — Гласът му бе нежен.
— Сигурен ли си?
Вместо отговор той я целуна. Това бе напълно достатъчно, разсейвайки и последните съмнения.
— А сега отиваме вкъщи — каза й той, а това бе единственото, което тя искаше.